Футболни неволи в „Пирин“ и „Пирин 2001“ тласнали световния вицешампион Е. Незиров към залата по самбо

Световният вицешампион по бойно самбо и спортист на годината в Благоевград Емил Незиров е роден в гоцеделчевското село Кочан на 1 декември 1995 г. До седми клас учи в местното СОУ „Хр. Смирненски“, след това в ПМГ „Акад. С. П. Корольов“ (Бл). Продължава образованието си в НСА „В. Левски“, където се дипломира като треньор по самбо с магистратура „Спорт за високи постижения“. Паралелно със състезателната си кариера обучава желаещи да се занимават с бойното изкуство в софийския клуб „Тайгър спорт“. Докато следва в столицата, започва работа като помощник-готвач в популярен ресторант, където в момента е барбекюрист.

– Емиле, кой те запали по спорта?

– Тренирам от много малък, бил съм 4-годишен, когато дядо ми Невен Незиров е започнал да ме учи на лека атлетика, карате, различни спортове. Той е бил добър борец. Всяка вечер вкъщи, понеже имаме по-голяма стая на самия етаж, ми слагаше препятствия, караше ме да бягам, да прескачам, да правя удари… Това беше началото, но никога не съм спирал. След това съм играл и футбол, пусках се и в народни борби.

– Как се развиха нещата, когато дойде в Благоевград?

– Първата година се пробвах във футбола, но не ми се получи. В началото бях в Интерната, а после в школата на Ивайло Андонов.

– Опитал си в „Пирин“ и „Пирин 2001“. Като какъв игра, да не би вратар?

– Не, не. Исках да съм нападател или ляво крило, но ме слагаха защитник и не ми хареса. Иначе ритах и с двата крака, а и все още е така.

– И с два силни крака не те взеха за футболист?

– Там, във футбола, са малко по-различни нещата. Предпочетох да се върна към индивидуалните спортове, макар че в началото нямах някакви амбиции за състезания. Просто исках за себе си да знам нещо. Беше ми интересно, исках да заякна, исках да съм по-здравичък, защото винаги съм бил по-слаб. И сега не съм много силен и голям на външен вид.

– Затова отиде на самбо?

– Да, и там се запознах с треньора Иван Парасков и неговия син Даниел Парасков, които обучават бъдещите шампиони в клуб „Самбо Дети“. Г-н Парасков виждаше, че се развивам, помагаше ми и това, че бях се занимавал с борба на село. Имах основни познания от борбата, влизанията в краката… Излъгаха ме, в добрия смисъл, естествено, да се пусна на състезание в моята възрастова група. Беше републиканско първенство по самбо в София, зала „Арена Армеец“. И в двата дни – първия до 18 г., втория до 20 г., стигнах до мачове за трето място, но ги загубих. Пораженията обаче ме мотивираха. Казах си, че другата година искам повече.

– Какво стана следващата година?

– Взех бронзов и сребърен медал, а след още една година станах и първи. Опитах и при мъжете, където се класирах трети, после втори, а след още един сребърен медал се насочих към бойното самбо и оттогава играя само него в държавните шампионати.

– А в НСА почваш да тренираш и други спортове.

– Да, там съм пробвал и сумо, където също имам пети места на държавни първенства. Участвал съм и на граплинг, ММА, санда, бокс, комбат рестлинг, бразилско жиу-жицу, кикбокс, борба…

– За да стигнеш до върха в кариерата си на този етап – световното първенство по бойно самбо в Нови Сад, Сърбия.

– Не е кой знае какво, но засега това е върхът.

– Оказа се, че странната 2020-а е твоята година. На какво го отдаваш?

– На труда. Никога не съм спирал да тренирам. Даже когато бяхме в най-строгата фаза на пандемия и нямах работа, всеки ден на село си тренирах по 2-3 пъти.

– В колко състезания участва през изминалите 12 месеца?

– Мисля, че не бяха много. Точно преди пандемията играх на един турнир по граплинг, после в държавното по бойно самбо, а след него на друго състезание по граплинг. Продължих с благотворителен боксов мач за Краси Чолаков, пак граплинг, бразилско жиу-жицу и дойде ред на световното първенство по бойно самбо. Седмица след шампионата на планетата отново се включих в състезание по граплинг, ала то беше по-скоро разтоварващо.

– Как се отразяват успехите на родителите ти, а и на близките в Кочан?

