Бил първа цигулка във филхармония „Пионер” на проф. Влади Симеонов, но от мълък го привлича киното*В НАТФИЗ правил филм по покана от „прочутия“ холивудски актьор и роднина на Остап Бендер Жорж Ганчев*
Покрай работата животът ме е срещал с личности, за които по всяко време си заслужава да се говори, защото са оставяли творческа следа, която вълнува и буди размисъл. Един от тях е режисьорът Росен Елезов.
Елезовият род идва от Велес във Вардарска Македония. Връщайки се назад в родословието, Росен разказва, че това е стар род и през Средновековието предците му били изявени търговци. Пътували по река Вардар с всякаква стока, натоварена на салове и тъй като гърците не можели да произнасят добре Велес, казвали Елес и оттам възникнало наименованието на фамилията Елезови, представители на която и днес са почитани граждани на Благоевград. Дядо му Христо Елезов е бил известен музикант, цигулар и композитор, който създал своя група във Велес. Ето какво свидетелства публикация в северномакедонската преса за историята на града, в която буквално пише: „Во Велес, во 1906 година се почувствувала потреба од формирање на модерен градски оркестар, со учество на ученици, трговска младина и учители. Во оркестарот застапени биле виолини, гитари, флејти, мандолини и други инструменти. Оркестарот бил формиран со големо залагање на учителот по музика Ристо Елезов, надарен виолинист, како и група негови ученици. Оркестарот го добил името ,,Славеј“. По-късно Христо Елезов става един от основателите на театъра в Горна Джумая. Свирил на цигулка, пеел, поставял пиеси, бил актьор, учител по музика, интересна творческа личност. За съжаление, умира млад от туберкулоза.
Бащата на Росен, проф. Георги Елезов, бил ветеринарен лекар в Благоевград и София, но и музикант. Свирил на цигулка, на тромпет и заедно с Кирил Стефанов, който по-късно става художествен ръководител на ансамбъл „Пирин”, създали една от първите джаз формации на града. Чичото на Росен, Владимир, също носи творческия ген на фамилията – той е и чудесен художник, китарист и певец, който по-късно прави в Дамяница първата поточна линия за бутилиране на вино в България.
„Брат ми носи името на дядо Христо и двамата определено сме наследили артистичния му дух. Неговата жена и наша баба – Райна, бе обичана учителка в града от много поколения. Тя ни даде обичта към литературата, към родната земя и героите й”, споделя Росен.
По майчина линия родът му идва от Сяр, днешен Серес, в Егейска Македония. Баба му е Фидана от известния Солунов род, а дядо му е известният зъболекар в Горна Джумая Ангел Миловански. Имали три дъщери – Емилия, Василка и Недялка. „Майка ми Василка беше детска учителка. Трите сестри били лишени от възможността да следват, защото дядо Ангел бил обявен за фашистки зъболекар. Завършил е стоматология в Мюнхен и по тази причина всички германски офицери ходили при него, защото говорел немски и можели да кажат кой зъб ги боли. Спасил го фактът, че негов приятел бил Никола Вапцаров. Когато идвал в Горна Джумая, отсядал в дома му на ул. „Даме Груев”.Той му помогнал за разпространението на стихосбирката „Моторни песни”, изкупил целия тираж. Вапцаров все още бил неизвестен поет. Казал му, че ще продава книгите в училищата в региона и в София и след това ще му даде парите. Но всъщност му дал собствени пари и след това раздавал безплатно стихосбирката в училищата… Противоречивите времена се отразявали пагубно в съдбата на повечето будни българи по онова време и на тези, които били елити на градовете. За това и те първи станали жертви на червения терор. „Слава Богу, че дедите ми са имали шанс и не са платили с живота си, както повечето от тях“.
„С брат ми наскоро си направихме ДНК анализ в Америка”, споделя Росен. „Изпратихме пробите с приятели и се оказа, че нашият род по бащина и майчина линия е някъде от Северна Италия, Южна Австрия, Словения, както и от Егейска и Вардарска Македония – това показа генетичният тест, който за пореден път ни наведе на мисълта, че обитателите на Медитеранео страните са носили идентични корени“.
Росен е роден на 16 януари 1953 година. Мислил,че ще става музикант, защото свирил в Музикалното училище, и разказва: „Помня в Горна Джумая имаше едно лятно кино на площада до читалището и там гледах руския филм „Неизпратеното писмо” на режисьора Михаил Калатозов и оператора Сергей Урусевски, с Инокентий Смоктуновски и Татяна Самойлова в главните роли. Филмът е правен в края на 50-те години на миналия век и ме порази с пластиката на изображението. Бях невръстно дете, но си казах, жив или мъртъв, това нещо ще го правя и аз, просто тази история ми влезе под кожата. В България беше сложно да завършиш режисура. Имаше нулеви години и около 1000 души кандидатстваха за 5-6 места. Тогава имаше и решение на Министерството на образованието, че във ВИТИЗ ще се приемат само завършили друго висше образование.Тогава завърших „Книгоиздаване и полиграфия” в МГУП с идеята да се прехвърля да уча режисура във ВГИК в Москва. Издържах изпитите в класа на Георгий Данелия и Игор Таланкин, но шефът на Комитета за висше образование Начо Папазов не ми разреши да се прехвърля, защото държавата давала пари за мен „и режисьорите у нас с лопата да ги ринеш!“, както се изрази цинично той. По-късно завърших кинознание и кинорежисура в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов”.
Върнах го назад в творческата му биография, за да си спомни първия опит като кинорежисьор. „Киното е скъпо изкуство и винаги се е правило много трудно, с много пари”, разказва той, „но бяхме големи ентусиасти още преди да стана студент в НАТФИЗ. Бях си купил 16 мм кинокамера „Красногорск”. Снимах с най-добрия подводен оператор у нас Стефан Тодоров. Как ми повярва и днес не ми е много ясно. По-късно работих с него и в „Наблюдател“. Край Созопол той беше открил вкаменелости от овъглени стари дървета на милиони години и кръстихме филма „Вкаменената гора”. Когато влязох в НАТФИЗ, правих филм по покана от „прочутия“ холивудски актьор и роднина на Остап Бендер Жорж Ганчев, който успя да изнуди държавата за километри лента „Кодак“ и невероятна снимачна техника. Филмът бе за провеждащото се в София Световно първенство по фехтовка. Разбира се, той не плати и лев на никого от екипа, грабна филма под мишница, за да го продава в Америка. Тогава бях още аджамия, но цяло лято разполагах с пет-шест монтажни апаратни, работих едва ли не като професионалист и беше страхотен опит за мен”.
Това е началото, но в творческата му биография вече има над 40 документални и игрални филми и прави впечатление, че си избира теми и герои, които остават пренебрегнати и встрани от историята, но не заслужават забрава. Първият му сериозен филм в професионалното кино се казва (Ecce Homo) -„Ето човека” за големия политически затворник Янко Янков от времето на комунизма. За него Росен казва: „Изключителен човек, юрист по образование, непримирим борец за демокрация, години наред политически затворник №1 в България по Амнисти интернешънъл. Някак си съдбата ме свърза с големи личности, противници на режима, не казвам дисиденти, а едни от истинските борци срещу комунизма. Това беше и първият филм след демократичните промени у нас, който отразяваше тази мрачна епоха, в която сме преживявали толкова дълго време, която ни е формирала и до ден днешен не можем да се отърсим от нея. Последва го „Черната тетрадка“ – първият филм, изследващ действията на мракобесната Държавна сигурност, показал на екран агента-доносник и неговите жертви”.
Съдбата ти дава това, за което настоятелно мислиш. Или вълната, на която си настроен, връща при теб онези теми и герои, които търсиш. За това и Росен Елезов винаги е правил и ще прави филми за герои, като Георги Марков, Константин Павлов, Борис Христов, Едвин Сугарев, Георги Данаилов, д-р Петър Дертлиев, Стефан Вълков, Георги Саръиванов, йеромонах Никанор, Димитър Симеонов-Мончо, Борис Гуджунов и др.
