Бившата директорка на Дома за деца, лишени от родителска грижа, в Благоевград Евгения Йорданова: Всеки човек има своя шанс в живота, стига да не го пропусне

Евгения Йорданова е зодия Овен, родена през 1953 година в Сливенския централен затвор. Почти целият й живот минава в Благоевград. Завършва бившата Солунска гимназия и българска филология в СУ „Кл. Охридски”. Работи като учителка по френски и по български език, в първите години на прехода е и едноличен търговец, а последните 10 години от трудовата си биография е директор на Дома за деца, лишени от родителска грижа, в Благоевград. Дебют в литературното творчество е книгата й за рода на бежанеца от Кукуш Дино Делев Кехайов „Спомени за моя род”. Следват „И да направиш добро” (2000), „Децата на сенките”, „Законите на любовта. Разговор за двама”, „Най-щастливият ден”. Нейни творби са преведени на фински, македонски и украински и издадени в съответните държави: „И да направиш добро” (Финландия), „Разговор за любовта” (РС Македония) и „Мистериозни разкази за любовта” (Украйна).

Член е на Съюза на българските писатели.

• За съдба като твоята, с драматизъм, но и с успехи, народът ни е създал поговорката: „Роди ме, мамо, с късмет, па ме хвърли на смет”. Как точно при теб се случи?
• Всеки човек има своя шанс в живота. Стига да не го пропусне. Винаги съм казвала, че аз съм човек с невероятен късмет, защото съм могла да бъда изядена от мишките, да бъда оставена до кофите за боклука, да бъда убита, да бъда изхвърлена в тоалетна, както има много случаи. При мен нещата са били различни. Биологичната ми майка е решила, че трябва да живея, оставила ме е на подходящо място, в подходящо време. Така попадам в рода на Дино Делев Кехайов, благодарение на когото ставам това, което съм в момента. В този род имаше правила. Едното правило беше да се научи детето от малко да обича себе си – защото когато човек обича себе си, той може да обича и околните. Второ, никога не са ни се давали пари в изобилие, а винаги е трябвало да свършим някаква работа, ако ще да местим камъните в двора от единия ъгъл до другия – с възпитателна цел. Третото нещо, много важно в този род: никога нито един от моите роднини не е направил лошо на друг човек. Тоест, ако не можеш да направиш добро, не прави нищо. Не е имало клюки, интриги, не е имало скандали, кавги. Едно дете каквото вижда, това прави. Ако попаднеш на неподходящо място, в неподходящо време, от теб нищо няма да излезе. Тук идва едно момче да ми помага за чистенето на двора. Той не знае на колко години е, предполагам, че е на 25-26. Той не познава азбуката, не може да чете, не си знае ЕГН-то, не познава часа, не знае коя година и кой месец сме. Ако това момче е попаднало в подходящото време на подходящите хора, то щеше да е грамотно и както е трудолюбиво, щеше да постигне нещо в живота.
• Какъв човек е родоначалникът на вашия род?
• Дино Делев Кехайов е един невероятен човек, който пристига през 1913 година в Благоевград гол като пушка, всичко оставя във великия град Кукуш, от който произхождат небезизвестни личности. Успява да дойде дотук, изминава тези километри пеша с цялото си семейство. Бил е на 28 години, трите му деца са родени и четвъртото е на път. Четвъртата ми леля се ражда в България. Дино Делев Кехайов, освен че идва съвсем без нищо, бил е толкова интелигентен, че успява не само на своето семейство, а на целия род да помага с каквото може. Започва с търговия, купува това място на „Цар Симеон” 15 и построява воденица, а на горния етаж са стаите, където живеехме всички. Живели сме по 20, 27-28 души в тази къща на горния етаж, а на долния етаж са правили бонбони, петмез, имало е маслобойна. На същия този човек 1944 г. всичко му е взето – вече е имал седем декара двор, къща.
• Наистина ли е имал воденица? Значи тук е имало река?
• Имало е, да, вада. Взима му се всичко и той започва живота си пак отначало. Никога не съм чула дядо ми да говори против власт, да псува; не съм го чула да е недоволен от нещо. Той живееше с голямата любов в сърцето си и вярваше, че един ден ще се върне цялото семейство в Кукуш. Но аз казвам, добре че не сме се върнали там. Бях на една екскурзия с автобус, Здравка Чимева ни заведе, беше направила така, че да е прекрасно пребиваването. Даже развяхме знаме над самия Кукуш, което не беше много законно – при черквата, защото Кукуш вече го няма като град. Тогава разбрах, че ако там сме били останали, тежко ни, защото трябваше да копаме. (смее се). Видя ни се много каменисто и слънчево. Та добре че дядо ми се е прибрал в България, която е била неговата мечта всъщност.

