Антон Горчев (1939-2000) завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ през 1963 г. в класа на Методи Андонов и Стефан Сърчаджиев. Започва кариерата си в театъра във Варна, след това в Пловдив и накрая в Драматичен театър „София“. Снима се в „Козият рог“, „Татул“, „Иван Кондарев“, „Голямата скука“, „Сватбите на Йоан Асен“, „Баш майсторът“, „Равновесие“, „Време разделно“ и др.
Иво Горчев (45) е син на големия български актьор Антон Горчев и Катя Петкова – театровед, журналист в БНР. Завършва ВИТИЗ при проф. Гриша Островски (1988). Играл е на сцените на театрите в Шумен, Кюстендил, Перник и със Софийски пътуващ театър. От 2005 г. е директор на Пернишкия драматичен театър „Боян Дановски”.
– Как се съчетават двете професии – актьор и директор на театър?
– Аз съм актьор, но директор на театър не е далеч от актьорската професия. Напротив. Тя е даже по-творческа, по-мениджърска, по-продуцентска. „На дълъг път с малка крачка да се тръгва” – казвам по повод трудностите, които срещах и срещам още.
– Заради баща си ли станахте актьор?
– Това е съвсем нормално в семейство, в което има актьори. Нещата се случват точно така – децата поемат по пътя на своите родители. Задължително условие е бих казал. Такава беше средата – баща ми и Соня Маркова бяха актьори, а майка ми работеше в радиото – през 80-те години на ХХ век това беше интересна и желана професия. Баща ми има втори брак със Соня Маркова (1944-2010), а с брат ми, роден от този брак, израснахме заедно, като едно семейство. Брат ми беше сценичен работник в Сатиричния театър дълги години. Разбирали сме се много добре, имахме хубаво детство.
– Разкажете за връзката с баща си?
– Връзката ни беше много силна. Аз се учех от него, гордеех се, възхищавах му се. Но за съжаление като семейство много малко време живяхме заедно. След като той завърши ВИТИЗ, отиде по разпределение да играе във Варна, а майка ми остана в София. Тя е театровед, работата й беше тук, в радиото. И така стана, че, далече един от друг, те се разделиха. Тогава се появи второто семейство на баща ми, но не се деляхме. Станахме едно голямо, разширено, много цветно и сплотено семейство. Грижата за мен и брат ми беше на първо място от страна на всички, без изключение. В житейски план това беше много мъдро поведение на родителите ни – да възпитат заедно две деца. От нищо не сме били лишавани. Не ни деляха кой чие дете е. Въпреки че бяхме от две майки с един баща, имахме щастливи години. В къщата на баба и дядо, родителите на моя баща, в квартал „Модерно предградие“ премина детството ни с брат ми. През ваканциите бяхме там за дълго.
– Какъв човек беше Антон Горчев?
– Баща ми беше много слънчев, лъчезарен човек, който минаваше с усмивка през всички препятствия, които му поднесе животът. Така го помня от дете. Той беше добър човек, голям актьор и грижовен като баща.
– Задължава ли фамилията му?
– Името Горчев естествено че задължава. С брат ми много добре знаехме това от малки. Така ни възпитаваха. Мисля, че и до днес не съм го посрамил.
– Филмът „Козият рог”(1972) на режисьора Методи Андонов безспорно е емблема в неговата кинокариера. Знаете ли подробности около снимките?
– Баща ми завършва ВИТИЗ именно в класа на Методи Андонов. Съвсем естествено някак той после го покани да изиграе главната роля на Караиван в неговия филм „Козият рог ”. Учителят и неговият ученик. Това беше показателно за онези години като отношение на поколенията. Тогава хората наистина се грижеха за израстването на талантите. Помня как Методи Андонов често започна да идва в къщата в „Модерно предградие“, бил съм 8-9-годишен. Говореха много за филма, репетираха, обсъждаха ролята. Методи Андонов беше изключителен, последователен, волеви човек. Филмът се снимаше край с. Жабокрек. Имаше една много живописна река. Били сме там цялото семейство, когато започнаха снимките, да гледаме как се случва всичко на живо. Сега, за съжаление, не е така по въпроса с кадрите, талантите.
