Познавам я от детските години с искрените й, усмихнати реакции, с практичните, но в същото време и идеалистични разбирания за живота, и с желанието й да пътува и да черпи с пълни шепи знания, гледки и емоции от различни краища на света. Преди години е участвала в обща изложба в ГХГ с художниците от Благоевград, но с много настроение тези дни тя откри своята първа самостоятелна изложба „Синьо лято” в галерия „Еме”, която беше замислила отдавна. Анна си спомня хубавия испански филм „Синьо лято”, с който свързва заглавието на своята изложба. Синьото лято за нея е символ на безгрижие, радост, красиви цветове, каквито показва и в своите творби.
„Тези цветове за мен са един нов свят на позитивизъм – разказва тя. – Всички казваме: „Нашият дом е нашата крепост”, и всички искаме да живеем на място, където да преобладават спокойствието, радостта и където да се чувстваме повече себе си, а това се постига, когато не сме загубили детското в нас. Затова кръстих изложбата си „Синьо лято”. Всяка картина има собствена емоция и своя идея. Една сутрин се събуждам и виждам слънцето, затова имам жълта картина. На другия ден детето ми казва една мила дума и рисувам в по-различни пастели и цветове, а когато ги погледнеш, започваш да се чувстваш по различен начин. Това, което възприемаме с очите, това чувства и душата. Не слагам заглавия на картините, всеки може да ги кръсти както пожелае – на своя позитивна мисъл или идея, на някоя детска приказка…”.
Изложбата „Синьо лято” събра много близки, приятели и съученици на Анна и се превърна в хубав културен празник за града, с добро настроение и хубава енергия. Още в деня на откриването се купиха няколко от картините й. Хората, които не я познаваха, питаха кои са близките на художничката и тук е мястото да разкажа за тях. На изложбата заедно с майка й Маша дойде и 97-годишната й баба Елена Войнова Хаджимладенова. Елегантна и достолепна за възрастта си, баба Елена ми разказа, че по баща е Стоева, от Демиревския род. Тази фамилия идва от Демирево – махала на с. Бистрица.
„Родена съм на 18 юли 1929 година. Майка ми Стоименка идва от махала Милово в Горна Джумая. Била е петгодишна и баща й я завел в Рилския манастир, където остават да живеят две години. Сега може да се прочете името й на източната врата на манастира, пише „Стоименка, на 5 години”. Моят съпруг се казваше Владимир Хаджимладенов от Самоков и беше икономист в „Зърнени храни”, където се запознахме. Поработих и аз там и по-късно 10 години бях главен счетоводител на „Риба и рибни продукти”.
Питам я дали има обяснение за дълголетието си, а тя ми казва: „Като дете обичах да играя боса и всичко, което имаше за хранене, ми беше вкусно. Ние сме от първите заселници в курорта Бодрост, което също има значение. Много спортувах като ученичка в гимназията. Играла съм хандбал, плувах, колело карах, а по-късно и кормувах. Но животът минава много бързо”.
Майката на Анна е Маргарита Хаджимладенова-Маша, с която бяхме съученички във Второ основно училище и която цял живот е работила като счетоводител, а баща й е Огнян Топалов, който завърши трудовия си път в Енергото в Благоевград. Прадядо й и прабаба й по бащина линия са Димитър и Керана от Крупник. Те са бежанци от с. Зарово, Солунско. Преселват се в Крупник през 1912 година. Дядо Димитър е бил технически ръководител „Капитално строителство” в БНБ – Благоевград. Заминал е за Америка, 12 години е работил в Аржентина и се прибрал в Крупник, където с баба Керана живели до края на живота си. Баба й Анна, на която е кръстена, дълги години беше библиотекарка в Благоевград. Тя живя до 91 години. Нейният баща Георги Димитров е имал фабрика за цигли в Бело поле, а майка й Йорданка е първата акушерка в града. Дядо Георги е имал и жп линия от Бело поле до гарата, за да превозва циглите. Произвеждали са най-качествените цигли навремето, така наречените марсилски керемиди.
Анна Топалова е благодарна, че е наследник на интелигентни и предприемчиви хора, които със сигурност са й предали частица от своите гени.
– Ти откога рисуваш?
