На 80 години исках да я върна в детството, което никой не забравя и в което винаги могат да се потърсят корените на успеха. А рождената й дата е 15 февруари 1946 година в Горна Джумая. Художничката Цветанка Грънчарова, която за мен винаги е била колкото естествена, толкова и възвишена в мислите, чувствата и емоциите, които са изразени и в картините й.
Зарадва се, че я върнах в мислите й там, където никога няма да угасне споменът за нещо топло, уютно, истинско, красиво и спокойно. Разказът й започна от детските години:
„Нашата къща беше последната в края на града. Около нас имаше красива природа. Помня една ливада, която отиваше до гарата. Дворът ни беше вълшебен – с много дървета и вкусни ябълки „Златна пармена”, имаше и лозова асма от памид. Баща ми гледаше грозде и правеше хубаво вино. Яне Чаушки се казваше той и беше работник в ДИП „Димо Хаджидимов”. Майка Василка е от с. Лисия, Кюстендилско, и дълги години работеше в Цигарената фабрика. През лятото всички нижехме тютюн. Гледали сме афион, памук, какво ли не… Татко е дошъл през 1937 година в града от с. Дреново, сега Дренково. Спомням си, че бях около 7-годишна, когато отидох на гости на любимите ми чичо и стринка на село. Тогава за първи път видях портрет ала Рембранд, статив, бои… Бяха на моя братовчед батко Крум, който беше кандидатствал в Художествената академия. Не го приеха, но обстановката около него тогава ме впечатли. Дядо е бил строител и при преместването е помогнал да си направят къщичка в Горна Джумая. Имах брат Станой и сестра Зоя, които вече не са между нас, но и двамата рисуваха добре. Брат ми рисуваше стомни, гърнета от натура, а сестра ми правеше плакати, лозунги… После и аз започнах да ги правя и животът ми тръгна в тази посока. Татко беше домошар, не се отбиваше в кръчми и ресторанти, от работа направо вкъщи си идваше. Обичаше да пише афоризми и Илия Куков, с когото бяха приятели, му помагаше да ги отпечатат във в. „Пиринско дело”. Преди да почине, татко подари на трите си деца по една тетрадка със стихове и афоризми и по едно родословно дърво, което сам беше направил”.
– Изборът да се занимаваш с изкуство е още от детството ти, но как осъзна, че искаш да се занимава с рисуване професионално?
– Обичах да рисувам и любимият ми учител в Трето основно училище беше Асен Карадачки. Всички го обичаха. Той умееше да заразява децата с това изкуство. Неговите родители имаха градини до нас и бяха близки с моите родители. Той ме запали по рисуването. Аз обичах акварела и с Емето Гемеджийска бяхме приятелки. Тя ме молеше да отида с нея да кандидатстваме в Художествената гимназия в София, но баща ми не ме пусна. Тя замина и нейният живот протече по един начин, моят – по друг. Записах Политехническата гимназия „Св.св. Кирил и Методий” в Благоевград и там правех табла по различни предмети. Сприятелих се с Васето Методиева, с която бяхме изрисували всичките си тетрадки. Не се оплаквам, но когато завърших гимназията, бях много сърдита на баща ми, че не ме е пуснал в София. Един ден, след като завърших, татко ме изненада, като ми предложи да започна работа в първото художествено ателие в Благоевград с ръководител Стойко Донев. По-късно всички го познаваха като КОХУ – художествено ателие за културен отдих и художествена украса с ръководител Аргир Манасиев. От Стойко Донев за първи път чух за Димитър Казаков-Нерон, за Кеазим Исинов, все имена на известни художници, за които Стойко разказваше с любов. След войниклъка при нас дойде и Тодор Варджиев и работихме заедно. Тази среда не можеше да не ми повлияе. Завърших Техникума по художествени занаяти в София, специалност „Аранжорство”, но не съм работила по тази специалност, защото в това ателие имаше много работа. В Благоевград и в региона се организираха културни прояви – като театралния фестивал „Аита”, прегледа на народното творчество „Пирин пее” на Предел, фестивала на политическата песен „Ален мак” – много работа имаше. Изпълнявахме проекти на Стойне Шаламанов, на Христо Бараковски, на Лили Бенева, на Жоро Ножаров, светла им памет. Огромни плакати сме правили за всички тези събития. Бяхме забележителен културен център тогава. Спомням си след един преглед на „Пирин пее” бях толкова запленена от цялата красота и пъстрота на фолклорните изпълнители, че започнах да ги пресъздавам по стилизиран начин. Бях нарисувала две пирински момичета с бели кърпи и ги предложих за журиране на една изложба, но ми ги върнаха. Питах защо и някой от художниците ми каза, че са били много претенциозни. За мен този отговор означаваше – не си завършила академия, пък имаш високи претенции. Винаги ще съжалявам, че не завърших тази академия. Стана ми обидно, че не съм се реализирала както трябва, че колегите по-отвисоко гледаха на мен. Не се отказвах никога обаче, продължавах да рисувам… Тогава се насочих повече към пейзажа. И в него намерих красотата, която ме вълнува, и започнаха да ми приемат по една, по две, понякога и по три картини в изложби.
