Двойка в живота, двойка в смъртта – Виолета Бахчеванова и Васил Стойчев.
Тя е родена през 1935 г. в София. Бащата на Виолета, макар и с икономическо образование, пее с Борис Христов в „Гусла“. Там е чут от Стефан Македонски, след което е поканен в операта.
Завършва ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ през 1959 г. със специалност „актьорско майсторство“ в класа на професор Филип Филипов.
След това започва да играе в Драматичния театър „Адриана Будевска“ в Бургас заедно със състудентите си Васил Стойчев, Вълчо Камарашев, Живко Гарванов, Лили Райнова и Асен Кисимов, където за един сезон (1960 г. – 1961 г.) изиграва 4 главни роли. Дебютът й в Народния театър „Иван Вазов“ е през 1961 г. в ролята на Мария Десислава в пиесата „Иван Шишман“ на Камен Зидаров, постановка на Николай Люцканов, която се представя 315 пъти, рекорд за най-дълго играна главна роля в Народния театър „Иван Вазов“. Пенсионирана е през 1995 г. Играе в постановки на Театър 199.
Омъжена е за Васил Стойчев (също актьор) на 17 април 1960 г., а кумове им стават поетът Найден Вълчев и актрисата Мария Долапчиева.
Виолета Бахчеванова има многобройни участия в българското радио. Пее с Райна Кабаиванска в хора на девойките.
Съвместно със съпруга й представят рецитали и поетични спектакли в България и в чужбина. През 1976 г. -1977 г. е преподавателка във ВИТИЗ. Носителка на национални награди и отличия.
През 70-те години на 20-и век се занимава активно с дублаж на филми и сериали, измежду които „Великият диктатор“ (дублаж на БТ).
През 2001 г. излиза нейната книга „…А театърът може без всеки нас“.
През 2013 г. заедно с Васил Стойчев получават наградата Икар за „Изключителен творчески принос към българския театър“.
Виолета Бахчеванова умира на 86 години на 23 август 2021 г. в София. Погребана е в алеята на творците на Централни софийски гробища до своя съпруг Васил Стойчев.
Той е роден на 29 септември 1935 г. в град Кюстендил в семейството на фотограф – „Фото Бански“.
Завършва Образцов икономически техникум в София, една година учи във ВИИ „Карл Маркс“, а през 1954-1959 е студент във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ със специалност актьорско майсторство в класа на професор Филип Филипов.
Заедно с колегите си Виолета Бахчеванова, Лили Райнова, Асен Кисимов, Вълчо Камарашев и Живко Гарванов е разпределен в Драматичен театър „Адриана Будевска“ – Бургас.
През 1960-61 г. заедно със съпругата си Виолета Бахчеванова е назначен в Народния театър, където прекарва 50 години от творческата си кариера. Има изяви и на сцената на Театър 199, пред който двамата с Бахчеванова имат пано с отпечатъци на Стената на славата.
Играе в радиотеатъра в БНР и в телевизионния театър.
Васил Стойчев умира на 84 години на 15 юли 2020 г. в София.
Стойчев се занимава активно с дублаж на филми и сериали, измежду които „Дързост и красота“, „Мечо Пух“, „Смърфовете“ и „Лейди и скитника“.
Озвучавал е във филми за БНТ, Александра Аудио и Доли Медия Студио.
Един от последните филми, които дублира, е „Драконът, моят приятел“, където озвучава персонажа на Робърт Редфорд.
От 1960 г. до смъртта си е женен е за Виолета Бахчеванова, с която имат 2 дъщери. Негов зет е Атанас Атанасов, а негови внуци са актьорите Алиса Атанасова и Ясен Атанасов.
Двамата бяха пример за партньорска и съпружеска двойка – винаги заедно, с любов и уважение и на сцената, и в живота. През 2013-а си поделят и признанието на гилдията – заедно получават наградата „Икар“ за „Изключителен творчески принос към българския театър“.
Виолета Бахчеванова бе една от най-красивите и чаровни жени на сцената на Народния театър, а може да се каже и една от най-достойните актриси, защото през 1995 година напусна театъра с болка, но никога не допусна тази болезнена раздяла да бъде коментирана като скандал. Известно е, че от театъра бяха „освободени“ плеяда от най-изявените ни актьори в пенсионна възраст, въпреки че пенсиониран актьор няма. Част от тези истински звезди, ненадминати по таланта си и до днес, продължиха да работят в т.нар. Пътуващ театър, но Виолета – не. С изключение на някои изяви в Театър 199, тя отказваше на режисьорите предложенията за участия. Сякаш сама скъса струна от душата си, заричайки се никога повече да не се обърне назад.
