На 3 декември на 95-годишна възраст в болница в София почина Асен Зографов – потомък на Сирлещовия род от Банско, който през 1913 година се преименува на Зографови. Дядо му Димитър Сирлещов е бил зограф, негово дело са първите две икони на втория етаж на черквата „Света Троица“ в Банско; след него синът му, на сина му син и на сина му син – общо четири поколения зографи в рода. Майка му Катерина е също от прочут бански род – Зехтинджиеви, Амиджеви. По-голямата част от живота на баща му Лазар преминава като емигрант в Америка – за първи път заминава 1908 година (роден е 1890), за да не отиде войник в турската армия; през 1936 година отива за пети път в Америка. 22 години по-късно – през 1948, го последва и съпругата му. Същата година Асен е арестуван по обвинение за намерение да напусне нелегално страната, за да отиде при родителите си в Америка, и осъден на 5 години затвор.
Какъв човек е той признава дори служител от ДС в свой доклад: „От беседата, която проведохме със Зографов на 3 февруари 1952 година, стана очевидно, че това си е враг на народната власт. Човек, който и сега мрази с душата си органите на ДС. На вербовка на патриотична база при сегашното положение той няма да се поддаде или ако евентуално приеме сътрудничество, то веднага ще мине на предателство… Личните му качества са прямота, доблест, откровеност, добра обща култура, има доверие, връзки, влияние и авторитет сред вражеските елементи младежи в Банско“.
Съдбата ме срещна с Асен Зографов през 2012 г. в Банско, при представяне на книгата „Неунищожимият дух“ на братовчедка му по майчина линия Ирина Маркова. Оказа се, че месеци наред той е делял нара в една килия на Сливенския затвор с моя баща. Контактите ни продължиха в следващите години и до 2018-а на няколко пъти записвах негови спомени, част от които влязоха в моята документална книга „1948: КРЪСТОСАНИ СЪДБИ“.
На 6 декември, сряда, Банско ще изпрати в последния му път Асен Зографов до гроба на майка му Катерина, според личната му воля. Предлагам откъси от спомените на този скромен, но забележителен банскалия.
ЗАПОЗНАНСТВОТО
Роден съм в Банско на 24 юли 1928 година. Прогимназия и гимназия завърших тука. И след гимназията – в затвора. Три години, четири месеца и двайсет дена. Изкарах присъдата.
Къщата ни беше до Вапцарови, на площада, водопадът където е. Бяхме под наем на мой първи братовчед в къщата. Трима братя имат по едно апартаментче. Беше разрушена 1960 година. Имам къща сега тука. Аз живеех в София, и сега съм в София при децата, дъщерите ми. 1967 година там се изселих, за да изучат децата. Завършиха: големата – икономика, малката – право; и са на хубава работа. През зимата съм в София, на парно.
РОДИТЕЛИТЕ
БАЩА МИ 1936 година отива за пети път в Америка. Той като млад е отишъл за първи път, бегал е от турците – да не го вземат аскер, войник. 1890 година е роден. 1908 година отива в Америка. Бил е работник в Детройт. Друго не знам, ама в последните години – в Детройт, там се е и пенсионирал. В Чикаго е бил в кланиците. Викам му: „Поне си ял месо!“. Той вика: „Никога нема да обеднее Америка. Да знаете, каквато и ще криза да дойде – там има толкова много…”. Толкова беше убеден. Викам: „Абе, ако дойде световна криза, ше хване и там!“. Той: „Нема!”. Значи толкова държеше. Беше толкова сигурен.
Отива тука в ТКЗС и им иска 100 килограма царевично зърно, за да изхраним едно прасе. Два месеца преди да го заколим. И председателят на ТКЗС му вика: „Нема за тебе царевица!“. „Оти, бе? Та вие ми взехте 20 декара имот около Банско!“. И верно, имот имахме тука. Той вика: „Е така, нема да ти дам“. „Имам приятел, с който съм бил в Америка, сега е в Битоля. Много близък. Ще му пиша писмо да ми прати оттам 100 килограма зърно. Той ще ми прати веднага. Там има, не е като тука“. А председателят му рекъл: „Ти си отровен, отровен си…“. „Я ти викам, вие тук щом немате 100 кила зърно да ми дадете, немойте да ми говорите повече…“.