Целият род идва тук. И четирите му дъщери са живели в тази къща. Ние не сме пръснати. Нямаме другаде роднини, освен в Благоевград и в София, а един наш чичо е отишъл в Пловдив. Всички сме като свински черва, на празници се събираме все още, уважаваме се, поздравяваме се по телефоните, нямаме скарани в рода, нямаме тежки думи казани. Можем да бъдем пример, защото ние не сме от най-богатите, но не сме и от най-бедните. Но за сметка на това сме един високоинтелигентен род, в който всичко се е свеждало до четене, до песни, до запазване на всичко българско и родно и до съвършенството, че сме останали човеци. За да останеш човек, минавайки през годините, да не се затриеш като личност, да не станеш слабоумен, да помниш, че има един поет – Христо Смирненски, който е написал прекрасната приказка за стълбата, която всички трябва да четем от време на време, за да не се самозабравяме, ако случайно седнем на неподходящия за нас стол, за съжаление.

• Какви професии имат хората от рода?
• По време на социализма дядо ми е смятан за фабрикант, защото е имал маслобойна, и от това са загазили някои мои роднини, не им е било разрешено да учат висше образование и са стигнали до полувисше. Тука са хора на честта и достойнството и повечето са лекари и инженери. Аз съм единствената литераторка – може би защото не съм от тоя род. А бащите ни бяха банкови чиновници, главни счетоводители, в тази сфера се движеха.
• Разкажи за твоето семейство. Майка ти е дъщеря на Дино, нали?
• Майка ми е дъщеря на Дино Делев Кехайов. Двамата с баща ми бяха много светли личности. Когато ме довеждат в Благоевград, аз съм била малко бебе и първите 6-7 години съм била болна от всички болести, които са минали през България. Майка ми е била известно време учителка, защото всичките тука са завършили средно образование, говоря за ония години. И се е наложило да прекъсне работа, за да ме гледа. Беше жена с невероятен финес, на всички ни шиеше, от всякакви парцалки ни правеше дрешки.
• В махалата са те запомнили като модерно облечено дете.
• Не само аз. В тоя род който каквото можеше да прави, го правеше за всички. Всяко лято братовчедите от София идваха и на тоя огромен двор играехме. Вече не беше толкова голям… Последно 1956-1957 година се взе всичко и се остави къщата, която за втори път сме си я купували от държавата, и тия 600 квадратни метра двор.

Баща ми ме обичаше толкова много, такава любов много рядко съществува – не че родителите не обичат децата си, но той беше готов в огъня да влезе за мене. Благодарение на грижите на майка ми и баща ми аз станах човек. Защото са полагани невероятни грижи за мене. Моите кукли се кръщаваха, идваха тука на гости чичовците на братовчедка ми, те бяха попове в Стара Загора и ми кръщаваха куклите с цял час песнопения. За мене се правеха чудеса. Аз съм с любов отглеждано дете от целия род. Когато разбрах по стечение на обстоятелствата, че съм осиновена, описала съм историята в книгата „И да направиш добро”, се обаждам: „Защо не сте ми казали, че съм осиновена? Може ли такова нещо?!. Всички викат: „Ама ние не знаем”. И до ден-днешен всички не знаят.