– Родителите ми се радват много, защото те винаги ме подкрепят, като се има предвид, че да си спортист в България е доста трудно. Откакто съм започнал, познавам стотици, които са се отказали. Но аз продължих, а родителите ми не спираха да ме подкрепят. В Кочан някои хора много се радват, други пък въобще не са и разбрали за успеха ми. Изобщо в България намаляват интересуващите се от спорт като цяло. Вълнуват ги различни неща. Ние, спортистите, го правим за собствено удовлетворение най-вече, или поне аз.

– От Кочан са тръгнали доста известни спортисти и образовани хора с афинитет към спорта, може би познаваш някои от тях? Те със сигурност те разбират добре и те подкрепят.

– Да, разбира се. Даже има такива, които са много навътре. Например моят учител по физическо възпитание в СУ „Хр. Смирненски“ Динко Кумбаров. Той е съпричастен с успехите на спортистите в нашето село и доста буден на тази тема, за което му се възхищавам. Освен това развива спорта в Кочан, което е много хубаво. Иначе децата тръгват да се занимават с глупости.

– Как се справя финансово един световен вицешампион по самбо?

– Нашите ми помагат и аз работя. Единствено от успехите си по ММА съм взимал пари от награден фонд досега, случи се веднъж и на граплинг. Треньорът няколко пъти ми е давал символични суми.

– Спортното министерство не отпуска ли нещо?

– Сега трябва да ми преведат пари за сребърния медал в Сърбия, но не е нещо голямо. На това световно бяхме 14 човека в категорията до 68 кг. За да получа цялата премия от министерството, трябва да сме 15 или 16. Затова сега ми се полага половината, защото сме по-малко. 30 процента от бонуса отива за треньорите. Световната федерация по самбо заради тежкото време, в което се намираме, дава на медалистите парична награда в долари. Взех някой лев и от общината…

– Каква е помощта от световната федерация?

– За сребърен медал е 1000 долара. На практика с тази сума си покрих разходите по участието на шампионата в Сърбия.

– Имаш ли приятели в Кочан, които се увличат по това, което правиш? Тренираш често там, гледат те роднини, близки, деца…

– На по-малките им е доста интересно, защото като съм си на село, винаги тренирам и виждам, че проявяват любопитство.

– Ти си жива реклама на бойните спортове. Може би си изпадал в ситуация, при която се подготвяш на открито, минава дете с баща си и му казва, че иска да прави ей това, като онзи батко?

– Да, а бащата отвръща: „Той е луд, сам не знае за какво го прави“ (смее се).

– Смяташ ли да откриеш спортен клуб в родното си място?

– В един момент – да. Но сега, докато още съм здрав и мога пълноценно да тренирам, искам да продължа със състезанията. Иначе в Кочан и региона има много талантливи деца, просто трябва да им се обърне внимание и да се насочат. Защото специално моя спорт там няма кой да го развива. Има хора, които са били добри борци, като например европейският шампион Албен Кумбаров, но той не живее там, а е треньор на друго място, може би е и извън страната. Ясно е, че човек трябва да е признателен на родителите си, но благодарение на треньорите и клубовете се постига големият напредък в спорта. Нямаше как да стигна до световната сцена без уменията, които придобих в клуба от Благоевград при треньорите Иван Парасков и Даниел Парасков, а и в клуба от София, където тренирам в момента с наставника Владислав Кънчев. Именно в „Тайгър спорт“ (Сф) предложиха и ми позволиха да водя тренировки по самбо за деца и възрастни. Имам някакви планове в тази насока, но трябва пандемията да мине, да отпаднат мерките.

– Ти умееш да готвиш, кой те научи?

– Самоук съм. Така се случи, че получих шанс да работя при познати. Преди това бях готвил за себе си, а там започнах да помагам и впоследствие научих повече тайни в готварството. Но не съм нещо особено.

– Има ли дама до теб, мислиш ли за семейство?

– Засега няма нищо сериозно. В момента съм се отдал на спорта. Разсъдъкът ми е чист и така се чувствам най-добре, защото мога да обърна внимание на това, което искам – да се развивам състезателно. Нищо не ми пречи психически в залата да си тренирам. Иначе като има жена, мислиш за нея, свършиш ли тренировка, трябва веднага да излизаш, да бързаш. Когато обичаш някого, се съобразяваш с него, няма как.

Разговаря ИВАН ДЕЛЧЕВ

Коментар с Facebook

loading...

Свързани новини

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *