Бях на 18 години, когато Аркан и Цеца Величкович дойдоха да ме вземат от вкъщи, за да играя в „Обилич“, а тъкмо бяха започнали бомбардировките над Сърбия, и това ме направи мъж
Бившият сръбски футболист и дупнишки зет Милан Павлович е познат на феновете у нас със сърцатата си игра. Роден в Ниш и юноша на местния „Раднички“, той подписва първия си професионален договор с „Обилич“ (Белград). Тогава собственикът Аркан и жена му Цеца Величкович идват да го вземат с кола от дома му, докато в същото време бомбардировките над Сърбия вече за започнали. През 2008 година полузащитникът дойде в Дупница, за да защитава цветовете на „Марек“ и веднага се понрави на привържениците с раздаването си до последно на терена. В града той намери и любовта и създаде семейство. В момента сърбинът се занимава с организирането на детски футболни турнири в цялата страна.
В интервю за „Струма“ Милан Павлович говори за разликата между сръбския и българския футбол, защо неговите сънародници постигат световни успехи в спорта и какво е да изпиташ ужаса на войната, когато си едва на 18 години.
– Здравей, Милан! Само преди броени дни Сърбия и България завършиха наравно в последния мач от група G на квалификациите за Европейско първенство. Как ти се видя мачът?
– Срещата беше равностойна според мен. Сърбия беше по-добрият отбор през първото полувреме, но след почивката България беше много опасна и стоеше доста добре на терена. Българският национален отбор разполага с млади момчета и мисля, че има добро бъдеще.
– Спомена младите момчета. Как се получава така, че Сърбия има огромни успехи в младежките формации, за разлика от българските подрастващи футболисти? Отделно от това, един сръбски млад футболист може да струва 10 милиона евро, докато българският му връстник не струва и 1 милион…
– Честно казано, не мога да направя точна оценка. Може би тънката разлика е, че треньорите на клубовете в Сърбия гласуват повече доверие на младите момчета. Там не се притесняват да пускат в игра в мъжките отбори футболисти между 15 и 17-годишна възраст. Ясно е, че едно такова момче не може още в първия мач да блесне и да стане звезда. Но в Сърбия имат смелост да налагат такива млади играчи, и по-важното – да ги изтърпят, защото те са непостоянни. Това момче може да играе 10 мача и в тях да е пипнало топката само няколко пъти, но това много им помага. Така след една година този млад състезател вече е шлифовал и е хванал окото на чуждестранните мениджъри и скаути. Важно е, че спортните директори също стоят зад гърба на треньора и позволяват това налагане. Докато в България основният проблем е, че има много чуждестранни футболисти. Във всеки отбор от Първа лига, а дори и в някои от Втора, играят много играчи от чужбина. Виждаме как в една селекция от 25 футболисти 18 са иностранци. И какво се получава? Тези чужденци взимат местата на младите и талантливи българи. Никой не може да ми каже, че играещите в националния отбор на България за младежи до 19 или до 21 години не са талантливи. Имам доста наблюдения върху тези момчета и мога да кажа, че те са добри футболисти. Трябва обаче да бъдат налагани в професионалните български клубове. В това отношение трябва да поздравим „Славия“, където гласуват доверие на млади състезатели. Но отборите с традиции като пловдивските „Локомотив“ и „Ботев“, „Черно море“, да не говорим за „Левски“ и ЦСКА, не пускат в игра много българи, особено млади.
– Занимаваш се с организирането на международни турнири по футбол за деца. Вижда ли се голяма разлика между българчетата и сърбите, гърците и северномакедонците в тази ранна възраст?
– Разликата изобщо не е голяма при децата на 11-12-13-годишна възраст. Има много таланти в българските отбори и на тези години са перфектни. Но после какво се случва с тях, не мога да кажа. Този преход от юношеския към мъжкия футбол не се получава. Това е много труден момент за самите момчета. Те са в пубертета, имат си приятелки, иска им се да излизат с компании навън.
– Явно тук опираме до манталитета…
– Да, може би става дума и за манталитет. За всяко нещо трябва да си отдаден на 100%. Не може да ходиш по екскурзии с приятели, да излизаш вечерно време и да станеш професионален футболист. Едно младо момче излезе 1-2 пъти навън, хареса му, запали цигара, пийне алкохол… И тук се губят много от талантите.
