Краят на 1943 г. във Вардарска Македония се редува с атаки и контраатаки между сърбо-македонските партизани и немците, както и с българските военни части.
Ето оценка на командира на Главния щаб на НОВ и ПО на Македония ген.-майор Михаило Апостолски: „Подготовките за мобилизация на населението за общонародно въстание против окупатора, независимо от претърпените загуби, се развиваха с бързо темпо – тактическите неуспехи на партизанските отряди не ги спряха. Потвърждава се с факта, че през 1943 г. са формирани по-голем брой партизански отряди на цялата територия на Вардарска Македония. Тези отряди, калени в по-раншни борби и попълнени с нови борци, постепенно прерастват в оперативни военни единици, способни за борба по цялата територия на Македония“.
Фактите обаче „говорят“ друго. След офанзивата на немците (2-4 дек.1943 г.) в района на Дебърце (североизток от Охрид) Главният щаб и ЦК на МКП принудително се изтеглят на гръцка територия (Егейска Македония). След 13-дневен марш на І Македоно-косовска бригада пристигат в с. Фущани. С тях са пълномощниците на Тито: Светозар Вукманович-Темпо и Добривое Радославлевич, както и представителят на ЦК на БРП(к) в Македония Боян Българанов.
На 21 декември във Фущани се провежда съвещание на ЦК на МКП, споменато и от сърбо-еничаря Трифон Балкански (дейността му осветлихме в „Струма“, 13.11. 2021 г. Той, политкомисар на Трета оперативна зона, се намира в близкото до Фущани с. Нотия с дезертиралото от Българската армия поделение на подофицера Дичо Петров. На съвещанието е взето решение за реорганизация на партизанското движение. Закрита е оперативната зона; вместо това се сформира ІІ Македонска народоосвободителна бригада в състав от три батальона (два македонски и един български – „Христо Ботев“) с по три чети. За политически комисар на бригадата Темпо назначава Тр. Балкански.
Ето как през 1948 г. оценява Фущанското съвещание тогавашният пръв партиен лидер на МКП Л. Колишевски: „За по-нататъшния развой на Народоосвободителната борба във Македония ЦК на МКП пристъпи към пълна мобилизация на партийните организации, както във войската, така и на терен“. Приети са 5 решения. По-важните: „3) Да се насочва политическата активност на нашите военни единици към изолиране и унищожаване на т.нар. „Автономистично движение“ на михайловистите, които се опитват чрез формиране на контрачети да откъснат нашето население във Егейска Македония от общата борба със гръцкия народ против фашистките окупатори. 4) Да се задълбочи братството със българския народ, оказвайки му със свои сили всестранна помощ за развиване на неговото въстание и засилвайки процесът на разлагане на окупаторските български военни единици на наша територия“.
Докато във Фущани се провеждат съвещания от различен ранг, поотделно немските и български войски подготвят мащабна контраофанзива срещу партизаните в Македония. Контраофанзивата на българските войски (26.12.1943 – 18.01.1944 г.) в южната част на Вардарска Македония довежда до известния Февруарски поход (31.І. – 24.ІІ.1944 г.), днес митологизиран в Северна Македония.
Македонските историци високо оценяват Февруарския поход, но
ПРЕМЪЛЧАВАТ НЕГОВАТА ЙЕЗУИТСКА ЦЕЛ.
Този „поход“ трябва да прекоси от юг на север здраво контролираната от българските войски Източна Македония (между Вардар и българската държавна граница отпреди 1941 г.). Целта е братоубийствен сблъсък между дезертиралото българско поделение (батальон „Христо Ботев“) на Дичо Петров с българските войски. То е съставна част на групата формирования, движещи се на север към сборния пункт Козяк планина. Македонският историк Петар Печков: „Главният щаб направи следният план: Първата бойна група в състав Първа македонско-косовска бригада на 31 януари 1944 г. от с. Бахово (Егейска Македония) тръгва през Мариово, Азот и Порече към Западна Македония, а Третата бойна група, съставена от „еден македонски баталјон [„Стив Наумов“] и бугарскиот баталјон „Христо Ботев“ со Главниот штаб да тргне истиот ден во исто време од с. Зборско (Егејска Македонија) преку Беласица, Плачковица и Осогово да дојде до Кумановско“.