Е, Театър 199 беше нещо друго. Там и двамата с Васил бяха оставили свои отпечатъци на Стената на славата пред театъра. Така да се каже, бяха „символно“ свързани с този театър.
През 2001 г. излезе книгата на Виолета Бахчеванова „…А театърът може без всеки от нас“, чието заглавие красноречиво разкри потисканата болка от раздялата й с любимата сцена и разочарованието на актрисата от бездушното отношение на обществото към актьорите „в пенсия“.
Това беше нещо като своеобразен протест на актрисата, но много фин и интелигентен. Бахчеванова не напада и не вини никого в книгата си и остана вярна на висотата на интелекта си. Запечата в слово образа си на един умерен и позитивен човек – такава, каквато я помнеха колегите й от театъра.
Съпругът й – актьорът Васил Стойчев, напусна по собствено желание Народния театър, именно за да „сподели“ участта на своята другарка в живота и партньорка на сцената. Един от най-интелигентните ни актьори беше изключително достоен човек.
Актьорската двойка напусна с достойнство втория си дом – театъра, но не и любовта си към него. Двамата продължиха да се радват на успехите на младите, сред които оставиха наследници – собствените си деца.
Онези, които помнят Виолета Бахчеванова като съвсем млада, сигурно никога няма да забравят нейната много специфична усмивка, както и гласа й. Актрисата остави уникални записи в Българското национално радио, сред които има и неин запис като певица. При това не с когото и да е, а с великата Райна Кабаиванска. Всъщност, може би ако не беше станала актриса, може би щеше да е певица?!
Малцина знаят, че бащата на Виолета Бахчеванова е пял с Борис Христов в хор „Гусла“, а след като бил чут от Стефан Македонски, го поканили да пее в операта. Той завършил икономика, но какво от това?! Сцената сама го пожелала. Така и с малката Виолета – тя от дете се виждала пред публика.
Студентските години във ВИТИЗ я срещат с Васил Стойчев. Голямата любов се превръща в семейство и в партньорство. Съдба! Поетичните рецитали, които двамата актьори изнасят съвместно, стопляха сърцата на хората в цяла България. Двойката пътуваше и умееше да завладява сцената с такава палитра от емоции, че винаги изглеждаше „любовно“.
Всъщност, двамата бяха такива и в живота – истински предани един на друг. И двамата съчетаваха в себе си талант и интелигентност, което се опитваха да предадат и на младите си колеги като преподаватели в театралния институт. Учеха студентите си да бъдат не само добри професионалисти, но и културни личности и почтени хора. Неслучайно един критик написа, че „Бахчеванова и Стойчев са пример за добродетелност“.
За Виолета Бахчеванова нямаше срамна работа в професията. Макар и толкова известна актриса, тя с удоволствие дублираше роли във филми и сериали. Вживяваше се в героините си и с гласа си изваждаше от тях онези най-фини тонове и вибрации на чувствата, които не само покриваха образите, но „бръкваха“ надълбоко в душевността им.
Актрисата беше царица на регистъра – умееше да открива най-точното съответствие между образа, чувствата и гласа на героините, които пресъздава. Гласът й беше разпознаваем и интригуващ.
Сред най-запомнящите се роли на Бахчеванова в киното са във филмите „Под игото“, „Ако те има“, „Вик за помощ“, „Войници на свободата“ и др.
Завършила е някогашния ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ през 1959 г. в класа на проф. Филип Филипов. И тя, и състудентът й Васил Стойчев първоначално били разпределени на работа в Драматичния театър „Адриана Будевска“ в Бургас. Виолета бързо се откроява на сцената. Още в първия си работен сезон тя изиграва четири главни роли.
Дебютът й в Народния театър „Иван Вазов“ е през 1961 г. Бахчеванова остави забележителни театрални роли в постановките „Вишнева градина“ на Чехов, „Казаларската царица“, „Чичовци“ и „Хъшове“ на Вазов, „Царска милост“ на Камен Зидаров, „Рози за д-р Шомов“ на Драгомир Асенов, „Женитба“ на Гогол и мн. др.
Първата й филмова роля е в „Ребро Адамово“. Играла е във филмите „Под игото“, „Ако те има“, „Два диоптъра далекогледство“, „Големанов“ и др.
Виолета Бахчеванова и Васил Стойчев оставят забележителна следа в театъра и киното ни като изключително деятелни професионалисти, отдадени на работата си в продължение на близо четири десетилетия.
Гласът на Васил Стойчев остана в любими култови сериали . Актьорът остави десетки театрални роли и богата филмография – в лентите „Хотел България“, „Под манастирската лоза“, „Маневри на петия етаж“, „Йо-хо-хо“, „Таралежите се раждат без бодли“, „На всеки километър“ и др.