• Близка съм с твоя братовчедка и тя до днес е убедена, че книгата ти е художествена измислица.
• Ето това е културата! Не да се занимаваш с клюки и интриги, а от доброто да извадиш най-доброто. И ако всеки един от нас съумее да започне – това е възпитание на чувствата според мен – да заобича себе си, той в никакъв случай няма да мрази хората. Любовта е сила, тя ни спасява от всичко. Ние, българите трябва да се радваме, че точно на това прекрасно място сме се родили и имаме шанса да живеем и ако малко се погрижим всеки един от нас да почисти около себе си кочината, да изхвърли от душата си омразата, ние бихме били не Швейцария на Балканите, а Швейцария няма да може да ни стъпи на малкото пръстче.
• Къде са се срещнали майка ти и баща ти?
• Срещнали са се в Драма. Баща ми там е работил в тютюневата промишленост, той е счетоводител по професия. А пък дядо ми е имал някакъв бизнес и майка ми е трябвало да отиде дотам. Под едни дървета имат снимки, невероятно влюбени и двамата. И той остава в Благоевград. Само един от баджанаците е от Благоевград, той беше банков чиновник, останалите мъже на другите ми лели – единият е от Стара Загора, другият е софиянец, баща ми е от Сливен. Мойта майка до последния ден от живота си беше безкрайно влюбена в баща ми. Той почина много по-рано, на 66 години, докато тя живя до 86. Но тя не си позволи нито веднъж след неговата смърт да отиде някъде в кафене и да пие кафе примерно. Всяка божа седмица ходеше на гроба му. Жените в този род имаха такава ценностна система: те бяха интелектуалки и домакини, всичките бяха с книги в ръцете. Тук се чете още от времето на баба ми и дядо ми. В този род книгата е възпитателното нещо, мисля, че приказките, старите притчи помогнаха на всички нас да станем човеци. Примера, който те ни дадоха.
• Имаше ли колебание какво да следваш?
• Исках да стана учителка или артистка. Това с артистката не ми мина номерът. От дете си играя на тая игра. За мен има две свещени професии и ние трябва да уважаваме хората от тези професии. Ако тези хора ги няма, човечеството ще свърши. Едната професия е учителската, а другата – на лекаря. Аз съм много възмутена, че хора плюят по авторитета на лекаря. Имат ли представа те колко изпита взима един човек, за да завърши медицина? Лекарите трябва да се уважават, както се уважава Исус Христос. Същото е и с учителите, защото ако те са бездарни и накадърни, поколенията ще бъдат безпаметни, неуки и невежи, като онова момче, което идва да чисти двора.

Аз следвах френска филология, но ме хванаха да преписвам и ме изключиха. След това се прехвърлих българска филология. Френският ми е добър, макар от доста години да не съм се занимавала. Френски учех от дете. Майка ми имаше една приятелка, изключителна дама – Стойка Северова, която ни накара да заобичаме и българския, и френския, и училището. Беше изключителен учител и човек. И аз съм й много благодарна, че животът ме срещна с нея и че беше приятелка на майка ми. Викаха ми Франсето заради френския че знаех. В интерес на истината във Франция мога да се оправям, но вече не ми е нивото такова, каквото ми беше някога. През годините ми се случи така, че пътувах повече по Германия, по света и ща, не ща, понаучих малко немски, мога да се оправям в определена държава с немския; и с английския, зле говоря в инфинитив вариант, обаче се оправям. И се кефя на живота, защото най-важното нещо е човек да пътува. – – Защо?