– Когато ти беше юноша, явно е нямало чак толкова изкушения…
– Аз съм юноша на „Раднички“ (Ниш). На 18 години подписах първия си професионален договор с клуба. Там треньор ми беше Миодраг Йешич, лека му пръст. След това той стана шампион с ЦСКА, направи име и в България, и беше много уважаван и обичан от феновете. Тогава той първи ме забеляза и ме взе от юношите в мъжкия отбор на „Раднички“. Малко по-късно същата година ме купиха шампионите от „Обилич“ (Белград), собственик им беше Аркан. По наше време футболът беше на първо място. Нямаше нищо друго, нито училище, нито приятелки, нито дискотеки. Бяхме максимално посветени на футбола. Според мен в България трябва да се налагат местните футболисти, независимо на каква цена. Може да падне нивото на първенството и отбори като „Лудогорец“, ЦСКА и „Ботев“ (Пд) да започнат да падат по-често. Но няколко години по-късно резултатите ще дойдат. По този начин след 2-3 години ще има доста добри български футболисти. Разбира се, покрай тях може да има няколко чужденци и 1-2-ма по-опитни играчи, но повечето футболисти трябва да са млади българи. Не мисля, че в Сърбия всичко се прави по възможно най-добрия начин. Там също има грешки, а и чуждестранните мениджъри оказват влияние. А и може би всяка нация си има талант за нещо. Ето, през последните дни постоянно се говори за българските шахматистки, които станаха европейски шампионки. Имате и много добри волейболисти и борци. Да не говорим и за големите ви успехи в художествената гимнастика и вдигането на тежести. Където е текло, пак ще тече. Просто трябва малко да се промени начинът на работа и да се налагат българчетата. Аз самият съм бил чужденец в България. Но навремето в „Марек“ бяхме само двама чужденци – аз и моят сънародник Игор Таскович, а не бяхме 8-9 футболисти.
– Всичко това е така. Но в една Сърбия, в една Хърватия също имат смартфони, също имат дискотеки. Може би тук, в България, младите хора израстват по-разглезени…
– Не мисля, че в България децата и младежите са по-разглезени. Но наистина всичко зависи от възпитанието в семейството.
– Значи работата на сръбските школи е по-добра от тази у нас?
– В сръбските и румънските отбори има много треньори, които са бивши футболисти, и то добри такива, играли на най-високо ниво. Също така забелязвам как слагат като директори и координатори на школите някоя клубна легенда. Докато в България има много треньори на детските отбори, които изобщо не са от тази сфера. Те са се занимавали с нещо друго през целия си живот и сега са станали треньори. Може би оттам идва и разликата. Те нямат опит и никога не са били в съблекалнята на един отбор, а това е много важно. Например аз работя с пловдивската школа на „Кронос“ на Борислав Димитров, който игра в „Марек“, „Левски“ и „Ботев“ (Пловдив). Там развиват децата по перфектен начин, но налагат изградени треньори и резултатите идват. Мога да кажа, че съм впечатлен и от „Хлапетата“ (Благоевград). Това е една много добра футболна академия, която на повечето турнири печели първите места и разполага със страхотни деца. Благоевградският регион като цяло винаги е вадил страхотни таланти, по цял свят знаят за Димитър Бербатов.
– Един от упреците към БФС е именно, че не осигуряват необходимата квалификация на младите треньори у нас. Какво е твоето мнение за това управление на родната футболна централа?
– Ще дам пример със Сърбия. Тя не е много далеч от България по този въпрос. Преди половин, или най-много една година, легендата на „Манчестър Юнайтед” Неманя Видич искаше да се кандидатира за президент на Сръбския футболен съюз. Веднага срещу него скочиха хора, които си пазят гърбовете и не желаят промяна. Той беше принуден да се оттегли и каза, че няма да се занимава. Искаше да промени начина на работа в сръбския футбол, подобно на неговия бивш съотборник на „Олд Трафорд“ Митко Бербатов. Но не му дадоха, както тук не позволяват на Бербо. Аз лично мисля, той заедно със Стилиян Петров и Мартин Петров могат да дадат много на българския футбол. Това са млади хора, с нови идеи. Най-важното е, че са играли на възможно най-високото ниво и са видели как се прави футбол в най-развитите страни. За мен те са подходящи хора.