Беше толкова обиден. Вика: „Толкова съм помагал на банскалии!”. Той беше единственият банскалия, който след 9 септември подари на всички ученици по един молив с гумичка отзад… Ама това по онова време беше лукс, немаше химикали. И на всички чиновнички в съвета по една кърпа за глава. И на училището. На учителите по една вратовръзка и още нещо друго; и специални машинки за острене на моливи… Още ги имат, още ги ползват – можеш ли да си представиш?! Всекакъв вид моливи… въртиш я и ти подостря молива. Та е помагал много и даже се беше наел 1947 година да съберат повече пари от банскалии и да купят технически помагала за общината. Той е бил инициатор. Ама като ме хванаха в затвора, и върнал неколко хиляди долара от банскалии, дето са давали.
МАЙКА МИ замина 1948 година, на 19 юни. Той не си е идвал 22 години… Мама е Катерина, родена е 1900 година, от евангелско семейство е. Силно верваща. Тука в неделя не се работеше. Тия са се венчали, обаче тя си ходеше редовно на църква, той не й е забранил. Беха демократично семейство. Той в църквата имаше стол. Те се купуваха тия столове. Ако си спомняш банската църква, имаше и отлево, и отдесно столове. И той си плащаше наем за стола.
Мама е от рода Зехтинджиеви, Амиджеви. Тате Лазар – от Сирлещови. 1913 година са приели преименуванието на фамилията от Сирлещови на Зографови. Дедо е бил зограф. Двете икони на големата църква, дето е горе, първите две икони на втория етаж са на моя дедо Димитър Сирлещов. Той е бил зографът. След него синът му, на сина му син и на сина му син – четири поколения зографи оня род. Двамата са учили в университета в София. А дедо е самоук. Синът му Михаил – чичо Минчо, и той е самоук. Той имаше кръст за храброст и отделно друг медал. 1912 година, като са бегали нашите към Юндола и вкъщи като влезнал, имало обирджии, той се скрил и с брадвата ги съсекъл. Та неговият син Борис, доцент, къщата, дето е в центъра – Зографовата къща, те я правиха. Неговият син и той завърши сега Художествената (академия) и той се занимава… Четири поколения откъм страна на чичо.
1948 година мама заминава сама със самолет. Тя вика: „Къде с параход 14 дена…”. 12 години е живяла там – от 1948 до 1960 – и се връщат тука заедно с татко. Той е работил в някаква фабрика на поляк… Има снимки как вдига с вериги тръби, разни муфи, конзоли за водопровод… И там се пенсионира, в тая фабрика на частник некой, май поляк. Мама не е работила нищо. Явила се на изпит там, за да вземе гражданство. Но стар човек, вика: „Не знам…”. Но една, на дедо Лазар Колчагов, известния комита, дето Яворов пише, негова дъщеря, много авторитетна там в Женско дружество, тя рекла: „Тинко, я че те ореда. Не се притеснявай за изпита”. Тя разбрала и им казала, че синът й е в затвора и е затормозена, та да бъдат снизходителни, да не са взискателни повече знания да има по английски. „Питаха ме само колко цвета се получават при дъга, когато вали. И аз викам – жълто, зелено, червено… И викат: „Достатъчно”. И аз като чух тая дума „достатъчно”, викам – а, изкарах!”
И й дават пенсия. И тя беше с пенсия, не е работила един час. А като съпруга на пенсионер. Будали! Заболе от рак на гърдата. Ампутираха й гърдата в София, живя три-четири години след операцията и почина. Живеехме заедно – първо в старата къща, на площада дето беше; после в тая къща. 1967 година се преселихме в София заради децата, защото ме беше страх, че нема да ги пуснат да учат. Както мене не ме пуснаха. Аз съм единственият банскалия, на когото не дадоха благонадеждност, тогава искаха благонадеждност.