Изпратиха актрисата Виолета Бахчеванова с поклонение в Народния театър. Той беше като втори дом за нея и съпруга й Васил Стойчев в продължение на няколко десетилетия. Житейската раздяла на двамата съпрузи бе за кратко. Първо си отиде той, а тя сякаш побърза да го последва. И ако има друго измерение за душите, там им предстои вълнуваща среща…
Най-забележителното семейство в театралната ни гилдия
Виолета Бахчеванова и Васил Стойчев – носители на театралната награда “Икар” за цялостно творчество, са най-забележителното семейство в театралната ни гилдия. През 1960 г. се женят, докато са актьори в Бургаския театър, където са по разпределение след завършването на ВИТИЗ в класа на проф. Филип Филипов. Те оставят двете си дъщери – Деси и Биляна, да изберат професия, каквато влече сърцата им, и така в семейството се добавят още две актриси. Десислава се омъжва за актьора Атанас Атанасов – сега професор и преподавател в НАТФИЗ, режисьор, с много награди, дъщеря им Алиса също става актриса.
Виолета и Васил са неразделни във всичко, което предприемат. Още през 1960 г. Народният театър ги кани на публичен дебют и при одобрение – на щатна работа там. Така семейството остава на първата сцена у нас чак до пенсионирането си през 90-те години. Красива и достолепна, а и с прекрасно чувство за хумор, Виолета Бахчеванова е търсена както за драматични, така и за комедийни роли. Васил Стойчев е неин партньор почти във всяка постановка. Тяхната преданост към театъра е пословична и затова голяма изненада за почитатели и колеги беше решението им да не излизат на сцена след пенсионирането си. Ето какво казват те в интервю за spomen.bg през 2021 г.
– Може би най-важният въпрос, който си задаваха мнозина театрали – защо и двамата се отказахте напълно от сцената след пенсионирането ви през 90-те години? Посъветвахте ли се с някого? Никога ли не съжалихте за решението, никога ли не закопняхте за сцената?
– Виолета Бахчеванова: Когато Народният театър пенсионира голяма група много талантливи актьори, вътрешно се надявах, че някой от публиката, която за мен беше на първо място, ще реагира по някакъв начин. Реакция нямаше. Значи вече не им липсвахме. Тогава реших, че окончателно се разделяме. Бях получила толкова много в театралния живот, че за мен беше нормално да поемат своя път младите творци. Не съм съжалявала за решението си въпреки многото предложения. Известно време не ходих в театъра, за да не се изкушавам да се върна. А то болката по театъра ще си остане завинаги.
– Васил Стойчев: Още като студенти в класа на проф. Филип Филипов ние бяхме запознати с трагичните уволнения и пенсиониране на някои от най-големите артисти като Васил Кирков, Адриана Будевска и Георги Стаматов, които не се върнаха на сцената. Една максима ни се внушаваше тогава, че
“актьорът трябва да знае кога да слезе от сцената”.
През тежките години, когато групово бяха пенсионирани едни от най-известните имена на Народния театър и съпругата ми стана най-младата пенсионерка на театъра, аз не исках да понеса болката на тези колеги и сам подадох молбата си за пенсиониране. А когато Виолета реши да следва примера на Адриана Будевска и отказа да приема предложения за роли от много режисьори, аз реших да съм солидарен с нея и да приема максимата, с която тя озаглави книгата си, че „ние не можем без театъра, а театърът може без всеки от нас”.
– Следите ли театралния живот, какво ви впечатлява? Eднакъв вкус ли имате към пиесите?
В. Б.: За да имаш богато впечатление от театъра в момента, би трябвало да си гледал голям брой представления, с което не мога да се похваля. Но от тези, които съм видяла, мога да кажа, че е по-различен от театъра по наше време. Не по-лош или по-добър, а по-различен, и ми се налага да свиквам с това. Двамата с Васко имаме съвсем малки различия във възприемането на образи и спектакли. И намирам, че това е естествено.
В. Ст.: Свикнахме още от академията и после в Народния театър да гледаме всичките ни колеги и да се интересуваме къде какво се играе, кой какви успехи има – пътувахме за премиери в провинцията, имаше гостувания в София и обсъждания на театрите. Не сме пропуснали нищо от това! След пенсионирането ни този ентусиазъм намаля, но огънчето му не угасна! Не съм прекъснал да ходя в театъра, да гледам неговите постановки и да участвам във всички неща, които са свързани с миналото и бъдещето на Народния театър. Към всичко това сега се прибави и радостта ни от
изявите на сцената и на най-младите представители
на фамилията ни!
– Като четях книгата на Виолета, ми направи впечатление позитивното й отношение към всичко, случващо се с нея. Никога не се усъмнява в задкулисни кроежи, никога не подозира враждебност, омраза, предателство, винаги дава шанс на доброто развитие на нещата. Как го прави – някой възпитал ли я е, сама ли е мислила за тези проблеми на личното поведение, имала ли е личности образци?
В. Б.: Моето позитивно отношение е съвсем искрено. Смятам, че това е естествено за човек, задоволен в своята работа и дотолкова ангажиран, че другите прояви са оставали далеч от него. Освен това имаше и една взаимност – нашето възпитание от академията и лично от проф. Филип Филипов ни караше да проявяваме преклонение и възхищение от творците на Народния театър, а те ни отвръщаха с много обич и грижовност.
– Кои случки и преживявания си спомняте най-често? Да вярваме ли, че миналото може да поучава?
-В. Ст.: Най-хубавото нещо в театъра след репетициите и представленията бяха разказите, спомените и анекдотите за случки на сцената, разказвани от по-възрастните ни колеги. Всички те, описани в една книга, биха били най-хубавото и разтоварващо четиво.
-В. Б.: Спомням си, че репетирахме пиесата „Битка по пътя”. Прозорците бяха отворени, когато се чу глас от двора на театъра: „Човек в Космоса”! Втурнахме се към прозорците. Бяхме щастливи и развълнувани! И когато Юрий Гагарин пристигна в
България, целият театър отидохме да го посрещнем. След няколко години в Москва успях лично да се ръкувам и да се снимам с него и с Валентина Терешкова. След време те дойдоха и засадиха борчета в двора на училище “Юрий Гагарин”, където учеха и двете ни дъщери. Гагарин остана завинаги в мен. Само името на училището беше сменено.
– Какво искате да е бъдещето?
-В. Ст.: Бъдещето на театъра е немислимо без бъдещето на страната и на народа ни! Светът е голям и красив, но най-важното в него е мирът!
-В. Б.: В това размирно време искам мирно бъдеще за нашите деца и внуци. Израснах с бягането надолу към скривалищата под звука на сирените и падащите бомби над София. И до днес не мога да слушам спокойно сирените на 2 юни. Затова – да бъде мир. Всичко друго може да се постигне.
– Някой учил ли ви е да бъдете родители, когато отглеждахте и възпитавахте Деси и Биляна?
-В. Б.: До науката “бъдещи родители” не бяхме достигнали, когато се родиха дъщерите ни. Учехме се в движение, вече много ангажирани в театъра. Бяхме предани родители, но и разчитахме на майка ми и баща ми, които непрекъснато ни помагаха.
Не обичах да бъда далече от момичетата ни,
прекарвах всеки свободен момент с тях, но и досега не ми е достатъчно времето, в което сме били заедно.
-В. Ст.: Най-важното нещо за българина през вековете е било семейството и голямата му челяд! За съжаление, днес България губи и семейства, и децата им! Когато започваше кариерата ни, България мечтаеше за 10-милионния си жител, днес сме вече наполовина! Дано да стане чудо и това да спре!
– Кои са тайните на дългия щастлив брак?
-В. Б.: Нашите “тайни” може би не са по-различни от тези на всеки друг брак. Преди всичко мислиш за човека до теб и за децата ви, а след това за себе си. Разбира се, трябва да си готов и за компромиси, но такива, които да не те обезличат.
-В. Ст.: За мен това са обичта, взаимността и грижата за другия!
– Суетни ли сте? Какво съветвате дъщерите и внучките за красотата?
-В. Ст.: Като всички хора, упражняващи тази професия, вероятно и ние сме суетни, а колкото до съветите – избягваме ги, ако не са ни поискани.
-В. Б.: Не смятам, че при нас суетата беше водещата. Но по отношение на работата ни в театъра, когато се отнасяше до образите на сцената, бих я нарекла не суета, а вкус и взискателност.
– Виолета, с охота или с досада шеташ вкъщи? Васил за какъв сектор от домакинството отговаря?
-В. Ст.: Домакинството не бива да се дели на сектори! В наше време във всичко е важна помощта на другия.
-В. Б. : Обикновено се шегуваме, че аз съм
вътрешният министър, а той – министър на
външните работи. Трудните за мен задачи навън се изпълняват от него с ентусиазъм. А пък аз като един работохолик поддържам дома и това не ми тежи. Често си мисля след пенсионирането, че както Странджата, който вместо да вее знамето при Върбовка, върти лъжицата за хъшовете, та така и аз вместо в театъра сега умело въртя къщата.
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}