Актьорът от Младежкия театър Я. Спасов: В детските ми години хората в Кресна ме познаваха не като Явор, а като Гяволето, бях все по белите, в 7-ми клас ме изключиха от училище, защото с камък счупих прозорец и улучих главата на класната

Актьорът Явор Кирилов Спасов е  роден в Кресна през 1951 година. Там завършва прогимназиалното си образование, учи малко в Симитли, след това завършва „Металолеене“ в техникума в Ботунец. Завършва „Актьорско майсторство“ във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ при проф. Надежда Стойкова със златен медал. Целият му професионален трудов стаж е свързан с Младежкия театър в София, който сега носи името на актьора Николай Бинев. Създава семейство с Теодора Георгиева от София, художник-монументалист и живописец. Имат две дъщери и един син. Кристина е архитект и работи и живее със съпруга си Милен Миленков, биохимик, в Лион Франция Александра е психолог в Мюнхен, а синът Цанко е студент. Семейството има три внучета – Кристина, Александър и Емануела.

– Явор, как се запали по актьорството?

– Не помня, но знам, че винаги това съм искал. В детските ми години, а и по-късно, в юношеските, ме знаеха повече не с името Явор, а като Гяволето. Наистина бях надарен, но за лудории, хитрини и закачки. Като ученик в VII клас ме изключиха за един срок, та трябваше да уча в село Горна Брезница. Много им се събра на учителите, след като с един камък строших прозорец на класната ни стая, та улучих и главата на класната. След VII клас бях в гимназията в Симитли, на която й казваха „изгорялата“, че бе опожарявана, но и от нея ме изгониха, тъй като рядко влизах в час. В чудо се видя тате какво да ме прави. Помня, че веднъж ми каза: „Сине, по-добре да бях те пратил в тракторното училище в Сандански, та да се научиш поне земя да ореш“. От този момент нещо се пречупи в мен.

– И?

– Откакто се помня, съм искал да стана актьор. Първата ми изява на сцена беше още докато учех в Кресна и далече преди да се усмиря откъм лудории. Бях второкласник. В читалището на Кресна се провеждаше фестивал на самодейците. Знаеха ме в училището, че рецитирам добре. Излязох на сцената с потурки и везана риза и изпях популярната песен „Пасох овце, пасох кози“. Изпълнението си бях драматизирал, като в края на песента потурките ми се смъкнаха до коленете и това беше посрещнато с ръкопляскания и всеобщо въодушевление.  След този ми „подвиг“ класната ми ръководителка Мария Захариева взе да ме насърчава с участия на разни тържества. Получих първото си отличие – една грамота от конкурс в Банско, рецитирах стихотворения на Никола Вапцаров. Там ме изпрати пак класната, като ми даде нейни лични 2 лева за път.

– Как и кога престана с лудориите?

– Това вече бе, когато влязох в Техникума по металолеене в Ботунец, до „Кремиковци“. Извън училищните изяви ми се откриха възможности и в местния Дом на културата. Тогава в „Кремиковци“ имаше Кремиковски народен театър, който си беше така на ниво. Явих се на конкурс /кастинг/. Предствих се с „Градушка“ на Пейо Яворов и ме включиха в трупата. По това време Кремиковският театър представяше постановките си и в София, като използваше възможностите на „Славянска беседа“, където сега е камерната сцена на театър „Сълза и смях“.  – Във ВИТИЗ как влезе?

– Бяхме 2800 кандидати, а влязохме само 38. И бях на първо място сред приетите.  – С какво помниш студентските си години?

– С благодарности към професора ми Надежда Стойкова. Бях в класа й по актьорско майсторство. Тя ме научи на много неща, но най-вече на труд и издръжливост, помня, че съм учил и тренирал в създаване на образи по 10-12 часа на ден. От нея възприех и това, че голям актьор не се става, ако, след като излезе на сцена, не съумее да отправи с образа, който представя, свои послания към зрителите, да ги убеди, че нещо им казва.

– След дипломирането?

– Насочих се и към режисьорство. Хванах се с Младежкия театър, но „прелитах“ и до „гнездото“, както наричах Кремиковския театър, който си го чувствах като роден дом. Започнах да играя в много постановки, появиха се и мои. В моя постановка бе играна пиесата на знаменития Мирон Иванов „Дядо Йоцо гледа“, после дойде ред на „Обичате ли човешко“, „Полковникът птица“ на Христо Бойчев, „Жълто ухо“ на Никола Русев, „Между два стола“ на Рей Куни.   Пъпът ми обаче е хвърлен в Младежкия театър. В него съм от 1978 година. Тогава се казваше Народен театър на младежта. На негова сцена съм се превъплъщавал в много образи. Бил съм Протей в „Двамата веронци“ на Шекспир, партнираше ми Искра Радева в ролята на Джулия, бил съм Сергей в първия български мюзикъл „Любовни булеварди“ на Стефан Цанев, Трифулдино в „Любовта на трите портокала“, пиеса, която съм поставял и в своя режисура. Представял съм образа на Луначарски във „В сини коне на червена трева“ с Владимир Смирнов, който беше пък Ленин. В „Параграф 22“ съм бил лейтенант Ор, като в тази пиеса си партнирах със Стефан Манродиев, Димитър Буйнозов, Банко Банков, Анани Явашев.

