Топ теми

Благоевградчанката Юлия Иванова: От 30-г. търся препитание зад граница – Израел, Италия… за да издържам децата си, спрях да работя на 66 и чакам пенсията си от чужбина, защото българската на месец е толкова, колкото на ден изкарвах в Англия

И двете носим името Юлия, и сме израснали в една от най-хубавите махали на Благоевград, близо до стадиона и до Владишкия дом, махалата с най-много минерални извори и най-много предизвикателства за разнообразно и щастливо детство. Тази махала изцяло е заселена с преселници от Вардарска и Егейска Македония. От там са и родовете на нейните родители Христо и Елена. Дядо й Кръстю Мишев по бащина линия е от Солунско, а дядо й Григор Едровски по майчина линия е роден в село Владимирово, Беровско. Григор бил счетоводител в Бараково, където минавала границата между България и Македония. Когато затворили тази граница и отворили другата, той останал в България и тук срешнал съпругата си Софка, а родът му е разпръснат в цяла Македония. Баба й Гюргя от Солунско девет години не е знаела, че има мъж, мислила, че е убит във войната. След девет години в неизвестност той се връща и двамата емигрират в Горна Джумая. Тук се раждат трите им деца.

„Моите родители имаха червени паспорти, на които пишеше „македонец – разказва Юлия. – Имахме пафти от баба ми Гюргя, но ги дарихме на музея, защото бяхме активни родолюбци! В махалата имаше и турци, и евреи, но си живеехме много хубаво заедно. Така разказваше и баща ми, който е завършил гимназия в града, след това работеше като счетоводител в „Хлебна промишленост”, в „Пътно управление”, после беше ревизор. Майка беше деловодителка в Текстилния комбинат, но се разболя и на 36 години си остана вкъщи. Аз имам по-голяма сестра, Кристина. Майка ни изгледа и двете”.

Юлия е родена на 27 юли 1957 година в Благоевград. Завършва Педагогическата гимназия „Св.св. Кирил и Методий” в града. След това завършва предучилищна педагогика в института в Пазарджик. По-късно, когато се открива Югозападният университет, преподавателите от Пазарджик идват да преподават в Благоевград. Юлия завършва и специална педагогика – за отглеждане на деца с проблеми. Работила е като детска учителка, изнасяла е уроци пред своите учители, обучавала е студенти, които са идвали в детската градина на пратика.

„Разбрах, че нещата само с учене не се получават, ако нямаш опит. Започнах работа с 38 деца в групата и разбрах колко е трудно да направиш социално едно дете, ако то не иска да общува с тези около него. А това е много важно, защото социализацията е това, което те прави гражданин на дадена държава или човек на планетата. Трябва да се впишеш в дадена среда, а ако не ти харесва, да търсиш друга, но

ЕДНО ОТ НАЙ-ВАЖНИТЕ НЕЩА В ТОЗИ ЖИВОТ Е ДА БЪДЕМ СОЦИАЛНО ВГРАДЕНИ ЛИЧНОСТИ”.

Юлия се омъжва през 1979 година и до 1984 година им се раждат две деца – Христо, който е кръстен на нейния баща, и Паолина, която е кръстена на дядо си Панайот от Северна България.

„Бащата на децата ми беше граничен офицер – разказва Юлия. – Всяка свободна минута, която съм имала, отивахме на границата, за да бъдем заедно, да бъдем семейство. Всички почивни дни, празници, ваканции сме били там. Заставата беше на връх близо до Кадиица и там нямаше  нито път, нито ток. Карах кола, возех си децата, майка ми помагаше. Щастливо детство имаха в гората. Но пораснаха и трябваше да учат. Върнахме се в града, аз имах хубава работа като детски педагог. Но дойдоха тежки време за всички българи. Едното ми дете завърши гимназия и аз

ТРЯБВАШЕ ДА ПОТЪРСЯ ДЪРЖАВА С РАЗЛИЧЕН СТАНДАРТ, ЗА ДА ИЗКАРВАМ ПОВЕЧЕ ПАРИ И ДА ИЗДЪРЖАМ ДЕЦАТА СИ,

защото на 30 години се разделих с моя съпруг. Синът ми отиде да учи в Германия, а дъщеря ми след гимназията замина да учи в Париж. Избрах да замина в Израел и там останах 5 години”.

Това, което сега се случва в Израел, тя е преживяла в края на ноември 2000 година, когато е пристигнала в страната. Тогава е била свидетел на Интифадата, както наричат отмъщението.