„Козият рог” за мен е изключителен филм, гледал съм го много пъти. По едно време към театъра в Перник имахме и кино. Сега не. Открихме го точно с „Козият рог” с помощта на общината. В този филм участват много талантливи и добри актьори като Катя Паскалева, Милен Пенев и др. Стана шедьовър, има големи достойнства. По тази причина още го пускат по няколко пъти в годината по телевизията и по кината. Зрителите го обичат и с удоволствие го гледат, не им омръзва.
– Уволнен от театър „София”, отритнат, забравен, какво знаете за последните години на баща Ви?
– Тези неща няма смисъл да ги дълбаем. Случвали са се, случват се и сега. Не ми се говори. По-важното е друго – баща ми има своите постижения в киното повече, по-малко в театъра. Има своите главни роли, които остават в киното и в сърцето на българския зрител, който го помни.
– Разкажете за майка си Катя Петкова – къде се срещат?
– Много съм привързан към нея. Тя работеше в литературната редакция на БНР. Беше и шеф на „Златния фонд“. Има запазени много нейни интервюта със забележителни дейци на киното и театъра оттогава. Има написани много рецензии, нейни мисли и предавания, които се пазят.
– Разкажете за обичта на баща Ви към кучетата.
– Живееше на бул. „Заимов” и ул. „Асен Златаров”, точно на ъгъла. През 80-те години всички кучкари в парка „Заимов” го познаваха. Имаше черен дог с бели лапички и бяло петно на гърдите, името му беше Оскар. Това беше неговият „Оскар”! Много рядка порода, нямаше много такива кучета тогава. Трудно се гледат, искат място преди всичко. После имаше и две момичета, пак дог – Мери и Тони. Много едри кучета, много силни, но и много любвеобвилни, и главното – големи пазачи. Ако не познават някого, просто не го допускат вкъщи. Оскар ни е теглил с шейна с брат ми през зимата. Трудно беше вкъщи с такива едри кучета, заемаха място. Бяхме повече хора и когато се съберяхме, ставаше трудно да се разминаваме в тяхно присъствие. Добрите хора не могат да не общуват с животни. Това особено важи за баща ми, който е израснал сред животни в къщата в „Модерно предградие“.
– Какво Ви остави?
– След него останаха вещи, снимки и спомени. Един такъв спомен е, когато с неговия голям приятел – актьора Рашко Младенов, пътуваха с кораб до Южна Африка – едно паметно турне от 1977-1978 г. Правели са снимки, докато риболовния траулер, с който пътували, обиколил цялото крайбрежие. Оттам донесе сувенири от местните индиански племена – лък, бивни. Още са вкъщи.
– Кои бяха неговите приятели?
– Голям приятел му беше Рашко Младенов, помагал му е много в годините, помагаше и на нас, на семейството след това. Като директор на Сатирата той поде инициатива за поставянето на паметна плоча на входа на кооперацията, където е живял баща ми. Самото предложение мен много ме разчувства. Не стана, разбира се. Но това не е важно. Хубавото е, че баща ми още живее в паметта на близките си, на приятелите и колегите и не е забравен. Нищо че няма паметна плоча днес.
Баща ми беше известен с характерното си чувство за хумор. От всяка ситуация излизаше с нещо смешно. Павел Попандов, Вихър Стойчев и баща ми снимаха „Баш майстора” с Кирил Господинов. После разказваха много комични истории.
Режисьорът Павел Павлов-Пальо също му беше много близък. Той пази топли спомени за приятелството им. С него снимаха телевизионната новела „ Язовецът” с паметното участие на Невена Коканова.
Жалко е, че си отиде от света разочарован. Голям актьор.