ОКЛЕВЕТЕНИЯТ ТИТАН! След гибелта на Васил Левски секретна операция на турската тайна полиция политически дискредитира Любен Каравелов

Има трагедии, пораждащи пагубни последици. Като гибелта на Апостола Васил Левски, обесен в ранното утро на 18 февруари 1873 г. Близо 140 години по-късно ние, българите, все още търсим оправдание, болезнено взирайки се в техническите аспекти на предателството. Боим се да докоснем неудобните, дълбинни пластове на трагедията. Свързани не с арестите, последвали Арабаконашката авантюра (септ. 1872 г.) на Димитър Общи, а с предходни мътни обстоятелства и деяния.

Н. Стоянов

Едва ли са случайни сизифовските напъни на българската историография, безсилно въртящи се около схоластичния въпрос за „предателството“ на поп Кръстю! Премълчавайки имена и деяния на други, на истинските,

ПРИКРИТИ ПРЕДАТЕЛИ НА АПОСТОЛА ЛЕВСКИ!

Сред тях с демонична сила се извисява еничарят хаджи Иванчо Пенчович, член на Държавния съвет на Османската империя, верен копой на великия везир Мидхад паша. Именно него и дузина туркофили, влезли като депутати в Учредителното събрание 1879 г., визира Стефан Стамболов: „Кой днеска ще да брани народната ни чест от нашите тирани, от българите с фес?“. 

Всяко време ражда знакови личностни противостояния, придаващи особен, горчиво-тръпчив привкус на времето, в което живеят. Едно от тях – с драматични последици – е противостоянието между един от титаните на Българското Възраждане Любен Каравелов и националния предател х. Иванчо Пенчович. Противостояние между оръжието на откритото, честно слово и това на анонимната клевета, тиражирана чрез слухове, пускани от индивиди, чакалски снишени в бърлогата на подлостта, морално осакатени от юдаискариотската професия доносник.

Любен Каравелов

За какво става реч? Осем месеца след обесването на Апостола, есента на 1873 г. сред българската емиграция във Влашко плъзва слух: по вина на Л. Каравелов архивът на Българския революционен комитет (БРЦК) в Букурещ бил продаден на турците и използван в Софийския процес срещу Левски. Мерзко деяние, предопределило смъртната присъда.

През октомври 1873 година цариградският в. „Право“, списван от българи-туркофили, публикува серия статии срещу Каравелов. Били ответен удар, отмъщаващ за пиперливите фейлетони на Каравелов. В тях разкривал деянията на турски шпиони-българи сред емиграцията ни във Влашко и в Цариград. Сред тях най-клеймен бил х. Иванчо Пенчович. Заради мерзката му роля в Софийския процес като член на съда, издал смъртната присъда на Апостола.

След Освобождението двамина видни нашенски наивници пускат фалшива легенда, създаваща алиби на х. Иванчо. Д-р Христо Стамболски и Марко Балабанов пишат, че х. Иванчо преживял тежко кончината на Лев­ски. На Христо Стамболски х. Иванчо казва: „Ходихме в София да обесим най-добрия и смел българин, най-самоотвержения, най-доблестния наш патриот… Като го въведоха в заседателната зала, той ни изгледа подред всички ни, набързо и хладнокръвно, но не знам дали ме позна, защото бях в парадна форма; а през всичкото време в съда нито ме погледна, нито аз него. Силни морални мъки и поражения изпитвах в съда, когато го изпитваха, и ме беше страх аз да не се издам. Язък за този храбър, доблестен и смел българин! Язък за неговите трудове, за неговите тичания!“. По-късно, след Освобождението, предателят ще задълбочи фалшивата легенда. Пред Марко Балабанов еничарят споделя: „Плаках настрана като дете, но не ми бе за жалост възможно да го спася“.

Фалшивият мит за х. Иванчо не бил изобретен случайно: След Освобождението от Русенски избирателен окръг става депутат в Учредителното събрание, а сетне заема ред важни държавни постове.

Но да минем по същество… След гибелта на Левски в емигрантските среди плъзват слухове, обвиняващи ред видни революционери в предателство спрямо Апостола. Стартират в началото на март 1873 г. Първият набеден е Димитър Ценович. Случайно! Никак! Той е, който есента на 1868 г. безвъзмездно дава на Левски 30 златни турски лири, та да почне великото си дело с първата обиколка из България. Клеветата бързо пресъхва, за да се яви няколко месеца по-късно. Но вече с нов адресат. Този път „предателят“ на Левски става самият председател на БРЦК Любен Каравелов.

В началото на 1874 г. мълвата за „предателя“ Каравелов обхожда цялата емиграция във Влашко, Молдова и Русия. Разбираме от писмо на Илия Поплуканов до Иван Драсов. Дано читателят запомни: Илия Поплуканов е по-малък брат на Марин Поплуканов, председател на Ловешкия революционен комитет. Същият Марин, когото в последното си писмо до ловчанлии от 12 декември 1872 г. Левски го обвинява: „У председателят има пренесени от други комитети пари; по-напред ги исках, а той ми писа, че ги употребил за ден-два в своя работа. Той не е ли чел уставът?!“. Съгласно устава на БРЦК, глава ІХ, чл. 11 за злоупотреба с пари „без знанието на Централния комитет… се наказва със смърт“.

Несъмнено: по-малкият брат е подучен от гузния Марин. Сред емиграцията Илия Поплуканов е първият клеветник на Каравелов. Пише на Драсов: „Каравелов се обвинява в туй, че той бил предал на сръбското правителство всичките писма на Левски, което и му показали уж в София. Туй се хортува в Русчук (Русе – бел. ред.), туй чух и тука (Одеса – бел. ред.)“.

Анализът на писмата между Ил. Поплуканов и Ив. Драсов (бивш секретар на Ловешкия комитет) сочи: тиражираната клевета срещу Каравелов е негово дело. По-рано, още на 8 декември 1873 г., пише на Драсов: „Тука (между одеските българи – бел. Н.С.) и по някои места по нашенско се хортува, че той (Каравелов – бел. Н.С.) бил най-главната причина за зимъшните случки“.

През зимата на 1873-74 г. за продадения на турците архив на БРЦК все още не се говори. За пръв път се споменава февруари 1874 г. в по-горе цитираното писмо на Ил. Поплуканов.

Клеветническият слух съсипал репутацията на Каравелов и парализирал БРЦК. Ударът постига целта с перфидната точност на кинжал. Каравелов бил свързан със Сърбия: идейно (чрез радикално-демократичната организация Омладина) и лично – чрез брака си със сръбкинята Наталия (Ната) Каравелова. Слухът „твърди“: Ната предала архива на секретаря на сръбското посолство в Букурещ Васа Живанович. Той пък го продал на турците. Така Каравелов като председател на БРЦК става живо „доказателство“ на внушаваната от Високата порта теза, че в Софийското приключение „пръст имат“ Сърбия и скритата зад кулисите Русия. Това води до дипломатически скандал: Високата порта настоява пред румънските власти да й предадат Каравелов. Той пък, предупреден, овреме избягал в Белград.

Днес знаем: най-силният, безпристрастен защитник на Каравелов са турските документи от Софийския процес, както и шифрованите доклади на чуждите консули в Османската империя до техните правителства. Те доказват:

АРХИВЪТ НА БРЦК НИКОГА НЕ Е ПОПАДАЛ

у турците и следователно няма как да се използва срещу Левски. На процеса пред Софийската извънредна следствена комисия начело с генерал Али Саиб паша и разпитвания Левски х. Иванчо Пенчович превеждал директно откъси от писма и инструкции, иззети от турската полиция от революционните комитети в Орхание (днес Ботевград) и Тетевен. Именно тях клеветата ще „причисли“ към уж изчезналия от Каравеловия дом архив на БРЦК!

Показателен факт. На 17 февруари 1873 г., ден преди обесването на Левски, британският генерален консул в Русчук Р. Далиъл праща до лорд Гренвил в Лондон шифрована телеграма: „В моя политически доклад №9 от 2 декември м.г. аз съобщих, че по време на разследванията, проведени във връзка с обира на турската поща, извършен в околността на Орхание, са намерени някои компрометиращи книжа и че са извършени многобройни арести… От [турските] комисари научих, че намерените документи се състоят главно от кореспонденция между българи от Одеса… и българи в Букурещ и страната, някои устави и правилници за организацията и работата на комитетите. Добавиха, че тези документи са преведени само отчасти“.

Защо „само отчасти“? Защото на „прима виста“ (от пръв поглед) пред съда х. Иванчо Пенчович превежда откъси от писмата, уличаващи Левски и другарите му.

Но, в търсене на лъжливите версии и прикритите им автори, да тръгнем по

ЗМИЙСКАТА СЛЕДА НА КЛЕВЕТАТА.

Едва ли случайно след физическото отстраняване на Левски следващият удар на турската тайна полиция е насочен срещу Л. Каравелов, председател на външния (Букурещки) БРЦК. Дълбоко проникнала в българската емиграция във Влашко шпионска мрежа задейства йезуитски план за политико-моралното убийство на Каравелов. На съвременен език – активно меоприятие за компрометиране чрез изпитания механизъм на интригата и клеветата. Мрежата се ръководи от х. Иванчо Пенчович. Зад него стои Мидхат паша, трето поколение потурчен българин от Тетевенско.

Не минал и месец след обесването на Апостола, сред емиграцията ни във Влашко почват да пъплят клеветнически слухове, прерастващи във версии. Със удивително общ знаменател: обвиняват Каравелов за „изчезналия“ от дома му архив на БРЦК, по неведоми пътища уж „изсипан“ от чувал в София пред шокирания Левски!

Днес историческата наука е потвърдила: когато Каравелов, смазан от клеветата, подава оставка като председател на БРЦК, той предава част от архива в Браила (на Кирияк Цанков като подпредседател на БРЦК), а останалата част плюс комитетския печат – на групата Ботев-Стамболов. Този факт тогава знаят малцина. И то неслучайни. Но го премълчават! Защо?!

Година преди Априлското въстание, на 7 юли 1875 г., Христо Ботев пише на Иван Драсов редове, доказващи: писмата, превеждани и четени от х. Иванчо Пенчович на Софийския процес, нямат нищо общо с архива на БРЦК в Букурещ. „Ти знаеш добре – пише Ботев – че у него има документи, които могат да повредят много на народа ни, ако някой път, движим от своя гняв или подъл интерес, се реши да ги прати отсреща (т.е. отсам Дунава, на турците – бел. Н.С.). Документите требва да се земат от ръцете му…“.

Хр. Ботев не знаел, че най-голямата и важна част от архива на БРЦК се намира у Кирияк Цанков в Галац. Няма как да знае. Отношенията на групата Ботев-Стамболов със К. Цанков били скъсани!

Резонно изниква въпрос. Каква била тук ролята на Иван Драсов? Той се оказва вторият (след Ил. Поплуканов) ретранслатор на клеветата срещу Каравелов? Като секретар на Ловешкия ЦК (до август 1872 г.) имал кръвен интерес да тиражира незнайно от кого пуснатата клевета. По този начин успокоявал гузната си съвест за малодушното си поведение лятото на 1872 година. Когато на 8 август научил за турските обиски в Ловеч, панически унищожил голяма част от архива на Ловешкия комитет. Сетне бяга в Чехия под предлог, че иска да учи. След Освобождението, прикривайки следите на греха, усилено тиражира клеветническа версия: Левски, тръгвайки от Ловеч за Общото събрание в Букурещ април 1872 г., взел архива и го предал на Каравелов. Нямало как оклеветеният председател на БРЦК да се защити. Когато Драсов пуска клеветата, Каравелов бил вече покойник!…


Христо Ботев, Н. Славков и Иван Драсов, 1875 г.

И нещо показателно: Иван Драсов бяга от Ловеч след обира в хаджи Денчовата къща, предупреден от Али Чауш (август 1872). Кой е Али Чауш? Това е същото заптие, което на 26 декември среща крачещите от Ловеч към Къкринското ханче Левски и Николчо Цвятков. Той ще информира властите за съмнително лице. Така в малките часове на 27 декември турците залавят Апостола, макар още да не са убедени, че това е Левски. А защо Али Чауш предупреждава Драсов да бяга, отговорът се крие във все още необработените турски архиви! И в интуицията на читателя…

Хаджи Иванчо Пенчович

Беглецът Драсов учи в Чехия, в гимназиите в Писек и Прага. Не се дипломира, както ни заблуждава Уикипедия. Като се успокоява обстановката, се връща и установява в Букурещ. Той е, който задълбочава още повече породената след февруари 1874 г. тежка криза в БРЦК, довела до разцепление в революционната емиграция на два лагера. В Букурещ Драсов става близък, задушевен другар на Ботев, „влиза под кожата“ на поета-революционер. Подло, на порции „сипва сол“ в раната на обтегнатите взаимоотношения между Каравелов и групата около Ботев. Нещата дотам са обтягат, щом Стамболов, Бенковски и други хъшове замислят убийство на Каравелов. Да не би последният да издаде датата на готвеното Априлско въстание!

Преди да посочим третия (след Ил. Поплуканов и Ив. Драсов) клеветник на Каравелов, горе се спомена: Илия „научил“ за предадения от Каравелов на турците архив от по-големия си брат Марин Поплуканов. Поради каква причина? Марин Поплуканов присвоил голяма част от комитетските пари, като (след Освобождението) прехвърля вината за греха си върху касиера на комитета поп Кръстю. Това обяснява защо след Освобождението десетилетия наред, а и след 1944 година упорито, бездоказателствено се твърди: поп Кръстю бил освен касиер, но и председател на Ловешкия комитет. Нищо че Уставът на БРЦК забранява съвместяването на двете длъжности! В писмо от 12 декември 1872 г. Левски укорява „председателя“ на комитета за присвоените пари. След освобождението Марин Поплуканов в съдружие с друг водещ член на комитета (Димитър Пъшков) са вече сериозни политически фактори в града. Имат властови позиции и инструменти да притискат оцелелите поборници да свидетелстват против оклеветения поп Кръстю. Тъй Марин Поплуканов прикрил своето престъпление.

Истината, че М. Поплуканов е първодвигател на клеветническия слух за „вината“ на Каравелов, научаваме от анкетните записи на д-р Парашкев Стоянов (виж „Материали за историята на град Ловеч“, публикувани едва 1989 г. във „Известия на държавните архиви“, книга 57, с. 207-322). На 10 май 1901 г. д-р Стоянов разговаря с Марин Поплуканов (1845-1913), след Софийския процес заточен в Диарбекир. Какво му казва Марин? „За събранията се държаха протоколи, които се занесоха на Любен Каравелова и останаха у него. Подозират, че Ната (Наталия, сръбкиня, жена на Любена) ги откраднала и дала на сърбите и тези ги дали на турците за пари“. Д-р П. Стоянов коментира: „Марин Поплуканов твърди категорично това, понеже когато отсетне ги съдели турците, имало е у съдиите писма от тази кореспонденция, предадена с протоколите Л. Каравелову“.


Депутати от Ловеч в Учредителното събрание. Долу, отдясно наляво: Марин Поплуканов и Иван Драсов

По-горе се посочи: това са писма, конфискувани от революционните комитети в Орхание и Тетевен. Свидетелството на М. Поплуканов пред анкетьора П. Стоянов обаче е безценно. То доказва: именно от Марин Поплуканов чрез живеещия тогава в Одеса по-малък брат Илия стартира първата линия на оклеветяване на Любен Каравелов. 

Първа, но не по време. Защото има още една, 

Киро Тулешков

ПО-РАННА, ВТОРА ЛИНИЯ НА КЛЕВЕТАТА,

свързана с интересен персонаж. Киро Тулешков. Роден на 1 март 1846 г. в Търново, учи в Ришельовския лицей в Одеса (1864-1866). Там се запознава с Христо Ботев. В Букурещ става помощник в печатницата на Каравелов. Това е същият, който предава на Захари Стоянов пасаж от писмо на Ботев до него. В него поетът дава знаменитото описание на Васил Левски, с когото зимата на 1868 г. живеят в запустяла воденица край Букурещ. „Приятелят ми Левски, с когото живеем, е нечут характер! Когато ние се намираме в най-критическо положение, то той и тогава си е такъв весел, както и когато се намираме в най-добро положение. Студ, дърво и камък се пука, гладни от два или три деня, а той пее и се весел!”.

