Доц. д-р Стоян Германов е роден в с. Чуричене, Петричка околия. Потомък на бежанци от Охрид. Завършва гимназия в Петрич и история в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Научни интереси: нова и най-нова българска история, Великите сили и македонския въпрос. Специализира в Лондон, Москва, Петербург и Торонто. Автор на повече от 90 студии, статии, брошури и пет монографии: „Македонският въпрос. 1944-1989“ (2014); „Огражден във времето“ (2019),„Спомени от близкото минало“ (2022) и др. Участвал в Национални конференции и международни научни форуми в Москва, Варшава, Торонто, Тампере, Скопие и др. От 1991 г. бил сътрудник и научен секретар на възстановения Македонски научен институт – София. Доц. Германов е от изследователите, който от ранни години навлиза в македонската проблематика. Повече от 70 години проучва и анализира български и чуждестранни архиви по възникването, еволюцията и съвременните аспекти на македонския въпрос.
– Г-н Германов, знаем, че в последно време Скопие настоятелно претендира да бъде признато македонско малцинство в България, като условие да се признаят българите в Северна Македония за държавнотворен етнос…
– Македонският въпрос се появи на балканската и международната сцена след разпокъсване на етнически признатите български територии на Берлинския конгрес 1878 г. Той е част от нерешения български национален проблем. Редица негови аспекти са намерили решения още в средата на миналия век. Искането на Скопие е противоречиво и погрешно от научна, политическа, културна и етична гледна точка. Защото става дума за ДВЕ НЕСЪПОСТАВИМИ исторически понятия. Едното се отнася до българите в днешната РС Македония, които въпреки физическите и морални преследвания са заявили своята българска идентичност. Днес те търсят своите законни, основни човешки права. Другото историческо понятие е т.нар. „македонско“ малцинство в Пиринска Македония, което македонистите търсят вече 80 години и все не го намират. Поради ред исторически обстоятелства и недопустими компромиси и отстъпления от българските власти за няколко години беше упражнено насилствено създаване на „македонци“. От началото на 60-те години българската позиция е ясна и категорична. Благоевградски окръг е част от територията на България, а населението му е част от българската нация в духа на националните и духовни борби на целия български народ. От друга страна, връщането назад в отминали времена е полезно поради смяната на поколенията, които не познават достатъчно тоз комплициран въпрос…
– Преди да минем към същността на проблема, моля обяснете в какво точно се изразява етногенетичният мит на Скопие за македонска народност, „македонска нация“ във Вардарска Македония и „македонско малцинство“ в Благоевградска област?
– След създаването на НР Македония през 1944 г., в рамките на Титова Югославия управляващите елити в Скопие приеха и поддържат до днес тезата за македонизма на сръбския дипломат Стоян Новакович [1842-1915]. Той беше изразител на онези сили в сръбското общество, които считаха за невъзможно с пропаганда и материални ресурси пряко присъединяване и превръщането на българите в „прави срби“ в Македония. Според Новакович славянското население в историко-географската област не е нито българско, нито сръбско, а някаква нова „македонска“ националност. Понеже тази националност няма история, култура, съвместен живот, бързописци от домораслата школа се втурнаха да фалшифицират българската история. На други малко им се видя и наочиха своите „изследвания“ към Древна Гърция. От това нищо не излезе, въпреки дебелите книги и похарчените парични средства. Отново се върнаха на българската история и спряха до Възраждането. Оттам насетне всичко е било „македонско“. Тезата „етногенетичен мит“ претърпя различни модификации, но същността остана непроменена. По същество тя е духовна асимилация, духовно обезличаване на част от българския народ и неговото историческо наследство. От 1944-45 г. тоз поход срещу всичко българско стана държавна полиитка.
– Обяснете смисъла и целта на посещението на 15 септември 1944 г. на делегация от Скопие за среща с областното партийно ръководство на БРП/к/ в Горна Джумая (дн. Благоевград). Делегацията е оглавена от приближения на Тито Светозар Вукманович-Темпо, в чийто състав били Михаило Апостолски и Бане Андреев. Как са се държали местните ръководители?