КОНСПИРАЦИЯТА
Конспирацията беше в дните, когато мама заминаваше за Америка. Даже ако не ме беха прецакали приятелите, аз щех да (ги) изненадам с пристигането в Америка. Но тия ми казаха: „Ние ще се върнеме”. Ходех често в посолството, докато уредиме документите на мама за Америка, и се познавах с вицеконсула, който уреди среща на диверсантите с приятелите. В планината се беха спуснали, в Пирин. От Банско трима, един от София – брат му се ожени за банскалийка, ама беха във ВМРО на Иван Михайлов преди Девети. Та имахме връзка, ама я проиграха тия, вторите, дето побегнаха. Четирима души били банскалии. Двама се върнали от планината още, все едно не са бегали. В Пирин, една местност в село Брезница, Неврокопско. Брезница и Корница – това са две такива (помашки) села… Та тия приятелите решили да идат в Неврокоп и от Неврокоп ще пратят човек при мене, да ида в посолството и да се обадят на тия, диверсантите, да дойдат да ги вземат. Аз бех на бригада и се връщам от бригадата. Ако имаше връзка, щеше да бегам. Баща ми и майка ми са там.
– Не можеше ли легално да заминеш?
– Лъгаха ме толкова години: „Документи ще пуснеме, ще пуснеме…”. Само харчехме пари. Документите траеха три месеца и трябваше после пак да се вадят, пак пари… Те ме лъгаха. И ония ме излъгаха, другите. Тия, които отидоха последните, те ме излъгаха: „Ше дойдеме…”. Викам: „А, щом сега нема да замина…“. „Не, ти ще останеш тука, докато ние не направим връзката”. С диверсантите отдолу дето ще дойдат да ги вземат и да ги прекарат отвъд границата.
– Аз четох спомените на Борислав Иванов…
– Същият Борислав Иванов, Димитър Кехайов, те са дошли и са вземали тия. Но Борислав Иванов е просто икона, да знаеш. Така го обичахме. Много способен, много кротък и много правдив човек. Той изнесе такава беседа в София след 1990-а. Така както го знаехме ние, учениците, дето сме слушали за него. Много симпатичен. Той вика: „Ако съжалявам, съжалявам само за едно – че не изтеглихме повече хора. А можехме. Имахме възможност”. Иска да каже за тия, дето останахме и влязохме в затвора.
– Тебе кога те залавят?
– На 25 август 1948 година. Та отивам от Банско в София да се свържа с вицеконсула, с когото се познавах. Искам да се свържем с избегалите, да дойдат от Гърция, за да преведат друга група. Те се предали в Гоце Делчев нелегалните ужким… От тех идва провалът, те се предали и казали при кой требва да дойде човек от Гоце Делчев. Изловиха ни като мишки.
В процеса четири души беха „нелегалните” и ние бехме трима – седем души. Обаче допълнително – кметът на Брезница! Той пък толкова симпатичен човек! Срещнал го един от тия, заедно служили, дето беше побегнал, дето ме натопи в затвора. Срещнал го и му вика: „Аз съм нелегален.” И кметът му вика: „Как си нелегален, а официално вървиш по улиците?”. „Нелегален съм”. „Нелегалните имат пистолети, оръжие”. И му показва един пистолет. Той вика: „Аз бех сигурен, че Държавна сигурност го праща. Сигурен бех и само си премълчах“. Защото в съда го пита председателят: „Ти като разбра, че е нелегален, защо не заяви да кажеш?“. „Ама как? Може ли нелегален да си показва пистолета и да казва „Аз съм нелегален”?! Аз бях сигурен, че вие го пращате“. Осъдиха го на 6 месеца, защото толкова беше лежал в предварителния арест. Обаче след него един друг – Шабан Арапа, на Шабан Юсеинов Грушаров, който беше превел първата група, ги беше завел на местото, където диверсантите ше дойдат.
Това е 1948 година. Процесът беше на 7, 8 и 9 февруари 1949 година. Имах адвокат, пенсионер от Пазарджик, мои роднини го беха вземали. Направо говори. Той бил е комунист, участник в 1923 година и не му пукаше. В защитната реч каза: „Аз моля почитаемия съд да освободи моя доверител, защото той иска да иде в Америка при баща си и майка си. Вие трябва това да го изпълните“. А председателят му вика: „Това е наша работа“. Процесът беше просто за назидание и сплашване.
А като бехме следствени в Джумая, идва прокурорът – нали трябва да разпише за задържането повече от 24 часа. Ние бехме шест-седем дена в Неврокоп. И както си лежа в килията – там сме в единочки, следствени – слушам: прокурорът идва и му отварят килиите. Първа килия и му казват: „Еди-кой си е вътре”. И той говори: „Къде си тръгнал да бегаш? Пушечно месо за американците“. Аз бях в седма килия. Идва и оня му казва: „Асен Зографов”. Мълчание. Чакам да отворят килията – нема. Не иска да влезе и отиде на осма килия. Понеже малко сме рода, той е от Сирлещови. И ние сме Сирлещови, но сме Зографови, защото дедо ми е бил резбар и художник.
В СЛИВЕНСКИЯ ЗАТВОР
– Кога се запознахте с моя баща?
– 1949 година в затвора в Сливен. Аз в Софийския не съм бил. Лефтер Петров Николов – така го водеха там. А на мене вика: „Да знаеш, аз съм Бенгюзов”. Те бяха преди мене там с доктор Митов. Знаете ли го д-р Митов? Ние бяхме много близки. Мойта съпруга и неговата беха тука аптекарки. От София дойдоха тука. С жена ми бяха приятелки.
Килията беше с нари на един етаж, десетина-дванайсет човека. Обаче толкова много дървеници, страшна работа! Донесоха един препарат, не от управата, а някой внесе – перетрокс май беше, и като наръсехме нара, значи, вервай ми, паднаха и с метлата пълна лопата напълниха. Не са малки, големи са – половин сантиметър. Поръсиха и под нара беше пълно. Аз не бех виждал толкова дървеници!
После в друго отделение, при криминалните ме пратиха, наказаха ме, един банскалия ме наклеветил и ни разделиха. Това ни беше раздялата с Лефчо. В новото, трето отделение, мина време доста и там умре един циганин, който беше в килия единочка (за един човек), но вместо един – беха четири човека. Та в тая килия с Йосиф Робев – един известен българин, председател на запасното подофицерство, много начетен, много умен, от Котел – съгражданин на Кръстьо Раковски, който в Съветския съюз го убили в сталински лагер. Той беше осъден от Народния съд. Имаше толкова сладка реч, така приказваше – ей така съм го гледал! Той беше лежал доста, малко преди Нова година – 1950-а, там карахме с него.
– Как прекарвахте деня в затвора, работехте ли?
– Работех в цех, куфари правехме за Съветския съюз. Аз си направих един с хубави вносни материали, имах го тука: с вносни обкови, дръжка, панти, ъгли – всичко вносно; и всичко съразмерно, по милиметър, нитове и т.н. По шаблон. Взимаш рамката и ковеш. И шефът дето беше на работилницата, като видя куфара, дето съм го направил с хубави, вносни европейски бравички лъскави, вика: „Ето тука какво производство искам да се прави!” Показа куфара, че беше направен като за износ. Нямахме норма, броеха ни два дена (работни) за три.
Аз отидох 1949 година през февруари. И 1950 година през март месец ни вдигнаха за Богданов дол, в мината. А Лефтер остана. И от Богданов дол ме пратиха в Ловеч, оттам излезнах следващата година. Три години…
Много покъртителни спомени имам. Нощите, които сме прекарвали заедно. В една килия, един до друг спехме. Получавах в тенекии, тогава немаше буркани, свинска мас с пръжки – жлабурини. Като обедвахме и на вечеря – по една лъжица и на Лефчо, и на мене. Тия вашите хора викаха: „Лефчо добре поминува покрай Асен.“ Майка ви знае, че сме се хранили заедно.
Бедни, много бедни беха всички осъдени. Имаше един Китан Михов, бай Китан, бил е нелегален също, обаче комичен, не му пукаше. Питам го: „Защо бегахте?“ – „Па рекох, ще ги тепаме.“ Много, много, всичките ги помня, ей така са ми пред очите. Много симпатични хора, много. Бай Аргир имаше, един бай Лазар – кмет бил на едно село там (не знам как беше, много години минаха); имаше един Теофил, шивач, той се премести в София някъде. Всяка вечер викаше: „Какъв ще е тоя наш живот? Легни – викаме ох, стани – ох!“
– Тормозеха ли ви надзирателите?
