ПРЕПЪНИКАМЪК! Точно преди 75 години по директива от Белград лабораторно бе пръкнат коминтерновският коронавирус „Македонски jазик-45“

Език кости няма, но кости троши.

Народна поговорка

„Съществува идеален свят на лъжата, където всичко е истина“. Тази мисъл на полския интелектуалец и сатирик Станислав Лец 100-процентово потвърждава днешните, изобретени със задна дата македонски jазик и историjа, пръкнати по спецдиректива на Белград през и след 1945 година.

Точно преди 75 години се ражда световен парадокс. Днешната македонска държава е единствена в историята, родена преди да „се роди“/!/ простонароден, респ. книжовен език; а последното, естествено, предполага наличие на азбука. Преди да има де факто потвърдена от исторически извори и статистики македонска нация. Извори, в които еднозначно да се говори за „македонци“ като етнос, а не като название на обитатели на географска област…

Темата за езика и неотделимо свързаният с нея идентитет е своеобразен гордиев възел, в който са преплетени език и нация. Тема архиважна в контекста на изострения в последните месеци спор със Скопие в навечерието на декемврийската среща, на която се очаква Европейският съюз (ЕС) да даде или не „зелена светлина“ за стартиране на преговорния процес за присъединяване на Северна Македония.

На 19 октомври македонският президент Стево Пендаровски твърдо рече: „Негирањето (отричането) од Бугарија на македонскиот јазик е измислен проблем, тие мора да го прифатат македонскиот јазик како реалност и тука нема што да се преговара”. На 29 октомври пък премиерът Зоран Заев добави: „Твърдeниятa, чe мaкeдoнcкият eзик и нaция имaт бългaрcки кoрeни, ca нeприeмливи. Ниe нямa дa прeгoвaрямe зa идeнтичнocттa нa мaкeдoнцитe и зa мaкeдoнcкия eзик. Тoвa ca нaшитe чeрвeни линии“.

На 31 октомври, както пишат македонски медии, София „повторно се заканува со вето, ако Македонија не признае дека македонскиот идентитет и јазик имаат бугарски корени. Во интервју за Ројтерс бугарската министерка за надворешни работи Захариева наведува дека Софија го губи трпението, поради како што вели одбивањето на земјава да го имлементира (изпълни) Договорот за добрососедство”.

Защо се изостри препирнята за език и идентичност? Отговорът се губи в припрения тон на новините, очертаващи по-твърда позиция на София към неотстъпчиво Скопие. Нека се опитаме да потърсим по-дълбинните корени на езиковия проблем между България и Северна Македония. Да се върнем в ХІХ век, когато до Берлинския конгрес (юни 1878 г.) такова чудовище като „македонски въпрос“ още не съществува. Когато в Македония под хомота на Османската империя живеят само българи, гърци, турци, власи, албанци и евреи. Никакви „македонци“…

Т.е. няма по-нагла лъжа да се говори за някакъв „македонски jазик с многовековен континуитет“, чиято писменост е родена преди 75 години!

В средата на ХІХ в. един босненски хърватин католик – Стефан Веркович, ясно изтъква българския характер на Македония. През 1862 г. сръбският министър-председател Илия Гарашанин му поставя тайна мисия да съдейства „македонските славяни при разрешаването на Източния въпрос да се считат за славяни, а не гърци“. Оттогава до 1875 г. Веркович редовно праща до сръбското правителство секретни доклади за обстановката в българските земи под турска власт. Той искрено вярва в пропагандираната от Белград идея за ролята на Сръбското княжество като защитник и бъдещ обединител на всички южнославянски народи, но никога не става безгласно оръдие на сръбския шовинизъм. Нещо повече, открито подкрепя църковно-националните борби на българския народ.

Забелязва обаче постепенна промяна в политиката на Белград към Македония. Видни сръбски учени оспорват българския характер на Македония. Фалшификации дотам, че един от тях, Веселинович, дори твърди: „Името бугарин в Македония няма нищо общо с името българин в Княжеството; последното произлиза от името Волга, а първото от vulgarus – простак селянин“.