К. Тулешков обаче дал на З. Стоянов не автентичното писмо, а откъс. Писмото никога не вижда бял свят! Няма го и в спомените „Моето чиракуване в живота“, публикувани едва 1997 г. (Велико Търново, издателство „Абагар“). Факт, будещ основателно съмнение. Проф. Иван Стоянов (Великотърновски университет „Св.св. Кирил и Методий“) в блестящо изследване („Нови щрихи върху идейните възгледи и дейността на Васил Левски“, В. Търново, 2012) доказва: съжителство във воденицата между Левски и Ботев никога не е имало. Измислица на Тулешков, фантазирана след Освобождението. Не само за „да вмести“ дребнавата си и подла личност между тези титани на Възраждането, а и да получи държавен пост и голяма поборническа пенсия! Проф. Стоянов пита: „Как от късната есен на 1868 г. до смъртта на Васил Левски няма едно сведение, нито от Левски, нито от Ботев, нито от приближени, познати, съграждани и т.н., което да показва, че са близки и са се познавали“.

Но пък в спомените дребнавата душица Тулешкова премълчава що е сторила на третия титан – Любен Каравелов. През 1871-74 г. Киро работи в печатница „Свобода“ на Каравелов. Пуска слух: непосредствено след Общото събрание в Букурещ (април 1872 г.) току-що приетият Устав на БРЦК „попаднал“ в сръбски ръце. Оттам се озовал във Високата порта. За тази си клевета Тулешков бил изгонен от Каравелов за интригантство. Неслучайно в мемоарите Киро си отмъщава и пише за Каравелов: „Очи и вежди черни, брада дълга и черна, косата му е черна и къдрава, а характерът непостоянен – двуличен“.

Версията за Устава на БРЦК и други документи, уж попаднали чрез Ната и сръбския консул у турците, обаче той ще тиражира чак 1883 г. Разказва я на Стоян Заимов, когато последният подготвя книгата си „Миналото“. В мемоарите си, които така и не публикува, Тулешков споменава факт, директно клеветящ и Левски. Там твърди: между книжата на Апостола турците намерили списък с имената на 14 000 комитетски дейци. Но, видите ли (!), хаджи Иванчо Пенчович го бил скрил от турците. Тази си версия пуска по политически причини. Тогава х. Иванчо заемал държавен пост.

Версията за попадналия у турците списък на Левски Тулешков ще тиражира и устно. Благодарение на това тя достига до Христо Иванов-Големия (виж фотоса), шеф на тайната комитетска полиция на Левски. Клеветата изостря паметта му. Тогава Хр. Иванов си спомнил: през 1875 г. по негово настояване Търновският революционен комитет праща в Букурещ свой агент (Иван. Х. Димитров) да разследва достоверността на слуха за „продадената“ на турците кореспонденция на Левски. След Освобождението, през 1884 г. Хр. Иванов-Големия съобщава на Захари Стоянов озадачаващи подробности относно странното поведение на Тулешков в ония години. А когато Ст. Заимов публикува книгата за Левски, верният му съратник пише отстрани на полето бележки. Една от тях свръхценна: „Има още едно нещо, когато при Каравелова е стоял един уредник на печатницата и в това време бил уж болен и седял в една влашка къща в Букурещ, и ходил [в нея] един турчин, че го търсил няколко пъти и той разполагал с пари. Пита се отгде е взел тез пари, когато той е от най-сиромашки родители от г. Търново К. Тул[ешков]“.


Отляво надясно: Васил Левски, брат му Хр. Кунчев и Христо Иванов-Големия

Хр. Иванов също бил търновчанин. Добре знаел бедния произход на Тулешков, очевидно бил вербуван като „къртица“ при Каравелов. И най-вероятно той, словослагателят, тайно прави копие на приетия 1872 г. Устав на БРЦК, предавайки го на споменатия от Хр. Иванов турски агент. Логиката сочи: Тулешков предавал на турците системно документи, а престъпната си кражба приписва на съпругата на Каравелов – Ната. Така обслужил документално твърдението на Високата порта, че зад Софийското приключение стоят Сърбия и Русия. Но че оклеветената Ната работи за българската кауза, доказва документиран факт. Тя и баба Тонка Обретенова с риск за живота неколкократно пренасят, скрити под дългите си кошули, пушки от Гюргево през моста за Русчук.

Че Тулешков бил вербуван от турците, косвено – от глупост ли, или от какво! – сам издава своя „източник“. Там дето споменава за уж намерения у Левски списък от 14 000 дейци: „Съобщава ми се от участвующия в комисията х. Иванчо Пенчович от Русе“.

Видната изследователка на Възраждането Крумка Шарова изтъква рушителната дейност на х. Иванчо Пенчович: „Д-р К. Иречек е документирал в „Български дневник“ свои разговори с Ив. Пенчович, на които присъствали още и В.Д. Стоянов, Н. Михайловски, П. Кисимов и М. Балабанов; все хора, които били по-открито или по-прикрито склонни на компромис с поробителите им или пряко им служели и поради това все отрицателни герои на страниците на [Каравеловите] в. „Свобода“ и „Независимост“. Пред заслужилия чешки учен те разказали версията как архивът на БРЦК попаднал в турската следствена комисия „по вина“ на Каравелов, „като Пенчович говорел в качеството на очевидец“.

Отгде идела ненавистта на х. Иванчо към Каравелов? Откакто последният публикувал ред фейлетони, осмиващи и клеймящи копоя на Мидхад паша. С какви ли очи х. Иванчо ще да е прочел за себе си публикувания на 3 март 1873 г. фейлетон във в. „Независимост“:

„- Кой си ти? – попитах аз шкембеджията.

– Аз съм един от ония патриоти, които обичат да стават посредници между народа и правителството. Аз съм един от софийските комисари, аз съм хаджи Иванчо Пенчович, ефенди – отговори шкембеджията.

– Кръстен ли си ти, или си обрязан? – попитах аз.

– Тялото ми е кръстено, а душата ми е обрязана“.

Именно след фейлетона и други подобни на Каравелов, заклеймяващи ролята на х. Иванчо Пенчович в комисията, осъдила на смърт Апостола Левски, есента на 1873 г. в туркофилския в. „Право“ почва яростна кампания срещу председателя на БРЦК в Букурещ. Паралелно с това се активира турската агентура във Влашко, която чрез К. Тулешков и други тиражират слуха за уж предадения на турците по вина на Каравелов архив на БРЦК.

След Освобождението

СТАРТИРА ВТОРО ДЕЙСТВИЕ НА ОКЛЕВЕТЯВАНЕ.

Покрусен от клеветата, физически силният и волеви Каравелов рухва, поразен от скоротечна туберкулоза. Предава Богу дух на 21 януари 1879 г. Тогава е на 45 години. Пламтящото перо угасва, стъпкано в калта на клеветата. Каква проникновеност лъха от стиховете на Иван Вазов, посветени на безвременно починалия Каравелов: „Тамо, дето зрей геният / и растат крилата, / със подлото, с нищожното / зафаща борбата. / И подлото, нищожното / винаги надвиват: / те героя до гроба му / с отрова упиват“.

В първите години след Освобождението, „благодарение“ на Временното руско управление, политическата конюнктура „работи“ за временно оклюмалите туркофили. Именно те пълнят редовете на Консервативната партия. Именно тогава в освободеното отечество се явява той – баш предателят х. Иванчо. Предлага на консерваторите в борбата им с либералите своя „перфиден опит“. С гьонсуратско дебелоочие задълбочава клеветата срещу покойния Каравелов. Неслучайно х. Иванчо става задкулисен ментор на най-видните консерватори (Н. Михайловски, П. Кисимов, М. Балабанов, В.Д. Стоянов). Консерваторите използвали „разкритията“ на х. Иванчо, за да компрометират брата на оклеветения покойник Л. Каравелов – Петко. Докато били на власт, консерваторите и подло гъгнещият в закалените им уши х. Иванчо Пенчович нямало от кого и от какво да се боят. Дошло времето на т.нар. „първоначално натрупване на капитала“; научен термин, прикриващ безогледното ограбване и експлоатиране на народ и страна. С унищожителна ирония през 1881 г. безвременно и при странни обстоятелства починалият Захари Стоянов ще отбележи: те се нарекли консерватори „само и само да облекат чорбаджилъка си в европейска дреха“.