Движението на Втората бойна група в състав Втора македонска бригада е отвличащ маньовър. Тръгва на 31.01.1944 г. от с. Зборско в бойни акции в района на Тиквешко и Гевгелийско със задача да привлече към себе си колкото може повече неприятелска войска, за да улесни „пробиваньето на Првата и на Втората борбена група. Така започнале борбените операции од пошироки размери на Македонската партизанска војска познати како Февруарски поход“.
Според автора целта е постигната: „През февруари 1944 г. с познатия Февруарски поход Народоосвободителната войска на Македония извършила оперативни действия по цялата етническа територия на Македония. След пролетната офанзива 1944 г. били създадени по-крупни свободни територии и се създадоха възможности за свикване на Първото заседание на АСНОМ“ (2.08.1944 г.).
Странно! Тези „слободни територии“ липсват в картите на фундаментални сръбски научни трудове, както и в мемоарите на Темпо („Revolucija koja teсe“. Beograd, Komunist,1971)! Това обяснява ироничното подмятане на експремиера и първи лидер на ВМРО-ДПМНЕ Любчо Георгиевски през 2013 г.: „Защо македонското партизанско движение бе най-слабо в сравнение с всички останали югославски републики, за което много често ни се подиграват?“.
Ето какво казва през 1948 г. за Февруарския поход митолог №1 Лазар Колишевски: „На 31 януари една ударна група батальони от нашата Народоосвободителна войска тръгна от Кожух и Паяк планина през цяла Източна Македония, за да изпълни решението на ЦК на МКП за разгаряне на „народното востание во сите краишта на Македониjа“. Заедно с тази група батальони замина и делегатът на Върховният щаб другарят Темпо. Точно на определеното време от Главния щаб, на 24 февруари, батальоните, пробивайки път в най-тежки зимни условия, след жестоки неколкодневни боеве стигнаха отреденото място на Козяк [планина]. „Февруарскиот поход“ на нашитe единици имаше крупно политическо значение. Пламъкът на общонародното въоръжено въстание се пренесе в началото на 1944 г. и във Източна Македония. Народът от този край се вдигна на въоръжено въстание – бяха разбити и изолирани слугите на окупатора – михайловистите“.
Митът-измишльотина на Колишевски олеква в спомена на неслучаен очевидец. Българският сърбо-еничар Трифон Балкански: „Преминаването на цялото военно поделение с командния състав на страната на партизаните и неговите дръзки действия в Конско, Гевгели, Лумница, Паяк и Лугунци живо заинтересуваха нашия вожд и учител другаря Георги Димитров. По радиостанцията чрез Върховния щаб на ЮНА той поиска подробни сведения за командния и войнишкия състав на войнишкия партизански батальон „Христо Ботев“ и нареди ботевци да се прехвърлят на българска територия. За прехвърлянето на родна територия имаше два варианта. Единият бе батальонът „Христо Ботев“ да си пробие път през гръцка територия, да се прехвърли на Пирин планина и да се съедини с Разложкия партизански отряд и оттам да се насочи към Рила или Средна гора. За осъществяването на този вариант пречеха многочислената войска и жандармерията, съсредоточени по долината на р. Струма. Другият вариант – да преодолее затрупаните с преспи планини Беласица, Огражден, Плачковица, Осоговска, Джерман, Варденик, Чемерник, дълбоките реки Брегалница и Пчиня, пълните с контрачетници, войска и жандармерия райони и да се присъедини към Трънския партизански отряд. Този вариант също не беше лек. Но маршрутът съвпадна с маршрута на македонския партизански отряд „Стив Наумов“ от нашата група, който получи задача да се прехвърли в района на Куманово и съвместно с Кумановския партизански отряд да започнат действия там. С него ние представлявахме по-голяма сила“.