На 17.03.1878 г. Веркович праща до големия руски учен Владимир Ламанский писмо. Четем: „По това природно неприкосновено право не са сръбски не само Скопският, Нишкият и Видинският санджак, тъй като тук говорят така, както в Солун и Одрин, но дори в самото сръбско княжество има около 200 000 души, които говорят като жителите на гореспоменатите три санджака, т.е. на чисто български език; следователно принадлежат на българския, а не на сръбския“.

Берлинският конгрес, правно заковал разделението на българското етническо землище на три части: Княжество България, Източна Румелия и Македония (останала под османска власт), превръща последната в „ябълка на раздора“. Което поражда в Белград два подхода към Македония: 1) директен:  да обоснове „научно“ изначалната вековна принадлежност на македонските българи към сръбската етноезикова група; 2) индиректен: насочен към търсене на методи за откъсване на македонските българи от българското етническо землище. Именно този подход ражда идеята за своеобразен политико-културен инженеринг, чийто идеологически инструмент става

САТАНИНСКАТА ДОКТРИНА НА МАКЕДОНИЗМА.

Неин автор е Стоян Новакович, сръбски политик (министър-председател, министър на външните работи, на просветата), поет, писател, преводач, учен (филолог и историк), председател на Сръбската академия на науките.   

Ученият шовинист пояснява: „Само истинските сметки се осъществяват, а в политиката истински са само онези сметки, в които няма ни най-малко илюзия“. И търси нетрадиционни методи за разпространяване сръбското влияние в Македония. Търси особено „оръжие“, с което духовно-културно да откъсне македонските българи от „ствола“ на българската народност. В 1888 г. ражда концептуален кристал, наречен македонизъм, идейна платформа на сръбската пропаганда в борбата срещу Българската екзархия:„Тъй като българската идея – отбелязва Ст. Новакович – както е известно на всички, е пуснала дълбоки корени в Македония, аз мисля, че е кажи-речи невъзможно да бъде разколебана съвсем, изнасяйки срещу й само сръбската идея. Тази идея, страхувам се, не би била в състояние като чиста и гола противоположност да изтласка българската идея и по тази причина на сръбската идея от помощ ще й бъде някакъв съюзник, който би бил твърдо срещу българизма и който би съдържал в себе си елементи, които могат да привлекат към него народа и народните чувства, отцепвайки го от българизма. Този съюзник аз виждам в македонизма или в определени мъдро поставени граници, отразяване на македонския диалект и македонската специфика. Няма нищо по-противоположно на българските тенденции от това – с никого българите не могат да се намерят в по-непримиримо положение от македонизма”.

Една интересна личност, Петер Юхас, унгарски есеист и литературен критик, публикува в далечната 1979 г. интересна статия. Там разкрива „плагиата“ на Новакович, т.е. откъде е заимствал сатанинската идея. На П. Юхас му „светва“, когато, както сам казва, „попаднаха в ръцете ми събраните съчинения на един от организаторите и вдъхновителите на Свещения съюз, отличния австрийски дипломат княз Метерних (1773-1859). В 1815 г. предложил на своя император Франц I абсолютно същия метод за откъсване на галицийските поляци от полската нация – тяхната майка-родина – и за германизирането им. „От поляците – казва Метерних на Франц І – не бива изведнъж да правим немци, а отначало и преди всичко – истински галицийци, за да престанат да се считат за поляци“. Метерних се стремял да внуши ново национално съзнание у галицийските поляци.

Този, пише П. Юхас, „дяволски гениалният план, разработен от Метерних, бил възприет и приложен от изтъкнатия сръбски дипломат, акредитиран в Истанбул – Стоян Новакович. Стремежите на българите в Македония за съединение с майката родина Ст. Новакович иска да пресече по изпитаната метода – събуждане на локалния патриотизъм, развиване на местните традиции, култивиране в населението на изкуствен псевдонационализъм. Затова Ст. Новакович не изисква от българите в Македония изведнъж да станат сърби, а изхождайки от името на земята им – Македония, препоръчва да бъдат наричани македонци, т.е. присаждане в тях ново национално съзнание. Както Метерних, така и Новакович счита, че стъпка по стъпка, а не изведнъж ще се постигне поставената крайна цел – сърбизирането на българите в Македония. Само тогава българите в Македония ще престанат да се наричат българи“. 

