Бившият партиен секретар М. Атанасова: В с. Слащен за един месец обучих 100 тютюноработнички за шивачки, животът ме срещна и с Т. Живков – земен човек, майтапчия

Мариана Атанасова е родена на 30 юли 1943 г. в Дупница. Трудовият й стаж започва в ДИП „Марек“, където изкачва постепенно стълбата на своето професионално и партийно развитие. Започнала е работа като шивачка на специални машини. Първите две години е била избрана за партиен отговорник, а през 1972 г. за партиен секретар на трети цех. Била е инструктор на ПУЦ /Професионално-учебен център/ към ДИП „Марек“, обучила е 100 тютюноработнички за шивачки… За активната си дейност е предложена да влезе в ръководството на завод „Марек“ като заместник-секретар на заводския партиен комитет и председател на контролната ревизионна комисия. Била е заместник-командир по политическата част по гражданска отбрана в завода и като партиен секретар е присъствала на другарска среща с бившия първи Тодор Живков. За партийната си дейност е оценявана и награждавана многократно. Мариана Атанасова е партиен секретар 45 години, 10 от които е на квартал „Христо Ботев” 2 АБ. Била е в ръководството на БСП  Дупница, когато председател на партията в града е бил д-р Първан Дангов. Мариана Атанасова е член на Българския антифашистки съюз /БАС/ и касиер на Дупнишкия район, както и дългогодишен отговорник към завод „Марек“, хористка е в хора към ТД „Рилски езера“, член е на клуб “Родолюбие“ и Клуба за здраве на ветераните спортисти „Марек“. Щастлива майка е на две деца – син и дъщеря, които живеят в Италия от дълги години, и баба на трима внуци – две момичета и едно момче.

На чаша ароматно кафе разговаряме за живота й.

– Г-жо Атанасова, имали сте трудно детство. Вярно ли е, че Ви се е налагало да простирате тухли, за да си купите учебници и тетрадки за училище?

– Родена съм на 30 юли 1943 г. в много бедно семейство. Имах тежко и нерадостно детство. Бяхме три деца – две сестри и един брат, за нас се грижеше предимно майка ни, която беше тютюноработничка. А щом свършваше работата на тютюна, отиваше на друго място, за да ни издържа. След като завърших основното си образование в ОУ „Неофит Рилски“ в Дупница, се записах да уча в гимназия „Христо Ботев“ в града. Поради липса на средства, ми се налагаше да работя, като простирах тухли, с тези пари си купувах тетрадки, престилка, обувки, затова се прехвърлих в СПТУ по облекло, шивашка паралелка, за да се уча на занаят. Бях първенец на курса и бях предложена да кандидатствам висше образование в МЕИ – София, в специалност, свързана с шивашката промишленост. Не заминах, защото вече бях омъжена, с две деца. Предпочетох да запазя семейството си…

– На 18-годишна възраст започвате работа в ДИП „Марек“. Ставали сте в 4 часа сутринта за работа… Какви бяха условията на труд, имали ли сте инциденти?

– През 1960 г. на 18-годишна възраст започнах работа в ДИП „Марек“, в производството като шивачка на различни операции. Ставахме за работа в 4 часа сутринта, в 5 часа започвахме смяната. Тогава имаше режим на тока, налагаше се да караме нощни смени… Имах един инцидент, когато работех на машините за копчета и елици. Шиехме военни платнища и на тях дупките ги оплитахме на специални машини. Бях нощна смяна, както си шиех дупките на платнището, без да искам, пръстът ми попадна между гнездото на машината и иглодържача. Не попадна иглата върху пръста, а ме удари винтчето със сила. Аз се уплаших, хванах си пръста и припаднах… По едно време чух как колегите ми викаха „Марианче, Марианче…“ и ме плискаха с вода… През 1977 г. бях трудоустроена поради вегетативна полиневропатия на горните крайници, заради което имам признато професионално заболяване. След трудоустрояването ръководството на завода реши да ме прати на по-лека работа и ме назначиха за инструктор на Професионално-учебен център /ПУЦ/.

– Разкажете за естеството на Вашата дейност?

– Когато дойдеше нов човек в завода, аз започвах да го обучавам на по-леките процеси в шивашкия занаят. Провеждахме изпити с работещите за повишаване на разрядите, а след това и на степени. За тази цел изготвях въпросниците и съответно и отговорите на работниците, за да могат да се подготвят. Тогава бях изпратена в командировка в село Слащен, Гоцеделческо, където за един месец обучавах 100 жени от тютюноработнички в шивачки. Показаха голямо уважение към мен. След завършване на обучението имахме тържество, изпратиха ме с подаръци за благодарност. За обучението на новите работници имах обособена работилница с наименование „Направи си сам“. Тя служеше и на останалите работници да си ушият нещо извън работно време. Беше снабдена с различни шевни и специални машини.