– Рисувам от малка. Родена съм на 17 февруари 1977 година в Благоевград. Завършила съм „Културология” и магистратура по „Начална и предучилищна педагогика” в Югозападния университет. На 20 години тръгнах да пътувам по света, за да намеря своето щастие и най-добрата си реализация. Една година живях в Берлин в Германия. Бях приета в Потсдамския университет, но се отказах да уча там и заминах за Испания, където повече ми харесваха хората и културата на тази страна. Там се занимавах с деца около 8 години. И сега като погледна назад, забелязвам, че изкуството ми е повлияно и вдъхновено от испанската култура, защото това е една цветна страна, в която свой отпечатък са оставили различни култури. След това заминах за Англия, където се роди и моята дъщеря Маргарет. Живея в Лондон в един от кралските квартали „Кингстън”. От 13 години там участвам в изложби с моята група KAOS /Kingston Art Open Studios/ в различни галерии в Лондон. Участвала съм в ежегодните общи изложби на Stanley Picker Gallery, Dorich House Museum, The CornerHOUSE и в програмата на KAOS. Групата е създадена много отдавна и аз съм неин член. Всяка година правим отворени студия, където хората могат да влязат и да разгледат къде творецът създава своите картини. Това е различен начин да се покаже изкуството в Англия. Когато се записах в групата, се чудех как така някой ще влезе в дома ти, за да види какво правиш. Оказа се много интересно и го правим за около две седмици. Всеки ден поне 100 човека влизат в ателието на художника и правят арт обиколка, като разглеждат различните студия на различните артисти. Те са много разнообразни, има ателиета по графика, скулптура, живопис… В галериите се правят и смесени изложби и могат да се ползват и за арт ателиета, където всеки може да пробва творческите си заложби и да направи собствено произведение на изкуството.
– Какво в детето те провокира, за да направиш картина със съдържание, подходящо за него?
– Реших да нарисувам една-две картини за стаята на моята дъщеря Маргарет. Но тази идея се превърна в колекция от 50 картини, които нарисувах за нейната стая. Всички сме вдъхновени от приказките за Малкия принц и реших да нарисувам приказки за Малката принцеса. Маги е една малка, руса кукла със синьо-зелени очи, така че на нея посветих цялата си фантазията. А фантазията е вид мечта. За да развия и нейното въображение, започнах да рисувам едни луни, момиченца, които ходят върху облаци, принцеси, които имат рокли като клетки, и те летят в едно синьо небе, малко таралежче, което събира звездите от небето, за да ги подари на своята любима таралежка. Започнах да правя картини като 3D форма с дебел ръб. И винаги имаше някаква изненада в картината зад ъгъла. Изведнъж нещата станаха по-сюрреалистични, тръгнаха по-сериозно и реших да започна да правя и картини за възрастни, без да изпускам мечтата в тях.
– Няма как да се издържаш само от изкуство в Англия! С какво друго се занимаваш?
– Почти всички художници в Англия имат и някаква втора професия. Единици са тези, които са се посветили изцяло на изкуството. Аз съм наивист и исках да нарисувам едни мои преживявания, за да се отърва от тях. Рисуването за мен е вид терапия. Рисувах и мои сънища. В Англия преподавам изкуство и на деца, защото основната идея на това изкуство е да научиш детето да мечтае. Имам две арт групи с деца от 5 до 12 години, където сътворяваме прекрасни неща. Тази година решихме да рисуваме портрет на Фрида Кало. В началото децата бяха притеснени от идеята да нарисуват лицето на Фрида Кало, но се справиха прекрасно, защото създадоха портрети, в които се чувстваше мексиканският дух на героинята. Важен е процесът на работа и да вярваш в това, което правиш, най-вече да се забавляваш.
– Освен с изкуство за деца ти и отглеждаш деца в Англия.
– Работя и като вид сестра на майката. Децата се раждат в болница, дават се на родителите и те се чудят какво да правят с бебето. Тогава се обаждат и търсят подкрепа от хора като мен. Казвам им какво да правят, за да се чувства детето им спокойно и да създадат режим, при който на третия месец то да започне да спи от 22 часа до 7 сутринта. В Лондон прочетох няколко книги на американски писателки, които са създали почасова система за работа с деца и ясно обясняват какви грижи трябва да се полагат за бебетата. Стана ми интересно и първата ми работа беше по заместване на моя позната. Детенцето беше на два месеца и половина. Трябваше да открия причината, поради която се събужда в 4 часа през нощта. Започнах още повече да чета и да се образовам, за да решавам подобни проблеми, и с времето си създадох клиенти, които ме препоръчваха на други, докато един ден започнах работа към една агенция, която намира клиентите. Много е важен хранителният режим при бебетата и да се знае дали имат достатъчно калории, за да издържат 4 часа без хранене. Това става с опитите да свикне да се храни през определен период от време. Тогава между храненията спи спокойно. Правени са изследвания и какво влияе на кърмата на майката, затова е важен и нейният хранителен режим. В Англия много се следи детето да расте и да се развива по естествен път, без лекарства, които се препоръчват само в краен случай.
– Тези твои знания са от личен опит или са придобити от допълнително образование?