– Тормоза си беше… за най-малкото провинение. Аз например една нощ прекарах в ареста, защото не исках да кажа, че един пуши в килията. И спах – единият налъм на краката, другият – на дупето, защото в карцера няма дюшеме. Това ми е само наказанието. Веднъж не бях излезнал на каре, беше студено, и надзирателят – Христо Дългите Шамари му казваха, ме удари шест-седем пъти доста силно. Че съм останал, не съм излезнал на каре. Че съм останал с мисъл да свалям властта?!? Такава силна власт така се сваля…
Мене ми викаха Американчето там. Баща ми и майка ми беха в Америка. Пращаха ми шоколад – тогава немаше тука шоколад, и както сме в килията, той е разграфен, както и сега, един шоколад – на 18 човека бехме. Фин шоколад, хубав, американски. Та викаха: Американеца, Американеца…
Мене ме разделиха с Лефчо в друго отделение. Аз след него, тия беха големи процеси. А той понеже е бил нелегален, и в мината в Богданов дол не го приеха.
В БОГДАНОВ ДОЛ
От затвора мене ме дигнаха за мината, за ТВО – Трудово възпитателно общежитие. Контактуваш. Копаеш въглища, ама контактуваш – идват цивилни майстори, носеха ни плодове. Бяха много симпатични. В Богданов дол, рудника, въглища копаехме. Едно че ни плащаха и още едно преимущество – свободен: като свършехме работа в рудника, в помещенията бехме свободни, имаше чешми – да се миеш, да се къпеш със студена вода. Свободен, не като в затвора. И важното е, че ни плащаха. Особено като се събереха в месеца две нощни смени – имаше първа, втора и трета смена. Ама денно време и нощно, там е все едно. Копаехме въглища за отопление. Голям лозунг имаше там: „Граждани, ако през зимата нямате отопление, то са виновни вашите деца”. Тоест ние, дето копаем.
В Богданов дол изкарах, докато стана нещастие – гръмна гризу и уби шест-седем човека. Само от взрива на газта, това е метан СН4 . Аз не бех в тоя участък, но не бех и на смяна. Имаше един от Добринище, който спаси там едни момчета. За първи път видях струйки кръв от ушите на две момчета, които ги извади тоя от Добринища – бай Насе. Били близо и от гърма се пукат тъпанчетата им и ги закараха в софийската болница. (В затвора имаше болница.)
В ЛОВЕЧ
И след тоя инцидент, понеже станало гласност вече, намесили се външни фактори и закриха за затворници обекта. И ме пратиха мене в Ловеч. Там беше много модерен затвор, хранехме се в специална столова. Всичко беше приготвено като идем. Като стане обяд, слезнеме долу в трапезарията, сложени сервизите, всичко, ред имаше голем. Но режим. Там немаше работа. Само четехме. Имаше библиотека. Аз там прочетох двете големи книги „Война и мир” и „Аз, Клавдий”. Това беше до юли 1951 година.
Присъдата ми беше 5 години 4 месеца и 20 дена, а изкарах 34 месеца – без два месеца 3 години. Преимущество беше, че съм работил: два дена като се работи, се броят за три.
1957, ЦАКОВАТА МЕХАНА В БАНСКО
Лефчо (баща ми Лефтер Бенгюзов – б.а.) през късна есен обади се: „Ще сватбувам, ще дойдете в Горна Градешница!“ Дойде сам като ергенин. Спахме в старата къща на площада, дето са големите камъни, шадраванът дето е, там ни беше къщата. В центъра. Като беше тука вечерта с мотора и знае, че мога да карам, вика: „Айде да излеземе нагоре!” И още от къщи аз вземах мотора, той се качи отзад. Към почивния дом отидохме. Видели са ме банскалии, че карам. Мина известно време и един ми вика: „Продумаа там, че си карал моторо на некой. И той е отнекъде.” Да, да, карах го. „Ами, въздържай се!” Защото карам без книжка.
Не знам дали не преспа две вечери. Ходихме в един ресторант, там имаше много хубави овнешки пържоли. Един се мъчеше нещо да свири на акордеон и той вика: „Иди го вземи малко да им покажа.“ – „Ма ти научи ли се?“ Защото в килията ни Гошо Василев Ковачев от Гара Пирин си беше вземал акордеона и свиреше и Лефчо все му викаше: „Това как е, това как е? Аз като си ида, ке си купя акордеон.“ И се беше научил, и хубав глас имаше. И като взехме акордеона, само рече: „дън, дън, дън” в началото и като запее: „Тежка беше нашата раздяла…” Значи нямаш си представа, цялата кръчма банскалии, всичко се струпа около нас. С нас беше тази, която ми стана впоследствие жена, и две мои първи братовчедки. Любимата песен на съпругата ми беше „Тежка беше нашата раздяла”. И на едни хубави пържоли овнешки бехме седнали в Цаковата механа, ама то беше хоремаг тогава. По-рано се пиеше вино, понеже хубаво мезе нашите ядеха, а сега само ракия. Та направи такава вечер с песните. Дойде ръководителят на хоровия състав на Банско, взема акордеона и хората викат: „Оти бе? Остави го да посвири!“ Той обаче си го взема. Ама толкова беше хубаво, нема да го забравя.
Тогава беше за поканата за сватба. В Горна Градешница, некъде, нямам представа. Пеша догоре с една ютия трима души от Банско отидохме – аз и двама приятели, и те бяха в затвора. Той не беше толкова близък с тях, но ги беше поканил.
В досието ми сега пише: „Да се разпита кой е тоя гост, дето е бил там в кръчмата и е пял.” А това е Лефчо. И други работи… Имам го снимано. 115 страници ми беше досието. Ние сме от друг процес. Той е от групата на Герасим Тодоров. Бяха много симпатични хора. Всичките. Народни хора. Той беше най-малкият, обаче беше много корав.
Из досието в ДС на Асен Зографов:
„Лист 96. АГЕНТУРНО ДОНЕСЕНИЕ ОТНОСНО:
Сбирката между обектите Асен Зографов, Лазар Байраков, едно непознато лице На 26.Х.1957 година бехме в хоремаг у Цакови с Любен Чучулаин и Антон Бенин и при нас дойде Асен Зографов, като поиска от мен акордеона (който е от наркооп „СЛАВЯНКА”) да посвири негов приятел от Гара Пирин, с който са били заедно в затвора. Аз им дадох акордеона и те влезнаха в одаичката: АСЕН ЗОГРАФОВ, ЛАЗАР БАЙРАКОВ, аптекарката, две братовчедки на АСЕН – ЗОРКА и ЛЕНЧЕТО, техният приятел от затвора и ИВАН ТЕРЗИЕВ. Свириха докъм един часа, след което си отидоха.
28.Х.1957 г. гр. Банско СС (секретен сътрудник – б.а.) „ЛЮБЕН”
ЗАДАЧА
СС да се срещне с Асен Зографов и да му каже следното: „Слушай, ти оная вечер акъла ми взема, ашколсун, опасно момче си било (става дума за това, че е успял да вкара девойките в хоремаг), а и оня твоя приятел изглежда, че е добро момче. Не само компаньор, но и иначе ми изглежда добро.“ Целта е СС да разбере точно откъде е неговият приятел, като насочи разговора към изясняване на тези въпроси. Ако разговорът му позволи, да каже: „Абе все сме добре, кадърни сме за всичко, но ще трябва да се трае.“ По-нататък СС да изясни какви са връзките на Зографов с лицето от Гара Пирин, какво представлява последният и пр. Приел: СС „ЛЮБЕН”
СЕМЕЙСТВОТО
ОЖЕНИХ се 1958 година, на 27 октомври 1959 година се роди големата дъщеря Катерина, а Емето – на 19 май 1963 година. Катерина е на мама, а Емето – на другата баба Мина. Съпругата рече: „Емилия ше е!” Викам – добре. 1967 година аз отидох в София. Аз си идвах всека седмица, три лева беше тогава билета София – Банско с автобуса. Три съботи си идвах и на третата като дойдох, мама беше вече в кома. И не се събуди, просто хъркаше. Докторите казаха: „Тука да сте. Всеки момент ше свърши.” И така, погребахме я…
Благодарен съм, че децата ми много преуспеха там. Когато кандидатства в университета Катето, големата дъщеря, втора беше по успех. Толкова се радвах! Издържа приемния изпит с 5,50. Катето беше втора, пред нея имаше едно момче – 5,75. И Емето след това кандидатства, приеха я, завърши успешно. Какво по-хубаво от това?! И на хубава работа са децата.
– А как мина твоят трудов път?
– Арматурист, връзвах арматура по къщите. Изкарвах добре. В София бех разрушител. Взимах хубава заплата. Работех в „Ремонтстрой”, тогава събаряхме къщи. Имах постоянна и хубаво платена работа. Тежка, обаче хубаво платена. Баща ми помогна да закупим апартамента в София. Установихме се.
СОФИЙСКОТО ЖИТЕЛСТВО
Но почнаха да ме гонят за жителство. Даваха ми временно по шест месеца. Жена ми от София, а на мен не ми дават. Абе имам право, ама не дават. Майор, много симпатичен, викаше: „Абе, другарю Зографов, освен да сте били в затвора, друга причина не виждам, дето не ви дават?!“ „Аа, аз не съм искал. Ше ида в провинцията и ше си взема от общината…“ „Моля ти се, уреди, щото пращат писма защо си тука.“
Таман уреждаме тия работи, получавам известие: „Явете се при еди-кой си в Пето районно…”, в квартала. Отивам. „Паспорта си дай!“ Давам го, от зелените паспорти, големите. Отвори на страница „местожителство” и сложи един печат. „Вземи го сега това и айде!“ „Какво айде?!“ „Изселен си.“ „Е как бе? Защо?“ „Такава заповед има.“ Три години бех в София и на третата година стана изселването. Викам: „Какво да правя?“ „Каквото искаш.“ Викам си, пак хубаво, че не ми рече: „Заминаваш там, изселваш се!” А ми отнемат временното жителство.
Дойдох тука при един приятел, заедно завършихме. Той известен беше тука комунист. Комунист – преди Девети бит… Вика: „Софиянец, как си?“ „Нема софиянец.“ „Защо нема?“ „Изселиха ме.“ „Дай паспорта!“ Дадох му паспорта, отиде в общината и след пет минути се връща. Бехме в кракмаг с колеги. Идва и вика: „Вземи си паспорта и я ке оправа работата.“ Направи една фалшива характеристика. „Ето, вземи я! Ако искаш – вземи я, ако искаш – да я пратим служебно с фиктивен изходящ номер.“
– Защо не му кажеш името? Не е лошо да се знае…
– Тука банскалии го знаят, че е такъв. Беше и в милицията. Георги Тренчев. Глигов му викаха, биолата Глигов, директор беше на „Каменни кариери”. Ама много благороден. Не му пукаше от нищо. Вика: „Мълчи си известно време. После вече може да я разправяш, никой нищо не може да ми каже.“ Не го беше страх. Та той ми помогна много. Извикаха ме пак в Пето районно, полковника ми вика: „Преди време те изселват, сега – дават ти право.“ „Ами така е…“
БОРИС ВАПЦАРОВ
А бай Борис колко честно постъпи спремо баща ми. Дойдоха си те, обмитяват куфари, сандъци – три грамадни сандъка. Ами цял живот пестили там и дрехи много. Те се връщат 1960. В Митницата отиваме и там слагат 17 000 и неколко лева мито на багажа. Много пари! 60 лева беше заплатата! Татко вика: „Я немам пари.“ Абе и аз немам. Татко рече: „Води ме при Георги Пирински! Той там (и той беше в Америка) ни викаше: „Върнете се в България, там е сега така убаво, така ке ве посрещнеа…” Така ни лажеше. Ай да идеме, води ме.“ Той беше тогава заместник-председател на Комитета за защита на мира, Жак Натан беше председател. Отидохме. Службата му беше зад Коня, паметника на Цар Освободител, опашката на коня се виждаше. Пуснаха го горе на втория етаж. И бързо излезе. Викам: „Какво бе, какво стана?“ „Ке ти кажа.“ И таман почна да ми разправя, Георги Пирински излиза и му вика: „Лазаре, нали се разбрааме?“ „Разбрахме се. Ти ме разбра, нали? Я ке ви остаа всичкия багаж подарък и па ке се върна обратно в Америка.“ „Лев нема да ти вземаа, само да се откажеш от американското поданство.“ За реклама: „Отказвам се от американското, идвам си в България, социалистически строй…” И баща ми му вика – и там му казал, и пред мене рече: „Я, казвам ти: ке ви аризам всичко, което имам, и ке се върна празен в Америка, както съм отишел в Турско още.“ „Казах ти, помисли си!“ — вика му Пирински. Пирински се водеше. Той е Зайков, но се прекръстил там, в Америка.
И татко вика: „Ми сега?“ „Слушай сега, к’ идеме при бай Борис, той те познава.“ Беше заместник-министър на просветата. Отидохме при него и секретарката му вика: „За кой да кажа, че си?“ „Кажете Лазар Зографов от Банско.“ „Аа, от Банско!“ Влезе жената вътре и след малко той излиза от друга врата и с показването, вика на татко: „Ей, ягунче ниедно! (това е банска приказка – ей мой приятел) Ти не старееш, бе!“ Татко беше със заоблено лице, немаше бръчки челото му, опънато. Прегърна го и вика: „Какво те води насам?“ „Яз съм закъсал бе, Борисе.“ „Не си закъсал, бе. Кажи сега, какво те води насам?“ „Ке ти кажа, ела внетре.“ Влезе вътре. Аз съм при секретарката. След малко излизат. Той му рекъл: „Абе, бай Лазаре, помниш ли, ти ни пращаше гумени топки от Америка на маалата? Ние сме, нали знаеш старата къща – срещу музея, комшии. Тогава ритахме топки от козина на волове и крави. Нема да те забрава. Бай Лазаре, сега в 3 часа имаме среща с народните представители (тогава той беше народен представител от Разложка околия). Ке се срещна с шефа на Централната митница Тенекелиев, и той е депутат. И елате утре да видиме какво съм направил.
В 3 часа събират се Народното събрание, той го вижда оня и му казал: „Така и така, мой съгражданин в Америка бил и си е докарал покъщнината. Но голема сума са му определили, той не може да я плати.” Оня рекъл: „Щом вие казвате – ще го оправя.” И казал на чиновниците: „Абе много големо мито сте определили!” „Ами много, десетина костюма…” На братовчедите по един костюм, на нас с брат ми по два костюма. И много багаж: ризи, панталони, военни панталони. 60 години един войнишки панталон – и още го имам! Колко го е носил като войник – това е па негова работа.
Отиваме на следващия ден в митницата и един от чиновниците, дето обмитяват стоката, вика: „Ама вие сте вдигнали под тревога целото министерство!“ И така, намалиа на 700 лева и малко повечко отгоре. Ама от 17 000 на 700 – това е благодарение на бай Борис. Татко вика: „Нека па и ние вдигнеме министерството, бе!“ Бай Борис идваше много често при баба Елена – и тя беше по едно време много закъсала, много болна, ама съвзе се. Като дойдеше в Банско, той викаше: „Бай Лазаре, ка си?“ Татко се се хвалеше: „Па ме срещна Борис, пита ме ка сам.“ Татко му отговарял: „Абе не може по-убаво, дома съм си.“ Та така с бай Борис – беше благороден и не беше така алчен. И помагаше на банскалии.
Татко доста поживе след мама. Мама 1967 година почина, той – 1980. Татко пращаше на църквата тамян, но чрез Светия Синод го получаваха. Един пакет 4-5 кила и директно на Банско. Та църквата се чувстваше задължена, даже владиката дедо Пимен и баща ми беа много гъсти. Той признателен: „Дедо Лазаре, дедо Лазаре…”
МНОГО ЗДРАВЕ НА ЛЕХ ВАЛЕНСА
А тия от ВМРО, старите, събираме се в София в канцеларията на чичо ми – при него работех аз като пенсионер. Имахме работници поляци, по договор работеха там. Двама вървят така срещу нас и аз много леко викам: „Много здраве на Лех Валенса!” Ама съвсем без да влагам нищо. Значи 24 часа минаха и Методи ми вика: „Абе Атанасов – полковник един от Държавна сигурност му рекъл – кажи на Асен да не праща много здраве!” 24 часа!
– Било е след 1980, щом си пращал на Лех Валенса поздрави. Къде го каза? Кои те чуха? Кой те е издал?
– В София, с приятелите и чичо Минчо бех. Ми знам ле! Мисълта ми е: толкова беха силни, навсекъде имаха хора.
ЛАЛКА БЕНГЮЗОВА