– Драматичните събития след септември 1944 г. в Пиринския край са изпълнени с тревожни очаквания. Водят се спорове с югославяните за бъдещето, упражнява се натиск върху българското управление, правят се различни компромиси. На срещата от българска страна участва ръководството на БРП/к/ и окръга: Кръстьо Стойчев, Д. Лисийски, Ив. Гулев, Г. Хаджииванов и Ив. Делев. Обсъждане са били въпроси за федерацията, бързото присъединяване на Пиринска Македония към НР Македония… Както съобщава един от участниците, „Темпо се държеше доста грубо, господарски, ултимативно. При всяко най-деликатно възражение, нещо като „мърморене“: „ние сме членове на българска партия и не може нищо да решим без централното ръководство“, той потропваше нервно с крак и даваше указания кое, как и кога да се направи.
– Защо сетне скопската делегация заминава за София?
– Като не постигат пробив в областното ръководство, югославските представители заминават на 25 септември за София за среща с ЦК на БРП/к/, с Трайчо Костов, Г. Чанков, Ц. Драгойчева, Д. Терпешев, Ан. Югов и др. И тук Темпо се държи надменно с голямо самочувствие. Югославската делегация се подсилва с Вера Ацева, Л. Арсов и наскоро излезлия от български затвор Лазар Колишевски. След продължителни спорове се решава Българската армия да остане в Струмица и в други селища, а в Пиринска Македония да се води разяснителна работа за формиране на македонско национално съзнание. На връщане титовите емисари в Горна Джумая използват лъжлив маньовър – че в София всичко било решено за Пиринския край. Някои областни ръководители като Г. Мадолев започват активна работа с девиза: „Един час по-рано присъединяване, преди да се образува федерацията“. Въпреки неясните и двусмислени позиции на Централното ръководство на БРП/к/, Д. Ганев, Вл. Поптомов, генерал Копчев и други офицери не допускат „незабавното присъединяване“ на Пиринския край към Югославия.
– Имало ли е момент, когато след 1945 г. Пиринския край е можело да бъде присъединен към Титова Югославия?
– След 1945 г. се случват няколко събития, които сериозно заплашват суверенитета на България и загубата на Пиринския край. Най-напред това се вижда от споровете за федерацията, които продължават до края на 1948 г. Според югославското виждане България трябва да бъде една от 7-те републики, т.е. да бъде „погълната“ от Югославия, а тя да се превърне нещо като „мини СССР на Балканите“. Пиринският край трябва да се присъедини към НР Македония още в подготвителния преходен период. Според българската позиция южнославянската федерация следва да бъде дуалистична, т.е. България да бъде с равен статут на цяла Югославия. Присъединяването на Горноджумайска област да се извърши след образуването на федерацията. Независимо от политическата сервилност към Москва, в БРП/к/ се очертават две тенденции. Първата, изразена от Вълко Червенков, Д. Терпешев и др. считат, че славянското население в географската област Македония като македонски народ с право на самоопределение. Друга част, като Трайчо Костов, Д. Ганев, Вл. Поптомов и др. поддържат аргументирано тезата, че това население е българско и е част от българския народ. Тази позиция се поддържа и отстоява твърдо от петричкия околийския инспектор Димитър Стоянов, който е наказан и уволнен. Още две критични тенденции през 1946 и 1947 г. определено могат да се посочат като твърде опасни и то не от пряка и бърза загуба на Пиринския край, а от т.н. ПРЕХОДЕН период. Именно тази формула използваха скопските емисари за установяване на ДВУВЛАСТИЕ, образуване на разни клубове и тихомълком заемане на позиции в областта.
– Каква е ролята на Десетия пленум на ЦК на БРП/к/ [9-10-VІІІ. 1946 г.]?
– Десетият пленум се провежда в обстановка на засилен натиск от Москва и Белград за ускоряване и задълбочаване на т.н. „културна автономия“. В същото време българското правителство, в което доминират комунистите, продължава със своето колебливо, дори двойнствено поведение. Това обърква още повече областното и околийските партийни ръководства. На редица места има съпротива сред партийните среди, на други места „не били разбрали“, че трябва да работят активно за присъединяване към Скопската република. В резолюцията на пленума, подготвена от В. Червенков, се отварят вратите за по-широка македонизация в областта. Местните структури следва да провеждат от двете страни на границата: „обмяна на опит“ между общественици, учители, културни дейци и т.н. Така се стига до декември 1946 г., когато по административен път, а някъде и с насилие населението на Горноджумайска област се обявява за „македонско“. По този начин с решенията на Х пленум се разгражда суверенитета и държавността на България.
