Благоевградчанката Мария Лалева, най-продаваният български автор в последните три години: Вселената те познава по-добре от теб самия, не бих искала да знам бъдещето си, защото изборите ми днес определят моето утре

Мария Лалева е родена на 17 юли 1969 г. в Благоевград. Завършила е езикова гимназия с френски език. Има висше икономическо образование. Живее в София. Омъжена. Има един син. Мария Лалева не се нуждае от реклама, всички я познават с уникалните й стихове, които преди да бъдат издадени, получиха живот и многохилядна публика от фейсбук.

Мария е сценарист и продуцент на най-новия български филм „Дамасцена“ – мащабна и амбициозна творба за пътя на едно момче от Долината на розите към мечтата му.

„Вярвам в най-безумните си мечти, вярвам в най-безнадеждните хора наоколо ми, влюбвам се в пороците им, в най-дълбоките им тайни, крещящи зад тези пороци, вярвам, че всеки носи антиотровата на собствените си страхове и на непоисканите и недадените си прошки. Мечтая за зимно море и тишината на честно присъствие”, признава откровено в интервю Мария Лалева.

На въпроса с какво „Дамасцена“ е различен филм и какъв според нея е пътят на българското кино, тя е категорична: „Има кино и киноиндустрия. Киното е авторски акт. Тук говорим за творби. Киноиндустрията е машина за печалби. Тук говорим за продукт. Да, много ни е мрачно киното. Може би си изживява депресията. Или сатурновата дупка преди рождения ден.

Нямаме нужда от носталгия по старото българско кино. По-скоро вярвам, че имаме нужда от честността на емоцията, която българските стари филми носят. Изкуството възпитава. Затова отговорността на авторите е огромна.

Темите, историите, въпросите. Зрителят е жаден да вярва – в красотата, в нежността, в надеждата. Той най-често идва в киносалона не за да види и чуе отговора, а да чуе правилния въпрос, за да си отговори сам. Това е нашият филм”, категорична е Мария Лалева.

А по повод на любовта талантливата благоевградчанка е убедена, че любовта е талант. „Или талантът – любов. Все едно и също е. И любовта, и талантът са по-големи от един човешки живот”, казва Мария Лалева.

В края на миналата година излезе „Пасиансът на архангелите“ – новият роман на Мария Лалева, най-продавания български автор в последните три години.

„Пасиансът на архангелите“ разказва за семейство, въвлечено в поредица от конфликти, тайни, обрати, мистерии и суеверия. „Човешкият свят, разделен на черно и светло, ад и рай, лъжа и истина, его и душа, се разкрива чрез история, наситена с предизвикателства и болка“, споделя Мария Лалева.

Главната героиня Юстина минава през множество изпитания, срещи и раздели, преди да създаде семейство и да осинови две момичета. Съдбата й е отредила дарбата да разгадава стъпките на човека, редейки пасианс с тесте старинни странни карти, и да разкрива отклоненията на хората от предначертания план на душите им. Животът я сблъсква с рождената майка на двете й осиновени дъщери, на която тя разкрива тайните си, преди да умре. Конфликтът между двете сестри, оплетени в любовен триъгълник, и съдбата на извънбрачното дете, родено от забранена любов, са в основата на тежки избори и сериозна вътрешна трансформация на останалите герои. Огромна роля в историята изиграва изхвърленото на улицата куче, което не просто спасява живота на един от главните герои, но и го провокира да открие истинските ценности в живота.

Името на Мария Лалева е известно в съвременната българска литература още с излизането на стихосбирките „Личен архив“ (2013) и „Не съм ви ближна“ (2016), които претърпяват няколко преиздания през годините. Но истинска популярност и любов от страна на многобройните почитатели й донася романът „Живот в скалите“. Само за три месеца романът се превръща в бестселър на годината според класацията на престижната верига книжарници „Хеликон“ и продължава да е в класациите за най-продавани книги, като оглавява: Топ 100 на „Хеликон“ за най-продавана книга 2019, Топ 50 на „Хеликон“ за най-продаван български автор за 2019 и 2020 и най-продавана книга на десетилетието и единствен български автор в Топ 10.

Ако някой за първи път чува името Мария Лалева, коя е тя?
Която сам избере да бъде. Убедих се, че хората възприемат другия според собствените си мерки, понятия и очи. Пречупват и старите, и новите си познанства през призмата на личните си граници, болки, предразсъдъци и настройки. Далеч по-важно е да си отговаряш на въпроса „Кой съм аз?“ всекидневно. И да се опитваш да си максимално честен и смел в отговора. Може би е крайно време да спрем да разказваме себе си на останалите и да започнем да разказваме себе си на себе си.
Защо пишеш?
Не знам… Това е честният отговор на този въпрос. Като любов е. Не знаеш защо обичаш някого или нещо, но с цялото си същество знаеш, че обичаш. Същото е и с писането. То е вътре в теб и иска да се прояви, да има форма, да се напълни със смисъл, да си зададе ритъм, мелодия, да си нарисува лице. Да има живот – негов, личен… Пиша само когато съм „чула“ думите, „видяла“ съм картината и съм й доловила „музиката“. Ако нещо от тези неща липсва у мен, не пиша, защото ще липсва и в написаното. А тогава нито аз като автор ще съм цяла, нито написаното ще е цяло и завършено. Когато пишеш, най-важното е да знаеш кога да замълчиш и да не пишеш.
Как избираш героите?
Когато усетя, че могат да ме надскочат като автор, да излязат извън рамките, които човекът в мен неминуемо ще им зададе. Дали ще е реален прототип, или съвършено измислен герой, важното е да почувствам, че с него можем да водим диалог, да се скараме, да се обичаме, да се нагрубим, да си простим, нещо да научим един от друг. Героите са като любимите хора в реалния живот – нужна е свобода на общуване помежду ви и огромно доверие. И най-вече много, много честност.
А сюжетите?
Сюжетите са рамката на картината, дължината на лентата, цветът върху четката. Сюжетът дава нюансите, ограниченията, тоналността, но човекът е центърът. Поне за мен е невъзможно да съществува друг център. Понякога се налага да влезеш грубо в сюжета, да го разпарцальосаш, да го свиеш, ако е нужно, да го обереш, но да е по мярката на героя, на образа. Героят си вика сюжета, не обратното. Поне при мен е така.
Как се променяш като писател?
Аз не се възприемам като писател. Променям се като всеки жив човек. Разширявам се, свивам се, пропадам, издигам се, спирам, сменям темпото, минавам от мажор в минор, от черно-бяло в цветно. И доколкото си позволявам да пиша, дотолкова промяна на човека в мен се проявява и в думите ми. Това му е най-хубавото на този свят – промяната.
Наблюдавайки живота около себе си, какво днес те вълнува?
Разделението. Сякаш живеем в едно сито, което съдбата неуморно и доста силно люлее без намек за пауза и нямаме никакво време за осмисляне – хора и неща пропадат и изчезват от реалността ни, разкриват се и се приближават други хора и неща, които досега не си забелязвал. Вярвам, че на енергийно, духовно ниво наистина живеем в разделно време. И нашата задача сега е да не се вкопчваме в нещата, които Вселената отделя от нас, за да не ни завлекат през дупките на ситото. В „Пасиансът на архангелите“ съм написала: „Вселената те познава по-добре от теб самия“ и навярно по-добре от теб знае какво и кого да премахне от пътя ти, с кого да те срещне, къде да те отведе, за да изпълниш мисията на душата си. Живеем във времена на раздели. Обикновено на раздяла най-ярко изгряват истините, най-безпощадно падат маските и най-необратимо свършват илюзиите. И в това има огромна доза свобода и красота.
Играеш ли карти?
Лукановата и Виденовата зима ме свариха студентка в сесии. Режим на ток, купонна система и други „екстри“ на прехода. На свещи доста карти играехме, докато чакаме токът да дойде, за да четем за изпит. Тъмно-романтично и хазартно се очертава в спомените ми началото на безкрайния преход към „светлото“ бъдеще.