Така било до 11 юли 1884 г., когато с огромно мнозинство либералите-радикали печелят изборите и княз Батенберг е принуден да назначи техния лидер Петко Каравелов за премиер-министър, а Стефан Стамболов става председател на Народното събрание. Можем да си представим каква щеше да бъде съдбата на България, ако на власт бяха останали консерваторите! Тогава Съединение на Източна Румелия с Княжество България нямаше да има заради туркофило-русофилската низкопоклонническа политика към Високата порта и Санкт Петербург!

Душите на титаните на Възраждането – Левски, Каравелов и Ботев, отдавна се преселили в по-добрия свят. Дошло безвремието на безпринципна политическа конюнктура. Белязана с аморален императив: безсрамно прикриване и всеопрощение греховете на предателите на България. Процес паралелен с непростимото забвение приноса на действителните борци за свобода. Именно тогава – като повик към заспалата обществена съвест – се ражда знаменитата Вазова „Епопея на забравените“ (1881-1883 г.).

Дошло, но твърде късно,

ВРЕМЕТО НА ЗАКЪСНЯЛОТО ПОКАЯНИЕ

към оклеветения титан. Но само двама съратници на Каравелов имали доблестта да признаят непростимата вина на българската емигрантска интелигенция към Любен Каравелов – Стефан Стамболов и Стоян Заимов.

Стефан Стамболов: „Не само Хр. Ботев, но и аз, и много други емигранти във Влашко сме виновни в това, че не оценихме навреме Л. Каравелов, че го обиждахме, оскърбявахме и го доведохме дотам, че той се отказа от политическа дейност по време, когато именно тази негова политическа дейност би дала особено силен тласък на развитието на борбата за нашето освобождаване… Аз дори си позволих да заплаша Любен Каравелов с револвер“.

Стоян Заимов единствен, докато Каравелов още е жив, през март 1878 г. пише и моли за прошка: „Вий за мен сте повече от светец. Простете, ако в нещо и някога съм ви обидил. Отдайте го на моето незнание и на моето невежество“.

Понякога е по-лесно да забравиш, отколкото да обясниш. Това накарало мнозина дейци от онези буреносни години да премълчат, вместо да защитят оклеветения. Немалко от тях имали лични грехове към Левски и Каравелов, към освободителното дело. Истините, които таили в гузното подсъзнание, вероятно са парили тяхната съвест. Малодушно премълчавали, вместо да защитят оклеветения. Оправдавали се с древната лъжа: истината не е повече от пресъздаване на събитията. С глухото мълчание косвено потвърждавали клеветата, спомагайки злото да победи. В потвърждение известната максима на Фридрих Ницше: „Всички премълчани истини се превръщат в отрова“. До сетния си дъх не разбрали: с поведението си олицетворявали най-жалката, най-мизерна форма на предателство – малодушното мълчание.

А Любен Каравелов, преследван от съсъка на клеветата, мълчал достойно. Той – Титанът, самотен, подобно на Левски, мълчал стоически. Благородно извисен като Гъливер над безгръбначни лилипути. И колкото по-благородно мълчал, толкоз по-зъл, по-шумен ставал змийският им съсък. От Титана, като от прокажен, се отдръпнали почти всички съратници. Обсебени от клеветата, за сетен път потвърждавали една проникновена мисъл на Конфуций: „Слепотата е липса не на светлина, а на истина“.

НИКОЛА СТОЯНОВ  

Коментар с Facebook

loading...

Подобни новини

1 Коментар

  1. Апостола

    Колко са сега в ДПС х. Иванчовци и колко се продадоха за 50 лв. на последните избори? Много повече от тогава! Нещастници!

    Отговори

Остави коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *