„Историята като стар пергамент се изтриваше и се пишеше наново толкова пъти, колкото бе необходимо“.
Джордж Оруел
Има ли нещо по-лошо от фалшивите митове? Фалшивите прочити. Които в разрез с документи и преки свидетелства преднамерено или по незнание тиражират фалш митове, безцеремонно погребвайки исторически истини. Вечна дилема на човешката и научна съвест.
В 2024 г. излезе интересна книга на родения в с. Баничан, Гоцеделчевско, публицист Цанко Серафимов („Речник на моите прочити из архива на Иван Михайлов в Рим“. София, Издателство „Орбел“).
„С тази книга – пише г-н Ц. – авторът безапелационно разбива някои митове, създадени от антибългарската пропаганда и от догматичната историография“.
„Речник“-ът заслужава внимание и професионална завист на казионни и „лоши“ историци. Авторът е нито историк, нито литератор, а е завършил журналистика.
В трето лице г-н Ц. пише за себе си:
„ТОЙ Е ПЪРВИЯТ ИЗСЛЕДОВАТЕЛ, ДОПУСНАТ ДО АРХИВА
на Иван Михайлов, който със сигурност дава ДРУГО знание за събития и хора, позиционирани чрез написаното досега – погрешно в историята“.
Казано тъй, излиза, че написаното ПРЕДИ автора, е погрешно!… Какво самочувствие…
Публицистът е наистина късметлия: „Дълбоко съм благодарен на г-жа Вида Боева-Попова, че ме въведе в духовното пространство, обитавано от Иван Михайлов. Изпитвам необичайното чувство на първооткривател, който иска да съобщи на целия свят за своя професионален и творчески шанс“.
Същият (виж. „Струма“, 29.01.2026 г.) визирайки жеста на г-жа Боева, бойко се пъчи: „Освен това бях натрупал доста голям „актив“, като съвременен михайловист, с какъвто малцина могат да се похвалят…“.
Разлистваме „Речник“-а. На буква „К“ (с. 138) четем:
КОЙ СПРЯ „МАКЕДОНСКИТЕ“ УБИЙСТВА?
„След тайна среща на Иван Михайлов с министър-председателя Никола Мушанов „македонските убийства“ са спрени. РУХВА МИТЪТ (всички курсиви на Ц.С.), че това е заслуга на превратаджиите офицери около Кимон Георгиев“.
Прав ли е Ц.С.?. Да, ама не! – ако ползваме знаменит израз на големия Петко Бочаров. Т.е. прав, но не съвсем…
Да напомним: „македонските“ убийства почват не в началото на 30-те години на ХХ век, а още с убийството на Тодор Александров (31.08.1924), на завеждащия Серски революционен окръг Алеко Василев-Пашата ((12.09.1924) и ген. Александър Протогеров (7.07.1928). Следват няколко кървави братоубийствени вълни, които приключват в точно посочената от Ив. Михайлов година (1933).
Ключов пасаж от „Речник“-а (с. 137-138): „Гибелта на Симеон Евтимов [29.12. 1932 г.] е поводът за тайна среща на Иван Михайлов с министър-председателя на България Никола Мушанов, която вероятно се е състояла в началото на 1933 г. За тази важна среща на четири очи той е оставил документ, в който горе вдясно е отбелязал: „Сбито – това бяха думите“. Поставил с шеговито заглавие: „С МУШАЛОТО“.
Следва текст (т. 1, а, б, в, г, д, е) извън темата. Ванчо обръща на Мушалото внимание към точки 5 и 6: „Изловете или интернирайте тия десетина протогеровисти наричани. Аз съм готов да се предам на българската власт, нека ме съди за всяко дело, по което ми приписват вина…
(Не – извика събеседникът. – Аз никога няма да приемам да арестуват Радко [псевдоним на Ванчо – бел. Н.С.]) – тогава – каза му Радко, ще напусна с публична декларация делото…
„Накрая събеседникът ми каза, че ще вземе препоръчаните най-бързи мерки. НЕ МИНА МЕСЕЦ ПОДИР РАЗГОВОРА – ето – един ден осъмнахме с новината, че са арестувани десетина протогеровисти, между които някои и по-прононсирани пакостници. И ЗА ЧУДО – като да бяха измрели, „протогеровистите“ не се проявиха вече с нищо. Така че не 19-майските офицери спрели „македонските убийства“, а моят разговор с въпросното лице. ТОВА Е ИСТОРИЧЕСКАТА ИСТИНА“.