През 1980 година ме поканиха да работя като художник изпълнител към Ректората на Югозападния университет, който тогава беше все още филиал на Софийския университет. Там се правеха плакати, съобщения, табла за откриване на учебните години. В Югозападния университет се запознах с Драган Немцов и по негово предложение се включих като преподавател и ръководител на Детска група „Батик” – рисуване върху коприна – към центъра „Знаме на мира” в кв. „Вароша”. Немцов работеше към екипа на Людмила Живкова и обикаляше света, за да популяризира нейната идея, свързана с децата. Той ме заведе при директорката на комплекса тогава – Лиляна Велева. По негово настояване създадохме школа „Батик”. Изпратиха ме в Бургас, където беше създадена първата школа по батик, след това в Шумен и в Благоевград направихме третата. Ходихме на пленери с децата. В комплекс „Знаме на мира” организираха такива прояви във всички 11 къщи, където децата се занимаваха с керамика, живопис, литература, кукли… Бях на пленер в пионерски лагер в Созопол с 15 деца и там се запознах с художничката в Бургас, с която имахме много изяви, свързани с развитието на децата в тази школа. Допреди няколко години работих към Центъра по изкуствата, но школата „Батик”, за съжаление, отдавна е закрита. Бях щастлива, защото съм работила с най-талантливите деца от всички училища в града и региона.
– Човекът до теб винаги оказва влияние върху развитието ти, къде срещна съпруга си Христо Грънчаров?
– Завършвах 11 клас и отивах на училище по улицата от старата поща към гимназията. Срещу мен видях висок, строен, хубав мъж, със светло лице и румени бузи. Вървеше с още двама свои приятели. Разминахме се и въпреки че от майка знам, че не е възпитано да се обръщам след когото и да било, този път го направих. И той се обърна и ми стана толкова неудобно, идваше ми да потъна в земята. След тази първа среща моя съученичка, която беше негова братовчедка, ме запозна с Христо пред читалището. Оженихме се през 1965 година. През 1966-а се роди първият ни син Юлиян, а през 1968 – вторият, Бисер. Юлиян завърши Инженерния факултет към пожарната в Симеоново, а по-късно и право. Съжаляваше, че не е наблегнал на рисуването, за да кандидатства архитектура, но сега е строителен инженер в София. Голяма прилика има между свекър ми, сина ми Юли и мъжа ми Христо. Юли има моите очи, а Бисер – очите на татко му.
Христо беше среден техник и се занимаваше със студена обработка на металите. Беше един от първите, назначени в ЗИИУ – Завода за измервателни инструменти и уреди в Благоевград. И аз поработих две години там, но децата бяха малки и се отказах, за да ги гледам. Върнах се в КОХУ.
Бисер Грънчаров е синът, който наследи таланта на майка си, защото днес е сред най-добрите ни художници и двамата работят в ателиета в една от къщите на кв. „Вароша”. Той завърши живопис във Великотърновския университет при проф. Сашо Терзиев, един от най-добрите портретисти в страната. Казвали са му Червения професор, защото когато е трябвало да се правят портрети на управляващите, на него са разчитали.
„В началото на Бисер му беше трудно, защото професорът беше много строг, но след това му беше благодарен за всичко, на което го е научил – сподели Цецка. По-голямото му момиче – Лори, завърши психология с отличие, а синът на Бисер – Борян, сега е студент в УНСС. Дъщерята на Юли се казва Петя и на този етап отрича висшето образование. Младите около нея смятат, че каквото и да учиш, накрая ставаш барман. Това е различно в мисленето на поколенията, но не можеш да промениш младите хора. Сами трябва да стигнат до истината за себе си по своя си път. Скоро изпратих една от моите лазарки на внучката и тя каза: „Хубава е, но пак не е усмихната”. Спомням си след 1989 година дойдоха тук група японци и проявиха интерес към моите малки българки, които имаха по-скоро сувенирен характер. Един приятел на Бисер, иконописец, ми беше оставил дървени плочки, които не бяха качествени за иконата, аз бях залепила върху тях платна и направих образи на малки българки. Тогава японците ги гледаха и преводачката ме попита: „Хубави са, но защо са толкова тъжни?”. Кольо Китанов казваше: „Картината е душата на художника”. Сигурно е така. Може би съм била тъжна!”.
Цветанка също отдавна върви по своя път и сбъдва желания, свързани с изяви в областта на изобразителното изкуство.
„Колко пъти съм вървяла с картини под мишница за участия в общи изложби, но тогава журитата бяха много взискателни и имаше едни установени критерии, които трудно се нарушаваха. Винаги имаше представител на СБХ, пък аз бях жена, а трудно се пробиваше в мъжкото съсловие. Колко пъти със сълзи се прибирах с картините, които бях приготвила за изложба”.
Първата си самостоятелна изложба Цветанка прави след демократичните промени у нас в голямата зала на Градската художествена галерия и си спомня: „Бях изненадана колко много хора дойдоха на откриването на тази изложба. Представи ме Пламен Бонев, който по-късно за една друга моя изложба в Историческия музей беше написал едно много хубаво есе за мен. Имах нахалството да дам това слово на директорката на Българския културен институт в Будапеща и тя го прочете като предисловие на изложбата ми там, а след това ме представи и от свое име”.
Цецка до днес пази есето на Пламен Бонев и ми го даде да го цитирам, то е от 23.11.1993 г.:
„Есенни цветя, летни пейзажи, пролетни вечери, сини къщи на фона на синьо небе, копринено лилаво като привечер – в съзвучие с ярки и контрастни зелени и жълти. Оранж, чист, от тубата: едри мазки с четката и щрих с дръжката й, натрупване на боя на листа – като неосъзната болка, като изкушение. Стени на къщи без прозорци, обреченост и самота на някое селце. Настроения, които трудно ще откриеш някъде в средата на префинената Европа, но ако умееш да чувстваш и виждаш тук, на всяка крачка ги има.
И всичкото това в малките картини на Цветанка Грънчарова. Всичко това и още нещо. Като че ли някакъв шепот, някаква тишина, заглушаваща всичко – и лицемерието, и злобата, и безмислената самовглъбеност на посредствеността, която напоследък се навъди, която грабва окото, но не трогва чувствата.
Далеч от суетата, от шаблона и от фалшивото, тези малки картини имат свойството да ни правят щастливи.
Есенни цветя, летни пейзажи, пролетни вечери. А около нас е зима!”.
И сега, в началото на нейната 80-а пролет, си говоря с Цецка в ателието й, където от стените ме гледат нейните цветни прозрения, пронизани от едно общо усещане на тишината, която обича щастието! Тя е разпознаваема, няма как да сбъркам нейните лазарки и пейзажи. Слагаше на картините си хубави заглавия, сякаш са имена на популярни народни песни, като „Далечен звън”, „Тодоро ле, гиздава”, „Рано ранила Гергана”, „Чула ли си, Радо?” и други.