Това, което премълчава Тр. Балкански, е: вторият вариант е наложен от Темпо с йезуитска цел – да предизвика сблъсъци с български войскови части и полиция. Смъртоносно изправяйки едни срещу други българи срещу българи!
Представителят на ЦК на БРП(к) Боян Българанов, стриктно следвайки инструкциите на Г. Димитров, подкрепя наложения от Темпо вариант и енергично го пропагандира пред дезертиралите войници. Тр. Балкански: „Бай Иван пламенно говореше: „Да се приберем в нашата родина България и там да продължим борбата. Този поход не е лесен. Ние не крием това. Предстои ни да пробиваме път през вражески обръчи, да газим ледени дълбоки реки, да изминем при зимни условия път над 500 километра“.
„Със съдействието на гръцките комунисти и комсомолци – пише Тр. Балкански – начело с Темпо, Българанов и Апостолски, вечерта на 31 януари 1944 година поехме трудния, но славен поход към нашата родина България“.
Батальоните под командата на Темпо поемат обиколно от Фущани в югоизточна посока, минават през Гюмендже, завиват на изток и североизток, стигайки до Кукуш. Сетне поемат на север, преодоляват Беласица планина и река Струмица, движейки се по билото на Огражден и Малешевска планини в северозападна посока към планина Плачковица (западно от Пехчево). Оттам на северозапад – към Козяк планина, леговище на сръбската съпротива (виж картата).
Към Берово и Пехчево партизаните срещат 49-и пехотен Калимански полк с артилерия, полиция и контрачетници. Избягват боя. „През нощта – обяснява Тр. Балкански – щабът реши да се изтегли малко назад, да обходим левия фланг на противника и да се спуснем точно там, откъдето идваха неговите подкрепления, т.е. да минем моста на р. Брегалница при с. Иста баня и да продължим напред. Там един овчар ни отведе до шосето Царево село – Щип, близо до моста, без да се натъкнем на войска“.
Описанието на Февруарския поход в мемоарите на Тр. Балкански опровергава митоизмислиците на М. Апостолски и Л. Колишевски за упорити боеве „со бугарските окупатори“. Двата батальона щателно избягват челен сблъсък с военни и полицейски части, избягват селища и контакти с населението. Как тогава (според митотворец Колишевски) „пламенот на опщонародното вооружено востание се пренесе во Источна Македониjа“, само дявол знае!
Финалът на Февруарския поход! Тр. Балкански: „В село Желювине Тичовата група с партизанския батальон „Стив Наумов“ на 25 февруари се съедини с Кумановския партизански отряд, на 26 с.м. при тържествена обстановка образуваха 3-а Македонска народоосвободителна бригада. С това походът през Източна Македония завърши. Пробиването на трета група батальони през Източна Македония представлява тежък и напрегнат път през планините Беласица, Огражден, Плачковица, Осоговска и Козяк, изминат от десети до двадесети и пети февруари. През време на този поход изминахме над двеста и шестдесет километра, и то по върхове и хребети, покрити с най-дълбок сняг (виж фотоса). За преграждане на нашия път и нашето разгромяване бяха хвърлени силите на 13, 14, 48 и 49 пехотен полк“.
Българска научна трактовка. Проф. Ангел Димитров: „Косвено потвърждение за практическото партизанско отсъствие в управляваната от българска администрация част на Вардарска Македония е най-значителната партизанска акция, проведена там през първата половина на 1944 година – т.нар. Февруарски поход. Неговите основни цели всъщност са по-скоро демонстративни в източната част на областта и стратегически в централната част с конкретна цел: установяване в Азот и Поречието. В първия случай е предприет, по думите на участващия в него английски офицер Кларк, „за да се развее партизанското знаме, да се опита да получи рекрути, както и да подтикне дезертирането от българската армия“, а в другия – да създаде база сред местното сърбоманско население. Неслучайно военно острие на похода в източната част е командваната от Дичо Петров българска бригада „Христо Ботев“, а към централната част на Вардарска Македония е насочена т.нар. Първа македонско-косовска ударна бригада.
Въпреки че изключително тежкият за партизаните Февруарски поход е възвеличаван от македонските историчари като „голям обрат в съотношението на силите“, като акция с „голямо политическо и военно значение“, след която „инициативата напълно премина в ръцете на НОВ и ПОЮ“, той е изцяло неуспешен в основните си цели. Партизаните, насочени към централната част на Вардарска Македония, са отблъснати и се изтеглят в Мегленско (Егейска Македония), докато в източния дял на Вардарска Македония част от тях успява да се добере до Кумановско, но не получава по пътя си подкрепа от местното население. За провалените партизански очаквания британският офицер Кларк пише: „Стана ясно, че те [партизанските командири] бяха прекалено големи оптимисти и че местните селяни в мнозинството си са неприятелски настроени към партизаните. Очевидно е, че те съобщаваха на българската армия през цялото време за нашето движение“. Друг офицер от британските военни мисии, капитан Ламби, обобщава: „Населението от тази част на Македония [под българска власт] беше обременено от антипартизанска пропаганда и не бе приятелски настроено“.
В Козяк планина – пише Тр. Балкански – „партизаните от ІІІ Македонска ударна бригада, 1, 2 и 3 Южноморавски партизански батальони, Косовският батальон и войнишкият партизански батальон „Христо Ботев“ почиваха в манастира [„Св. Прохор Пчински“].
След разбиването на Вардарския четнически корпус в Козяк Тр. Балкански заключава: „Необезпокоявани повече от никого, след като изминахме още около 80 километра през махалите на Брезовица, Сливница, Ръждавица, Елешница, Битвърджа и Црна трава, в началото на март 1944 година се съединихме с Трънския партизански отряд“.
ПАРТИЗАНСКО ДВИЖЕНИЕ (МАРТ – ЮЛИ 1944 ГОДИНА)
Как се развиват събитията във Вардарска Македония. Македонската „Уикипедия“: „Като спомагателна акция на седмата офанзива срещу Титовите партизани български и германски войски, отряди на сръбски четници, гръцките ПОА и Бали Комбетар [Balli Kombëtar – Национален фронт) – албанска националистическа, антикомунистическа военизирана групировка] с численост 60 000 военен и административен персонал провеждат акции в Македония и югоизточна Сърбия Според М. Апостолски Първа македоно-косовска ударна бригада дава сражения на български и германски части край Завой и Велемий, след което напредва към Дебърца и отблъсква германските части оттам на 20 май 1944 година. С пристигането на свежи подкрепления бригадата се разделя на две – Първа македонска ударна бригада и Първа косовска ударна бригада, като същевременно две малки партизански отделения са изпратени да действат в Азот и Поречието. Втора македонска ударна бригада е изпратена да действа в Повардарието и в Пелагония. Между 25 април – 22 юни 1944 г. бригадата напада части, позиции и гарнизони в Градешница, Тиквеш, Конопище, Демир капия, Стърмашево, Кавадарци и Неготино“.
В събитията ключова роля играе натовареният с извънредни пълномощия от Тито Светозар Вукманович-Темпо. За него Тито известява Г. Димитров. Костадин Палешутски: „През пролетта на 1944 година ЮКП засилва натиска си над Г. Димитров и ЗБ на БРП(к) в Москва. На 1 април 1944 г. Тито настоятелно информира Димитров за „заслугите на ЮКП“ за започване на партизанското движение в Македония. „В Македония се намира вече повече от година и половина делегат на ЦК и член на Върховния щаб, който там организира партизански отряди и който координира операциите на албанските, гръцките, югославските, а сега и на българските партизани“.