Фактите „говорят“ друго: „десетината протогеровисти“ са „прибрани на топло“ не февруари 1933 г., както твърди Ив. Михайлов, а на 25 юни. Значи: събитията са протекли по съвършено друг начин…
Като пръв публикатор на ценния спомен, г-н Ц.С. би трябвало да приложи сканирано копие на част от ръкописния текст. Задължително, и зарад тръпката на всеки първооткривател, а и да убеди „томаневерните“. Горното правило е задължително за всеки журналист, посветен на историята. Задължително зарад странната недостъпност на Римския архив. За жалост това никъде не срещаме в „Речник“-а. След като г-жа Боева храни доверие само към г-н Ц.С., „първооткривателят“ има интерес да елиминира всяко съмнение за манипулации и купюри (съкращения) на текста. А и защото г-н Ц.С. на с. 141 твърди: „Този документ е поредно доказателство, че в македонското революционно движение има много неразкрити истини, които се нуждаят от осветляване и безпристрастно тълкуване, далеч от натрупаните от десетилетия идеологеми“.
Тъй, тъй… Историческата наука се базира на документи от архива на ЦК на БКП, МВР, МВнР, разсекретени още в 90-те години на ХХ век, осветлявайки „тъмни моменти“ от романтико-трагичната история на ВМРО. Документите не доказват, че именно Ив. Михайлов спрял братоубийствата. Те са прекратени не „в началото“ на 1933-та, както „си спомня“ Ив. Михайлов, а чак „в средата“. И заслугата е другиму…
Базирани на документи, а не на волни ПРОЧИТИ на митичния Римски архив, да проследим
БЕСНИЯ ВЪРВЕЖ НА СЪБИТИЯТА (1928-1934).
Пролет-лято 1928 г. борбата между двамата членове на ЦК на ВМРО (ген. Ал. Протогеров и Ив. Михайлов) се изостря. От мъдростта на своите 61 години Протогеров търси взаимно приемлив компромис между две тенденции във ВМРО: четническа и терористична.
Кирил Тодоров (дипломат, учен) във фундаментален труд (Разузнаванията на Кралска Югославия срещу България и ВМРО (1920-1941 г.). – Благоевград, 2021 г., на с. 188-190 проследява процесите. Убийството на генерала (7 юли 1928 г.) е което отключва фаталния разкол на ВМРО.
В края на 1927 – нач. 1928 г. се изострят противоречията досежно тактиката на борба във Вардарска Македония между членовете на ЦК (Протогеров и Попхристов) и членовете на Задграничното представителство (ЗП) на ВМРО, от една страна, и Ив. Михайлов, от друга. Убийството на генерала има ефекта на туморен инсулт. Злощастно поразява ВМРО, неусетно изпадайки в дълбоко неизлечима морално-организационна криза…
Всичко туй с радост посрещат в Белград. С убийството на Протогеров е обезглавено външното разузнаване на ВМРО, а поелият го Ванчо няма онзи експертен капацитет на своя предходник. Това улеснява шпионската инфилтрация и вербовка, най-силно изразена в протогеровистите, обслужващи за „30 сребърника“ Белград и Москва…
Проникването на сръбските тайни служби в България е свързано с личността на Цветан (Цека) Джорджевич, резидент на ОДЗ (Оделенье за државну заштиту) за България под прикритието на консул. Справка на Царската държавна сигурност (22.Х. 1943 г.): „Джорджевич е роден в гр. Лесковац, Сърбия, бивш сръбски консул в София [1923-1931 г.]… Той се смята като един от хората, които имат най-голям дял за разцеплението на ВМРО. След това привлича на своя служба хората на Протогеров, като почва да им дава големи възнаграждения, да ги снабдява с оръжие, адски машини, бомби, фалшиви документи и в много случаи ги укривал в консулството си и в квартирата си. Той бил натоварен от сръбската разузнавателна служба да организира атентати и политически убийства на видни български общественици, на военни лица и чужденци с провокаторска цел, за да злепостави върховното управление на България пред външния свят“. След като Цв. Джорджевич е изтеглен в Белград, го замесва Драголюб Йованович, резидент в София от 1930 до 1935 г.