• Освен че трябва да четеш, да учиш и да правиш добри неща, да не правиш лоши, злини на хората, ти трябва да пътуваш, за да добиеш пълна информация къде си, кой си и защо си. Едно време, като не ни позволяваха да пътуваме, си мислехме, че светът е нещо страшно, най-красивото нещо. Обаче когато обиколих света, разбрах, че по-хубаво от тук няма. И хората, които ходят навън, ходят да изкарат някой лев повече, да могат да спасят семействата и децата си. Ако имаше възможност заплатите да са по-високи тук и да има подходяща работа за всеки, никой нямаше да напусне държавата.
• Ти ли си единственият писател в тоя род?
• Не! Свобода Бъчварова е женена за мой братовчед. Тя е великата личност в нашия род. Но аз се гордея със себе си, защото когато й изпратих книгите ми „Спомени за моя род” и „И да направиш добро”, тя живееше в Рио де Жанейро, ми отговори с писмо, в което пишеше да продължа да пиша. И може би тя ме накара да продължа да пиша. Което значи, че не пиша лошо. Понеже пиша хубаво и съм преведена малко и в чужбина, затова които ме обичат, да отидат до читалищната библиотека, да си вземат една от седемте ми книги, които съм написала, да ги прочетат, защото не искам да разказвам. Имам издадени книги и в Украйна, в Македония и във Финландия. „И да направиш добро” преведе на фински една невероятна дама – Вера Тайпале, тя пишеше много красиво.
• Работила ли си като учителка?
• Бях много малко редовна студентка, само една година – не понасях София. Минах задочно след втори курс и работех като учителка по литература и по френски. Имам 15 години учителски стаж. Ние бяхме една група, отивахме и казвахме да ни пратят там, където никой не иска да ходи. Избирахме места, на които даваха повече пари, гранични. На много места съм била учителка. Два случая много са ме впечатлили. Отивам на посещение в къщата на едно дете, което една седмица не е идвало на училище, да говоря с родителя. Детето е на 13-14 години, с къси панталони, нещо на двора прави. Питам го къде е баща му. „Туа е!”. Кажи му, че е дошла класната и иска да говори с него. Детето влиза в стаята – стаите са две, почти като колиба, влиза от едната стая в другата и казва: „Тате, стани бе, другарката е дошла да говори с тебе”. И бащата отговаря: „Е па да не сам я канил!”. Друг случай. Идва един родител и аз му казвам: може ли такова нещо, синът ти не чете, не пише, нищо не учи, няма да стане човек от него. „Де бе, другарке, напрай така, тоя е много тъп, за нищо не става, барем един даскал да стане”. Разказвам тия истории затова, че учителите не ни смятаха за хора. Овчарите получаваха повече пари от учителите. А в България се смята, че който получава по-голяма заплата, е нещо повече от оня, който е с образование и не можеш да му стъпиш на малкия пръст.

След това бях методист към „Просвета” в Кюстендилски окръг. Когато дойде демокрацията, реших да направя нещо друго, за да изкарам повече средства и да обиколя света. Направих фирма ЕТ „Мерси” и известно време се занимавах с търговска дейност. В търговията, за да си добър търговец, трябва да имаш необходимата култура и познания за това.

• Най-голяма диря обаче оставяш като директор на дома…
• Мен са ме канили на доста места на работа, но аз винаги съм отказвала, защото не ми се е занимавало с всичко. Но когато ме поканиха да стана директор на Дома за деца, лишени от родителски грижи, даже не се замислих. Казах си: ето, аз нямам собствени деца, но животът ми дава шанс – това, което хората правят за собствените си деца, аз да го правя за чуждите. И така 10 години останах в дома, където работеха невероятни хора. Всички кадри на дома – възпитатели и социални работници, в момента са шефове на различни социални заведения в Благоевград. Това доказва високото качество на тези хора.
• Какво откри на това поприще?
• Бях шашната от тоталната неграмотност, за която не бях предполагала, че се вихри в България. Видях места и хора в полускали, полусъборетини, където живеят хора заедно с козите; не бях предполагала, че живеят хора без ток и вода – в реката се къпят, перат и пият вода. Тази мизерия, която видях, ме побърка за определен период от време. Аз съм зодия Овен и при мен всичко е от два до три дни, след това се стабилизирам и започвам да действам. Но тая нищета ме срути. Аз си мислех, че всички хора живеят както аз живея, не съм предполагала, че го има в България. Това ме направи още по-щастлива и по-доволна от това, което имах и което се опитвах да направя – на различни места да занеса чаршафи на хората, да спят на чаршафи, да ги науча на прости хигиенни правила. Не знам… все едно виждах едни животни, които говорят; окосмени, безхаберни хора, за които единственото важно е да откраднат нещо, за да се наядат, или да тръгнат и да се напият някъде. Но най-страшното е, че това се превъзпитава много бавно. Безписмените и безпаметните хора са най-страшният бич за една държава, за един народ.
• Ти създаде стройна организация за социализация на децата от дома: пенсионирани учителки на добра воля помагаха на учениците…
• Тогава разбрах колко велик е нашият град. Всички хора, към които се обърнах за помощ – защото най-важното беше децата да се научат да четат и да пишат и да се изчисти тая кочина горе – нито един не ми отказа. Колегите работеха без работно време, много повече часове от необходимото. Хората, които идваха, накараха децата да се почувстват човешки същества. И мисля, че успеваемостта на дома беше към 95%. Лошото е обаче, че не се запазиха всички институции. Например в Южна Корея, където съм била, всички институции се пазят. Има домове за сираци, домове за възрастни хора, за различни модерни услуги като социални семейства. Този дом трябваше да остане като нещо цялостно. Докато рушим старото, за да градим новото, за да се правим на велики, нищо няма да се получи. 
• Защото в дома се отглеждаха деца на най-бедните семейства…
• Бедни деца, на които се даде шанс да завършат образование, и така намериха себе си. Има нещо друго много важно. Най-голямата трагедия беше, че от домовете за децата, лишени от родителска грижа, не можеха да се осиновяват деца. Защото за да се осинови едно дете, трябва двамата родители да се откажат. А ти не можеш да ги намериш родителите. Имаше случаи, когато бащи искаха да вземат децата си да ги гледат, но не могат да го вземат, защото детето се води на друго име. Една си беше продала правото на един виетнамец, децата й се водеха на негово име и истинският им баща идваше с надеждата да ги вземе. Но никой не може да му ги даде, защото те се водят на името на друг.
• И все пак по твое време се осиновиха деца.
• По мое време имаше две осиновявания: едно момиченце в Италия и Джанет и сестра й Анита във Франция. Джанет не съм я виждала отдавна. Анита беше осиновена от съседния дом.

Обикновено децата, които работят в чужбина, когато се прибират в България, винаги идват на двора, обаждат се по телефона: „Госпожо, идваме на двора!”, и винаги идват с чаша кафе. И на мене ми е много кеф, защото е едно уважение и добро отношение, че ще отидеш и ще дадеш чаша кафе на един човек, когото чувстваш много близък. Целият екип от дома беше много грижовен.

• Нас ни сближи темата за осиновяването и за тайната.
• Всеки, който вземе дете, трябва да намери начин да му каже, защото истината е истина. Дори и това дете да направи като мене, да почне да търси родителите, за да им благодари, че все пак са го родили. И от любопитство – чакай да видя бе, кой, къде, защо така…

Срещнах се с биологичната си майка, благодарих й, че ме е родила. Тя ми е избрала името Венера. Оказа се, че с биологичния ми баща се бях засякла на едно друго място, така че знаех вече кои са родителите ми…

• Значи всички герои в „И да направиш добро” са истински?
• Измислици няма в тая книга.
• Тази книга те направи известната писателка, представи я на много места в България, имаше голям тираж. Как се роди замисълът й?
• Никакъв замисъл няма! 2000 година отивам да чистя къщата на леля ми в Сливен, сестра на баща ми. Двамата ми родители бяха починали. В един скрин виждам доста писма, вързани с канап. Взимам ги, сядам и почвам да ги чета. След третото писмо ми става ясно, че в писмата се пише за мене. Питам леля ми: „Лельо, тука пише, че съм осиновена. Ти какво знаеш по тоя въпрос?”. „Ами те майка ти и баща ти не ти ли казаха? Къщата ни беше до затвора и там жената, дето те е родила, мина и те остави за малко. После не дойде да те вземе. И баба ти те заведе в Благоевград”. Баба ми продава после къщата, за да се скрият следите, и отива в другия край на Сливен да живее.

Изгорих писмата. Реших, че тази история трябва да прекъсне. Стана ми кофти да играя с историите на умрели хора, които може би не искат да се разказва за това. И реших пепел при пепелта да иде. След това почнах да търся биологичната ми майка. Свързах се с журналистка от Сливен, която по нейни си пътища издири и ми каза, че живее в Асеновград. Видях, че ме е родила на 16 години. А най-странното е – и тя се казва Йорданка – и двете ми майки носят едно и също име. Правим среща. На вратата бяха със сестра й. Веднага познах коя ме е родила.

• Какви бяха първите й думи към теб?
• „Благодаря ти, че дойде да ме видиш”. И плаче. Следващите 24 часа, докато бяхме заедно, плака, също и леля ми – нейната сестра.
• Физически приличате ли си с нея?
• Донякъде. Тя ми разказа нейната история. Който иска да я разбере, да прочете книгата, в библиотеките я има. Бях срината след срещата, след като чух нейната история. Прибрах се с влака във Варна и казах на Ники: Не ме безпокой, ще ти разкажа всичко, след като го напиша. Влязох в стаята с вода. Седнах на масата и започнах да разказвам тая история. Горе-долу два дена, в които не знам дали съм спала, може да съм спала на бюрото. В края на втория ден казах на Ники: това е историята, прочети я. Бяха две тетрадки, изписани някъде с химикал, някъде с молив, като свърши химикалът. Той каза: „Трябва да излезе!”. И я финансира. Четири издания по 1000 броя – 4000 екземпляра бяха разпространени в страната. Това е единствената ми книга с 4000, другите са с 1000, до 1500 броя…

Искам да кажа каква роля изигра тази книга. Приятелка ме помоли да й дам пари назаем. Всички знаят, че единственото нещо, с каквото не мога да услужа на човек, са парите. Предложих й: ето ти 20 книги, ти пътуваш с автобус, продай ги и парите са за тебе. Като ги свършиш, пак ще ти дам книги, продавай. Ама така пари да ти дам, немам. Тя ми търсеше 200 лева, абсурд! Идва след два дена и казва: „Дай ми още книги!”. Фактически аз помогнах на нея, като й дадох книги. Дадох от тия книги на биологичната ми майка. Тя пътуваше с влака, качваше се в Асеновград до Бургас, продаваше ги и по тоя начин си плащаше наема. Така че с тая книга помогнах на много хора финансово да преживеят добре. Мене парата не ме вълнува, беше важно, че съм я написала и съм я пуснала в пространството.

• Работата ти в дома ти е дала сюжети за разкази.
• Да, за сборника „Децата на сенките”. След като я написах, ме извикаха в Съюза на писателите и ми предложиха да стана член. След нея излезе „Законите на любовта. Разговор за двама”. А „Най-щастливият ден” написах в годината на пенсионирането ми, преди девет години. Последната ми книга излезе в Украйна, „Мистериозни разкази за любовта”.
• Твой сборник разкази е издаден и в Македония. Как ги подбра?
• Една позната, която много харесваше моите разкази, ми каза: „Има възможност две книги да се издадат в Македония от Съюза на писателите. Ние предлагаме едната да си ти. Може ли да избереш разкази?”. Аз казах, че разказите са като мои деца, не ме карай да избирам. Още повече аз не чета себе си. Предпочитам да чета други автори, отколкото да се препрочитам и пренаписвам, което не е в моя стил. Затова изберете вие. Те избраха разкази от две книги и излезе със заглавие „Разговор за любовта”.
• Пътувала си много по света. Какво остана неизлечимо в съзнанието ти?
• Пътувам от 18-годишна. Едно време обикаляхме соцлагера само и беше голямо шоу, защото пътувахме с влаковете и винаги хубава компания. Там пък ходехме на гости на наши приятели. И купонът беше як. Най-хубавите екскурзии съм правила със Здравка Чимева. С нея обиколихме – от Санкт Петербург отидохме във Финландия и бяхме на посещение на такива места, които не всеки може да си позволи да види. Благодарение на Чимева и на нейния усет към красотата не мога да забравя вечерите, в които бяхме на брега на Северно море: едни хубави български покривки като наредихме, едни песни като се запяха, направи се българска трапеза… Не мога да забравя тия нощи. Бели нощи. Там е студено, хората са едни дръпнати, обаче всички отвориха прозорците и слязоха с нас на поляната.

В Южна Корея бях впечатлена от отношението им към ученето. За тях най-отгоре се слага знанието. И затова навсякъде корейци печелят. Системата им е бетон. Там от училище и от домове за сираци деца не бягат. Ходих на среща с директорка на един дом по моя си програма и й зададох въпроса и тя каза: „Ама защо да бягат? Тук им е хубаво!”. Имам чувството, че там ограмотяват и кучетата. Страшно висока култура, високо отношение към културата, към четенето, към театъра, към всичко. Впечатли ме, че в единия им университет учат 28 хиляди студенти, там има специалност българска филология. Преподавателката там е кръстила децата от нейния курс с български имена: Левски, Ботев… Знаят кой кой е и повече, отколкото тука нашите ученици.

Трябва да има закони и да се спазват. Аз съм пътувала много по света и знам, че навсякъде, ако не си окосиш тревата, в края на седмицата идват от общината и ти пускат 500 долара глоба. Навсякъде има страхотни глоби, затова хората спазват закона; дисциплина ни липсва.

Навсякъде, където съм отишла, е красиво, защото природата е една даденост. Но начинът, по който се съхранява тая природа, е културата на нацията. Впечатлена съм от Ниагарския водопад, защото там е много чисто. И това е така, защото ако направиш едно нарушение, те глобяват начаса, на секундата и ти взимат паричката. И за да не дадеш втори път, изпълняваш правилата. Впечатлява ме България, защото и на чуждо място да идеш, и в най-тъпото село, дето хората нямат какво да ядат, ще ти сложат чаша вода на масата и ще ти откъснат една слива, или едно грозде…

Трябва да разберем, че това, което имаме, ни е даденост, която трябва да пазим, да съхраняваме и да почистваме. А не да викаме държавата ми е задължена, кметът ми е задължен, попът е виновен… Виновни сме ние, че не го пазим. Пазим ли го, няма да е така. Не може нощно време да беснеят тийнейджъри с мотори, да се изпотрепят и ние да викаме: „Що стана? Тоя умре”. Ще умре, защото не сме го научили да се пази. Бясна съм, като гледам какви катастрофи стават с млади хора. Как на 17-18-годишно дете ще му подариш кола за 100 хиляди, която е толкова бърза? Къде отиваш? Подари му образование. Имаш пари, давай пари за образование на децата!

• Имаш много добри приятели, в това число твои съученици.
• Живея с чувството, че приятелството не може да бъде предавано. За съжаление много мои приятели не са между живите, отидоха си и много млади, но всеки един от нас даваше всичко от себе си, за да бъде купонът купон. И начинът, по който живеехме. Ако сега се живее по този начин, искам всички да знаят, че ще бъде много по-прекрасен животът им. Живей с любовта, че някой е направил нещо повече от теб. Ние сме се радвали с малките радости на всеки един, който е успял нещо да направи. Когато някой от нас биваше повишен в службата, беше страхотен купон, всички се радвахме, че е успял. В агитката ни не е имало злоба, завист или с някакво чувство да идеш да накиснеш някого, да пишеш анонимни писма… Защото има хора, чиято основна цел е да пишат анонимни писма. И в момента има такива хора, които с нищо друго не се занимават. Какво, мислят, че ще бъдат по-щастливи, като напишат анонимки? Аз съм чела анонимни писма срещу мене и съм падала от смях. Най-много ме впечатли, че съм алкохоличка, а аз никога през живота си не съм пила.
• Твоят съпруг е от другия край на България, но те е последвал.
• Моят съпруг е от Варна. Аз му казвам пътешественик, но той е моряк. Неговата мечта е била да обиколи света и когато завършва морско училище, тръгва да пътешества. Аз вярвам в теорията за прераждане и искам следващия път да съм моряк или пилот. С моя приятелка бяхме на море, пътуваме на стоп Варна – Златни пясъци. Той ни качи, почерпи ни след това. И започна едно особено чувство, което в началото се наричаше привличане, след това любов. Една година след тая случка се оженихме, а по-късно решихме да живеем в Благоевград. Първо живеехме в Благоевград и във Варна, той пътуваше, обикаляше света, идваше си и ми разказваше приказки за звездите. Аз се моля всяко едно женско същество да срещне съпруг като моя, ако иска да бъде щастливо и животът му да бъде песен.
• Какво да очакваме от теб? Следваща книга?
• Аз продължавам да си пиша разни работи, когато ми се обадят приятели да им изпратя един разказ, изпращам. Искам за себе си да кажа, че съм на 70 години и много ми се иска в следващите години, докато съм жива, да мога да науча повече хора да бъдат доволни и щастливи. Това, което на мен са ми помогнали да стана, да мога да го предам на другите. А за себе си… аз съм имала всичко. В момента ми е по-добре да съм си вкъщи. Вече няма какво повече да видя от това, което съм видяла. Искам наученото от мене да го оставя на хората, които познавам. Животът оттук нататък няма да бъде по-лош от сегашния, защото всеки един миг е начин да го изживеем прекрасно. Дните се редуват. Не трябва да живеем с мисълта, че всичко хубаво е минало и предстои само лошо. Трябва да запазим в себе си спокойствието и човешкото си отношение към красотата на нещата, ако искаме да бъдем щастливи.

Разговаря ЛАЛКА БЕНГЮЗОВА