Как ти хрумна структурата на новия ти роман?
Отзад напред. Първо започнах да пиша „Песове“ – роман за кучешкия поглед към човешкия живот. После се появиха няколко съвсем истински истории, които ме плениха, и вплетох написаното до този момент с историите на Юстина, игуменката и двете дъщери. Цялата тази сага се разлисти като пролетно дърво и „старите“ образи си търсеха техния човек измежду новите. Аз само ги следях и разказвах. Появиха се неочаквани за мен герои, които си искаха мястото – черната врачка Босила е такъв образ. Тя толкова много искаше да си тръгне от тази земя опростена и светла, че не ми остави друг избор, освен да й дам като автор това право. Героите си следваха пътя, а романът – тях.
При скалите все още намираш своето вдъхновение, защо?
Защото все още ги чувам. И защото те са единственият храм, който аз познавам.
Кога един писател има необходимост да се включи в обществените движения?
Не правя разлика между писател и човек, гражданин, в контекста на този въпрос. В обществено движение или в политическия живот човек би трябвало да се включва, когато осъзнае и усети, че е достигнал до ред, яснота и хармония, до равновесие, справедливост и честност вътре в себе си, че да отдаде тези неща и извън себе си в името на съграждането на общ ред и правила, които да почиват на баланс, истина и хармония. Мисля, че не само у нас, а и по света локомотивът, който тегли вагоните с мераклии към обществена дейност и политика, е претъпкан с его, липса на вътрешна яснота и равновесие, измамната илюзия за превъзходство над останалите поради ерудиция и образование, алчност. Светът има нужда от духовност и опростяване, от любов и усещане за единение. Не виждам в абсолютно нито един кандидат за политически пост у нас подобни стремежи и качества. Усещането ми е за сюжет в психиатрията с криминално-задкулисни елементи и прекалено отворен и неясен финал.
Ти си човек с остро чувство за справедливост, какво те гневи днес?
Няма да се уморя да повтарям, че гневът е черна територия, че в гнева има твърде малко истина и абсолютно никаква любов. Поради тези причини бягам от емоциите, свързани с гняв, защото те са токсични и отравят първо този, който им се поддаде. Човешко е да се бунтуваш, да разбиваш стените на затвора, да воюваш за справедливост и истина, но нека първо го направим тихо вътре в себе си и да победим собствените си ограничения и предразсъдъци, собствените си страхове и високо самомнение, собствените си кусури. След това гневът навън ще се трансформира в спокоен диалог за пътя, не в гняв, който ще руши безогледно. Липсата на вътрешен диалог е голямата причини за гневния ни крясък към света извън нас.
В какво намираш спокойствие?
Първо в себе си. И се научих да си помагам сама, когато усетя, че махалото на емоциите ми се е залюляло в крайности. Самотата е балсам за душата и ума. Хората се страхуват от нея, но аз вярвам, че единственият път към себеосъзнаване и лечение, към равновесие е самотата. И тишината, която тя дава, за да чуеш себе си. Другите хора, па било то и най-обичаните, и шума на света ги имаш всекидневно и в унищожителни дози. Безмилостно унищожителни.
Кога един писател замлъква?
Когато не усеща с всяка клетка на тялото, разума и душата си истината в думите си. Тогава е длъжен да мълчи.
Смяташ ли, че „Пасиансът на архангелите“ ще последва успеха на „Живот в скалите“, който се превърна в бестселър и е в класациите на най-продаваните книги у нас?
Оставила съм живота да се случва, без да се опитвам да го контролирам и предвиждам. Каквото е нужно да се случи, ще се случи. Понятието „успех“ е много разтегливо и относително. Ако успехът на една книга се измерва в тираж, то „Пасиансът на архангелите“ вече има успех само месец след излизането му от печат с реализирането на 25 000 продадени книги. Но ако успехът означава книгата да има отзвук и емоционална реакция, да провокира, да вълнува, ще е нужно време, за да отговорим на този въпрос.
В „Пасиансът на архангелите“ ти отново засягаш общочовешки теми като любов и омраза, ад и рай, добро и зло… Те ли са най-голямото ти вдъхновение?
Те са нашата реалност, живият ни живот, всекидневните условия, в които прекарваме дните и нощите си, в които сме поместени, и изграждаме себе си. Времената се менят, обстоятелствата се преобръщат, нагласите и вярванията се видоизменят, но едно остава непроменено в нашия свят – двойките противоположности, в които човешкото същество е орисано да създава себе си. В този смисъл противоположностите, напрежението между тях са големите ни човешки теми за осмисляне, не толкова за вдъхновение. Вдъхновение аз лично откривам само в стремежа на човека да разкрива все повече и повече от всичко красиво и светло, което носи, и да го превръща в реалност.
В книгата ти главната героиня Юстина използва старинни карти, за да разкрива отклоненията на хората от предначертания план на душите им. Ти самата вярваш ли, че животът ни се ръководи от нещо по-висше, или сами управляваме съдбата си?
И двете едновременно, в това е голямото предизвикателство на чудото да бъдеш човек. Духовното израстване минава точно през това привидно противоречие – да имаме съдба, мисия, задачи като духовни същности и същевременно да имаме свободната воля като човеци да направим всеки, абсолютно всеки избор по земния си път, дори такъв, който да ни отклони от мисията на душата ни. Навярно най-голямото предизвикателство пред човешкия интелект е да приеме това противоречие.
Ако ти самата имаше възможността да научиш бъдещето си, би ли искала да го знаеш и какво би направила?
Не бих искала да знам бъдещето си, а и донякъде съм убедена, че е невъзможно, защото изборите ми днес определят моето утре. Ако искам да знам нещо със сигурност, това е дали съм на пътя си, вървя ли по път, който е в хармония със съдбата ми и със задачите, които душата ми си е поставила. В моите представи човекът е едно огромно същество, надарено с неподозирани от него големи сили и възможности, което бавно и постепенно се е упътило към осъзнаването и на тези сили, и на себе си, и на света – материален и духовен.
В „Пасиансът на архангелите“ съществува конфликт между две сестри, оплетени в любовен триъгълник. Кое е по-силно – любовта или връзката със семейството?
Едното не противостои на другото. Връзките, било то семейни, емоционални, интимни, приятелски, са точно това, което се съдържа в етимологията на думата „връзка“ – връзвам. Може би е време да преосмислим любовта и да не я поместваме единствено в представата ни за интимна връзка между две човешки същества. Бъркаме връзка с любов. И затова някак налудно противопоставяме любовта срещу каквото и да било. А това е невъзможно. В семейството има любов или няма, в приятелската връзка има любов или няма, във връзката между двама партньори има любов или няма. Нашата задача е да разберем има ли я любовта в тези наши връзки, или я няма. И какво правим, ако я няма – оставаме във връзката и имитираме любов, за да продължим да бъдем в тази връзка, или отказваме да имаме връзки без любов – семейни, интимни, приятелски. Къде започват навиците, страховете ни, самозаблудите, лицемерието, лъжите ни, имитациите, търговията и къде свършват. Няма кой друг да отговори на тези въпроси, освен ние самите. И няма кого друг да обвиняваме или да съдим.
В романа изхвърлено на улицата куче помага на един от героите да открие истинските ценности в живота. Кои са те според теб в днешно време?
Истина, любов и свобода.