Но когато след Първата световна война Вардарска Македония е окупирана и влиза в състава на Сръбското кралство, Белград се отказва от „плана Новакович“, директно минавайки към насилствено потъпкване на всичко българско: училища затворени, учителите изгонени. Същата участ постига и българското свещенство. Българите са лишени от политически права, без право да се организират в политически партии. Предназначена им е участта да станат „прави срби“.

Още преди гибелта на кралска Югославия (1941 г.), премазана от нацистката военна машина, „македонизмът“ на Стоян Новакович е реанимиран. Не от Белград, а от Коминтерна. Който приема „Резолюция по македонския въпрос и ВМРО (обединена)“, утвърдена на секретно заседание на Политсекретариата на Коминтерна от 11 януари 1934 г. В нея има два пункта: „1) „Великосръбските шовинисти, позовавайки се на наличието на сръбски примеси в езика на местното македонско население, обявяват това население за едно от „племената“ на единната югославска нация и насилствено го сърбизират. Накрая българският шовинизъм, използвайки близостта на македонския език с българския, ги обявява за българи и с това оправдава окупационния режим в Петрички окръг на Македония и грабителската си политика по отношение на цяла Македония; 2) Водейки борба против разделянето и поробването на македонския народ, против всички видове национално, културно, социално и икономическо угнетяване. ВМРО (об.) е длъжна да разобличава истинския смисъл на всички софизми, отричащи на македонците характера на нация… В тази борба /против националния гнет/ централен лозунг на ВМРО (об.) трябва да бъде лозунгът за правото на нацията на самоопределение до отделяне и завоюване на независима, обединена македонска република на трудещите се“. 

Така в средата на 30-те години на ХХ век Коминтернът с фанатичното участие на неговия генерален секретар и лидер на БКП Георги Димитров коварно заплитат

ГОРДИЕВИЯ ВЪЗЕЛ НА БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ,

който до ден-днешен никой държавник и партия не са способни да разсекат. А с подписания на 1 август 2017 година предателски българо-македонски договор още повече го затегнаха с подписа на премиера Борисов, признаха официално „македонския език“.

В Москва близо година след приетата резолюция се ослушват. Докато юни 1935 г. от Киев не идва писмо от коминтерновски Юда – Алекси Величков, български емигрант в Украйна, избягал след потушаване Септемврийското въстание. Старши научен сътрудник в Украинската комунистическа академия пише до Петър Искров, един от лидерите на БКП. В писмото Ал. Величков казва, че говорил с няколко слависти в академията, работещи по езикови въпроси, „засягащи различни славянски наречия на Балканския полуостров“. И обяснява: „Ние се спряхме на научна разработка върху следната тема: Явява ли се македонският език самостоятелен славянски език, или той е само една разновидност (наречие) на българския език? Всички слависти на Украйна са съгласни, че македонците са самостоятелен славянски народ, но що се отнася до езика на македонците, има разногласия. Някои смятат, че специфичен македонски литературен език няма, значи македонците употребяват български литературен език. Други мислят, че македонският език е самостоятелен славянски език със свои особености, отличаващи го от всички други езици“.

Що предлага коминтерн-еничарят: „Аз не знам нашата партия и Коминтерна имат ли точна и напълно определена установка за езика на македонците. Ако такава установка има, ако смятат, че македонският език е самостоятелен език, вие ни съобщете веднага, за да насочим изследователската работа по правилен път. Изследването на въпроса за езика на македонците има важно политическо значение, особено сега, в свръзка с фашистките теории за раса, националност и пр.“.

Авторът на писмото не е македонец. Родом от с. Цървище, Кюстендилско. Това, което го свързва с Македония, е, че между 1921-1923 г. бил учител в Горна Джумая (днес Благоевград). Завършил Кюстендилската гимназия, 1913-1915 г. следва българска филология в Софийския университет, но не завършва. В писмото признава: „Лично аз не се занимавам с езикови въпроси и нямам окончателно установено мнение за македонския език“. Типична нашенска черта – разбираме от всичко, което не разбираме.

А резолюцията на Политсекретариата на Коминтерна за „македонска нация“ виси безсилно във въздуха. Трябва да се докаже съществуването на „македонски език“. Няма азбука. Странно! Съществуващият от векове „македонски народ“ няма своя писменост! А резолюцията от 11.01.1934 е ясна: „Господстващите нации на трите разделили Македония империалистически държави обосновават националния гнет чрез отричане на националните особености на македонския народ, чрез отричане на съществуването на македонска нация“.

На 25 юни 1935 г., по повод писмото на Ал. Величков, Владимир Поптомов пише до Задграничното представителство на ЦК на БКП, подкрепяйки предложението на цървишкия Юда  да се формира група, която да обоснове съществуването на „македонска нация“. Има ли нация без свой език, има ли език без азбука! Подписвайки писмото с псевдонима В. Громов, др. Поптомов предлага в групата да бъдат включени другарите Ал. Величков и Дино Кьосев. Нищо че двамата нищо не разбират от лингвистика.

Върху писмото на Вл. Поптомов до ЗБ (Задграничното бюро) на ЦК на БКП Васил Коларов, втори в партийната йерархия, пише резолюция до Антон Иванов, секретар на ЦК на БКП: „Антоне, покажи го на Георги /Димитров/. Мое предложение: В същото време да се изпрати препис от писмото на др. Величков в Киев, за да му служи като директива по въпроса за македонския език“.

И тъй, украински учени под невежия надзор на нашенци Величков и Кьосев, почват да се „трудят“ да изобретят „македонска азбука“. Ускореният наплив на събития, довели до Втората световна война, обаче осуетяват реализацията на творческия фалшификат.

На 23 август 1943 г. в град Уфа (Башкирия) др. Алекси Величков предава Дяволу дух. Било съдено антибългарската отродителна щафета да поеме истински, макар особен македонец. От с. Небрегово, Прилепско – 

СРЪБСКИЯТ ЕНИЧАР БЛАЖЕ КОНЕСКИ.

Именно нему Белград възлага да изпълни сатанинско решение – съставяне на азбука на „македонскиот jазик“. Решение антиисторическо, взето на 2 август 1944 г. на първото заседание на АСНОМ (Антифашистко събрание на народното освобождение на Македония). При това в твърде неподходящо място – богоугодния манастир „Св. Прохор Пчински“, днес сръбски. В решението пише: македонският език е официален, който „да влегува веднаш во сила“. Член 1 на решението за въвеждане на нов език гласи: „Во македонската држава како службен jазик се заведуе народниот македонски jазик“.

Тъй в този свещен български манастир е взето сатанинско решение: от плътта на българската народност да се откъсне населението от Вардарска Македония. Което трябва да стане „македонска нация“, говореща на нов, непознат преди език! Последният (чрез съставената азбука) е оповестен на изненаданото българско население в броя от 5-7 май 1945 г. на в. „Нова Македониjа“. 

Какво става? През 1945 г. на тъмно се реализира насилствено „цезарово сечение“ в духовната плът на Вардарска Македония. Операцията по създаване на македонска азбука протича под „езиковия скалпел“ на Франкенщайн, сърбо-еничаря Блаже Конески. Впрочем същият през Втората световна война учи в Софийския университет „Св. Климент Охридски“! За да плъзне по всички азимути на обществения и личен живот в СР Македония ПАНДЕМИЯТА НА МАКЕДОНИЗМА, която вече 75 години мори във Вардарска Македония нашите кръвни братя.

Изработването на азбуката става есен 1944 – нач. на 1945 г. в дълбоко засекретена скопска лингвистична лаборатория. Под задочната диктовка от Белград  на идеолога на Тито, черногореца Милован Джилас. Полученият продукт е езиков бастард (мелез). Който алфавит, ако използваме актуална терминология, би могъл да бъде наречен коронавирус „Македонски jазик-45“.

Как Скопие практически пристъпва към

СЪСТАВЯНЕ НА „МАКЕДОНСКАТА АЗБУКА“?

Драгни Драгнев, славист и журналист, сега живеещ в Канада: „В средата на август 1944 г. в с. Рамно, Кумановско, „езикова“ комисия съставя временна азбука, в която още липсват сръбските букви Ћ, Ђ, Џ, Љ, Њ, но остава J. От българските махат Ю, Я, но оставатЪ, Ь. Нови букви не се въвеждат. В комисията участва председателят на президиума Методи Андов-Ченто и отговарящият за просветата в новите военнополитически структури Епаминонда Попандов“.

Срещу българофилската група начело с Ченто открито се изправя просръбска начело с незавършилия филолог Конески. Нещата зациклят в спорове. „В средата на ноември 1944 г. се формира „Комисия за установуене на македонскиот jазик, азбука и правопис“. Тя заседава от 27 ноември до 4 декември. Българската й част ръководи филологът Георги Киселинов, сърбоманската – Блаже Конески. В комисията за пръв път е привлечен талантливият македонски поет Венко Марковски. Повечето участници държат за основа на новия език да се вземат т.нар. централни наречия по линията Велес-Прилеп-Битоля. Опитът на Блаже Коневски да наложи сръбската азбука претърпява неуспех. Обиден, Конески напуска комисията още на втория ден.

Но след секретна директива от Белград резултатите на комисията са оспорени. На 8 декември 1944 г. ЦК на Комунистическата партия на Македония праща в Белград писмо, че „опасността е предотвратена“. Приложен е йезуитски трик: да се изчака пристигането на видни съветски учени филолози. В протоколите на АСНОМ се крие истината: „За да се даде по-голем авторитет на целата тая работа, се предлага временно да се одложи публикуването на резолуциjата, а да се повикат од Москва дваjца световноизвестни капацитети по славянска филология и наjдобри познавачи на jазиците на сите балкански народи: Бернштейн и Державин“.

Декември 1944 г. влиза в сила „Закон за националната чест“, юридическа база за репресии срещу българската интелигенция във Вардарско. Те не закъсняват. Започват системни заплахи срещу членовете на комисията, а Георги Киселинов е вкаран в Скопския централен затвор. След жесток побой изпада в кома. Само по някакво чудо остава жив. Случаят „Киселинов“ ускорява физическата разправа срещу българската интелигенция. В потвърждение на мрачна народна поговорка: „Език кости няма, но кости троши“.

Съветските учени така и не идват в Скопие, но е съставена втора „езикова комисия“, заседаваща от 15.02 до 15.03.1945 г. Състои се от 12 души. Сред тях петима сръбски агенти начело с Конески. Срещу им Венко Марковски и още двама. Победата на Конески била предопределена. Започва неравен двубой Конески-Марковски. Венко Марковски се досеща: отлагането утвърждаването на решението на първата езикова комисия с очаквано пристигане на съветските другари Державин и Бернщайн е блъф. Венко с основание подозира „некой скриен шовинизъм“. И се противопоставя на все повече надделяващото становище: „Македонската азбука всъщност да приеме изцяло Вуковата (сръбска) азбука“. И тъй, на втората „езикова комисия“ Конески успява да наложи сръбските букви. Възмутен, старият ВМРО деец Трайчо Чундев от Велес открито заявява: „Сръбските букви са символ на най-черното сръбско робство и на адската тирания в Македония“. И отбелязва в своя дневник, визирайки поведението на Конески: „Един студент, сърбоманин от Прилеп, настоява за сръбска азбука. Или е луд, или некой стои зад него“.

Реакцията на македонската общественост обаче е изненадващо неприятна за Конески и неговите авери-еничари. Реставрирането на сръбската азбука е осъществено „под индиго“, в пълния й вид, заедно с настъпващата сръбщина в младата Македонска република. Това предизвиква възмущение сред мнозинството македонски интелектуалци. Над всички се извисява гласът на Венко Марковски, открито и категорично настояващ да се върнат решенията на първата комисия.

На 28 април 1945 г. в Белград пристигат извикани с телеграма трима души от Скопие: сърбоманите Конески и Малинска, и Венко Марковски. Приемат ги секретарят по идеологията Милован Джилас и четирима сръбски професори. Тук никне парадокс: черногорецът Джилас, чийто матерен език е сръбски, се оказва по-малък „македонец“ от македонеца Конески! Принуждава го да се откаже от сръбските букви Ћ и Ђ. Венко Марковски пък е принуден да се откаже от Ъ. И тъй: окончателно в „македонската азбука“ остават сръбските букви Љ, Њ, J и Џ, както и ненужната буква S.

Ултиматумът на всесилния Милован Джилас е изпълнен. Седмица по-късно скоропостижно е сформирана трета езикова комисия, която „дефинитивно“ (окончателно) решава въпроса. Драгни Драгнев обяснява: „На 3.V.1945 г. комисията съставя резолюция, в която се обяснява защо сърбизмите Љ, Њ и J остават, а „българизмът“ Ъ отпада. Решението е публикувано в празничния брой на вестник „Нова Македониjа“ от 5-7 май 1945 г.“.

Така през 1945 г. се пръква „македонската азбука“. Обслужва странен език, в противоречие с езикови закони и норми. В знаменития труд „Национализъм“ (Лондон, 1960) британският историк Ели Кедури пише: „От принципа на разнообразието следва, че особеностите и манталитетът – черти, отличаващи индивидите един от друг – са нещо свещено, изискващо тънко към себе си отношение, тъй като всеобщата хармония може да бъде достигната само благодарение на индивидуалното развитие на… всяко живо същество. Езикът е средството, с помощта на което човек осъзнава своята личност. Езикът не само способства за рационалното мислене, той се явява външен изразител на вътрешния опит, резултат на конкретна история, завет на определена традиция“.

Казаното от Ели Кедури не касае изкуствения „македонски език“, чиято „история“ няма история, тъй като го ражда не историческото битие, а се пръква в изпълнение на резолюцията на Коминтерна от 1934 г.

Блаже Конески „не свива знамето“ на сърбизма, а тихо, по научному „го развява“. След май 1945 г., когато окончателно е официализиран „македонският език“, македонският Франкенщайн пристъпва към нова тактика. Прави обходен маньовър за навлизане на сърбизма в образованието и културата на младата република. Започва перфидно и перманентно проникване на сърбизма в РМакедония: масово навлизане на сръбската лексика в македонскиот jазик. Което (на пръв поглед) е странно, този процес особено се засилва при 10-годишното управление на ВМРО-ДПМНЕ на Никола Груевски. Реваншът на Конески за неосъществената му мечта да направи „македонската азбука“ точно копие на српската е реализиран по друг начин. Започва паралелен процес на изхвърляне на обявени за „архаични“ думи, които принадлежат към българската писмена традиция. Заменени с хиляди сърбизми. С основание Драгни Драгнев отбелязва: „Теорията на Новакович за посръбчването на българския език в Македония започва да придобива практически измерения. За това помагат радиото, телевизията, киното, културните учреждения, държавните органи. Налице е водопад от чуждици“. 

Защо Конески води борба срещу „архаизмите“ в т.нар. македонски език? Не просто борба. Това е необявена война срещу онези „архаизми“, които, както отбелязва Драгни Драгнев, са „неотменна част от езика на Гоце, Даме, на хилядите интелигенти и деятели на ВМРО. Те бяха обявени за ненужни и поради това изгонени“. Така, „след като през 1945 г. бяха сърбизирани азбуката и правописът, започна и сърбизацията на лексиката в СРМакедония“.

А ето какво пише в 1981 г. академик Франкенщайн: „Македонскиот јазик беше прогласен за официјален јазик на СР Македонија уште во текот на војната, на Првото заседание на Антифашистичкото собрание на народното ослободување на Македонија, одржано на 2 август 1944 г. во манастирот Прохор Пчински. Неговата унификација се изврши со усвојувањето на азбуката (3.V.1945) и правописот (7.VI.1945) по предлог на Комисијата за јазик и правопис. Во годините на слободен живот тој брзо се разви во еден оформен современ литературен јазик“.

Как днес, 75 години след „цезаровото раждане“ на македонския „език“ от духовната плът на българския, в Скопие тълкуват? „Македонската лингвистичка јавност од 1945 па се до денеска е доследна на ставовите искажани од основоположникот на македонскиот стандардизиран јазик Блаже Конески, затоа што „ние сме негови ученици и продолжувачи“, оттука сметам дека Македонија не смее да отстапи од црвените линии во врска со јазикот кои властите ги поставија во преговорите со Бугарија”, казва директорката на Институтот за македонски јазик „Крсте Мисирков“ проф. др. Елена Јованова Грујовска.

Каква е българската позиция. Доц. Ана Кочева: „Oфициaлният eзиĸ нa Peпyблиĸa Maĸeдoния e дecтpyĸтypиpaн бългapcĸи eзиĸ. Щo ce oтнacя дo фeнoмeнa, ĸoйтo в Maĸeдoния нapичaт мaĸeдoнcĸи eзиĸ, a ниe нapичaмe пиcмeнo-peгиoнaлнa фopмa нa бългapcĸия eзиĸ пopaди мнoгo cлoжнaтa cи иcтopичecĸa cъдбa, бългapcĸият eзиĸ oтчитa peĸopдeн бpoй oпити зa ĸвaлифиĸaции, зa cъздaвaнe нa пиcмeнo-peгиoнaлни фopми… Ecтecтвeният paзвoй нa eзиĸa e въз ocнoвa нa oпpeдeлeн диaлeĸт или нa гpyпa диaлeĸти, нo нeщo пoдoбнo в мaĸeдoнcĸaтa дeйcтвитeлнocт нe ce cлyчвa зapaди мaĸeдoнизмa. Бaщaтa нa мaĸeдoнизмa e cъpбин – тoвa e Cтoян Hoвaĸoвич. И тoй ce e poдил, зa дa ce пpoтивoпocтaви нa бългapщинaтa в Maĸeдoния, cлeд тoвa мнoгo oxoтнo e възпpиeт oт Koминтepнa, вĸлючитeлнo и oт бългaрcĸитe ĸoминтepнoвци пpeз 30-тe гoдини, пoд ĸoминтepнoвcĸи диĸтaт нaлaгaт cъздaвaнeтo нa т.нар. мaĸeдoнcĸи eзиĸ, ĸoйтo cи имa poждeнa дaтa – 2 aвгycт 1944 г. – нeщo, ĸoeтo ниĸoй дpyг eзиĸ нe пoзнaвa“.

Македонският журналист Владимир Перев в статия от 4 ноември във Faktor.bg резюмира случилото се преди 75 години: „А нещата са много ясни, те просто трябва да се погледнат от различна гледна точка – в този момент наближава краят на Втората световна война и ние живеем с ужасите на преживяното. За всички е ясно, че Македония е рожба на инцестоидната (кръвосмесителна – бел. ред.) връзка между Сърбия, Югославия и СССР и Русия, където акушерките са били българските комунисти, изродени от собствена кръв и плът, каквито впрочем са всички комунисти. Тази Македония, която е родена незаконно, със силата на диктат и оръжия, отдавна е нашето галено дете, люляно и обгрижвано. Времето направи своето и това дете израсна в младо заблудено и продажно същество, винаги готово да служи на своите наставници. По този начин ние се превърнахме в последния бастион на сръбско-руската експанзионистична политика спрямо топлите морета и машата, която трябва да бъде използвана за разрушаване на европейския идеал за демокрация и обединение“.

Точно тъй е постъпено към миналото на Македония. Затуй с пълно основание в разяснителния меморандум от 16 септември т.г. до Съвета на Европа София с право поставя въпроса за масовите репресии и преследвания през Титовия режим на български интелектуалци. „Архивите свидетелстват за екзекуцията на над 20 000 души между 1944 и 1946 г., които са се идентифицирали като българи и са представлявали политическия и интелектуален елит на Социалистическа Република Македония. Над 100 000 хиляди българи бяха убити, затворени, заточени или изпратени в концлагери“. 

Колко прав /и тъжно ироничен/ е проф. Андрей Пантев, когато преди 22 години каза: „Без истерии трябва да проведем културна дискусия и пропаганда, при която трябва да се започне от миналото към днес, а не обратно. Трябва ясно да заявим, че личностите, които македонците смятат за бащи на нацията си, са бащи на нашата нация“.

НИКОЛА СТОЯНОВ

Коментар с Facebook

loading...

Свързани новини

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *