По всичко изглежда, че скоро ще си имаме нов национален празник – 24 май. Той щял да изведе на преден план културата и писмеността. И след като явно не е задължително да е дата, символизираща държавност и институционалност, аз бих искал да направя свое собствено предложение за национален празник, пак е май, но малко по-късно – 28-ми. И какво е станало на 28 май, питате вие. Ами тогава е умрял Алфред Адлер. Кой пък е този, питате пак. Ами това е един австрийски доктор и психолог. К‘во?!?!? Той е човекът, въвел термина „комплекс за малоценност“.
28 МАЙ, ДЕН НА КОМПЛЕКСАРИТЕ. МИСЛЯ, ЧЕ ТОВА ЩЕ Е ЕДИН МНОГО ПОДОБАВАЩ НАЦИОНАЛЕН ПРАЗНИК
за (комплексарска) нация като нашата. Позволете да се обоснова – според доктор Адлер някои хора с комплекс за малоценност се опитват да го компенсират, като стават изключително състезателни в опит да докажат, че не са незначителни. Много често като защитен механизъм срещу чувството за малоценност хората развиват комплекс за превъзходство. Комплексът за превъзходство възниква, когато човек изпитва нужда да докаже, че е превъзхождащ останалите, въпреки че в действителност не е.
Комплексите за превъзходство обикновено са защитни механизми, които издават изключително дълбока несигурност в себе си, ранимост, слабост и чувство на неадекватност в някакъв смисъл, смята психологът доктор Хейли Шафир. Нека видим сега как ние, българите, се вместваме в тази диагноза.
„България е дала огромно богатство на Европа в сферата на културата, писмеността и знанието“, това заяви лидерът на ПП Кирил Петков като основание за избора на 24 май. Богатството, което България е дала, е „огромно“ и го е дала на цяла Европа, и то в цели три области – култура, писменост и знание. Това изявление, което среща одобрението на огромна част от българите, много точно се вписва в определението за комплекс за превъзходство – нужда да докажеш, че си превъзхождащ, въпреки че в действителност не си. Нека за момент оставим настрана гръмките лозунги и погледнем по-отблизо действителността – извън България. Кирилицата днес се ползва като единствена официална азбука в Русия, Украйна, Беларус, Киргизстан, Таджикистан, Абхазия и Южна Осетия.
ВЕДНАГА СТАВА ЯСНО, ЧЕ ТОВА, КОЕТО БЪЛГАРИЯ Е ДАЛА, НЕ ГО Е ДАЛА НА ЕВРОПА.
Реалността е, че „цяла Европа“ използва латинската азбука, която освен това се използва от 70% от населението в цял свят и е безапелационен лидер сред азбуките, но аз поне не съм чувал за „Ден на латинската азбука“. Районът, в който се ползва кирилицата, всъщност е Евразия, и най-вече Русия (и бивши съветски републики) – две неща, които днешните модерни евроатлантици, напиращи да вкарат деня на кирилицата в Конституцията, толкова мразят, че дори ги използват като обида срещу своите опоненти.
И сега какво стана – дали сме писменост не на Европа, a на „враговете“ й, забавно, а? Толкова по въпроса за това дали ли сме писменост на Европа, или не съвсем. Как беше клиничното определение: „Когато човек изпитва нужда да докаже, че е превъзхождащ, въпреки че в действителност не е“. Освен това трябва да уточним, че писмените системи сами по себе си са само един инструмент за записване и предаване на знания, информация и изкуство. Безмерно по-важно от създаването на писмената система е това, което след това съответните народи са написали с нея. И тук ние, българите, отново не можем да устоим на нуждата да доказваме, че сме превъзхождащи, въпреки че в действителност не сме.
Всички българи с гордост ще ви кажат за „Златния век на българската книжнина“ и книжовните ни школи. Готов съм да се обзаложа на солидна сума обаче, че много малко от нас знаят, че зад това внушително име се крие доста по-невзрачна действителност. „Азбучна молитва“, „За буквите“, „Историки“, „Шестоднев“, „Небеса“, „Златоструй“, „Симеонов дневник“… Ами горе-долу това е. Пръстите на едната ръка не стигат да ги изброиш, но двете са предостатъчно.
ТОЗИ СКРОМЕН НАБОР ОТ СЕДЕМ АВТОРСКИ ТВОРБИ НИЕ БЕЗ УГРИЗЕНИЯ НАРИЧАМЕ С ГРЪМКОТО ИМЕ „ЗЛАТЕН ВЕК НА БЪЛГАРСКАТА КНИЖНИНА“.
Разбира се, били са написани и много преводи от гръцки, но почти всичко е църковна литература. Няма изкуство, няма философия, няма естествени науки, няма политика. Но има един ясно изразен клиничен комлекс за малоценност, маскиран зад претенции за превъзходство. В интерес на истината, трябва да признаем, че по онова време, 10-и век, цяла Европа е в доста тежка политическа и културна криза и значимите неща, които се случват по целия континент, са много малко. Единственият ясно разпознаваем цивилизационен обект в Европа по онова време е съседната на нас Византия, от която за съжаление древните българи възприемат обидно малко, но това е цяла друга тема. Една уверена в себе си нация, която не страда от комплекс за малоценност, би признала тези факти, би приела спокойно това, че в древността предците ни са писали много малко на новата азбука и не би се опитвала изкуствено да раздува малкото, което реално е било постигнато. Такава нация не би натяквала постоянно: „И ний сме дали нещо на света и на вси славяни книга да четат“, а би се замислила над сравнението какво сме създали ние и какво останалите с „нашата азбука“. Защото Пушкин, Толстой, Чехов и Достоевски са щели да напишат великите си творби, независимо на каква азбука.
ИСТИНСКИЯТ ПРИНОС КЪМ КУЛТУРАТА И ЗНАНИЕТО СЕ ИЗРАЗЯВА В СЪДЪРЖАНИЕТО НА НАПИСАНОТО, А НЕ ВЪВ ФОРМАТА НА БУКВИТЕ, КОИТО СА ИЗПОЛЗВАНИ.
Когато древните гърци осъзнават потенциала на финикийската азбука, те я заемат, подобряват я (добавяйки гласни) и след това написват с нея огромен брой шедьоври в областта на литературата, философията, науката, политиката. Много от тези текстове са основополагащи за развитието на западноевропейска цивилизация и оказват огромно въздействие и до ден-днешен. На никой логично разсъждаващ човек обаче не би му хрумнало да каже, че „финикийците са дали огромно богатство на Европа в сферата на културата, писмеността и знанието“.
Всъщност тази история с превръщането на 24 май в национален празник е само един от редица примери, показващи нашия колективен комплекс за малоценност:
„България е най-старата държава в Европа“ е друг един симптом на въпросния комплекс. Приравняването на съвременните национални държави със средновековните царства, освен че е признак на комплекс, също така показва и неразбиране на историята на възникаването на модерните национални държави. (По тази логика всички съвременни държави са стари, колкото и България, тъй като и те са имали своите царства. „Ама ние не сме си сменили името 1300 години“, не се предаваме ние, комплексарите. Само че и Гърция не си е сменила името, защото името на Гърция всъщност е Елада и хората там са се наричали така още от времето на първите олимпийски игри през 776 г. пр.н.е., което по нашата комплексарска логика ги прави с 1000 години по-стари от „най-старата държава в Европа“).
Разбира се, преди хиляди години не е имало нито държава Гърция, нито държава България. Гърците обаче са имали написани конституции на своите градове-държави, закони, театри, в които са гледали трагедии (жанр, който те самите са създали), съдилища, демократични институции (които отново те първи в Европа създават), имали са Сократ и Аристотел. А ние? Ние сме имали „Златен век на книжнината“ със 7 авторски текста, чиято ценност е най-вече в това, че въобще са били написани, а
ЗА ИЗСЛЕДВАНЕ НА СВОЯТА СРЕДНОВЕКОВНА ИСТОРИЯ СМЕ ПРИНУДЕНИ ДА РАЗЧИТАМЕ ПОЧТИ ИЗЦЯЛО НА ПИСМЕНИ ДОКУМЕНТИ, СЪЗДАВАНИ ПРЕЗ ГОДИНИТЕ ОТ ЧУЖДЕНЦИ
(най-вече византийци). „Българите са писали малко“, казва в едно интервю Вера Мутафчиева, историк и специалист по османистика и социално-икономическа история на България по време на Османската империя. „И ний сме дали нещо на света, но като сме дали, защо не сме писали?“, задава г-жа Мутафчиева въпроса, който за съжаление ние, българите, упорито избягваме. А го избягваме, защото отговорът няма никак да ни хареса.
Може би най-яркият пример на нашия национален комплекс за малоценност е любимото ни „турско робство“. „Като въстана целият български народ да пищи, че някой го бил нарекъл другояче, а не „робство“. Е, по това ще разберете колко държим да сме роби“, тези думи на Вера Мутафчиева много кратко и ясно показват същината на проблема. Тезата, че ние сме били велики, но изостаналата Османска империя ни е поробила и е спряла нашето развитие за 500 години и затова сега сме на това дередже, е колкото невярна, толкова и популярна в страната ни. А тя е много, много невярна. Това, че не сме били роби, е очевадно, но освен това: „Което село е искало, си е направило читалище, което е искало, си е направило църква. Това хората са го направили и никой не им е пречел“, продължава г-жа Мутафчиева.
Но най-важното според мен и нещо, за което и аз самият никога не се бях замислял, преди да го чуя от нея, е следното:
„500 ГОДИНИ ДА НЯМА ВОЙНА НА ТЕРИТОРИЯТА ТИ, ДА НЕ ДАВАШ ВОЙНИЦИ. ПРЕЗ ТОВА ВРЕМЕ ЕВРОПА СЕ Е ИЗКЛАЛА НАПРАВО.
После, тук няма гладни вълни, никога. Като си помислиш, че цяла средна и северна Европа е яла зеле и алабаш“. Не си спомням някой в училище да ми е казвал за тази страна на нашето „робство“. Съмнявам се, че и днес в училищата някой говори за това. Защото явно ние си обичаме нашето „робство“. То толкова добре пасва на нашия комплекс за малоценност.
И затова накрая отново бих искал да отправя своето предложение: да направим 28 май „Ден на комплексарите“, национален ден на България. И да призова: Комплексари от цялата страна, обединявайте се!
ИВО СТАНОЕВ