”Така се случва в живота ми, особено напоследък”, споделя Росен, „че филмите, които правя с човека до мен – Хелия Чавдарова, стават все по-дълбоки, интригуващи и емоционално вълнуващи. Заедно обогатяваме темите и героите, близки до натюрела ни и моята стилистика. Щастлив съм, че с нас работят съмишленици като оператора Цветан Недков. Създадохме значими филми и с международни награди: „Цветовете на гласа“ – за голямата джаз певица Йълдъз Ибрахимова, за „Оркестър София“ на Димитър Симеонов-Мончо, за Борис Гуджунов – „Крилете на песента“, за невероятните Бистришки баби – „Гласове от холоцена“, за певеца Георги Минчев – „Цветният скитник“, и други. Последният филм, който създадохме, е „Порокът на страха” за бореца за свобода Илия Минев, една несправедливо пренебрегвана и тенденциозно забравяна личност, лежал повече от Нелсън Мандела по затворите и лагерите на комунизма. Създадохме и филма „Ритуалът на Въло Радев“ за големия режисьор на „Крадецът на праскови“ и „Осъдени суши“, с когото имахме щастието да се познаваме и общуваме. В момента работим по проект за Крикор Азарян”.
Росен Елезов е един от творческите личности, които не забравят и заслужилите хора от родния си край и по най-достоверния и кинематографичен начин връщат спомена за тях. Един от тях е „По особено жесток начин” – филм изповед на известната ни писателка Свобода Бъчварова. Спомням си, че с телевизионния екип на БНТ – Благоевград се разположихме на Розариума над Ловния дом, там, откъдето се вижда целият град, и на този фон с Росен направихме цяло предаване, посветено на този филм и на тази благоевградска писателка, която беше дошла за последен път в родния си град, за да представи своя роман „По особено мъчителен начин”.
Росен пази много скъпи спомени за Свобода Бъчварова. „Тя винаги стои до лявото ми рамо, като морален коректив за нещата, които снимам. Направихме този филм с Владимир Ганев в Бразилия, където живееше тя с дъщеря си Елица. За моя чест, филмът е в библиотеката на Ватикана и получих уверение, че всяка година е показван в поредица от филми, свързани с постигането на вярата и преодоляването на препятствията към нея. Използват го като учебно пособие за млади хора. Гордея се, Свобода Бъчварова е една от най-големите и известни наши съгражданки. Може би тя е единственият ортодоксален комунист, преминал през тоталната вяра в една утопия, каквато е комунистическата, и стигнал до Бога. Направи го, разбирайки своите грешки, проблеми, разкайвайки се… Изумителен е и талантът й като писател. Освен това тя бе човек с главна буква! Целият филм построих като диалог с духа на баща й Тодор Ангелов-Божаната, който е национален герой на Белгия и е убит от Гестапо. Във филма не влязоха много неща, които нямаше как да покажа, защото бяха смазващо драстични. Не исках да разсейвам представата за нейния дълбок, романтичен, еманиращ образ на вечната жена. Една от мъките ми е, че този филм не можахме да покажем в Благоевград. Лазар Причкапов забрани да се показва, защото според него това не бил образът на Свобода Бъчварова и едва ли не сме я изнудвали да говори неща, които не са верни.Този филм предизвика шок в хората, които управляваха тогава културния живот, защото не можеха да повярват, че човек от техните среди може да разобличи пагубното влияние и това, което е причинил на хората този режим. Ние просто структурирахме нейния разказ и направихме метафори, свързани с нейната изповед. Всички очакваха да си говорим за книгите и романите й, за филмите, които е направила като сценарист, но те се споменават в рамките на една минута и следва катарзисът на една голяма личност. Слава Богу, че оставихме знак за тази жена, защото нямаше и един кадър някъде в архивите с нея. Това е и смисълът на киното, че се грижи по някакъв начин за паметта на нацията, за великите хора, за истинските герои”.