Как немските военни власти в Македония отразяват развоя на партизанското движение? Секретно донесение № 233 (15.03.1944) на немската военноикономическа служба в София до Берлин за разрастване съпротивителното движение: „България посреща засилената бандитска дейност с енергично поведение. Много акции на територията на Македония протичат твърде успешно. Срещу загубите на партизаните от 235 убити и 358 пленени стоят само 53 собствени (сред тях 7 германци)“.
Ето фантазната оценка на ген. Апостолски за партизанските действия след Февруарския поход. „Офанзивните акции, развити от територията Куманово – Враня – Ниш – Црна Трава – Босилеград, бяха предизвикани от българските окупатори, за да обезпечат комуникациите на германската армейска група „Е“, но едновременно да осигурят и своето съществуване във Македония и в Южна Сърбия. Офанзивата, позната като Пролетна офанзива, траеше от 24 април до 19 юни 1944 г. Нейната характеристика е, че в началото българските окупатори предприеха офанзива спрямо единиците на Козяк планина и Црна Трава, докато Първа и Втора македонска бригада са във офанзива по долината на Вардар и във Западна Македония. От средата на май във Източна Македония във контраофанзива преминават единиците непосредствено [подчинени] на Главния щаб, докато във Западна Македония във контраофанзива преминават германските единици, но тя бе бързо спряна“.
Относно опитите за ликвидиране партизанското движение във „нерва“ на гео-байпаса „Враня-Прешево-Козяк-Куманово“ ген. М. Апостолски сочи факти, неотразени на военните карти: „След двумесечни непрекъснати боеве във Пролетната офанзива и българските и германските окупатори бяха принудени да се ограничат във задържане на по-големи градове, на по-важни комуникации, така че след приключване на Пролетната офанзива, цялата територия на Македония и Поморавието практически стана свободна територия. Бяха създадени всички условия да се свика Първото заседание на Антифашисткото събрание на народното освобождение на Македония (АСНОМ)“.
Свикано в манастира „Прохор Пчински“. В доклад пред І конгрес на МКП (19.12.1948) Л. Колишевски казва: „На 2 август 1944 година се състоя първото заседание на АСНОМ във Прохор Пчински. На заседанието присъствуваха 122 делегати от цяла Македония. Македонският народ чрез своето най-високо тяло усвои решенията на Второто заседание на АВНОЮ и прокламира свободата и равноправието на македонският народ в границите на Демократична Федеративна Юугославия. На това заседание се конституира върховното и законодателно тяло, което пое върху себе си функциите на най-висока власт“.
Ето ситуацията пролет-лято 1944 г. Проф. Ангел Димитров: „През пролетта на 1944 г. нарастването на партизанските сили все още е незначително и едва през лятото, особено през август 1944 г., общият брой на партизаните достига около 2000 души. Както вече бе споменато, по това време започва подготовката на операцията Ratweek, а затова и масовизирането на комунистическата съпротива и нейното екипиране и въоръжаване с британска помощ“.
Авторът привежда немски документ (доклад от 23.08. 1944 г.), според който „през лятото на 1944 г. германските сведения говорят за около 3000 партизани, но смятат, че около 1/3 са извадени от строя (убити и ранени), а и включват към „Северна Македония“ районите на Прешевската долина и Южното Поморавие със селища като Враня, Лесковец, Сурдулица и др.“.
„В края на юли 1944 г. – изтъква Анг. Димитров, бивш посланик в Скопие (1994-2001) – например по македонски данни партизанските сили наброяват около 3000 души, но по български разузнавателни сведения те са около 1100 души; вероятно без част от партизаните в Западна Македония, много от които са били сърби и албанци. Така че, дори съобразена с откъслечните данни от местната партийна документация за темповете на нарастване на партизанските сили, тяхната численост в навечерието на българското изтегляне от Вардарска Македония изглежда е около 2500 души, концентрирани основно извън територията с българско управление“.
РАЗВОЙ НА ПАРТИЗАНСКОТО ДВИЖЕНИЕ (АВГ. – НОЕМ. 1944)
Митотворец № 2 Михаило Апостолски: „След завършване на Пролетната офанзива настъпва период на особено голям прилив на нови борци, което дава възможност за създаване на дивизии и корпуси. Единици, които започнаха нов етап на въоръжени борби, на операции за освобождение на Македония, които траят от средата на юли до 19 ноември 1944 година. В тези операции особено жестоки битки се водят със германските единици, които след капитулацията на България предприеха акции повторно да окупират Македония; после твърде значителни и жестоки битки се водеха около освобождаването на по-големите градове: Струмица, Щип, Велес, Прилеп, Битоля, Охрид, Кичево, Куманово, Скопие и др. Тези борби са водеха против единиците на германската армейска група „Е“, която основните свои сили изтегляше от Гърция през Македония към северните части на Югославия“.
И през лятото още няма ПРОБИВ в партизанското движение, т.е. масовизиране. „Към края на август – сочи Ан. Димитров – във Вардарска Македония вече доминира усещането на предстояща промяна и представителите на младото поколение проюгославски ориентирани маекдонски комунисти сигурно са очаквали нетърпеливо своето „светло бъдеще“. Желаната от ЮКП/МКП общонародна революция в подкрепа на една югославска федерална държава обаче остава все така далеч от реалността. Въпреки увеличения брой на изпращане към партизанските отряди, за бързо масовизиране на партизанското движение и за осигуряване на здрави връзки с „масите“ в партийните планове все още се говори в бъдеще време“.
Важен аспект на проблема за партизанското движение във Вардарска Македония е броят на партизаните. В интервю за в. „Нова Македония“ (11-12.Х.1958 г.) Л. Колишевски развихря въображението: „Во ноември 1944 година веке имаше 66 000 борци во единиците на НОВ и ПОJ. Това беше масовно востание, кое по мобилизациjата на борците прераснуваше во она што во тоj период би можела да го постигне во Македониjа една регуларна воена мобилизациjа“.
Какво „говорят” българските военни данни относно убити и ранени македонски и сръбски партизани, сръбски четници, албански контрабандисти и пр. Ан. Димитров: „Например срещу общото говорене за „хиляди жертви и разрушения“, причинени от българските власти във Вардарска Македония, българските военни архиви съобщават за убити общо 353 души – партизани, сръбски четници, албански контрабандисти и загинали мирни граждани – при различен вид сблсъци с намеса на армията през целия период на българска власт“.
Че горният извод е безупречен, доказва последващият развой на събитията. Когато България скъсва съюза с Хитлерова Германия и немските войски повторно окупират Македония, именно българските „окупаторски“ части, преформатирани и включени в състава на новата Отечественофронтовска армия, освобождават големите градове, водят основните сражения с немците, включително освобождават и първи влизат в Скопие (11 ноември 1944 година). В македонските учебници обаче пише съвсем друго. За тях Скопие е освободено на 13 ноември, нищо че български и немски военни документи категорично сочат 11 ноември.
Вярно, именно през септември-октомври 1944 г. настъпва тъй лелеяният от сърбо-македонистите ПРЕЛОМ в македонското партизанско движение. Но това е, когато опасността от гибел рязко намалява. Българските войски се бият с изтеглящите се от Гърция в посока Унгария немски войски. Да не забравяме психо-моралната значимост на „личния и фамилен момент“. Македонските българи предугаждат, че идва неизбежното – изтегляне на българските войски от Вардарска Македония. Сработва „инстинктът за оцеляване“. Предадени от българската държава, от забегналото в Москва ръководство на ЦК на БРП(к), македонските българи „плащат цената“ с ужасен компромис – отказ от завета на Гоце и Даме, на Илинденското поколение. Идат жестоки времена, чийто кървав апогей ще бъде януари 1945 г.
Изследователят Веселин Ангелов, най-детайлно изследвал престъплението на Темпо и македонските юго-еничари во главе с Лазар Колишевски, сочейки случващото се във Вардарска Македония, пише: „Началото на нейното обезбългаряване се поставя с масовите убийства без съд и присъда непосредствено след освобождението. Нова вълна от репресии заливат републиката по време на войнишките бунтове от началото на януари 1945 г. и последвалата ги след тяхното брутално потушаване македонска Кървава Коледа. Стотици са избитите по най-жесток начин… Единствената вина на жертгвите е, че са българи“…
Каква е политико-идеологическата и морална оценка на
РОЛЯТА НА БЪЛГАРСКИТЕ ПАРТИЗАНИ В МАКЕДОНИЯ
и в Южна Сърбия, дето живее полусърбизирано българско население.
Л. Колишевски е откровен за ролята на ПК на ЮКП за Македония относно създаването на български партизански единици. На митинг в Прилеп (11.10.1961 г.) се хвали: „Практиката недвусмислено потвърди, че разложението на българската армия започна във директния сблъсък със Народоосвободителната войска на Югославия и тъкмо на нашата територия нашата Партия формира първите най-крупни български партизански единици. На територията на Македония и Сърбия от пленените български войници ние съзнателно създаваме особени военни единици и ги хвърляме във директна въоръжена борба против българската фашистка армия, за да придонесат за нейното разлагане. Както е известно, на територията на Югославия бяха формирани батальонът „Христо Ботев“ (19 декември 1943 г.), българският партизански батальон „Васил Левски“ (март 1944 г.), Първата софийска бригада (април 1944 г.), а във май същата година самостоятелният батальон „Георги Димитров“.
Каква е позицията на ЦК на БРП(к) и нейния вожд Г. Димитров. В радиограма до Тито (1.11.1943 г.) четем: „Моля Ви без отлагане да предадете на представителя на българската компартия в Македония Сергей (Боян Българанов) да ни съобщи чрез Вашата връзка събраните сведения за предприетите от партията мерки за разгръщане на партизанското движение против немците в България и Македония, за изтеглянето на българските войски от Югославия и за подпомагането на борбата на частите от Народноосвободителната армия срещу немците и българските окупационни войски в Македония“.
Един проблем обаче тормози дезертиралите български войници, подофицери и офицери. Проблем от морално естество: де факто трябва да стрелят срещу своите бивши бойни другари. Но само това! Става дума за братоубийство. Не библейското (Каин уби Авел), а българи срещу българи, разделени по политико-идеологически причини.
Това откровено признава партизанският командир Славчо Трънски пред секретния Осми разширен пленум на ЦК на БРП(к) (27.02.-1.03.1945): „Докато в Югославия и Гърция армията премина с оръжието си в партизанските отреди след немската окупация, но и трябваше да се борим и срещу нашите войски, което беше много трудно. Трябваше да търсим изход от това положение“. Като отбелязва, че „влиянието на нашата партия беше слабо и недостатъчно и ние трябваше да търсим контакт с армията чрез семействата на войниците“, си признава: „В много случаи ние не стреляхме срещу нея и с това искахме да дадем доказателство, че се бием срещу фашизма, а не срещу войниците“.
В духа на историческия обективизъм изпъква проблемът за ролята на редица грешки и недъзи на българското административно управление в Македония (април 1941 – август 1944 г.). В поверителен анонимен доклад (есен 1941 г.) до полицията, анализиращ ситуацията в новоосвободените български области, са посочени ред причини и грешки при упражняване властта във Вардарска Македония. Иван Михайлов, последният исторически вожд на ВМРО, живеещ през войната в Загреб, отбелязва недопустими линии в поведението на българските власти, по същество „наливащо вода“ в мелницата на пробиващата в обществото идея за „югославизма“, прикрита с червена комунистическа мантия стаения великосръбски шовинизъм. Развихря се през и след 1945 година, когато измислят никога преди съществуващ „македонски jазик“ и македонска нация. Всъщност перфидно плавна сърбизация, т.е. дебългаризация на македонските българи…
НИКОЛА СТОЯНОВ