– Водиш ли статистика на изиграните роли?

– Точно не, но само в театъра няма да са под 70.

– А в киното?

– Играл съм и в киното. Партнирал съм на знаменитите актьори Григор Вачков, Искра Радева, Никола Бинев, Васил Николов, Константин Коцев, Стоян Радев и други легенди. В „Почти любовна история“ съм Владо, като син на Григор Вачков, Стефан съм в „Хора отдалече“. През 1982 година играх в чилийско-българска продукция. Роли имам в „Светулки в морето“, „Куршум за рая“, „Писма до Дядо Коледа“, „Бумеранг“ и други.

– А на малкия екран?

– Имам роли и в тв филми и сериали – „Къде е Маги“, „Шменти-капели“ на Владо Въргала. В „Откраднат живот“ играя професор Ангелов.

– Знам, че с Григор Вачков те е свързвало не само киното, но и приятелство. Що за човек беше?

– За мен той е нещо като духовен баща. Беше интересен човек с широка и услужлива душа. Все готов да помага, с голямо чувство за хумор.

– Явор, помня те като ученик в Кресна, когато беше не Явор, а Гяволето, и пишеше стихотворения, които ми даваше да погледна. Докъде стигна в поезията?

– Ами малко съм се отдалечил. Имам само една издадена стихосбирка – „Даже без следа“. Имам доста стихотворения, но дали ще видят бял свят, не знам. Повече време сега отделям за писане на пиеси и сценарии. Поставял съм в София, а и в театрите на Стара Загора и Шумен пиесите „Капан за баба Цоцолана“, „Златната ябълка“ в Перник, „Патиланско царство“, „Препатил Патилан“ във варианти за възрастни и други. И в Кресна е представяна пиесата ми „Божи гяволии“, която е играна в НДК, в Благоевград съм бил с пиесата „Хитър Петър“.

– В Кресна хората познават ли те?

– Ами не много. А и не обичам да се изтъквам. Като съм в Кресна, достатъчно ми е да видя някоя стара дружка и да ударим по една ракия на стари спомени. Кресна ми е нещо като база за отмора, за събиране на енергия.

– С политика занимаваш ли се?

– Политиканствам, но за своя консумация. Мисля, че страната ни е тотално объркана. Всички сме в тебеширен кръг – руснаците дърпат на изток, Европа – на запад, разпъват ни и може да ни откъснат ръцете.

– Какво ще рече това „тебеширен кръг“?

– Казал го е големият немски драматург и писател Бертолд Брехт. В негова пиеса времето отива към Аристотел. Две майки спорят за едно дете и всяка го дърпа към нея за нейно. Съдник е Соломон, който отсъжда – която от майките го издърпа, тя ще го вземе. Едната от спорещите се отказала да дърпа и Соломон го дал на нея, тъй като разбрал, че тя е истинската, жената се съгласила да го даде на другата, но детето й да остане живо.

– В момента с какво се занимаваш?

– Актьор и постановчик на театрални представления съм. Все съм в Младежкия театър. Играя в пиесата „В кухнята“, в която съм просякът. Публиката ме вида и в мюзикъла „Страхотни момчета“. Създадох и малък частен театър „Светулка“ за деца и тийнейджъри. Негови постановки представяме на сцена в театър „Сълза и смях“.

– Извън страната представял ли си пиеси?

– Да.

– На какъв език?

– На езика, който говорят в страната, където представяме постановките си: в Италия – на италиански, в Германия – на немски, и така.

– И знаете ли ги?

– Не. Научаваме само репликите си. И тук се получава един голям парадокс. Свършва пиесата и публиката ръкопляска, някои идват за поздравления, а ние ги гледаме, както се казва, „умно“, чак тогава те усещат, че ние нищо не разбираме.

– Мечти?

– Винаги съм имал. И си имам. Мечта ми беше да основа театрална школа – и основах. Тя е за млади хора от 16 до 22 години и голямата й задача е подготвяне на таланти за влизане в НАТФИЗ. Мечта имам и в Кресна да създам нещо като филиал на школата.

– В Кресна ли виждаш времето си в третата възраст?

– Като пенсионер – защо не?

– Имаш ли своя максима?

– Не моя, а на тате Кирил. Той казваше: „Животът е най-хубавото нещо, което е трябвало да се случи в този Божи свят“.

Интервю на БОРИС САНДАНСКИ

Коментар с Facebook