Доцент д-р Златко Павлов е роден на 20 юли 1947 г. в невестинското с. Църварица, живял е и учил в Драгомъж, Малък Поровец, Исперих, София, Благоевград, Предел. Завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов”. Работи като актьор в Хасково и Перник, научен секретар във ВИТИЗ и театрален педагог в ЮЗУ „Н. Рилски”. Играе в над 5 филма, осъществява стотици представления на моноспектакли, режисьор е на над 80 театрални спектакъла. Създател е на 3 театрални формации. Осъществява за първи път в България извънстолично висше театрално образование. Основател е на Учебния студентски експериментален театър (УСЕТ) в ЮЗУ „Н. Рилски” и на университетските специалности театрална педагогика, театрално изкуство, актьорство за драматичен театър. Автор е на книги и статии за обучението и възпитанието на актьори. Публикува литературно творчество в списания, литературни сборници и в периодичния печат. Дългогодишен член е на Литературния салон „Огнище” при НЧ „Никола Вапцаров-1866”, а отскоро и негов председател. На 20 септември доц. Павлов ще отбележи своята 75-годишнина с премиера на стихосбирките „Живея“ и „С дъх дафинен“.
– Какви мисли и чувства те спохождат по повод твоята 75-годишнина?
– Мисля, че имам щастлив живот. Хиляди хора срещнах – хора, които ми предадоха свои послания, житейски уроци. Научиха ме да ценя красотата и доброто. Не ми спестиха и разочарования, и болки, предателства. В живота си повече обичах, не се научих да мразя.
Раздавах се на младите хора – моите студенти и възпитаници в УСЕТ и Младежкия театър, в много театрални трупи. Усещам обичта на децата си – синът ми Борис, дъщерята София. Брат ми Димитър и отскоро покойната ми сестра Симеонка ми дадоха увереност, че човек по-пълноценно израства, когато е обвързан с преданост към близките. Животът ми е отдаденост.
– Рожденият ти ден бе на 20 юли, но ще го празнуваш сега. Защо?
– Така се случи, че ми бе „писано“ да се боря за живота си, да оцелея след тежка болежка на рождения ми ден – 40 дни бях в болнични и хосписни стаи. Наново проходих след 30-дневно битие с абокати, системи, санитари, сестри, лекари… Не ми се искаше да пропусна рождения си ден, защото бях вече подготвил своите две поетически книги.
– Преди пет години синът ти ти направи изненадващ подарък, като издаде поетичната ти проза „Звън от песъчинки”. След това ли написа стиховете за двете стихосбирки? И нека разширя малко въпроса – откога пишеш и само поезия ли?
– Повечето ми стихове са от последните 5-6 години, а има някои, писани преди повече от половин век. Пиша още от 8-9-годишна възраст. Първата ми литературна творба беше фейлетон, публикуван във в. „Септемврийче“ – бях десетгодишен. Пишех и публикувах стихове във вестници, до оня миг, когато в студентската ми квартира в София някой влезе и прибра всичките ми ръкописи. Тогава бях и литературен редактор на вестника на Висшия медицински институт „Медицинска трибуна“. Добре че носех в чантата си ръкопис за първата си стихосбирка, та имам архив от поетическата ми младост. Е, имах и публикациите в литературни сборници, издавани в град Исперих, където завърших гимназия. След случката с иззетите ми писания реших да се занимавам с театър – създадох първия ъндърграунд театър („Глас“) в… мазето на Фармацевтичния факултет, където бях студент.
Освен поезия пишех и пиша разкази, ще се осмеля да кажа, че имам и излъчвана реализация на радиопиеса, спечелила конкурс на националното ни радио. Имам и драматургически творби, които съм осъществявал в театралните си трупи.
– Да се върнем в миналото ти. Разкажи за своите корени и семейство. Какви хора бяха те и на какво те научиха?
– Предполагам, че родовите ми корени са на бежанци от Егейска Македония. Те се заселват сред горите на с. Църварица, в територията на свободната от робство България. Землището на това село граничи с благоевградските села Клисура, Обел, Логодаж. Бабите и дядовците, а и родителите ми бяха представители на крайно бедни планински хора. Майка беше много музикална жена, с висок интелектуален капацитет, а баща ми с много непокорен и авантюристичен дух. От родителите си се научих на трудолюбие, честност и преданост.
– Кой и защо ти избра името Златко и как ти го изпълни със съдържание?
– Исках първородният ми син да се казва Борис, така е трябвало да се казвам аз. Според традициите на Църварица трябвало да нося името на кръстника си. Тръгвайки към църквата, кръстникът ми неочаквано предложил да ме кръстят… Златко, защото баща ми намерил гърне със злато. Това е според разказ на мой чичо – Драган, който живееше в Димитровград.
Споменах за духа на баща ми. Местните млади хора през пролетта на 1947 година били на организирана бригада за засаждане на борчета. Завалял дъжд. Наклали огън и баща ми решил да впечатли с поведението си своите съселяни. Вдигнал кирката и я забил в средата на огнището с думите: „Е тук ще засадя борче“. Кирката попаднала на някакво гърне. Баща ми го грабнал, скрил го под палтото си и побягнал. Хората разбрали, че в гърнето има злато, защото изпаднали няколко жълтици…
Следват по-късно драматични мигове, намиране на още едно гърне със златни накити, подпалване на къщата ни, бягство от Църварица и преселване на семейството ни в Северна България (село Драгомъж)… Но това е тема за един роман, в който основната идея би била, че намерено злато не носи щастие. Живях в бедност, в лишения. Останало е името ми.
А чичо ми Драган, с когото не бяхме се виждали, ми разказа историята, потвърдена по-късно от мои роднини. Майка беше зарекла баща ми никога да не казват на децата, на нас, за намирането на злато. И заръката беше спазена – нещастията не биваше да ни застигат от навярно прокълнатото злато. Нямаше да знам и до ден-днешен, ако не бях отишъл в Димитровград да участвам в национален конкурс по художествено слово, посветен на Пеньо Пенев. Съчетах с близостта на Пловдив, където снимах в ролята на студента Гануш във филма „На живот и смърт“. Прескочих до Димитровград, за да потърся и своя чичо, който ме посрещна доста резервирано, защото съм му изглеждал може би като някой евентуален престъпен елемент. След като се разговорихме и му споменах, че след фармацията съм започнал да уча актьорско майсторство, той каза: „Ами ще учиш, баща ти намери злато“. Мина край ушите ми съобщението на чичо за златото, защото в този момент по телевизията излъчваха филма на Людмил Кирков „Произшествия на сляпата улица“, където играех ролята на следователя Стоян. Погледна ме по-внимателно и уважително чичо ми Драган и след това ми разказа за името ми и… златото.
А името си Златко изграждах не с цената на златото, което носи нещастие. Изградих стойности за името си с творчеството си като актьор, режисьор, театрален педагог и човек, който обича и цени човешкото у човека.
– Животът ти протича на много места, кръстосал си България надлъж и нашир. Къде се чувстваш у дома?
– У дома се чувствам, когато съм сред близките и приятелите си, без значение дали съм в някои от поселенията, където съм живял – Църварица, Драгомъж, Хасково, Благоевград… Обичам си и всеки дом, в който ме отглеждат, според стиховете на Хьолдерлин, „шумолящата гора и цветята, сред които се учех да обичам“. Обичам и дома си сред вълшебната планина, сред прегръдката на Пирина и Рила – Предел.
– Малцина хора знаят, че преди ВИТИЗ си завършил фармация. Много необичаен е този преход. Как се случи?
– Не, не е много необичаен преходът. Бяха такива времена, че във висшите училища по изкуствата по това време не можеше да се кандидатства, ако не си отслужил в армията. Нямах нищо против да „отбия войнишкия си дълг“, но не ми се искаше да прекъсвам пътя си за учене и развитие. Две години ми изглеждаха много, не се знаеше дали след казармата щеше да ми се учи. Като ученик се занимавах с литература, театър и… математика. Имах отлична диплома от гимназията и кандидатствах с химия, математика, биология. Приеха ме навсякъде, но предпочетох фармацията. И това беше добре, защото през тези години играх и в Народния театър, в Студентския театър, воден от Людмил Кирков, създадох своя театър „Глас“, пишех си стихове и т.н. Тогава се влизаше много трудно във ВИТИЗ – над 3000 кандидат-студенти за 30 места! Всяка година накрая на втория семестър вземах по 2 уверения, че съм освободен от военна служба, защото съм студент – едното уверение за Военното окръжие, а другото – за приемните документи във ВИТИЗ. Три години поред кандидатствах и ме приеха след следването във фармацията. Учих после във ВИТИЗ и едва след това отидох да служа в НШЗО в Плевен, после и като граничар…
– Колко дълго протече актьорската ти кариера и какви роли си играл?
– Имам два актьорски сезона в ДТ „Иван Димов“ – Хасково, където играх централната роля на г-н Славчов в постановката „Летопис на събитията по време на позорището „Многострадална Геновева“; Филип Д’Орсини в „Тайната на кулата Нел“; Матей Нищото в „Опит за летене“; докторът в „Сако от велур“; два сезона в ДТ „Боян Дановски“, Перник – студентът в „Клопка“, капитанът в „Човекът с пушка“. В този период още три сезона бях към Театър на словото към Концертна дирекция. Имам над 600 представяния на моноспектакли с художествено слово из цялата страна.
– Кой те откри за киното и в кои филми си играл?