„Аз не съм съгласна, че това е война – казва Юлия. – Има една максима – агресията поражда агресия. Не можеш да изкорениш на хората маслина на три хиляди години, да оставиш възрастен човек с дълга бяла роба, подпрян на един камък, останал от къщата му, и да не го съжалиш. Аз не го разбирам това, не я разбирам тая борба за земя. Ние в двора бяхме трима души. Всеки ден някой си местеше плочката наляво, надясно, дърво ще посади на пътеката между двата двора, с една дума – чувство за собственост. Разбирам, че евреите са многонационална държава. Там има над 200 нации и 80 езика се говореха в Израел. Там научих английски и испански, за да разбирам хората и да гледам телевизия. Не можеш да живееш в чужда държава, без да знаеш техния език и техните нрави. Сядахме на Пасха, така се казва техният Великден, сядах на масата им, пеех с тях, седем дни не се яде хляб, не се ядат хлебни изделия, брашното се скрива в магазина. И ме питат защо го правя. За да ми е хубаво, като не съм си в родината, защо да не споделя празника заедно с тях. Знаех им историята, ходех на синагога всеки шабат – почивния ден в еврейската традиция, готвех каквото ми кажеха, не палех лампата или не я гасях, спазвах техните ритуали и ми беше приятно.

ТРЯБВА ДА УВАЖАВАШ ДЪРЖАВАТА ИМ, ИНАЧЕ ЗАЩО СИ ОТИШЪЛ ТАМ, СТОЙ СИ У ДОМА.

Видях, че там са разделени с много рязка граница. На черковните хора им казват черни, те са много надъхани и учат седем години университет, за да станат равини. Седем вида са вярващите евреи. А другите, прогресивните, не ги обичат. На всичката многонационалност и многоезичност в Израел дойдоха и 2 милиона руснаци – нови граждани им казваха. Те направиха магазини за свинско месо и за алкохол. И там се убедих, че нравите и обичаите разделят нацията. Не се ли спазват, няма общност, а всеки живее под своя покрив. Като погледнеш в България, един вход на една кооперация показва живота в цялата държава – един наляво, друг надясно, един  мете, друг плюе, трети не плаща за общите части. Така е и в държавата, всеки дърпа към себе си, а трябва да сме заедно и да се борим за по-добър живот.

Съседите ми в Израел имаха едно куче, аз не можех да издържам, когато лаеше, и ходех да го отвържа, да го погаля, а съседката – Наама, беше майка на бебе. Там майчинството е три месеца. Тя се прибираше в 9 от работа, а мъжът й работеше от вкъщи. Като чуех да пищи бебето, сърцето ми се късаше и ходех да го взема и да го гушкам. Тя като се прибираше от работа, идваше да си го вземе и ми даваше пари. Аз  й казвах: „Не, аз трябва да ти платя, защото гушках бебето ти в този емоционален вакуум, в който се намирам тук”. Моите деца бяха далече. А тя казва:

„В ИЗРАЕЛ НЯМА БЛАГОДАРЯ, ТУК  ВСИЧКО СЕ ПЛАЩА”. ТАКА ЧЕ И ЗА НАЙ-ХУБАВОТО ПРЕЖИВЯВАНЕ МОЖЕШ ДА ПОЛУЧАВАШ ПАРИ.

Делеше ни една ниска мрежа и взаимно се радвахме една на друга, а най-много ми се радваше кучето. Те уволниха чистачката и започнаха да плащат на мен. Наама ми каза, че това, което правя, е два пъти повече, отколкото това, което тя е вършила. Проверили са в сметката на телефона й колко време е говорила и къде е ходила, тогава разрбах, че евреите намират начин винаги да проследят работата ти. На летището им пише „Тук не се лъже, тук всички са евреи!”.

Аз живеех на 10 километра от морето, в град Несциона, и не се чувствах като помощник на майката на децата, чувствах се като принцеса. Алергии получавах от климата. Рани получих от влагата, която там е 90 процента и е много топло, има пясъчни бури. Но хората в махалата много ме подкрепяха и защитаваха. Жената, с която живеех, беше от евреите ашкенази. Тя не искаше да обядва, да сяда на масата, да ходи на празници, дори да се усмихва без мен.

ЕВРЕИТЕ ИМАТ МНОГО ПРАЗНИЦИ, НО СИ НЯМАТ РОДИНА.

Празнуват седмия ден на бебето, сватби, кръщенета, празнуват дори робството си 400 години в Египет. И понеже българите не сме наранили нито един евреин, бяхме там на особена почит. Жената, която гледах, беше с дълбока депресия, но като се вкопчи в мен и както ходехме всяка седмица на психиатър, след една година това се налагаше само един път в годината. Психиатърката беше рускиня и ме пита какво правя, за да има тази жена този успех. Нищо специално, само обич и всеотдайност е необходима. Това й давах. Трябва да се посветиш на това, което обичаш, и да правиш това, в което си добър, за да постигаш резултати. Днес всички сме учени, но ни липсват добри специалисти в различните области, защото ми се струва, че учат само за да станат директори, не да работят това, от което държавата има нужда.