– В какво точно се изразяват Бледските споразумения (30 юли – 1 август 1947) и недопустимите отстъпки на Георги Димитров?
– Бледските споразумения са финална фаза от приетата Титова концепция за македонска „нация“ във Вардарска Македония и македонско „малцинство“ в Пиринска Македония. Срещата е предшествана от остри спорове и нападки от страна на югославяните и отстъпчивост от българска страна. Г. Димитров с някои свои изказвания обявява, че Югославия е по-напреднала и признава нейната ръководна роля на Балканите. От разговорите и решенията се вижда неотстъпчивата, демагогска неискрена позиция на югославското ръководство. Всички български предложения за строеж на жп линии, митнически съюз и ред въпроси са отклонени за комисии, които никога не сработиха. Според Тито и неговото обкръжение командването на армията да бъде в Белград, военните складове и комуникациите да са някъде на територията на Югославия. Не се постига договореност поради съпротивата, изразена най-вече от Трайчо Костов.
– Какво в Блед е решено по важните териториални въпроси и по-конкретно за Пиринско?
– По териториалните въпроси се приема Западните покрайнини да се върнат на България, когато Пиринска Македония се присъедини към НР Макеодния. Дотогава тази област остава под управлението на българската власт. По споразумение не се допуска пряко вмешателство на новата република в Благоевградска област. С наивна готовност местното ръководство организира ред инициативи: македонски книжарници, македонски театър, страница на „македонски език“ в „Пиринско дело“, приема 93 учители за въвеждане на „македонски език“: 80 за прогимназиите, 12 за гимназиите и 1 за Учителския институт в Горна Джумая. Отстъпките от българска страна във вреда на българския национален интерес, предизвикват сериозни брожения сред интелигенцията и по-широки слоеве от населението.
– В какво по-точно се изразяват заблудите и грешките на Владимир Поптомов, тогава безспорно най-авторитетна личност в Пиринска Македония? Да напомним: тогава е член на Политбюро на ЦК на БРП/к./ и главен редактор на партийния орган „Работническо дело“…
– Вл. Поптомов (1890-1950) е роден в Белица, Разложко. След 1923 г. емигрира и дълги години работи във Виена и Москва. Познава същността на македонския въпрос. Завръща се в България на 26 септември 1944 г. и веднага се ангажира с активна дейност в централните органи и в Горноджумайска област. Въпреки реалистичния си поглед и верни за времето оценки Поптомов не се е освободил от идеологемите за македонска нация и македонско малцинство. Той вярва в южнославянската федерация, че там ще намери решение и македонският въпрос- Пътят е: Пиринска Македония да се превърне в Пиемонт, в обединител на другите две части. Наивна е вярата му в създаването на нова „социалистическа“ македонска нация. Понякога поради влиянието си от работата във ВМРО/обединена/ или от недоверие към него, той проявява непоследователност, търпимост, например, при насилието през 1946 г. за промяна националността на населението.
– Има ли конкретен принос Поптомов за осуетяване опита за незабавно присъединяване на Пиринския край към НР Македония? В свой реферат „Македонският въпрос в настоящия момент“ Поптомов защитава една, според проф. Милчо Лалков, „полукомпромисна, но от тактическа гледна точка гъвкава платформа“. Поптомов посочва, че обединението на Македония в рамките на Югославия не е на дневен ред поради серия причини: изключено е присъединяването на Гръцка Македония; Англия; САЩ и Гърция ще се противопоставят; българският народ не е готов за това, а и самото население в Пиринска Македония не чувства подобна необходимост.
– Негова е заслугата за спиране първоначалният пристъп на титовите емисари за бързо военно завладяване на областта с т.нар. „македонска войска“, докато „бугарите се усетят“. С участието си в партийния живот в Горна Джумая и околийските центрове Поптомов ОХЛАЖДА ЕНТУСИАЗМА на някои местни дейци, поддали се на внушенията; че министерските кресла в Скопие „не са безброй“. А Г. Мадолев вече се „виждал“ като министър във федералното правителство в Белград. Негови са аргументираните възражения за размяната на Западните покрайнини с Пиринска Македония, защото населението не чувства национален гнет и няма нужда да се насажда „ново национално съзанние“; защото то е нещо изкуствено. Според него преките връзки между Скопие и Горна Джумая, без знанието на ЦК, са прибързани, необмислени, вредни. Той вижда зловредната и опасна дейност на скопските емисари, фактическото двувластие и т.н. Поптомов е надарен с един много верен усет, с по-голяма държавническа мъдрост от много други; той отрано предвижда развитието на събитията… За тези си позиции Поптомов е нежелан от областното ръководство, дори се прави предложение да не посещава областта.
– След конфликта Тито-Сталин, на 1 октомври 1949 г. официалните политически и съюзнически отношения между НР България и ФНР Югославия са прекъснати по нареждане от Москва. Има ли и от кого изразена още преди Априлския пленум на ЦК на БКП 1956 г. критична или самокритична позиция по македонския въпрос?
– След прекъсване на отношенията с Югославия, в България започна преоценка на политиката по македонския въпрос. В самокритичен дух са и оценките на областните ръководители. Най-яркият привърженик на на „обединението“ Г. Мадолев посочва: „Ние бяхме заслепени, безкритични и безхарактерни пред титовци“. Наложени са партийни и административни наказания. Г. Мадолев и Кръстьо Стойчев са изведени от окръга. Всички други ръководители от окръжен и околийски ранг са поставени на различни постове, за да „посипват главите си с пепел“, да обясняват какво са правили… Насилствената македонизация беше спряна. В традиционните понятия македонец, македонско не се влагаше етническо, антибългарско съдържание. Брожението обаче продължаваше. Сред образователнатга и културната общност, както и по-широки слоеве, се водеха неформални спорове за народност, нация и т.н. Появяваха се периодично слухове, подхранвани отвън чрез агентура и националистически групи, че този край рано или късно ще бъде откъснат от България. Това внасяше недоверие и раздвоеност сред хората: по документи са „македонци“, по език, бит, култура, традиции – българи. Българските управляващи среди не използваха редкия шанс, не успяха да се „отскубнат“, да излязат от клопката, в която бяха попаднали и да покажат ясна и категорична позиция. С една дума обстановката назряваше за нова научно обоснована стратегия, в която политическата съобразност да отстъпи място на научната истина.
– Каква е ролята на Мартенския пленум на ЦК на БКП (1963 г.), отрекъл антибългарската линия на Г. Димитров по македонския въпрос. Каква е тук ролята на Тодор Живков?
– Макар и незначителна либерализацията след Априлския пленум 1956 г. даде възможност да се дискутират различни аспекти на националния проблем от водещи фигури в БКП и Правителството. Димитър Ганев обсъжда в Разлог положението във Вардарска Македония. Подобна позиция изразява Енчо Стайков, а Тодор Павлов [родом от Щип] изказва за първи път мисълта, че социалистическата революция не решава националния въпрос. От научна гледна точка акад. Димитър Косев критикува фалшификациите на българската история в Скопие. Появата на Тодор Живков не е случайна. В централните партийни органи се очертаваше мнението да се търси по-аналитичен подход при разглеждане на македонския въпрос. Тодор Живков добре познаваше принципите и целите на ВМОРО-ВМРО. Благодарение на организационните му качества и смелост, при откриването на Текстилния комбинат в Благоевград той изрече дотогава еретичното: „В Пиринския край живее и работи патриотично българско население“. Логично последва решаваща стъпка. След критичен анализ на всичко сторено от БКП като управляваща партия след Втората световна война, в решенията на Мартенския пленум 1963 г. бе обявен нов курс, изцяло нова концепция. Тя се формира на основата на исторически документи – наши и чуждестранни, разкриващи нееднократните прояви на национално съзнание на македонските българи. С преброяването на населението от 1965 г. се премахна изцяло от т.нар. Димитровски период, партията се освободи от редица колебания. Този курс остана до днес, независимо че се смениха обществени нагласи, различнни правителства бяха на власт. Така близо за двадесетгодишен период бе необходимо да се осъзнаят грешките и да се води политика в интерес на българския народ, на България.
– Сега си обяснявам впечатлението, която направи преди доста години една неочаквана по своята откровеност и смелост оценка на известния наш историк, архивист Цочо Билярски: „Ако преди 20 години някой беше ми казал, че някога ще се занимавам с Т. Живков и македонският въпрос, сигурно бих се изсмял. През тези повече от две десетилетия, след като Живков е извън политиката, като че ли няма компетентен държавник и политик, така добре познаващ и отстояващ истината по българския национален въпрос“. Зад тази завидна подготвеност на Живков, не стои ли експертизата на наши видни историци и литератори?
– Несъмнено. От средата на 60-те години между България и Югославия се сключват споразумения за икономически, търговски, строителни и други отношения. Водещи са срещите между Т. Живков и Йосип Броз Тито. На всички разговори двете страни отстояват позициите си с незначителни промени. Тито и неговото обкръжение считат, че македонският въпрос е решен в Югославия. Скопие е защитник на всички „македонци“, независимо къде се намират. България трябва да признае македонско малцинство в Благоевградски окръг. Българската позиция е доста сдържана, въпреки че директно се поставя въпроса за българите във Вардарска Македония. А за Пиринския край България не признава друга етническа група освен българската. Оттук нататък вместо безплодни политически дискусии решението на македонския въпрос следва да се търси по научен път. В този план излезе брошурата на БАН „Македонския въпрос“ (1968 г.), преиздадоха се трудове на български учени от поредицата „Историческо наследство“, както и издания на съвременни български автори. Несъмнено, тук трябва да се оцени благотворната роля на Людмила Живкова, завършила история в СУ „Св. Климент Охридски“
– В какво се изразява приноса на научните кадри в Пиринско за осветляване на македонския въпрос?
– Дейността на научните кадри в Пиринско започва в относително спокойна обстановка. По инициатива на местни интелектуалци от Благоевград и района бе създадена научнопопулярна библиотека за историко-политически знания в редакционен състав: кин Георги В. Димитров, Стоян Германов, Йордан Ванчев, Илия Йовков и Боян Ненов. За двегодишния период бяха издадени около 15 научно-популярни брошури, в които се разглеждаха аспекти на македонския въпрос от древността до наши дни. Разпространяваха се сред обществени организации, училища, читалища, музеи, военни поделения и др. По същото време бяха организирани лектории, двудневни семинари с дейци на образованието и културата. Лектори са известни български учени Д. Косев, Н. Генчев, П. Петров, Стр. Димитров, Л. Панайотов, С. Дамянов и др.
– В какво се изразява новото в официалната позиция на София, отразено в Декларацията на МВнР от 25 юли 1978 г., в която за пръв път ясно са поставени „открити въпроси“?
– В средата и в края на 70-те години настъпиха нови промени в българо-югославските отношения. Югославските ръководители бяха придобили голямо самочувствие покрай политиката на „необвързаните страни“.
– Да, по-възрастните читатели си спомнят Движението на необвързаните държави, основано 1961 г. в Белград по инициатива на група държавни лидери, сред които Йосип Броз Тито, Джавахарлал Неру (Индия), Гамал Абдел Насър (Египет), Сукарно (Индонезия) и Кваме Нкрума (Гана)…
– Да, в това Движение Югославия играеше важна роля. Някои, като Михаило Апостолски, този самозабравил се самозванец с медицински проблеми, заявява, че „българският народ е генетично увреден“. Същият този Михаил, чиито родители са български учители, а самият той моли цар Борис ІІІ да го назначи на военна служба в Българската армия, прави недопустими расистки изявления. Българското правителство, ръководейки се от разбирането, че не трябва да се пречи на политиката на Съветския съюз на Балканите, направи големи отстъпки и плати висока цена. Но това приключи към средата на 70-те години. На 25 юли 1978 г. чрез Декларация Външното министерство изнесе пред света всички „спорни и безспорни“, „открити и закрити“ въпроси. Там се посочва, че дълги години, докато България запазваше мълчание, югославското ръководство водеше антибългарска кампания в ООН, ЮНЕСКО, комунистическото движение и други организации. С тази кампания се цели да се запазят границите на Кралство Югославия след Първата световна война. Да се създаде историческо минало на „македонската нация“ чрез фалшифицирането и ограбването на българската история и култура. Непрекъснато да се повдига въпроса за „македонското малцинство“ в Благоевградски окръг. В България националният въпрос е решен на основата на свободното волеизявление на всеки гражданин. Населението в Пиринска Македония е неразделна част от българския народ. Тук няма македонско малцинство, освен в главите на някои политици в Скопие. Македонската народност не съществува през Средновековието, нито през Възраждането и по време на освободителните борби. Така формулираната политика на България остана непроменена до 1989 година.
– Къде е „ахилесовата пета“ на тезата на Скопие за т.нар. „македонска нация“? Ако тя започва да се формира след 1945 г., няма как да е историческа форма на развитие от народност към нация, а своеобразен насилствен, духовен геноцид над българите във Вардарска Македония!
– Македонизмът като теория и практика е насочен срещу единството на българския народ. С политическо решение, на основата на географския принцип, във Вардарска Македония бе обявена „македонска нация“ и „македонски език“! Така се противопоставя част от миналото на българите на друга. Започва да се „доказва“ изграждането на новата нация. Най-напред това се прави с фалшифицирането на изворите. Когато в тях се говори за българи, авторите напускат всяка добросъвестност, като ги обявяват за „македонци“. Ако приживе някоя историческа личност или автор пише в автобиографията си или в друг документ, че е българин, следва обяснителна бележка, че „не бил осъзнат като македонец“. Македонската нация е политическа нация. Тя не е израсла от естествените процеси на определен етнос, а нещо изкуствено създавано и утвърждавано след 1945 г. Прескачат се цели векове на съвместен живот, за да се формира национално съзнание. В НР Македония всички въпроси се решават политически. Собствената македонска „нация“ с поддръжката на Белград започва да се налага от услужливите пера на „учени“, на които трудно може да се даде тематична класификация и характеристика. По-нататък двата процеса – политика и наука – започват да се преплитат взаимно, да се обслужват. Създават се институции за производство на „историческа истина“.
– Това напомня мисъл на Джордж Оруел в неговия роман-антиутопия „1984“, публикуван 1949 г.: „Историята като стар пергамент се изтриваше и се пишеше толкова пъти, колкото беше необходимо. И не съществуваше начин да се докаже, че е била направена фалшификация“…
– Да, в условията на духовен херметизъм израснаха две поколения в новата република с табуирано съзнание, поколения с неправилни, изкривени представи за историята, за миналото. Така старателно изгражданата македонистка схема непрекъснато изисква търсене на вътрешен враг – многобройни физически и духовни преследвания, лагери, разни заплахи, инспирирани битови инциденти. Външният враг в случая е ясен и един – България с нейните държавни и научни традици и организации. Етногенетичният модел съдържа словесна агресивност, която използват особено последните две правителства в Скопие срещу България. При тези условия трудно биха могли да се водят полезни разговори.
– След 1990 г. с разпадането на Титова Югославния Бившата югорепублика Македония се обособи в отделна държава. Каква оценка давате на управлението на ВМРО-ДПМНЕ на Любчо Георгиевски в края на 90-те години, а и на последвалите ги?
– След разпадането на Югославия България призна новата република с името Р Македония. Българската страна пое историческа отговорност, не се съгласи на дележ на територии и териториални аспирации, даде тласък за признаване и от други държави. Но безусловното признаване имаше и друга страна. То бе прибързано, необмислено, без реална оценка на историческите процеси и реалността, поддавайки се на някои твърдения, че е възможно да започне война. Мнозина изследователи и анализатори на Балканите, добре запознати с действията на югославските власти в международните организации, даваха препоръка: „Не бързайте, има проблеми“. Така бе пропуснат този шанс, поне да се фиксират проблемите между двете страни в исторически и съвременен план. Правителството на Никола Клюсев [ян. 1991 – авг. 1992] бе склонно да се водят разговори. При правителството на Л. Георгиевски [1998 – 2002] се забелязват някои нюанси в политиката по македонския въпрос с подписването на няколко споразумения по компромисната формула „на официалните езици на двете страни“. Въпреки това българската общественост остана с горчивия привкус, че това е временно сближаване. Действително следващите правителства, особено това на Н. Груевски и Хр. Мицкоски показаха и показват, че не са научили нищо ново, не са забравили старите становища от Титово време за нацията и малцинството. Всъщност те са от същата школа, която се самопроизвежда в днешно време. Антибългарската кацпания продължава и в отделни случаи се форсира, надминавайки всякакви норми на търпимост, толерантност във взаимоотношенията между двете страни.
– Каква е Вашата експертна оценка за т.нар. френско предложение. Някои смятат, че, с изключение на условието Скопие да промени Конституцията и впише българите като държавнотворен етнос, де факто София „клекна“ и призна македонскиот идентитет (нация), македонският език и култура. До ден-днешен, минаха вече четири години, а Скопие категорично отказва впише българите.
– По замисъл френското предложение съдържа актуални за времето проблеми, както и тяхното решаване в дългосрочна перспектива. Натиска беше главно върху България – да отстъпи, да наруши собствените си решения, за започване преговори с Македония за включване в Конституцията на гражданите, които са си запазили българското национално съзнание.
– Всъщност преговорите почват едва след като Скопие, безусловно, първо, промени конституцията и впише българите, след което да стартира преговорният процес за членство, глава след глава…
– Този документ не взе предвид многобройните петиции, меморандуми, обръщения и други на бежански, родови, на научни организации в „спора“ между София и Скопие… Нашенци повярваха, че спорът не е само двустранен, а общоевропейски. Но не всички във Европа са склонни да търсят рационални решения.
– Какви са основните грешки на нашенските управляващи по македонския въпрос през последните 15 години?
– Върху българската външна политика като цяло и специално по македонския въпрос тегне САТЕЛИТНИЯ СИНДРОМ. Все някъде да се наредим,у към някоя Велика сила, нещо характерно за малките държави. Само че ние винаги се оказваме на страната на губещите. За всички периоди, с малки изключения, е характерно липсата на добре обмислена, аргументирана национална стратегия. Липсата на последователност често пъти се заменяше с импровизации, зиг-заги, дори понякога без външен натиск. В няколко поред десетилетия българската страна се отнасяше с прекалена толерантност, добронамереност към управляващия елит в Скопие. Не получихме нито един добронамерен жест. Българските правителства не реагираха достатъчно сериозно срещу физическите и духовни преследвания на българите във Вардарска Македония. След 1994 г. не защитиха редица интелектуалци заради волята и решителноста да се противопоставят на македонизма. Мълчанието и пренебрежителното отношение към някои провокативни прояви на Скопие не са добър атестат за външната политика на София. Когато се говори за Европа и нашето членство, да не се пропуска факта, че ние сме в тази Европа от 1400 години със своя принос в Европейската цивилизация. Нашите далечни предци при други условия успешно са защитили българския национален интерес.
– Имате ли рецепта за рестартиране на блокираните българо-македонсики отношения, или всичко е напразно?
– В днешните условия трудно може да се говори за възстановяване на преговорите между двете страни. Становищата по различните аспекти на македонския въпрос са много отдалечени. Българската позиция е отдавна известна. Българските институции – парламент, правителство, Министерство на външните работи, депутати в Европа има върху какво да се замислят. В спора с РС Македония остава въпроса за отнемане на духовност, на историческа памет, традиции и отричане на българския принпос в Европейската цивилизация. Всичко това се прави за изграждането на „македонската политическа нация“. Досега чрез своеволните разходки из историята, археологията, етнографията, културата и тяхното псевдонаучно интерпретиране, се внушаваше, че Македония е едва ли не център на Земята. По всичко изглежда, че е дошло времето Скопие да се откаже от тез мегаломански, идеи. От романтичното опиянение за величието на македонската нация, от националния нарцисизъм.
– Всъщност, не се ли така „създаде“ македонската азбука! С подписа на Председателот на Народната влада (правителство) на Народна република Македониjа Лазар Колишевски?!
– Македонската политическа нация бе създадена с един политически акт, както това стана на 16 май 1945 година с утвърждаването на македонската азбука. Мнозина изследователи и анализатори смятат, че в бъдеще трябва да се говори за един народ в две държави, или да се напише една историяна „македонските българи“. Но дали в Скопие управляващите ще проявят усет за дългосрочно и перспективно мислене?!
Интервю на НИКОЛА СТОЯНОВ
Най-после нещо добро! Дано има кой да го прочете в София!