На младите, прохождащи актьори бих казал да не се примиряват: ако не знаят – да питат, ако се страхуват – да пробват, ако мечтаят – да са готови да изминат целия път, и да не забравят: „Театърът не се нуждае от теб. Ти се нуждаеш от театъра“.
Севар Иванов е актьор. Завършва НАТФИЗ „Кръстю Сарафов“ в класа на проф. Стефан Данаилов през 2016 г. с годишната награда на Театрална академия „Най-най-най-„. Бил е зам. директор по административните въпроси в Драматичен театър „Никола Вапцаров“ в Благоевград. Прави докторска специализация в САЩ по програма „Фулбрайт“, след като успешно защитава докторска дисертация в УНСС в катедра „Медии и обществени комуникации“. Севар Иванов влиза в образа на Васил Левски в документалната лента на Камен Воденичаров „105 минути София“ и така става най-младият актьор, претворил Апостола на екрана. Сега за пръв път изпълнява моноспектакъл – „Кученцето се засмя“.
– Севар, какво е усещането да изпълниш първия си моноспектакъл?
– Голямо предизвикателство се оказа да си сам на сцената и да трябва да разкриваш елементи от същността си пред зрителите. Допълнително тази задача е усложнена от това, че „четвъртата стена“ между мен и зрителите е вдигната и аз трябва да споделям мисли и емоции, без пряко да си комуникирам с тях. Малко наподобява хората, които си говорят сами на обществени места – хем знаеш, че те не говорят на теб, хем ставаш своеобразен съучастник на размишленията им. Такова би трябвало да е усещането и за зрителите. А аз трябва да се чувствам достатъчно комфортно за подобен „ексхибиционизъм“. Първото представление мина странно за мен, тъй като беше първата среща с пълната зала. Не очаквах толкова силно да ми се отрази напрежението. Но първата премиера мина и въпреки вълнението и нервността спектакълът „Кученцето се засмя“ се прие много добре. Сега знам, че с всяко следващо изиграване ще става все по-добре и ще се чувствам все по-уверен в това да изживявам лудостта си пред хората.
– Как се случи така, че влезе в ролята на писателя Артуро Бандини?
– Един ден режисьорът Ана Батева неочаквано ми се обади, каза да прочета един текст и да й кажа дали ми харесва, защото иска да ме покани в следващия моноспектакъл, който ще поставя. Прочетох текста, срещнахме се и единственото нещо, което ме вълнуваше и което попитах, е дали тя мисли, че аз мога да се справя. Темите в текста много ме развълнуваха и дойдоха в точен за мен момент. Много е приятно, когато работата ти се явява един вид терапия. Не говоря за това да се заровиш в нея, за да забравиш проблемите си, а точно обратното – работата ти да те кара да размишляваш и задълбаваш в тях в търсене на решение. Много е хубаво да можеш да се учиш от грешките на героите си и да не ги допускаш в собствения си живот. И така, от началото на месец септември започна изграждането на Артуро Бандини: нарцистичен, полярен, самокритичен, егоцентричен, с една дума – „многопластов“ герой като всички нас. В допълнение, е артист в затруднено финансово състояние, което още повече подкопава увереността във възможностите му. Дали съм се справил успешно с одухотворяването на този литературен герой, всеки зрител може да каже, като дойде да гледа спектакъла.
– Трудно ли е да си сам на сцената?
– Различно е. Много по-трудно е да се заблудиш например в ритъма и динамиката на представлението. И когато си сам, няма кой да те „вкара в правия път“. Също така моноспектакълът изисква едно по-особено самочувствие – увереност, че можеш за час и нещо да приковеш вниманието на хората и да го задържиш до самия край, превеждайки ги смело и безпощадно през гледната точка на героя ти. Допада ми усещането, че зрителите са вперили сетивата си в мен и не само са ти се доверили напълно, ами и нямат търпение да видят още, да им полазиш по нервите дори. Интересни усещания и умения са това, които със сигурност имам още да изследвам. Но съм сигурен, че този опит, който трупам с това представление, много ще ми помогне както на сцената, така и в лично надграждане.
– Героят Артуро Бандини размишлява върху съществуването, съзнанието и всичките противоречия в човека. Тези въпроси ти задаваш ли си ги?
– Мисля, че е нормално за всеки от нас да си ги задава. Обикновено тези въпроси идват в главата ми, когато съзнанието ми не е заето от работа. Затова си обичам работата, осмисля ежедневието ми. Защото независимо от причината за нашето съществуване, ние сме на този свят и би било много по-добре да се опитваме да сме най-добрите си версии, за да движим този свят към нещо по-добро и смислено. Може би това е една от основните разлики между мен и Артуро Бандини – аз не използвам незнанието на отговора на въпроса „защо сме тук“ като оправдание да не правя нищо за собственото си развитие. Напротив, аз се стремя към някакво утопично съвършенство с ясното съзнание, че никога няма да го достигна. Но поне искам да знам, че съм направил каквото зависи от мен. А каква е причината да сме тук, може би някога ще разберем. И липсата на отговор е някакъв отговор все пак.
– „Сега, когато гледам лицата на хората около мен, виждам, че моето лице е същото като техните… Лица като цветя, натъпкани в красива ваза, в която цветовете им са избледнели“. Какво означават за теб тези думи на Артуро?
– Прозрението, че всички сме еднакви. Че всички бягаме от себе си, от проблемите си. Че се крием зад привидното щастие, заобиколени от скъпи вещи, големи и шумни компании от хора, за които всъщност не ни пука истински, но ни карат да се чувстваме като част от общество. Че повтаряме грешките, чиито последици са формирали нашите характери. Всички сме еднакво изплашени от това да покажем истинската си същност, затова показваме еднаква щастлива маска. Тези дума са доста актуални днес, когато, преведени със съвременните средства, могат да се отнесат и за всички, които, скрити зад онлайн профилите си, споделят колективното негативно мнение по всички теми. По много изкривен начин профилите в социалните мрежи са обединени в омразата си срещу всеки и срещу всичко. Забелязват се два вида коренно различно поведение: на онлайн профила, който сее омраза напосоки, и в същото време реалният човек, който не смее да каже нищо хубаво от страх да не се превърне в обект на омразата на другите.
– Доколко специализацията ти в САЩ ти помогна да погледнеш с други очи на актьорската професия и на живота като цяло?
– За мен беше голямо приключение и голямо пътешествие и в буквалния, и в преносния смисъл. Пропътувах голяма дистанция, постигнах голямо израстване, защото си даваш сметка, че всички хора навсякъде сме еднакви по едно нещо – ние си приличаме, че сме тотално различни един от друг. Общото при хората е, че сме различни, и в това е най-хубавото – че този свят е съставен от 7-8 милиарда индивидуалности, които го правят толкова жив, толкова пълен, толкова различен и изпълнен с настроение. Хората, които казват, че хората не се променят – това са ограничените хора. Няма по-изменчиво нещо от човека и самата роля на човека е да се променя, тъй като развитието е вид промяна.
Шестте месеца, които прекарах в Щатите, ми отвориха очите за много неща – за това, че единственото нещо, независимо в коя точка на света се намираш, ти си най-важен, важно е да развиваш себе си и това как ти можеш да допринесеш за този свят.И е много хубаво да срещаш различни хора и да обменяте опит, защото ти можеш да бъдеш полезен на всеки и всеки може да бъде полезен на другите, да се учиш от него, и точно това се случи в САЩ. Аз видях колко голям е светът, макар че има още много места, които бих искал да посетя. Радвам се, че успях да оставя, макар и малък, отпечатък във всеки един човек, с когото се срещнах там.
И много хубаво е да се направи още един паралел със самия роман и с представлението „Кученцето се засмя“. В тях се говори, че Артуро Бандини разбира, че неговото лице е същото като лицата на всеки един човек. Всъщност всички сме еднакви и всеки един от нас има еднаква стойност. Има много клишета на тази тема – че трябва да се отнасяме към хората така, както искаме те да се отнасят към нас. Но това е самата истина. Всеки има стойност и е важно да откриваме както нашата стойност, така и ценното в хората около нас.
– Бил си и на житейска, и на професионална практика.
– Когато спечелих специализацията и стипендията, очаквах, че ще отида и ще се развивам изцяло в академичната страна на живота. Но всъщност целият живот там се променя, самата ти философия и самият начин на мислене. Много ми хареса например, че в Щатите никой не се занимава толкова с това откъде си, кои са ти роднини, кои са ти приятели, къде си учил, кого познаваш. Там се интересуват най-вече от това дали ти можеш да се справиш с дадена задача, или не. Което е много по-ценно в крайна сметка.
– Без да обясняваме заглавието на спектакъла, тъй като нека всеки зрител да открие нещо за себе си, но да те попитам – има ли куче на сцената?
– (смее се) „Кученцето се засмя“, както самият герой казва – това е разказ, в който няма никакво кученце, а името идва от популярната детска песничка „И кученцето се засмя, когато видя такава веселба“.
– Тази година се дипломира в УНСС като доктор. Какво те предизвиква да се развиваш и в академичната сфера? Завършил си банково дело, а след това и актьорско майсторство в НАТФИЗ – сега чрез докторантурата успя ли да обединиш знанията и по двете специалности?
– Интересно ми е да се занимавам с наука, смятам и че това е изключително полезно. Откакто се занимавам професионално с театър и с актьорство, знам, че за да може да твори един човек, независимо дали това съм аз или който и да било друг артист, трябва да е подсигурен с една много стабилна основа. Културните и творческите индустрии се борят наравно с много други сфери на свободния пазар и е важно да се подсигури тази и теоретична основа. Както например, за да станеш професионален актьор, трябва да минеш през едно по-специално образование. Така за да има и професионален театър, то трябва отношението към него да премине през една теоретична база. Още когато учех в НАТФИЗ, а след това като бях и на щат в Младежкия театър, започнах да се интересувам от това как всъщност благодарение на управлението в сценичните изкуства ти можеш да помогнеш и на артистите, и на публиката. Няма по-отблъскващо нещо за един зрител, от моя гледна точка, да отиде в студен театрален салон.
– То е обидно и несправедливо и за актьора да играе в ледена зала.
– Ние сме такова животно, което търпи на болка в името на изкуството. Много е важно културният мениджър или директорът, т.е. на ръководителят в изкуството, да се грижи добре както за артиста, така и за публиката. Това ще улесни много повече творческата част, тъй като се прави една стабилна основа, върху която артистите да имат свободата да творят. Така че това е моята мотивация за професионалното ми и академичното развитие в тази посока.
Дипломирах се, вече съм доктор и темата на дисертацията ми беше „Методика на финансиране на сценичните изкуства и възможностите за оптимизиране“, именно насочена във финансовото управление в сценичните изкуства в търсене и предлагане на по-ефективни начини за разпределяне на бюджета на сценичните изкуства, като фокусът ми е държавният културен сектор. Смятам, че той за мащабите и начина на управление на България е много важно да се развива. Държавният сектор дава възможност за достъп до култура не само в големите градове.
– Парите за култура, заложени в държавния бюджет, са 0,4% от БВП – процент, който е срамен.
– За мен по-важно е първо да преразгледаме как да бъдат разпределяни средствата, което впоследствие ще доведе до размера, който е необходим за развитие на сектора у нас.
– Ти имаш опит като заместник-директор на Драматичния театър в Благоевград. Какво научи на този пост?
– Аз съм изключително щастлив, че имах възможността да бъда в ръководния екип точно на този театър, театър със съвременен подход и на управление, и на репертоарна политика, и на готовност на актьорите и на целия творчески и технически екип на театъра. Ние си създадохме един прекрасен свят и една стабилна основа, и цялата работа вървеше много леко. Да виждаш актьорите и екипите мобилизирани да работят, защото харесват работата си, и всеки се чувства на правилното място и дава най-доброто от себе си, няма по-вдъхновяващо и по-мотивиращо нещо от това. Късметлия съм в това отношение. Тогава като заместник-директор на културен институт от държавния сектор усещаш как си притиснат от нормативната уредба, която на места липсва, на места не е актуализирана и която понякога пречи, отколкото да помага в дейността на културния институт.
Ако гледаме от хубавата страна на нещата, секторът на изкуствата и културата като цяло би могъл лесно да се превърне в едно поле за подобрения. И тези подобрения да дадат рязко отражение както върху артистите, така и върху сектора, а най-вече е от най-голямо значение върху зрителите.
– Ти си един от студентите на проф. Стефан Данаилов. Кой урок непрекъснато си припомняш от него? Знам, че той те е съветвал да внимаваш с амбицията.
– Имах изключителната чест, но това е и два пъти повече отговорност, да бъда студент на проф. Данаилов. Трябва да се бориш за своето име, така и за неговото и за името на всеки един студент, преминал през тази школа. Много от големите имена в киното и в театъра в България са именно студенти на проф. Данаилов, което е повод за гордост, но и отговорност да не падаш по-ниско от тази висока летва.
Урокът, на който той винаги ни учеше и който няма да забравя и гледам да следвам ежедневно, е това да не спираме да се развиваме. Това да си артист, актьор е занаят, но постоянно трябва да си пълниш торбичката с различни таланти. Тази торбичка е бездънна. И не знаеш утре какво ще ти се наложи да извадиш от нея. Така че трябва постоянно да я пълниш и да се възползваш от всяка една възможност да сложиш някакво ново знание, някакво ново умение. Дори да е малко, нещо, с което да знаеш, че утре си една идея по-добър от това, което си бил вчера. Това е урокът, който гледам да следвам.
– Като мечтател или реалист би описал себе си? Или пък може да има хармония между мечтателя и реалиста?
– По-скоро съм някакъв вид утопист, на когото така му се случват нещата, че доказва, че са реални. Смея да кажа, че си поставям много високи цели за себе си и винаги имам едно разочарование, че не съм направил достатъчно. В следващия момент, като погледна назад за пътя, който съм извървял, виждам, че всъщност съм постигнал много неща. Ако има нещо, към което повече трябва да насоча стремежа си и старанието си, е повече да се наслаждавам и повече да се радвам на това, което вече съм постигнал. Иначе гледам да си поставям високи цели и да ги изпълнявам.
– Донякъде се стремиш към съвършенство, както твоя герой Дориан Грей, което беше твоята първа голяма роля в театъра.
– О, да. Стремя се към някакъв вид съвършенство с ясното съзнание, че няма да го достигна, но това не ме кара да спирам да се стремя към него. Напротив, правя го с всички сили и смятам, че всеки от нас в по-малка или в по-голяма степен се стреми към това. Поне да дава най-доброто от себе си. Защото оправданието, че ние сме тук само за малко и след това ни няма, не върши работа. Защото макар и за малко, ние все пак сме тук. Така че да допринесем с каквото можем.
– Физическа или духовна красота би предпочел?
– Не би трябвало да има противоборство между двете, но лично за себе си предпочитам духовната. Това с физическата красота не го разбирам. Казвали са ми, че говоря глупости, но аз самият достатъчно време съм се борил с комплексите си за външния си вид, с това да не се харесвам, преминал съм през всичките тези неща и осъзнавам, че няма никакъв смисъл, защото хората се променяме постоянно. Включително и външния ни вид, така че няма по-хубаво от промяната.
Репетициите със Стайко Мурджев в Благоевградския театър ми помогнаха да осъзная, че няма нещо по-хубаво от това да се възползваме от момента на развитие, в който сме. Защото той няма да се повтори. През годините ще дойде нещо друго и тогава трябва да се радваме на това друго, което ще дойде.
– Участваш в исторически филми и сериали като „Имало една война“, „На границата“, „Войната на буквите“, играл си и ролята на Левски в документалната лента „105 минути София“. Интересът ти към исторически роли по някакъв начин провокиран ли е от твоето име Севар, така е бил кръстен и един от нашите владетели?
– Не знам дали е свързано с името. Едно от нещата, които ми отне време да харесвам, свързано с мен, е името. Но вече и аз си го харесвам. Магията на киното е много интересна. Тя ти дава възможност да изживееш различни животи, различни епохи, да пътуваш във времето, така че се радвам, че съм имал тези възможности. И искрено се надявам да имам още все повече такива.
– Ти си 9-ият актьор, изиграл Дякона. Страхуваше ли се, че може да не отговориш на многото различни представи и изисквания към този образ?
– Не исках да се натоварвам. Ако мислех за това как всеки един отделен жител на България би приел нашата интерпретация на Васил Левски и се опитвах да задоволя всички, нямаше как да изляза пред камерата. Те и самите мнения за Апостола си противоречат. В крайна сметка има ли наистина значение дали е имал сини очи?! Или са важни идеите и делата му?!
– Казват ли ти често, че наистина приличаш на Дякона?
– От много време постоянно чувам, че имам визуална прилика с Левски. Преди 7-8 години дори за един проект ми казаха: „Ще те чакаме да станеш на 35 години, за да те обесим”. Може би и заради това винаги съм го чувствал близък до себе си. Дори съм се изградил донякъде чрез него. Може да звучи твърде самоуверено, но припознавам себе си в Левски – като идеи и ценности. За ролята в „105 минути София” може би най-дълго ми отне да си пусна коса и мустак за пълно физическо наподобяване. Иначе с друго във вида ми не сме имали затруднение.
– Смяташ ли, че все пак ролята на Левски е опасна? И трябва ли творците и артистите да продължават да търсят начин да връщат този обожаван герой към живот?
– Не смятам, че трябва да се обвинява ролята. Смятам, че трябва да се припомня на хората по-често за идеите от онова време. Те са много актуални. Една от основните цели на Левски е била България да е равноправна държава и всеки да има лична свобода, независимо от етнос и религия. В момента това е ужасно актуална тема. Иронията е, че всъщност хората, които се обявяват за патриоти, които прославят днес Левски, не отстояват ценностите му. Това е една криворазбраност и пречупване през индивидуалната гледна точка. Всъщност Апостола днес е ценен много, но дали е бил през своя живот? Ако да – тогава българите нямаше да допуснат да го сполети тази съдба. Ако той е имал смелостта да рискува живота си, другите не са имали смелостта да го защитят. А днес всички го правят. Няма причина да не се правят филми за Дякона, защото няма лошо и добро изкуство, а само такова, което не се харесва на едни и се харесва на други. Затова самият аз не давам оценки, когато гледам постановка, филм или друго.
– Какви други предизвикателства те очакват в близките месеци?
– Едно от най-сериозните предизвикателства за мен, както лично, така и професионално, е, че за първи път нямам нищо планирано, а в същото време имам много неща, които се случват. В момента наблягам на това да не се фокусирам толкова върху неизвестното бъдеще, колкото върху нещата, които се случват тук и сега. Знам, че ще се случи най-доброто за мен, както и за всеки един от нас, така че съм спокоен.
– Какви съвети имаш към младите, прохождащи актьори?
– Еха, не знаех, че вече съм стигнал до такова „ниво“, че да давам съвети на млади актьори. Може би да не се примиряват: ако не знаят – да питат, ако се страхуват – да пробват, ако мечтаят – да са готови да изминат целия път до постигането на мечтата. Да не ги мързи и да не си поставят сами граници. Преди време ми бяха казали един много хубав израз, който може и да послужи за добър съвет понякога: „Театърът не се нуждае от теб. Ти се нуждаеш от театъра“.
По материали от интернет