– Там може да завършиш матърнити курс, така нареченото училище за бременни и бъдещи родители. Това е обучение, което помага на жените и техните партньори да се подготвят за раждането, кърменето и грижата за новороденото бебе. Тези курсове дават ценни съвети за здравето и спокойствието на цялото семейство. Аз завърших такъв курс, но най-вече се семообучавах и имам такава практика през всичките години в чужбина.
– Не е ли много скъп животът в Англия?
– Скъп е, но и тук не е евтин. На мен ми харесва животът там. Бъдещето ще покаже дали ще остана, или ще се върна тук.
– Ти имаше идея да напишеш книга как да поставяме детето на гърне и да я илюстрираш с твои рисунки?
– Още не съм я реализирала, но ще я направя, защото мисля, че такава книга в България още няма. Тренингът за гърне се случва след 2-годишна възраст при децата. Някои български майки ще кажат, че тяхното дете сяда на гърне още от година и половина. Но те правят тези опити около половин година, при което децата изживяват определен стрес, защото тялото им още не е способно да стиска в тази възраст. Затова и от психологична гледна точка е хубаво да се изчака с този тренинг и да се приложи, когато детето е готово. На две години тренингът е около една седмица. Преди това гърнето дори не се споменава. Много е важна психиката на децата и е важно да растат спокойни. Всичко започва с психологическата подготовка на детето, показване на книжки, дори има и песнички на тази тема. Когато се постигне добър резултат, децата са горди със себе си.
Искам да направя и книга, в която да нарисувам сънищата си, а те всички са свързани с определена мечта. Идеята ми винаги е била да науча децата да мечтаят. Когато развият фантазията си, те ще отключват и други форми за постигане на желанията и мечтите си. Децата ме учат на търпение, жизненост и любов, защото, ако ги имаш, времето минава много бързо. Така е в изкуството, така е при гледането на деца.
– Ти си човек на движението, къде се чувстваш най-вече у дома си?
– Когато съм на път. Навремето един психолог ми казваше: „Ти не може да имаш два дома, къде е твоето вкъщи?”. Отговарях му: „Където съм аз, там ми е вкъщи”. В Благоевград съм у дома, защото там е бащината ми къща, в Англия също се прибирам у дома. Когато отида в Испания, пак се чувствам у дома, защото съм живяла доста години там и имам приятели.
– Разкажи за някое твое интересно пътуване!
– Всичките пътувания са интересни. За мен е важното да излезеш, да се изгубиш и да намериш не препоръчания от друг, а твоя ресторант, твоето съкровище в скритото дворче, да откриеш твоята хубава музика, да намериш твоето си място и да знаеш, че ти си го намерил. Затова обичам да пътувам с една раничка на гърба, за да ми е леко и да мога да отида навсякъде. Интересно беше пътешествието ми до Перу. Високо в планината въздухът беше много разреден и това беше голямо предизвикателство, защото в първия момент се чувстваш замаян, все едно си пиян. Тогава се сетих за една хубава постановка на Мариус Куркински, в която се казваше: „И оно като свикнеш, все едно нищо!”. Това се превърна в мое житейско правило. Когато нещо ти е трудно, опитай се да свикнеш и тогава ще ти стане и по-лесно. В Перу като катерихме планината, водачите се опитваха с едни магаренца да изкарат някой лев и ни казваха: „Ходи по-бързо, ходи по-бързо…”. Ти се задъхваш и накрая им плащаш за магаренце. Аз казах на нашия водач: „Ще си ходя с моето темпо, ти върви нагоре”, и така свикнах, изкачих се без магаренце. В Испания видях малки, китни градчета с маслинови дръвчета на всяко кръгово кръстовище и със скулптури на всеки ъгъл. Испанците, както и англичаните, много ценят изкуството и културата. Наскоро чух да казват, че ще орежат парите за култура, и се сетих какво е казал Чърчил за войната: „Ако орежете парите за култура, тогава за какво се борим?”. В тези държави хората се борят, за да оцелее културата в тях, за да останах ценностите и за следващите поколения. Аз съм благоевградчанка и не искам родният ми град да е град на фабрики. Искам моят град да е град със забележителности и привлекателен за туристите. Искам басейните да се напълнят с минерална вода, вместо да ходим в Симитли или в с. Баня на плаж, да има повече галерии и културни събития… Имаме всички дадености да сме прекрасен малък туристически град. Затова ми харесва Испания. Макар и малки градчета, те привличат със своето изкуство и култура.
Анна не само свиква с трудностите и ги преодолява, но се опитва да открива красивите черти в хората и да ги предава и на другите чрез картините и философията си за живота. А тя е естественост, любов, достойнство и красота!
ЮЛИЯ КАРАДЖОВА