Не мога от нищо да се оплача. Пет години работих в Израел и когато си тръгнах, една жена от военните на летището ме пита: „Госпожо, защо си тръгвате, Израел има нужда от хора като вас”. Трудно е в Израел, няма по-трудно място за живеене. Народът е притеснен, стресиран е. Аз не мога да разбера това война ли е, спорт ли е, показност ли е, бизнес ли е, защото войната и спортът са си бизнес според мен. Не може една малка, около 6-милионна държава да трупа оръжия в 27 километра ширина и да не ги използва, да не печели от тях.

Върнах се в Благоевград, защото майка беше много болна и успях да я видя само една седмица, след което я погребахме. Трудно преживях тази загуба. И заминах за Италия, където работих до декември 2009 година. Там живеех в една 700-годишна къща, на една крепостна стена в старинния квартал „Боргето”. Гледах възрастна жена 5 години, но заплащането беше малко. Приятелка на моя син работеше с Карбовски и дойдоха да ме интервюират в Италия. Тогава искаха да разберат защо съм си оставила хубавия живот и децата, а съм се почернила в чужбина, но това не беше вярно. Аз тогава изкарвах пари, които ми помагаха децата да си платят застраховките, защото те учиха в чужбина безплатно. Даже Паолина получаваше стипендия в Сорбоната като дете на разведени родители.

Пет години живях там. На Северна Италия те казваха „другата Италия”. Имат 48 провинции и поезия, драма, радио, всичко им е на местния език. Четири официални езика имат, но си длъжен да се приобщаваш. Научих още няколко езика, защото за да общувам с тях, аз трябва да знам езика им, не те да учат моя. Работех с 6 езика, защото съм учителка по руски, а след руския славянските езици са лесни. След като научиш френския – романските езици стават лесни. Само иврид научих по-трудно, отне ми две години, много труден език.

Децата ми бяха много амбициозни и ми трябваха много пари, за да им помагам, и заминах за Англия, където съм и до днес. Англия има съвсем различна политика за всички, които работят. Изискват специални сертификати за всяка работа и съм много доволна от всичко, което ми се случва там. Намерих уважение и почит в Агенцията за гледане на стари хора вкъщи. Тъй като не можех да си позволя наем, битови разходи и други разноски, живеех в дома на хората, при които работех. Първата ми работа в Англия беше да гледам еврейка с италиански език. Беше много богата, позволявала си беше всяка събота да се храни с кралицата на Англия. Казах й: „Сега аз съм тук, защото имаш нужда от мен. Искам да ми се казва „моля” и „благодаря”.

ДАВАХ УВАЖЕНИЕ И ОБИЧ, НО ИЗИСКВАХ СЪЩОТО И ЗА СЕБЕ СИ.

И когато знаят още в началото твоите искания, това има значение за живота ти по-нататък в този дом. Трябва да търсиш оптималните условия за себе си, защото ако ти не си щастлив, и човекът, за когото  работиш, няма да е щастлив. Трябва да си взискателен към себе си и после и към другите. На това научих и децата си. И сина, и дъщерята работиха и учиха в чужбина, но парите пак не стигаха. Помагах и на родителите си за лекарства и други нужди. В Италия взимах 540 евро на месец, в момента в Англия взимам на седмица над 1000 евро и можех да си позволя да спестявам, защото нямах битови разходи, а те са много скъпи.

В Англия са най-високите наеми в света. Там живеех с едно американско семейство. И двамата бяха зле, той с един крак инвалид, но за мен беше един от най-умните мъже, които съм срещала. Беше адвокат по време на аферата „Уотъргейт”. Когато този човек говореше, имах чувството, че всичко се записваше в мозъчната ми кора. Онемявах от начетеността и професионализма му. Лекарите му давали 6 седмици живот, но аз не знаех това нещо. Беше тежко болен от пневномия, но когато го изписаха, той се оправи за 6 дни. Сестрата, която идваше вкъщи, казваше, че са го изписали със 17 кръвна захар, а в дома си той имаше 5 и аз им казах да си вземат инсулина, който му бяха предписали. Медицинската сестра ми каза да го изпратя в България, където плачеха за инсулин тогава. Толкова добри хора имаше там. И когато си тръгвах, той ми каза: „Юлия, няма да те спирам. Благодарен съм ти!”. Два месеца след като си тръгнах, Дейвид почина. Беше ми тъжно за този човек, а дъщеря му, която живееше в Америка, ми каза, че съм му удължила живота с 18 месеца по незнайно какви причини.

А аз трябваше да се прибера, защото затвориха света заради пандемията. Но се радвам, че хората признаваха труда ми.

ТАКАВА Е ФИЛОСОФИЯТА МИ ЗА ЖИВЕЕНЕ: НИКОГА НЕ СПИРАЙ ДА СЕ НАДЯВАШ. МНОГО ТРУД, МНОГО ВЯРА В СЕБЕ СИ – САМО ТОВА Е ОПОРАТА!

Синът ми остана да живее със семейството си в Германия, а дъщеря ми Паолина се прибра в Благоевград. Аз също можех да остана където си искам, все още имам виза за Англия, но не ми е мило, предпочитам да съм си в родния дом. Имам четири внучета. Щастлива баба съм, призната и уважавана, въпреки че всеки си живее самостоятелно. Вече никой не иска да живее със стари хора. Така че с много труд и с разбиране към живота, който сама си избирах, изгледах децата си и не съжалявам за нищо. Дето казват – немотията прави човека, и сега трески ме тресат какво ще стане с внуците ми, които имат всичко и на всеки две години им се купува нов телефон, компютър, таблет.

Радвам се, че децата ми са трудолюбиви. Паолина завърши в Сорбоната „Специалист по рекламата”, т.е. ако едно предприятие има свое производство, тя трябва да организира пласирането на стоката му. Ако няма достатъчно производство, ще се погрижи да намери производител и клиенти, на които да продаде изделията. Тъй като и тя работи с няколко езика, обикаля Европа, но работи онлайн и от вкъщи за софийска фирма. Понякога обикаля обектите, които нейната фирма обслужва. Живеят мобилно и динамично и аз не мога да смогна на промените им.

Синът ми Христо Димитров Митов е компютърен инженер. Но не може да завършиш и да спреш. Ученето продължава, докато си жив – споделя Юлия. – Аз в Англия имах 48 страници сертификати. И той учи за допълнителни специалности. Беше в Дуисбург – най-предпочитания технически университет в Германия. След това дойде при мен в Лондон и там взе степен МБА – Master of Business Administration. Правеха „умни къщи” в чужбина, сега е директор на колектив, който се занимава с IT технологиите, които много бързо се променят. Заводите се местеха на различни места по света и му се налагаше да напусне, когато предприятието се местеше в Румъния.

НО НИКОЙ ИНВЕСТИТОР ОТ ТЕЗИ НЕ ДОЙДЕ В БЪЛГАРИЯ, ЗАЩОТО ИСКАМЕ ПОВЕЧЕ ОТ ТЯХ, ОТКОЛКОТО ТЕ ИСКАТ ЗА СЕБЕ СИ.

След къщите той започна да работи в компания, която правеше умни контакти,  всичко може да се управлява от разстояние. Затваряше капаците на къщата си дистанционно. По същия начин включваше и изключваше печката или пералнята. Според мен новите технологии са полезни, но погубват общността.

И двете ми деца учиха и работиха, за да се издържат, въпреки че и аз помагах. Не е лесен животът в чужбина, не можеш да казваш какво искаш, въпреки че аз никога не се оплаквам. Животът, който си бях избрала, ми харесваше. Когато имах почивен ден или два часа на ден лично време, не давах да ме пипнат, но през останалото време давах 100 процента от себе си, но исках 105. И по този начин успях да си запазя работата – с откритост, честност и отдаденост. Харесваха ме, защото знаеха, че всичко си казвам открито.

Аз спрях да работя, когато навърших 66, и миналата година се върнах от Англия, но още се водя на работа там, защото се самоосигурявам.

СЕГА ИМАМ БЪЛГАРСКА ПЕНСИЯ И ТЯ Е ТОЛКОВА, КОЛКОТО ПАРИ ВЗИМАХ В АНГЛИЯ ЗА ЕДИН ДЕН.

Надявам се на 67 години да взема пенсия от Англия и от Италия. За 27 години стаж в България на мен тази пенсия ми стига засега. И със спестените пари си позволявам да ходя по екскурзии, по круизи. Имам си приятелки от детството и животът тук ми харесва. Иначе благодарение на работата ми в чужбина имам приятели в Узбекистан, ЮАР, Зимбабве, Замбия, Нова Зеландия и други страни. Адвокати, хора с различно висше образование работеха моята работа в чужбина и останахме приятели завинаги. Сега уча и гръцки език, защото ходя там на екскузии и искам да знам и този език”.

Тези дни Юлия се върна от Метеора и сподели, че хотелиерът е бил много щастлив, че може на гръцки да си каже номера на стаята. Убедена е, че животът е едно непрекъсното движение и усъвършенстване, и винаги мозъкът ти да е зает с учене, за да можеш да се радваш на ново познание и чрез него да даваш, да се раздаваш, но и да изискваш уважението, което заслужаваш!

ЮЛИЯ КАРАДЖОВА

loading...


Коментар с Facebook

Подобни новини

Остави коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *