Преди време тя се беше включила в курс за творческо писане със Здравка Евтимова, която нарече разказа на Петя едно бълбукащо поточе за момче, което е жива илюстрация на древната пословица „Ако разглезваме децата си, ние ги лишаваме от бъдещите им победи!”. Харесала беше оптимизма в този разказ, където разглезеното момче има силата да осъзнае, че всеки удовлетворен негов каприз от родителите му всъщност е път, който го влече надолу, и в крайна сметка осъзнава колко хубаво му се отразява наказанието, което получава. Нарече го весел разказ. Здравка Евтимова тогава каза, че за нея Петя би била прекрасен литературен агент, защото има благ подход към автора, сама може да пише оптимистични неща и да ти вдъхне оптимизъм, че ще свърши нещо прекрасно за теб, без да има тази сурова смачканост или суровия тон на литературния агент, който казва: „Така ще бъде! При нея така ще бъде, но защото ти си го избрал, а всъщност тя го е избрала за теб”.
Петя си спомня: „Според Здравка Евтимова мога да откривам таланта на другите и добре да анализирам написаното от тях. Тя казва това, а дали е така – ще видим. Известната ни писателка накара всеки от нас да напише разказ и след това трябваше да прочетем и оценим разказите на другите. Ние писахме по поговорки, които бяхме изтеглили, и моята беше свързана с разглезването на едно дете. Тогава ми хрумна да напиша разказ за едно разглезено момче, което в живота разбира, че не всичко е наред с качествата, които има, и прекарва една вечер в полицейския участък. Там осъзнава доста неща и решава да се промени. Написах всичко това в лек стил и тогава ми казаха, че мога да пиша за тийнейджъри. Исках да бъде история с поука”.
На финала Здравка Евтимова каза: „Петя, както и всички млади творци тук, прогонват лошата самота, за да оставят добрата самота, където ще се раждат красиви образи или плашещи герои, които ще ни предупреждават какво да правим, за да прогоним злото в дните си. Ще се радват и на такива светли поточета, като това на Петя, без да се страхуват, че мечтата някога не се е сбъднала. Сбъднал се е животът и това е най-ценното!”.
Творческият живот на Петя Смиленова от Благоевград едва сега започва. Родена е на 9 март 1993 година в Благоевград. Питам за генетични творчески заложби, но Петя споделя: „Няма творци в нашия род. Майка ми Камелия Смиленова от време на време участва като статист в масови сцени в различни филми. Работила е в ЗСТ преди години и сега е домакиня. Баща ми Емил Смиленов е електроехник и вече пенсионер”.
Петя е единствено дете в семейството и, естествено, я попитах дали не е разглезена като нейния герой. „Дори и да е имало разглезване, мисля, че животът ме приземява и се старая да бъда добър човек, доколкото мога. Нещастията, които наблюдавам около себе си, ме приземяват и ме карат да бягам… Трагедията на друг човек ме кара да изпитвам съчувствие от една страна, но от друга – да се изолирам в мой собствен свят. Това наричам бягство”.
Завършила е английска филология в Югозападния университет, както и „Писмен и устен превод” в Нов български университет. Занимавала се е с преводи, но сега изцяло се е отдала на писането. Първият й публикуван разказ е „Къщата с котките”. През 2019 година разказът й „Андромеда” е публикуван на автобусна спирка в София по проект „Спирка за разкази” на сдружение „Кашалот”. Фентъзи кратък разказ за едно момиче, което се опитва да спасява Вселената, като я обикаля и разбива метеорити. През 2022 г. печели награда от Националния конкурс за любовна проза „Млад разказвач” с разказа „Сини очи”. Темата за любовта продължава и в книгата й „Исках да си тук”. Тя е продължение на разказ от дебютната й книга „Жената, която рисува море”.
„Разказът се превърна в повест. Главната героиня е Лора, която е художник и е влюбена в приятеля си Марин, който загива нелепо в Бургас. Интуицията й подсказва, че това не е обикновен инцидент, и години наред не може да преодолее загубата. Сънува странни неща и един ден тръгва за Бургас, за да търси истината. Там среща човек, с когото се сближава, но постепенно започва да подозира, че именно той има нещо общо с нейния загинал приятел.
В главата ми непрекъснато се раждат истории, които дори да не запиша веднага, си стоят там и се развиват. Такава съм още от дете. Започнах да ги споделям с хората, когато станах по-голяма и добих повече увереност в себе си”.
– Тези истории се раждат от нещо, което си видяла, или нещо, което в теб се ражда?
– Комбинация и от двете, но по-скоро нещото, което събитията вътрешно предизвикват в мен. Дори да съм видяла нещо, историите са измислени и подчинени на моя поглед на нещата.
В първата си книга тя беше събрала творби от различни литературни жанрове като разказ, стихотворение, апева… но всички обединени от една тема – любовта. „Творбите са различни. В разказите има хумористични, има и много тъжни. Понякога съм впечатлена от действителна ситуация, понякога вдъхновението ме удря като гръм от ясно небе”, споделя Петя.