– Имате дългогодишна партийна кариера…

– През 1969 г. от комсомолския набор бях приета в редиците на БКП. Първите две години бях избрана за партиен отговорник, а през 1972 г. за партиен секретар на трети цех. Тогава заедно с Партийното бюро осиновихме едно момиче сираче, което учеше в СПТУ по облекло. Грижехме се за него през тези две години. За абитуриентския му бал събрахме пари и му купихме рокля, обувки, чанта дадохме му пари и за снимки… Купихме сладкиши и то почерпи по случай завършването си всички колежки… За активната ми дейност бях предложена да вляза в ръководството на завод „Марек“ като заместник-секретар на заводския партиен комитет и председател на контролната ревизионна комисия. Бях оценявана и награждавана с много отличия, часовник, орден на труда „Сребърен“, екскурзия до Кишинев, Одеса, Ленинград, Москва, класацията „Достойни синове“ и част от томовете на Тодор Живков…

– Вие сте била заместник-командир по политическата част по гражданска отбрана в завод „Марек“ – Дупница и като партиен секретар сте присъствали на другарска среща с бившия първи Тодор Живков…

– Като заместник-командир по политическата част по гражданска отбрана в завода бях на обучение в село Рударци, Пернишко, а в Плевен провеждахме бойна политическа подготовка, която се състоеше в умението ни да боравим с противогази и оръжие и теория. Като дългогодишен партиен секретар участвах в пленум в Кюстендил. Присъстваха Александър Лилов и Людмила Живкова. На този пленум бях подготвила изказване, което беше оценено много добре от Александър Лилов. Участвах на другарска среща под мотото „Достойни синове“ с Тодор Живков. Бяхме първо в Народния театър „Иван Вазов“, а след това на Витоша. Тодор Живков беше много земен човек, майтапчия…

Бях и в ръководството на БСП – Дупница, когато председател на партията в града беше д-р Първан Дангов. Колективът беше сплотен, решаваха се проблемите на хората. Спомням си, че с д-р Първан Дангов ходехме при партийните членове, които не можеха да идват на заседание, на пленум, ходили сме на конференция в Рила. За мен д-р Първан Дангов е добър човек, позитивен, отзивчив. Човек, който държи на думата си… Освен дългогодишен член на БСП съм й член на Българския антифашистки съюз /БАС/ и касиер на Дупнишкия район. Участвахме в различни мероприятия, свързани с антифашистката борба.

– Какво Ви е мнението за председателя на БСП на национално ниво сега Корнелия Нинова?

– Харесвам я като човек. Думите й са премерени, с тежест, на място. Няма празни думи и обещания. Стреми се да сплотява партията.

– Споменахте в разговора ни, че сте ходили на екскурзия в Кишинев, Ленинград…С какви впечатления останахте от тези градове?

– В Кишинев ми направи впечатление, че там светофарите нямаха светлини, като тук, а пишеше „стаите“ и „идите“. От Кишинев си купих много хубава ютия, която и до днес  пазя. Купих и красива кукла на дъщеря си. В Ленинград се любувахме на белите нощи… По линия на Техническа научна творческа младеж /ТНТМ/ съм ходила в Източна Германия, в Берлин, Лайпциг, Дрезден… Там имаше всичко, а ние от тук бяхме си купили салами, сирене, кашкавал, като мислехме, че там няма такива неща.

– Вие сте била дългогодишен отговорник на хора към завод „Марек“, а днес сте хористка към ТД „Рилски езера“, в клуб “Родолюбие“ –  Дупница… Какво Ви дава песента?

– В хора на завод „Марек“ бяхме около 35 човека, от почти всички отдели на завода. Водехме много задружен живот, на всичките уважавахме рождените дни, черпехме се, пеехме „Многая лета”. През 1990 г. бяхме поканени в гр. Новозьибков по случай 8 март да изнесем концерт. Представихме се много добре, отзивите за нашето изпълнение бяха много добри. Останаха ни незабравими спомени. След този концерт ходихме в Софхоз, Красная звезда, където изнесохме концерт и бяхме почерпени с обяд и аперитивчета за настроение. На влизане в Софхоза, видяхме камион, пълен с деца, които се изселваха от селото заради радиацията от Чернобил. Изпращаха ги техните родители, които бяха покрусени, и ние, виждайки това, се мобилизирахме и решихме да им повишим настроението. Концертът премина много добре, имаше аплодисменти, овации и след това всички разпуснахме в залата за танци.