– Възможност да играя в киното ми даде най-напред Людмил Кирков. Вече споменах за филма „Произшествия на сляпата улица“. Учителят ми във ВИТИЗ проф. Филип Филипов ме препоръча за ролята на Гануш в трисерийния филм „На живот и смърт“ – режисьор Неделчо Чернев. Снимал съм в „Трета след слънцето“, „По хребетите на времето“ – в ролята на Трайчо Костов, в многонационалния филм на Лев Озеров „Войници на свободата“ в ролята на Здравко, в „Хора на път“, „Откраднат живот“ – провинциален акушер-гинеколог, „Вината“ – владика.
– Преподаваш във филиала на Висшия педагогически институт, прераснал в Югозападен университет, почти от самото му основаване. Защо замени сцената с преподаването?
– Пожелах си да бъда сред добрите театрални педагози и успях. Като актьор не бих постигнал най-високи постижения. Тогава ми се случи и трагичното преживяване с боледуването от рак и смъртта на майка ми Милкана. В коридорите на НАТФИЗ ме срещна проф. Пенчо Пенчев. Той ми предложи да дойда в Благоевград – да се освободя и от емоционалния си стрес, а и ми разкри перспективите на театралната педагогика. Самият той след кариера в Младежкия театър в София претърпява катастрофа и тръгва към попрището на преподавател по сценично слово.
– Какъв ти се видя Благоевград тогава и как се разви професионалната ти кариерата тук?
– Благоевград си беше типичен малък провинциален град. Но имаше нещо омайващо. Зараждащият се университет, многото млади хора по улиците и площадите създаваха усещане, че това може да бъде център на духовен живот. Един ден в разговор с ученика ми и съратник Ангел Ангелов му казах: „Дойдох в този град – в него да живея, да работя и… умра“. Градът растеше, развиваше се, с преобразяването му в края на 80-те години стана привлекателен… За жалост това продължи не повече от двайсетина години.
В годините на „разцвета“ на Благоевград имаше подем на културния и духовен живот – изгради се РТЦ, създаде се Камерна опера, Драматичният театър стигаше национални върхове, ансамбъл „Пирин“ жънеше национални и международни успехи, Биг Бендът на Благоевград ставаше все по-атрактивен и качествен състав, художниците и фотографите организираха значими изложби, правеха инсталации край Бистрица и града. Читалището, Младежкият дом бяха центрове на високи постижения в художествената самодейност, провеждаха се национални театрални прегледи и фестивали, Франкофолии, международният джазов фестивал на Венци Благоев, международният театрален фестивал на АИТА. Създадох международния фестивал на университетските театри „БУФ на театъра“. издаваха се по едно време три ежедневника, два седмичника, алманах „Струма“.
В тази творческа атмосфера намериха своето място и моите търсения в театралното време и пространство – УСЕТ стана емблематичен театър, ЕСТ на Ставри Карамфилов достигна най-престижни признания.
Изграждах се в града като университетски преподавател – написах учебни помагала по театрално изкуство. Благодарен съм на Благоевград за възможността, която ми даде. Днес съм малко покрусен, че много от постигнатото остана в забвение…
– Липсват ли ти студентите?
– Не, не ми липсват. Аз съм с тях и сега, нищо че са пръснати из България и по света. За да си добър действащ университетски преподавател, трябва да си в подходяща възраст. Аз съм във възрастта на осмислянето.
– Активно участваш в читалищната литературна дейност от години, а отскоро оглавяваш и Литературния салон „Огнище”. Какво е ценното в тези занимания?
– Художествената самодейност е основа за укрепването на професионалното майсторство. Това се отнася и за литературната дейност. Ценното е, че чрез любителското творчество се намират възможности за остойностяване на личностните стремежи за създаване на ценности, които да останат в паметта на близки и приятели.
– Голям любител си на планините, живееш сред гората на Предел. Какво ти дава природата?
– Освен онова, което казах за гората и планината, ще допълня отговора си с това, че ми дава душевен мир, здраве и осъзнаване, че съм една прашинка във всемира, но и „звън на песъчинка“ от човечността.
– Кои гости си поканил за премиерата на 20 септември?
– Децата си, мои студенти, съратници, роднини, приятели, а защо не и почитателите си – имам и такива.
– Какво те радва и за какво мечтаеш?
– Радват ме добрите новини за близките ми хора, за света край мен. Радват ме и срещите с доброто и красивото у хората и в природата. Радват ме постиженията на изкуствата и обществото. А мечтая… мечтая по неосъществимото съвършенство и хармония у себе си и света.
– Коя твоя изстрадана мъдрост ще споделиш с читателите на вестник „Струма”, може и част от стихотворение?
– Без любов не се живее,
без вяра няма път!
Човекът в себе си открива Бог,
щом иска с Вяра
всичко да събира
в мечтата си Любов.
– До нови срещи след пет години!
Разговаря ЛАЛКА БЕНГЮЗОВА