Друг филм, с който Росен се гордее, е филмът „Последната свобода на Георги Константинов“, също наш съгражданин. Той е човекът, който почти 19-годишен взривява паметника на Сталин до езерото Ариана в София, точно на трети март 1953 г. Сталин умира два дни по-късно и това е причината Георги Константинов да не получи смъртна присъда.Осъждат го на 20 години строг тъмничен затвор, от които излежава10. „В килията му в Софийския затвор на 12 кв. метра е имало още 63-ма затворници”, разказва Росен. „Никой не е можел нито да седне, нито да легне, полудявали са. По време на амнистията през 60-те години успява да избяга през Италия във Франция и 18 години е една от водещите фигури на емиграцията в Париж. Не приема френско гражданство, защото е сигурен в краха на комунизма.Той е и писател, и невероятен математик. Работил е като IT специалист в една от най-големите фирми във Франция. Чак през 90-те години на миналия век се връща в България. Страхували са се от него и през годините са го разработвали 217 офицери от Държавна сигурност и 14 генерали, сред които и т. нар. черен кардинал Григор Шопов. Той има над 400 тома досие в ДС. Филмът правихме с лични средста заедно с Тошо Пейков. Аз бях и оператор, защото нямахме пари за екип. Георги Константинов е от рода на баба ми Райна Елезова. Нейната сестра Сетка е била женена за доведения баща на Георги Константинов.Той е израснал в стария квартал „Вароша”. Неговият брат Огнян Георгиев, депутат от СДС във Великото народно събрание, е бил вербуван и е донасял за него, като ДС го е командировала два пъти в Париж за тази цел”.
С Благоевград го свързва и работата му с композитора, музиканта, изпълнителя Константин Цеков от група ФСБ, който стана и почетен гражданин на Благоевград. Той е автор на музиката на всичките му филми.
Един от филмите му, свързан с града, е „Хроника на едно национално предателство”, който прави с журналистката Милена Милотинова. „Той е за насилствената македонизация на Пиринския край, който не загубваме благодарение на една случайност и намесата на Чърчил.Този край е бил предназначен да бъде предаден на Титова Югославия. Филмът ни разтърсва със свидетелствата на старите джумайци, които разказват за тези неща”.
Не искаше да пропусне и филма „Тъй рече Ванга”, на който е режисьор, сценарист е Тома Томов и оператор Никола Тодоров. „Филм с уникални кадри, в който пророчицата е главният герой и в който говори единствено тя, споделяйки как я е осенила дарбата да проглежда в бъдещето и на какви чудеса е била свидетел в живота си. Срещаме се с трагичните съдби на различни хора, на които тя вдъхва вяра и утеха. Паралелно с това са показани и усилията да построи храма „Света Петка”. „Филмът е сниман години наред до последните дни на Ванга, като го оставихме да отлежи в съзнанието ни. Успяхме драматургично да го осмислим с отношението към нея и с погледа на днешния ден към житието й”.
За времето от 1994 до 2006 година Росен Елезов е преподавал телевизионна и кинорежисура в НАТФИЗ, бил е режисьор на редица телевизионни програми, но сега работи като режисьор за рубриката „БНТ представя”. Заедно със съпругата си Хелия Чавдарова правят и телевизионното предаване „До Европа и напред” по БНТ2. В него отразяват всяка година, откакто е създаден Европейският съюз. „И във всяка една година ние се занимаваме с това къде е била Европа, къде е бил светът и какво е правила България през това време. Всичко това минава през определени личности, свързани с тези години и музиката на епохата. Стигнахме до 2000-та, в която наш герой е писателката Теодора Димова”. Сега Росен завършва документалния филм „Нашата чужда война”, който прави със сценаристите Наделина Анева от Нова телевизия и проф. Марин Дамянов от НАТФИЗ и оператора Теодор Янев. Филмът е за нашия Втори батальон в Ирак, за кошмарната война през 2004 година и е реплика на полския филм „Кербала”.
Да търси истинските герои на времето Росен Елезов е приел за своя мисия в живота и ще продължава да го прави, защото това осмисля и неговия творчески път и защото винаги се е вълнувал от свободата на духа!
ЮЛИЯ КАРАДЖОВА