К. Тодоров (с. 190-191): „След убийството на Александър Протогеров… докладите на Любомир Нешич [сръбски посланик в София] са подчертавали, че наистина е настъпил сериозен раздор, който може да се използва за акция срещу Организацията. ВМРО се разцепила на две фракции – протогеровисти (представители на старата генерация). Както по отношение на ръководителите на двете фракции, така и по отношение на техните съидейници, югославските държавни органи са оценили протогеровистите като български патриоти, които са се борили за „погрешен идеал“, и че Иван Михайлов се е обкръжил с всички нисшестоящи ръководители на Македонския комитет. След допълнителни проверки [сръбското] МВнР заключило, че между младите, които са привлекли михайловистите, най-много са били „разни упорити злодеи, фанатици и друга измет“. Поради това югославското правителство е било изненадано, че кабинетът на Андрей Ляпчев [1926-1931 г.] поддържа михайловистите“.
До обясним: „старата генерация“ са членът на ЦК Георги Попхристов и ЗП на ВМРО (Кирил Пърчичев, Георги Баждаров, Наум Томалевски).
На 30 май 1928 г., преди убийството на Протогеров, Христо Попкоцев (1869-1933) от Ново село, Щип, праща писмо-обръщение „За Ив. Михайлов и другарите му съветници“.
Попкоцев не е обикновен революционер. Лично познат на Гоце Делчев и Даме Груев, през 1896-1897 и 1903-1904 г. е член на ЦК на ВМОРО. Визира Ив. Михайлов: „Вие не виждате, че не сте над Македония, че не сте Вътрешна, а външна М.Р.О. Вътре нема ни ЦК, ни мрежа от комитети, ни войводи, ни чети, ни трескава революционна дейност. От плюшените възглавници, от меките канапета и от кафенетата в Петричко и бабите могат да бъдат революционери! Хората знаят, че организацията е вътрешна, а пък върховното нейно тяло – Ц.К., си седи постоянно в София и дори се знаят квартирите им. На думи не искате да признаете, че е такъва, и то поради тебе – защото на тебе не ти се влиза, не си влезол в 3 г[одини] време, поне един час да постоиш вътре, за да имаш моралното право да стоиш начело на страшната В.М.Р.О. С кои очи ще кажеш на по-долните от тебе: „Хайде вътре!“. Революционери вън от Македония се наричат върховисти…“.
С необикновената личност на Попкоцев е свързан трагичен епизод, отпушил ПЪРВАТА СЕРИЯ братоубийства…
Акад. Г. Марков: „Иван Михайлов обвинява задграничните представители, че използват като знаме името на мъртвия патрон, за да добият първенство в Организацията. Като повод е използвано писмото от 15 юли 1929 г. на ветерана Христо Попкоцев, задал във вестниците вече болезнения въпрос: „Защо Иванко уби Асеня?
Попкоцев се обръща с писмо към Баждаров със заклинание: „Докато не падне Каин, мир и добро не може да има“.
Писмото е заловено от „михайловистите“ и Баждаров е проследен до Варна, където на 19 септември се среща с Попкоцев. Вечерта двамата имат непредпазливостта да поизлязат заедно на въздух на ул. „Мария Луиза“, одумвайки пренебрежително „хлапетиите“ в Организацията. Гърмежите на револверите затварят завинаги устата на Баждаров [учител на Ванчо от Солунската гимназия!], а Попкоцев се разминава на косъм от смъртта. ЦК на ВМРО хвърля вината върху покойния задграничен представител, че пуснал интригата за подготвяно покушение срещу Ал. Цанков“.
В началото на март 1930 г.
ГРЪМВА ВТОРА СЕРИЯ БРАТОУБИЙСТВА.
Г. Марков („Покушения, насилие и политика в България 1878-1947 г. – С., 2003„ с. 253-254): „Влиянието на в. „Македония“ е твърде голямо, за да се остави в ръцете на неговия директор Георги Кулишев и редактора му Васил Пундев, [които] не скриват отвращението си от политическите убийства. Отстранени от работа, започват да издават в. „Македонски глас“, повтарящ непрестанно: „Стига братска кръв!“. Наказателните акции обаче продължават с настървение… Списваният от В. Пундев в. „Вардар“ реди изобличения и предупреждения. На 10 януари 1930 г. Йордан Чкатров се спасява по чудо от куршумите на [протогеровиста] Лев Главинчев, а за подбудители са нарочени редакторите на „Вардар“. Извикани от Кюстендил, терористите Димитър Медаров и Никола Стаменков отсядат в Бобошевския хан, където се намира репортерът от в. „Македония“ Страхил Топуков. Той им съобщава накъсо за смъртната присъда срещу „разколника, измамника и предателя“, която трябва да изпълнят.
На 4 март 1930 г. терористите „шарят“ в градинката до Народното събрание. Към 13 часа откъм бул. „Цар Освободител“ се задават Пундев и охраняващият го Стоян Димитров. Топуков подшушва: „Ей този е онзи“. Медаров и Стаменков тръгват подир жертвата си по ул. „Шипка“. Тихото подсвирване е знак за едновременна стрелба. Простреляни за броени секунди в упор изотзад, двата трупа рухват върху паважа. Нападателите хукват по „Шипка“, сподирени от викове „Убийци, дръжте ги!“, без да съобразят, че тази улица води към Военното училище.
Съдебният процес обещава да смае общественото мнение. За пръв път Ив. Михайлов е привлечен като четвърти обвиняем за подбудителство. Десетки адвокати предлагат услугите си да го защитават…“.
Резултатът: Физическите убийци отнасят 15 години затвор. Михайлов и Топуков са оправдани, макар да се отбелязва, че „ВМРО не е законно установена власт в Царство България“.
ЛЮБОПИТЕН ФАКТ: „При обсъждането през 1928 г. кандидатурата на Васил Пундев в Централния комитет на ВМРО е повдигнат въпросът: дали е редно немакедонец [Пундев е от Дупница] да заеме този пост, но Пундев е защитен от Ив. Михайлов: „Що се отнася до въпроса дали Васил Пундев ще бъде удобен да дойде в редакцията на в. „Македония“, понеже не е македонец, нека ви заявя тук най-чистосърдечно, че ако се касае за това кой е направил повече за Македония – дали аз, оладжак член на ЦК, или Васил Пундев – заявявам, че той е направил повече, защото до настоящия момент аз не съм влизал още в Македония, а Васил Пундев отиде с пушка в ръка като обикновен четник. Нека посмее някой да повдигне тоя въпрос и аз ще му отговоря лично“.
Две години по-късно „защитникът“ Ванчо „отговаря“ с куршум на блестящия литературен критик и публицист Васил Пундев!… Наистина човекът е неблагодарно животно…
От 1930-1931 г. Белград почва системно да финансира протогеровисите, а „касиер“ е Лазар (Лазо) Поповски. Докато те имат дистрофичен кадрови ресурс, михайловистите си имат в Петричко „конспиративна държава“, обложила населението с „патриотичен данък“.
През октомври-декември 1932 година стартира
ТРЕТА СЕРИЯ КЪРВАВИ БРАТОУБИЙСТВА.
Велимир Кривошич, заместник по печата на Централното пресбюро в Белград и кореспондент в София, в дискретен контакт с протогеровистки лидери в началото на 1933 г. е подробно информиран за пропагандната дейност и планирани атентати срещу изтъкнати михайловисти. Отбелязва специфика на убийствата на ВМРО-Михайлов и тези на ВМРО-Шанданов.
К. Тодоров: „В. Кривошич посочва разликата в тактиката на двете фракции. Протогеровистите са убивали „качествено“ – само близки съратници на Иван Михайлов, а михайловистите „количествено“ – както изтъкнати, така и малко познати членове“.
1932 година приключва със знаковото убийство на Симеон Евтимов, директор на в. „Македония“. Г. Марков: „Едва сега протогеровистите се сещат, че В. Пундев трябва да бъде отмъстен с унищожаване на друг виден вестникар – Симеон Евтимов, който веднага след убийството на ген. Протогеров проклел каиновците, а сетне се отметнал… На 28 декември 1932 г. Евтимов прекосява площад „Княз Александър І“ до царския дворец, следван от троица свои другари, когато насреща двама „ловджии“ загърмяват с пушките. В завързалата се престрелка директорът на „Македония“ е тежко ранен и почива мъченически… Убийците Христо Траянов и Иван Василев са заловени с помощта на притекли се офицери. Раненият Христо е прострелян в Александровска болница от милосърдната сестра Екатерина Константинова с думите: „Честит ти имен ден!“. На трупа намират бележка: „ВМРО знае всичко и настига навсякъде“.
Гледна точка на Двореца. Царският биограф Стефан Груев в „Корона от тръни“ (С., 1991 г., с. 255-256): „Между август и декември 1932 г. пресата съобщи за тридесет и три убийства или опити за убийства на македонци. В почти всички случаи жертвите бяха членове на Протогеровото крило на ВМРО… Но докато повечето убити от михайловистите бяха малко известни хора, отмъщенията на протогеровистите бяха насочени срещу изтъкнати водачи на официални македонски организации. Така например бе убит председателят на Националния комитет на организациите на македонските емигранти в България [Димитър Михайлов, масон]… Протогеровите убийци нападнаха [25.11.1932 г.] късно следобед на една от главните улици на София един друг македонски народен представител – Стоян Филипов [от Неврокоп, дн. Гоце Делчев]. Той бе сериозно ранен… Тези отмъщения не попречиха на убийците от Михайловото крило да опустошават системно редовете на протогеровистите. Михайловистите обаче не успяха да премахнат двама от най-изтъкнатите противникови водачи – Кръстан Поптодоров и Перо Шанданов“.
В публикувания в „Речник“-а на Ц. Серафимов спомен на Ив. Михайлов последният твърди, че месец след тайната среща [януари 1933] с премиера Мушанов [февруари] е приключено с кървавите братоубийства. Обаче фактите, отразени в тогавашната преса, „говорят“ друго… Дали е имало среща Мушанов-Михайлов, не можем да отречем. Но документираните факти категорично „говорят“: ако е имало среща, била е безплодна. Братоубийствата продължават с нарастваща интензивност до края на юни 1933 г.
Следва остра реакция на офицерския корпус. Два факта:
1) „Органът на запасните офицери в. „Отечество“ – бележи Ив. Йовков в „Хроника на едно царуване“, София, 1991 – си позволява това, на което обикновено се отвръща с куршум: „Дързостта на македонското братоубийство е станала безмерна… Безсилието на властта да ги обуздае е истинско падение“ [Поводът: убийството на С. Евтимов].
2) „Потресени от несекващата поредица „македонски“ убийства – пише Г. Марков – които вече наброяват 225 след онзи злокобен 31 август 1924 г., запасните генерали Борис Сирманов и [масона] Петър Мидилев призовават на 9 януари 1933 г. от името на родолюбивото офицерство да се сложи точка на братоубийствата. „Нека се спести всяка капка българска кръв!“. Генералите обещават да убедят „групата на протогеровистите“ да се оттеглят напълно от освободителното движение или ако не успеят в това, да излязат пред обществото с комюнике, че не представляват „никаква македонска организация“…“.
Примирието изглежда предстоящо, но на 21 януари 1933 г. във Варна е повален атентаторът Мане Накатев, а на 30 януари в София е убит Мишо Пържонов от госта си Иван Трайков. ЦК на ВМРО обаче предоставя на генералите Сирманов и Мидилев „да изпълнят своя войнишки и български дълг, както намерят за добре“.
Вечерта на 23 февруари Иван Шентев бъбри със земляка си Антон Паскалев в дюкяна си на ул. „Пиротска“, когато на вратата се изправя с насочен револвер Христо Аливантов. Шентев мигновено грабва своя наган, който винаги държи зареден и покрит с вестник върху тезгяха. Той изпреварва неканения гост с точно попадение. Паскалев изскача навън, но е надупчен смъртоносно от двама прикриващи терористи… Още на следващия ден Ив. Михайлов заявява, че неговите хора са нападани безпричинно и скъсва примирието“.
Смъртоносният инцидент става повече от месец след „тайната среща“ на Ив. Михайлов с премиера Мушанов. От ясно по-ясно: де факто никога не е имало примирие. Отмъщения се редуват с контраотмъщения…
Г. Марков: „Новата вълна от убийства се удря у брега на общественото търпение. В София обагря паважа Иван Параспуров, а в Пловдив пада мъртъв Атанас Михайлов, в Асеновград – Михаил Кочев, във Варна – Ангел Курзелов… След комуниста Симеон Кавракиров е отвлечен и старият войвода Иван Вапцаров, отказал да участва в конгреса на Организацията“.
Любопитен случай с Иван (Йонко) Вапцаров, баща на големия пролетарски поет Никола Вапцаров.
Камелия Иванова: „През март 1933 г. Йонко е отвлечен от хората на Иван Михайлов, подлаган е на изтезания, които да сломят волята му. Дълги месеци е затворен в бъчви Йонко, укриван в Кюстендил и в Пиринско. Трябват им на ВМРО пари, а има едни гори, онези, за които пълномощното е у него и дето Фердинанд го праща [1916 г. в Цариград да урежда имотни въпроси с наследниците на покойния собственик на яйлъците (тур. пасбище, но и гори) Баюви дупки и Суходол – избягалият бей Хафъз Исса Салиев]… Имот, който може да донесе много пари на михайловистите. Но имот, към който и царят има интерес. И започва надпревара между водачите на държавата и на Организацията – кой пръв ще стигне до документа. Освободен е Йонко едва след преврата 1934 г., като залогът е „пълномощното“, което му спасява живота“.
Така в кърви се изтъркулва половин година… До средата на юни 1933 година, когато „политическият секретар на Тайния военен съюз (ТВС) Дамян Велчев заявява в Централното управление, че трещенето с парабели по улиците излагало името на българската държава. Когато бил в Париж, се начел на кървави сцени и обидни упреци в най-влиятелните вестници. Той предлага да бъде изпратен в двореца Васил Каракулаков, близък на монарха от времето, когато командвал охранителната рота в Чамкория [дн. Боровец], за да поиска от него „да вразуми“ ВМРО на Ив. Михайлов“.
На 24 юни 1933 г. в двореца „Врана“ монархът
МОНТИРА ТЕАТРАЛНА СЦЕНКА.
„Цар Борис ІІІ приема пратеника на Военния съюз Васил Каракулаков, изслушва го внимателно и се усмихва под мустак: „Е, Василе, дойдохте ли до положение да ви спасявам!“. Каракулаков обяснява, че не става дума за неговия живот или за живота на упълномощилите го. Царят дръпва с нервен замах завесата, зад която стои Никола Мушанов: „Господин министър-председателю, заповядвам Ви да се справите с македонската организация!“. После се обръща към госта си: „Василе, чу какво заповядах“.
Последиците от необичайния етюд са мълниеносни.
Бл. Видов: „На 25 юни иде поредното убийство. Никой не предполага, че се оказва последно… Жертвата е Йосиф Николов Ташков, живущ на ул. „Коньовица”. Това бе последното македонско убийство, след което и двете враждуващи страни бяха прекратили огъня“.
Акад. Г. Марков: „Последвалата на 25 юни 1933 г. блокада на столицата, макар да залавя дребни риби, и то от крилото на протогеровистите, е вече ясно предупреждение. „Македонските“ убийства престават. Борис ІІІ обаче все още е против разтурянето на ВМРО, за да не създава радост на съседите и да „си потриват с удоволствие ръцете“.
Тук обаче академикът не е точен за калибъра на арестуваните протогеровисти. Да се позовем на пряк свидетел и участник в тези събития. Бл. Видов: „На 26 юни 1933 година правителството на Мушанов… предприе голяма блокада в столицата и залови мнозина от водачите на терористите. В Красно село в дома на Мицо Чегански бяха заловени Перо Шанданов, Мише Шкартов, Мице Чегански и цялата тяхна охрана. Заловен бе и Лев Главинчев с целия си щаб. Още същата вечер заловените водачи бяха закарани в Дирекцията на полицията, а терористите изпратени на лагер в Нова Загора“.
Протогеровистките шефове са интернирани в Сливен, а няколко месеца по-късно прехвърлени на курорт в Карлово.
Най-губещи от прекратените братоубийства са протогеровистите. Стопирането на кървавата вендета ги дистрофира финансово.
Бл. Видов: „С прекратяването на убийствата финансовата помощ от чужбина бе спряна и за двете страни. Това още повече влоши положението им. Иван Михайлов все пак имаше на какво да разчита – Петрички окръг оставаше под негова власт, а в София имаше две банки – Македонската народна банка и Македонската кооперативна банка, откъдето можеше да се черпят средства за поддържане на апарата. В неизгодно положение останаха протогеровистите. След като бе спряна пряката им помощ от Белград, водачите бяха принудени да зачислят на заплата към Земеделския съюз „Пладне“. Според Анци Наумов, пом. пунктов [началник] на протогеровистите, водачите Перо, Пеца, Кръстан и Лев Главинчев получавали по пет хиляди месечна заплата, за времето доста много пари“.
НА 19 МАЙ 1934 ИДЕ ТИХАТА СМЪРТ НА ВМРО
През ноември 1933 г. конгресът на Военния съюз отново избира полковник Дамян Велчев за секретар на Централното управление (ЦУ) и му дава широки пълномощия да координира действията на офицерството. Това подсказва: върви се към военен преврат.
На конгреса Д. Велчев докладва за международното, вътрешно и стопанско положение на България, представена като „една сграда, готова да рухне“. Конгресът упълномощава ЦУ да вземе „решение за намеса в управлението на страната чрез военен преврат, ако вътрешното положение продължава да се влошава“.
Външнополитическа цел на ТВС е предотвратяване образуването на Балканския пакт, като враждебният обръч се разкъса чрез сближение с Югославия. ВМРО е осъдена на отстраняване от политическата сцена на Балканите, защото пречи на „южнославянското единение“. Конгресът постановява: „Тайният Военен съюз да се справи с ВМРО и да установи държавната власт върху цялата територия на страната“. Има се предвид Петрички окръг, от 1922 г. превърнат от ВМРО в „държава в държавата“.
Има имплицитна (скрита) връзка между Белград и преврата на 19 май 1934 г. К. Тодоров: „Известно е обаче, че Деветнадесетомайският преврат става със съгласието на крал Александър и на югославските власти. Според твърденията на тогавашния български пълномощен министър Г. Кьосеиванов югославският крал предупреждава превратаджиите да не детронират българския цар Борис.
След военния преврат съгласно точка 14 на Манифеста от 19 май 1934 г. ВМРО е обявена за разтурена… Издадена е заповед за арест на Ив. Михайлов. Последният с помощта на офицера от някогашната Трета секция Стилиян Тошев преминава нелегално турската граница и получава закрила от президента Мустафа Кемал Ататюрк, българомохамеданин от Голо Бърдо, Албания. От години Ататюрк и ВМРО имат тайни връзки…
Позицията на България около преврата освен от просръбското поведение на Кимон Георгиев и Д. Велчев се усложнява от военностратегическото превъзходство на Югославия: модерна 175-хилядна армия, полиция [По Ньойския мирен договор числеността на българската армия не трябва да надвишава 33 000 души]. Белград има високоефективни секретни служби, проникнали във всички сфери на обществения и културен живот.
„Ахилесовото дередже“ на София изправя крал Александър Караджорджевич пред дилема: по какъв начин да ликвидира българската държава! Дилема на кралската съвест, раздвоена между сръбския патологичен нагон да граби чужди територии и монархическата солидарност. В крайна сметка кралят „клеква“ пред монархическата солидарност, за която еврокръстосаните династически линии са от значение.
Тук в сюблимния момент се намесва изключителна личност с огромни заслуги към България. Френският стратегически разузнавач Анри Пози. Неговата оценка на готвения преврат се базира на ценни сведения, получени от първа ръка, досежно плановете на Белград към България.
Кирил Тодоров: „Анри Пози през 1935 г. в книгата „Черна ръка над Европа“ пояснява: „Хората във Франция и Англия не разбраха значението на преврата в София през май 1934 г. Много интелигентната сръбска пропаганда преиначи истината. Истината е, че българите разбраха от тайните протоколи на Балканската Антанта, че дейците на пансърбизма са решени да използват като претекст първото нападение на комитите на ВМРО, за да унищожат веднъж завинаги всички организации, които защитават каузата на техните братя мъченици, и българите потърсиха да избегнат грозящата ги катастрофа“.