– Двама от най-големите спортисти в света към днешна дата са твои сънародници. Тенисистът Новак Джокович е може би най-добрият за всички времена, а Никола Йокич почти собственоръчно изведе „Денвън Нъгетс“ до така жадуваната титла в НБА. Кажи ми как го правите вие, сърбите?
– Новак Джокович е със статут на икона в Сърбия. Мисля, че такъв като него се ражда веднъж на 100-200 години. Той буквално е един перфектен човек, една перфектна машина. Той няма недостатъци в спорта. Няма физически проблеми, а психически е невероятно устойчив. Джокович е един феномен, който играе с деца на по 20 години и продължава да ги мачка наред. Никола Йокич беше един малък дебелак (смее се). Всички сме виждали снимки как като тийнейджър е бил доста закръглен и как никой не е искал да играе с него. Обаче с много тренировки, усилия и лишения нещата му се получиха. Предполагам, че е замесен и късметът, но и без него не може. Ивана Шпанович пък е европейски шампион в скачането, във волейбола и баскетбола също имаме успехи. Бог ти вземе нещо, но ти даде друго. В момента имаме проблеми в Сърбия, свързани с други неща. Но може би Господ ни връща така, че нацията ни да се радва на големи спортни успехи.
– Много хора са на мнение, че сърбите имат доста голямо национално самочувствие. Това сигурно също оказва влияние в спорта?
– Може би го има и този момент. През 1999 година, когато 74 държави бомбардираха Сърбия и ни взеха територията, която си е наша, откакто съществуваме. Става въпрос за Косово. Оттогава може би тази генерация, които са били деца тогава и са били преки свидетели на този ужас, израсна с много по-голям инат. Растяхме с огромното желание да покажем на целия свят, че в спорта можем да бъдем по-добри от всички. Този инат и хъс го има във всеки един от нашите най-добри спортисти. Не знам колко от вашите читатели си спомнят изявлението на Жак Ширак от Франция, когато падаха бомбите над Сърбия. Тогава той каза, че никога повече сръбските деца няма да се смеят в Париж. И някои от зрителите не го осъзнават, но Новак Джокович, като спечели титлата в Париж, нарочно се усмихваше по един определен начин.
– По време на бомбардировките ти на колко години беше и къде те завариха?
– Аз бях на 18 години и, както споменах преди малко, точно ме бяха взели шампионите от „Обилич“ (Белград). Тъкмо бях отишъл в столицата, бях съвсем сам. Баща ми бе мобилизиран на фронта в Косово, а майка ми остана у дома с брат ми и сестра ми. Аркан, който беше собственик на „Обилич“, и певицата Цеца Величкович дойдоха пред къщата ми и ме закараха в Белград. През цялото това време бях съвсем сам.
– Как преживя тези критични моменти?
– В такива моменти каляваш характера си и си проличава дали ставаш, или не ставаш. Няма ден, няма нощ, постоянно гледаш и чуваш как падат прозорци. А ти лежиш и гледаш да си спокоен. Опитваш се да заспиш, надявайки се да не падне бомба върху твоя блок. В такъв момент ставаш истински мъж, просто нямаш друг избор. През тези 74 дни гледах да тренирам по два пъти на ден, и то максимално.
– Сигурно докато си тренирал, си изкарвал целия си яд на игрището, за да забравиш поне за миг ужаса…
– Влагах се в тях колкото се може повече. Така поне в мислите си се махах от тази война, докато тренирам. И знам, че цялата тази генерация спортисти, които сега се доказват пред света, са правили същото. И те като мен са минали през тези много тежки моменти и сега са жадни да се докажат на целия свят.
– Ти намери своята любов в Дупница и от години вече живееш тук. Спомняш ли си началото на престоя ти тук и как ти се вижда Дупница и България в момента?
– Според мен преди години в Дупница имаше много повече хора. Аз дойдох тук през 2008 година и тогава градът беше много по-жив. Имам чувството, че много дупничани се преместиха в чужбина. Имам само хубави спомени от началото в Дупница, сега също се чувствам добре. Вече имам много приятели и тук, и в цяла България. Българите се отнасят много добре към мен, коректни са и добри. Ако не бях доволен от живота си тук, щях да се преместя. Но след като вече 15 години съм в Дупница, значи наистина ми харесва. Никога нямаше да мога да живея в София, казвам го честно. За мен лично Дупница си е най-хубавият град в България.
– Чувстваш ли се поне малко дупничанин и българин?
– Естествено! Тук е семейството ми, както и цялата ми работа. Ходя си до родния Ниш само 1-2 пъти в годината. Често на гости ми идват приятели от Сърбия. И много се радвам, когато в такъв момент в Дупница се прави нещо, например се санират блокове, или пък се строи нов голям хипермаркет. Иска ми се като дойде някой гост, да му покажа, че тук животът върви и градът се развива.
– Ще те върна към времето, когато ти беше активен футболист. Промени ли се много футболът оттогава?
– Много неща се промениха. Не само във футбола, а и в живота като цяло. Както някога заплатата беше 200 лева навсякъде, сега е поне 1000. Това с пълна сила важи и за футбола. Там обаче има някакви цифри, които не са нормални. Днешните футболисти, дори и в България, взимат много големи пари, по наше време не беше така. Тогава имахме много добър отбор. На вратата беше Даниел Белчев, в защита пред него бяха Светльо Георгиев и Янек Кючуков. Неговият братовчед Анжело Кючуков беше в средата заедно с мен и Игор Таскович, а напред играеха Димитър Георгиев-Шустера, Еньо Кръстовчев и Евгени Йорданов. За мен бяхме напълно достойни за средата на класирането в „А“ група.
– А как ти се вижда „Марек“ днес? В момента в Дупница се залага предимно на местни момчета…
– Където и да ходя и с когото и да говоря в България и Сърбия, казвам, че „Марек“ в момента е пример за подражание. Сега разчитат на момчета от школата си и така трябва. Движат се в правилната посока и е само въпрос на време на влязат в елита и Дупница отново да бъде на картата на България като футболен град.
– Имаш син, който в момента е ученик. По твоите стъпки ли върви, или не искаш да го насочваш към футбола?
– Той ми помага специално за детските турнири. Говори английски перфектно, който на мен ми е по-слаб, и ми в голяма помощ, когато дойдат отбори от други страни. Виждам го, че му харесва да участва в организацията на турнирите, и може би ще се насочи натам. Все още е малък и учи, но би могъл да се насочи към подобни организационни дейности.
– Няколко години ти организираше турнира „Дупница Къп“, в който участваха отбори от цяла България, идваха и такива от чужбина. Знам, че покрай пандемията от Ковид-19 осъществяването на подобна надпревара стана по-трудна. Имаш ли намерение да възобновиш този турнир?
– През целия декември, а след това и февруари, ще бъда в Пловдив, където ще направим няколко големи турнира. През април и август пък ще бъда в Банско. В момента дупнишкият турнир ми е малко на стендбай. Основната причина към днешна дата да няма „Дупница Къп“ е липсата на достатъчно легла за децата, треньорите и родителите, които идват да ги подкрепят. Знаете, че сега Дупница остана само с един хотел, след като „Универсал“ затвори. Останалият хотел не може да поеме чак толкова хора и това се явява основният проблем. Няма как да вдигнем нивото, ако не дойдат чужденци. Те раздвижват и икономиката в града в дните, в които са тук, и това се отразява добре и на местните търговци и заведения. Мислехме да настаняваме гостите в Сапарева баня, но пък идва друг проблем – не на всички им се приятно да пътуват. Мога да кажа, че със сигурност Дупница ще има своя детски турнир, но няма да бъде през следващите 6-7 месеца. Може би отново ще го направим в периода септември-октомври, както беше досега. Иначе пандемията много повлия на всички състезания и турнири, особено международните. Трябваше ни време отново да започнем нормална дейност. За щастие вече всичко това е зад гърба ни и турнирите вървят с пълна сила.
– Нека завършим с нещо, което всеки един спортист подчертава, но явно сме го забравили. Колко важно е за един млад човек да спортува?
– Изключително важно е! Няма значение какъв е спортът. Може да е футбол, волейбол, баскетбол, тичане или плуване. Който спортува, развива не само здраво тяло, но и силна психика. Затова нека децата и младежите правят всичко възможно, за да отделят всеки ден време за спорт. Те сами ще се убедят колко е важно това и години наред ще берат резултатите от активното спортуване.
ДИМИТЪР ИКОНОМОВ