– Ти пишеш от дете, вярваш ли, че има родени писатели?
– Вярвам, че всеки човек има свой смисъл в живота, или както го наричат японците – икигай. Това е нещото, което те кара да се будиш сутрин и да го преследваш. И при мен е така – пиша и рисувам. По-точно любителски се занимавам с едно японско изкуство кири-е. Създават се картини чрез рязане на хартия със специални ножчета. Можеш да си нарисуваш шаблон или да използваш готов и да попълниш празните пространства, които си изрязал по твой начин, с цветна хартия, така че да се получи образът, който търсиш. Отпускащо е. Опитах се да направя мой вариант на японско момиче, както и на българско, но още се уча на това изкуство.
Имаше един момент, в който бях изхвърлила всичките си детски приказки, които пишех, но когато нещо отвътре те кара да продължиш, не можеш да спреш. Това, което си ти, рано или късно излиза на повърхността. Искам да се усъвършенствам в това, което правя, да стане по-добро, по вдъхновяващо и да носи смисъл”.
В момента Петя е в Христовата възраст – 33 г., но няма сериозен приятел до себе си. Приоритетите й са свързани с творческото развитие. „Приятелят е на късмет – споделя тя. – Когато дойде, тогава. Не искам да пришпорвам съдбата, защото е по-важно да намериш правилния човек, отколкото да бързаш да създадеш семейство. Правилният човек – надявам се да бъде добър човек, да ме разбира, с него да се чувствам добре… Мисля, че интуитивно ще го усетя, когато го срещна, и най-важното е аз да съм същото за него”.
– Какви са твоите житейски уроци досега?
– Всеки човек има такива уроци. Това, което съм осъзнала досега, е, че любовта трябва да бъде свобода. Много често казваме, че любовта е саможертва, но повече изискваме саможертвата от другия човек, не от нас самите. Според мен любовта е да пуснеш човека, когото обичаш. Ако е щастлив с теб, той ще дойде сам, без принуда. Просто трябва да се съсредоточиш да бъдеш най-добрата версия на себе си, за да можеш да бъдеш най-добрата версия и за него. Първо трябва да намериш любовта в себе си и правилният човек ще те намери.
– Изпитвала ли си разочарования в любовта досега?
– Да, като всеки човек. Понякога хората просто си тръгват, затова научих този урок. В един момент осъзнаваш, че е по-добре човекът да си е тръгнал, отколкото да е останал и да е нещастен с теб. Неговото нещастие няма да те направи щастлив. Наблюдавала съм много нещастни семейства около мен и си мисля, че е по-добре, ако двама души не се обичат, да се разделят, но да запазят приятелски отношения, за да може детето, което са създали, да знае, че е обичано и да се вижда и с двамата родители, освен ако няма крайна токсичност, която да не позволява това. Да останат заедно заради детето не е добре, защото то расте в среда на раздори и унижения и попива примера им. Освен това не е хубаво родителите да натоварват детето с оплаквания за другия човек, защото най-естественото нещо е то да обича и двамата.
– Какъв е семейният урок за теб, защото любовта винаги е в развитие и тя никога не остава на нивото на онази искра, която я е породила?
– Трябва да има баланс и уважение, партньорство най-вече, но и любовта е важна. Без нея няма семейство.
Като по-млада повече ме вълнуваше темата за любовта, сега повече изучавам вътрешната си същност. Търся начин да оставя следа в този свят с нещо, с което да го направя по-добър. Не да ме запомнят, а да знам, че след мен светът е станал по-добър, дори да съм помогнала само на един човек или на едно животно, има смисъл. Лекарите спасяват човешки животи, пожарникарите – също. Следа е, ако си направил дарение, понякога доброто е в малките неща, понякога в по-големите. Има много неизвестни хора, които са оставили някакъв отпечатък в този свят.
– Как една книга може да остави отпечатък?
– Ако имам късмета хората да си вземат поука от това, което пиша, и тази поука да им е повлияла да станат по-добри хора. Затова човек трябва много да внимава какво пише, за да не повлияе погрешно на някой човек. Разбира се, зависи от разбиранията, ти може да си искал да направиш добро, но друг човек да го разбере грешно, така че… всичко е въпрос на гледна точка.
Сещам се за едно нейно стихотворение – „Ангел”, което ми беше прочела на едно от представянията на книгите си:
„Имаш нужда от ангел
да види през твоята душа,
през цялата мъка и болка,
да открие в теб светлина.
Имаш нужда от ангел,
да разбие твоята тъжна стена,
да можеш отново на слънце
да покажеш своята светла страна.
Имаш нужда от ангел,
да ти покаже пътя към любовта.
Имаш нужда от ангел,
но аз не мога да те спася!”
Петя е поет мечтател, но и реалист, творец, който се бори на всяка цена да познае душата си и чрез нея да раздава мъдростта, до която сама достига.