Цецка винаги се е възхищавала на народните песни, на облеклата на изпълнителите, на огърлиците, пафтите и споделя: „Мъжът ми често ме насърчаваше да правя лазарки, но слабостта ми са пейзажите и са провокирани от моите емоции!”.
Много самостоятелни изложби е откривала Цветанка Грънчарова. Спомня си една голяма изложба в Софийския университет, който често е посещавала по работа, и разказва: „В университета имаше много приятна художничка, която винаги ми е помагала, за да свърша добре работата си. За едни Климентови празници на 25 ноември ме покани да направя голяма изложба в централното фоайе на Софийския университет и беше много впечатляващо представянето ми там. След това ме поканиха в „Яйцето” – барчето на преподаватели и служители. Там правиха изложба и моите деца от групата „Батик”. Каквото и да работих, във всяко свободно за мен време рисувах и участвах в изложби”.
Питам я как се раждат темите при нея, как разбира какво иска да нарисува, а тя ми казва, че всичко е спонтанно.
„Моите пейзажи са асоциативни. Аз не рисувам от натура, ателиетен художник съм. Идвам тук и обичам да си играя с боите и да експериментирам с цветовете. Понякога дори прекалявам. Иска ми се да е по-монохромна работата, да е по-спокойна, но когато човек е приказлив, това се отразява и върху картините му. Всичко се отпечатва на платното – характерът, манталитетът, емоцията. Упрекват ме, че в пейзажите ми има много дървета. Те присъстват почти във всичките ми картини. Дървото е символ на живота – с дълбоките корени, чрез които черпи минерали и хранителни вещества от земните недра, а клоните му отиват в безкрая, чак до Бога. Хубав символ е дървото. Има в картините ми загатване на къщички, образи на хубави българки… За някои може да е скучно, но това е моят вътрешен свят и аз си го обичам. Емоцията се отразява и на цветовата гама – по-тъмна или по-светла, зависи от преживяванията ми. Има всичко в картините ми – дързост, радост, тъга, спокойствие…
Питам дали Христо, мъжът до нея, е харесвал творчеството й.
„Помагаше ми много и ако сега беше тук, щеше да е по-радостен от мен. Беше хубав човек. На 21 май се навършват 25 години, откакто напусна земния си път, но сякаш е тук и ме подкрепя.
Правих една ретроспективна изложба в Регионалния исторически музей, докато сега се опитвам да подбера най-доброто от цялостното си творчество. Избрала съм около 70 творби от новия период, но има и от 80-те, от 90-те години. Накрая с Иван Милушев ще решим какво да остане. Юбилейната ми изложба е на 24 април в Градската художествена галерия в Благоевград.
Радостта за мен е приятното усещане, което моите картини оставят в хората, които ги гледат. Децата ме питаха какъв подарък искам за 80-ия рожден ден. Още не съм им отговорила, но за мен десет рамки за рисуване ще бъдат най-големият подарък.
Работата винаги е била всичко за мен. Когато децата имаха нужда, времето беше за тях и трудно съвместявах всичко, но пак съм успявала. Когато ми се рисуваше, сядах и го правех, правя го и сега и никой не може да ме спре. Най-хубавото е да ти е приятно, когато отиваш на работа. Един от класиците казваше: „Направи десет картини и от тях може би една ще се е получила. В търсенето, мисленето и стремежа да се получи нещо по-добро е гаранцията за успеха. Животът е да правиш това, което обичаш, и да се чувстваш уравновесен и хармоничен”.
Цецка ме изпрати с думите: „Не се оплаквам, гледам напред и живея на инат!”, и ми подари един от нейните малки пейзажи, който свети като свещичка в мрака и ми напомня за огъня в душата, който никога не угасва и винаги осветява пътя.
ЮЛИЯ КАРАДЖОВА