Анри Пози казва още нещо, което обяснява „странното“ поведение както на царя, така и на превратаджиите: „Понеже България няма армия, единственият начин беше българите да преклонят глава пред Белград. България
ПРЕДПОЧЕТЕ УНИЖЕНИЕТО ПРЕД УНИЩОЖЕНИЕТО.
Българи, платени от Белград, използваха ситуацията, за да извършат преврата. Разбирайки, че това е единственият начин да спаси независимостта на държавата си и собствения си живот, цар Борис отстъпи. Настоящото българско правителство е антинационално, презирано от голямото мнозинство в страната. То се задържа на власт само чрез подкрепата на Сърбия, която заплашва да се намеси, ако правителството се смени…“.
Наистина опасността е избегната или отложена благодарение ловки йезуитски ходове на Борис ІІІ. Който в период от няколко месеца успява да дезавуира и смени кабинета на сръбското прокси Кимон Георгиев, заменен на 22 януари 1935 г. с правителство на ген. Пенчо Златев.
Иван Михайлов има непростими грехове към освободителното дело на македонските българи. За жалост рушителната му дейност от 1924 година до края на дните му решително преобладава над позитивното. Има обаче един акт, с който той заслужава да бъде запомнен. Акт с неотразимо стратегическо значение за оцеляването на отечеството. Това е оглушителният удар, наречен „Марсилски атентат“ над сръбския крал Александър Караджорджевич и Луи Барту, външен министър на страната ментор Франция, ликвидирани на 9 октомври 1934 г. от Владо Черноземски.
Накрая да се върнем в началото… На с. 7 от своя „Речник“ г-н Ц. Серафимов пише: „По обясними причини архивът на Иван Михайлов е в „насипно“ състояние“.
Туй не е обяснение, а оправдание. От кончината на Ив. Михайлов са минали повече от 35 години. „Архивът“ продължава да е недостъпен за историци специалисти. Какво пречи да бъдат допуснати експерти от Държавна агенция „Архиви“, както преди 7 години това стори институтът „Илия Т. Гаджев“ в Гоце Делчев?! След тримесечна работа (окт. 2018 – април 2019 г.) трима архивисти съставиха, макар и на едро, опис на архива на българската емиграция в САЩ и Канада. Потвърждавайки думи, казани преди 15-ина години от проф. Георги Бакалов: „Този архив в Гоце Делчев е по-богат от онзи на Института по балканистика към БАН“.
Архивът на Ив. Михайлов си остава митично виртуален. За съжаление „Речник“-ът на г-н Ц. Серафимов не позволява да оценим неговата стойност и дълбочина, докато не бъдат допуснати експерти по архивно дело.
С основание Цочо Билярски, виден наш историк, най-компетентният познавач на документалното наследство на ВМОРО-ВМРО, особено на Т. Александров, ген. Ал. Протогеров и Ив. Михайлов, писа преди 20-ина години: „За последния български революционер от отминалия наскоро ХХ век – Иван Михайлов – е писано немалко… Приживе името му се беше обгърнало с легенди. Легендарен стана и невидяния от никого 5 том от спомените му… Същото се отнася и до неговия архив, който днес е не само в неизвестност, но и се появиха обемисти многотомни фалшификации“.
Десетилетия наред истината за Римския архив на Ив. Михайлов /странно защо държан под ключ!/ е потрупана или е плод на виртуални фантазми! Не знаем. Гореописаният спомен на Ив. Михайлов за най-страшния и кървав етап от залеза на ВМРО, представен от г-н Ц. Серафимов като истина от последна инстанция и опроверган със силата на фактите, повдига ред въпроси. Един от тях: какъв е смисълът да подменяш един фалшив мит с подобен нему! По „рецептата“ на Джордж Оруел: „Историята като стар пергамент се изтриваше и се пишеше наново толкова пъти, колкото беше необходимо. И не съществуваше начин да се докаже, че е била направена фалшификация“.
НИКОЛА СТОЯНОВ