-Обичаш ли да пътуваш?
– Бях в Кавала, Гърция, за един ден, преди това ходих в Румъния и посетих замъка на Дракула – Бран, също и замъка Пелеш в Синая, много красиви места.
– Вмъкваш ли в описанията на твоите книги тези красиви места, или само ги запомняш като турист?
– Възможно е да станат част от моите книги. В момента имам вдъхновение повече за поезия. Но се надявам скоро да започна да пиша разкази и проза, защото имам много идеи, но искам да звучат хубаво и още ги обмислям.
– Ти се член на литературен клуб „Порив”. Общувайки помежду си, там научавате доста неща за себе си и за съвременната литература. Ти какво научи от колегите си?
– Научих, че трябва да се подкрепяме като автори. Яна Василева например много хареса моите апеви като: „В сън – към теб аз бягам, но никога не те достигам”, още едно: „Плик, писмо ти пиша, но никога не го изпращам”, или: „Ти и аз сме птици, скитници сме, свободни, диви…”, и ми даде куража да продължа. Апевата е кратко стихче, при което първият ред е от една сричка, вторият – от две, и така до петия, в който има пет срички. Колегите от „Порив” винаги ми помагат, когато представям книгите си. Винаги са до мен, защото сама ми е трудно да организирам подобна проява. И най-вече ми е трудно да говоря пред хора. Дори умишлено ходя на караоке, въпреки че не мога да пея, само да мога да преодолея страха си от сцената и публиката. Донякъде успявам като гледам, че хората се чувстват добре след моето пеене, щом не са избягали от бара
Посмяхме се, че и това интервю е част от преодоляването на притеснението, въпреки че Петя каза, че не би се чувствала така, ако е на живо за някоя медия.
– Какви теми искаш да засягаш в бъдещите си книги?
– Досега съм споменавала теми – като насилието в училище и въобще в тийнейджърска възраст, за проблема с наркотиците, за отношенията между хората…
– Могат ли думите да бъдат оръжие за проблеми, които не искаш да съществуват сред твоето поколение?
– За съжаление от личен опит знам, че човек сам трябва да усети проблема и да има желанието да се откаже от вредното му въздействие. Наблюдавам, че хората говорят, говорят… но другият човек не иска да приема чуждата философия, докато не усети вътрешната нужда да го направи. Знам ли, може пък и една дума да му повлияе като инжекция, като прозрение, като въздействаща емоция. Да, думата може да е оръжие, ако докосне човека.
– Продължаваш ли само да пишеш, това ли е изборът ти в живота?
– Основно само пиша, но мисля и за друг вид работа. Изкарах курс по графичен дизайн и мисля да се развивам и в тази област. Не съм прекъснала с превода, но са ни учили, че преводачът е невидим, той трябва да преведе чужди мисли и чужд стил, а пък аз искам да правя нещо мое и цял живот съм го искала.
– Човек най-трудно открива себе си, но направи ли го, трябва да намери и реализация на приоритетите си.
– Затова съм избрала графичния дизайн, чрез който пак мога да изразя себе си. Много харесвам дизайнерката Люба Рублева, която направи корицата на моята книга, и се стремя и аз един ден да правя дизайн на литературни произведения. Искам да изуча и фотошопа. Освен това рисувам като хоби, и то предимно пейзажи. Засега съм открила, че моят път е в изкуството – дали ще е писане, рисуване, кири-е… Със сигурност знам, че там се чувствам у дома си, че това съм аз, но има още много за учене и откриване. Дори да се опитам да сменя посоката и да тръгна по друг път – никога не се е получавало. Съдбата ми показва кое е моето място.
Имам идея да напиша сборник с хумористични разкази. През 2022 г. в Бургас спечелих конкурс с хумористичния разказ „Сини очи” и хората го харесаха. А пък и аз искам чрез творчеството си да внасям лекота и смях в живота им. Хумористичният разказ не е задължително повърхностен. Чрез него пак можеш да оставиш поука, въпреки че мнозина не приемат този жанр на сериозно. Понякога изпитвам нужда да чета нещо по-дълбоко, но има моменти, в които на самата мен ми е тежко и предпочитам нещо по-леко, написано с чувство за хумор, за да ми се отпусне душата. Така че за всяка литература има място, има и човек, който да я хареса. Много харесвам българските класици като Димитър Димов, поетесата Петя Дубарова, Елисавета Багряна. От по-съвременните харесвам Станислава Белева, Симона Панова, Катрин Ди, Полин Сара Джо Мойс с псевдонима Джорджо Мойс, Луна Макнамара заради дебютния й роман „Психея и Ерос”… много са авторите, които ми харесват, но за тези се сещам сега.
Със сигурност някой ден някой млад читател ще каже: „Харесвам да чета Петя Смиленова, защото думите и мислите са нейните оръжия, които пронизват душата ми и ме карат да се чувствам истински, да се чувствам себе си!”.
ЮЛИЯ КАРАДЖОВА