На 10 септември 2016 година организирах среща след 35 години с бившите хористи, която беше изпълнена с емоции и спомени за хубавите дни, прекарани в Новозьибков. На всички участници бяха раздадени дискове от Новозьибков и Софкоза от концертите. Взехме решение всяка година първата събота след 9 септември да се събираме.

Когато се пенсионирах, се записах в хора към ТД „Рилски езера“ – Дупница. Бях секретар и имахме много участия. Ходили сме на Предел, в Плевен, в Тетевен, в Стара Загора, Сандански, Пловдив, на язовир „Копринка“. Записах се в Клуба за здраве на ветераните спортисти „Марек“ – Дупница. Участвахме във всички национални и зонови състезания, където се представяхме много добре. Публиката ставаше на крака и скандираше „Дупница, Дупница!”. Спомням си, че една година бяхме домакини на национално състезание. Бяха дошли гости от цяла България, около 300 души. И ние отидохме в складовете, където ни даряваха различни продукти – салам, сирене, кашкавал, отделно сладкиши, и направихме пакети за гостите. Към клуб „Родолюбие“ гр. Дупница имахме сформиран хор и участвахме на фестивала на „Позитано” 20 във връзка с Патриотичната песен на Альоша и руската песен. Представяхме се добре, с подбран репертоар. С Клуба на жените подържахме тесни връзки с жените от Благоевград, Кюстендил.

– Щастлива майка сте на две деца, които живеят в Италия. Разкажете за тях…

– Синът ми и дъщеря ми живеят в Италия. Дъщерята е от 20 години там, а синът – от 19. Синът ми е гр. Страдела, на 70 км от Милано, а дъщерята – в гр. Мария Делаверса. Имам трима внуци – две момичета и едно момче. Дъщерята има две деца – син, който е семеен, и дъщеря, а синът има една дъщеря, тя също е семейна. Синът ми отначало разнасяше вестници и списания, а след това гледаше възрастен човек. Сега вече работи в най-големия завод в този район за производство на млечни продукти. Произвеждат кисело мляко, синьо сирене, извара… Заплащането е над 2000 евро на месец. Дъщерята работи почасово, като се грижи за възрастни хора.

– Вие скоро се върнахте от Италия. Какво Ви направи най-силно впечатление от живота там?

– Да, ходя при децата ми в Италия. Последно бях за шест месеца, бях на гости при дъщеря ми. За мен в Италия е скъпо, на едно пазаруване отиват 60-70 евро. Дъщеря ми живее в лозарски район. Всеки ден се разхождах по 1-2 километра. Направи ми впечатление, че там целогодишно хората си работят лозята… Няма дупки по улиците, както в България…Дъщеря ми ме води на екскурзия във Верона, видях къщата на Ромео и Жулиета. Ходихме на Пианченца. Хората са отзивчиви, като те срещнат по улиците, винаги те поздравят, усмихват се… Даже имах такъв случай, вървях си по тротоара и срещнах съседите на дъщеря ми. Аз ги поздравих на италиански език и те мен, но съседите започнаха да ми говорят, но аз като не ги разбирам… Знам около 1500 думи на италиански език, но ми е по-трудно да правя изречения. А и голяма част от тях говорят на диалект и не мога да ги разбера…Опитах от италианската кухня. Най-много ми харесва тяхната пица. Докато бях на гости при дъщерята, готвех българска кухня…

– Как преживявате Вие в България?

Много трудно, с много лишения. Аз благодаря на Господ, че децата ми са живи и здрави и работят, за да ми помагат финансово, защото пенсията ми не стига само за лекарствата, които взимам всеки месец. В Италия пенсионерите получават безплатни лекарства и безплатно лечение, изследвания… А тук, в България, си плащаме лекарствата, въпреки че сме здравно осигурени, пак си плащаме, когато отидем на преглед. Не дай си Боже да ни се наложи операция, тогава става още по-страшно

– Да завършим с нещо оптимистично. Какво ще пожелаете на Вашите набори?

– Да бъдат живи и здрави, да не се предават, и най-важното – децата ни да бъдат живи и здрави.

Интервю на НИКОЛАЯ ИВАНОВА

loading...


Коментар с Facebook

Подобни новини

Остави коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *