За мен ще бъде истинско щастие, ако костите на Самуил бъдат пренесени най-после в България.
Проф. Николаос Муцопулос
Думите на именития гръцки археолог са изречени на 21 май 2014 г. във Великотърновския университет „Св.св. Кирил и Методий“ по време на тържественото връчване на званието Doctor honoris causa за епохалното му откритие на тленните останки на цар Самуил, последният велик владетел на Първото българско царство. Открити са в голяма раннохристиянска базилика „Свети Ахил“, разположена на едноименно островче в Малкото Преспанско езеро. Там днес се събират гръцката и албанска граници.
955 години тази базиликата света обител е съхранявала в свещените си пазви една тайна. До 1969 г., когато гръцкият археолоиг Николаос Муцопулос не се натъква на странно погребение. Под земния пласт открива скелет на възрастен мъж на около 70 години, чийто ръст е между 150-160 см. Остатъци от позлатена ризница подсказват най-висок социален ранг. Открива и фрагменти от златотъканна дреха с изображение на две птици. За едни тълкуватели са папагали, за други – червеношийки.
Историческите извори „говорят“, че тази птица е била хералдичен елемент на Самуиловия род. И това вероятно е станало 997 година, след като Самуил бил коронясан за цар на Западна и Източна България. Алегорично двете птици символизирали двете части на Първото Българско царство: Източната част (Мизия и Тракия), и западната – земите на изток от Морава и цяла Македония, дълбоко на юг под Солун, до паралела Лариса – Корфу.
С мистичния герб е свързана родова драма в три акта, приключила четвърт век след смъртта на цар Самуил (1014 г.). Третият акт почва, когато 1040 година внукът на Самуил, Петър Делян, вдига въстание срещу ромеите. Тогава в подкрепа на царския си произход бунтовникът взема за аргумент герба на Самуил. Византийският историк Скилица: „И тъй, образували се два въстанически лагера. Единият признавал Делян, другият – Тихомир. Делян поканил на среща Тихомир с верните му войници и посочвайки герба, казал: „Защото един храсталак
НЕ ХРАНИ ДВЕ ЧЕРВЕНОШИЙКИ,
нито пък една страна не процъфтява, ако е управлявана от двама вождове“.
След тези думи Тихомир бил убит от собствените си войници, които преминали на другата страна. Така „цялата власт минала в ръцзете на Делян“ – завършва византийският хронист.
Мистичността на символа с червеношийките (с обърнати една към друга глави) алегорично олицетворявал единството на Западна и Източна България, постигнато от Самуил през 997 година.
Решаващ аргумент на откривателя, че в базиликата „Свети Ахил“ лежат останките именно на цар Самуил, се оказва намерената счупена лява лакътна кост, зарасла впоследствие накриво, под ъгъл 140 градуса. В драматична битка с ромеите при р. Сперхей (Средна Гърция) през 996 г. Самуил бил тежко ранен в лявата ръка, зараснала накриво.
Кой всъщност е Самуил, как и защо дръзнал да се изправи сам срещу най-могъщия император на Византия Василий ІІ Македонец (976-1025)! Самуил бил най-малкият син на комит Никола, могъщ български болярин в кръга на цар Петър (927-969). Като един от „велемощните комити на България“ управлявал най-голямата и ключова военно-административна област (комитат) на царството. Простираща се от Сердика (София) на юг и югозапад, включваща цяла Македония (без Солун).
Титлата „комит“ била равнозначно на княз или жупан. В „Грамотата на Пинчия“ от 994 г. се споменава, че бащата на Самуил се нарича Шишман. Т.е. прабългарско име, а при покръстването, станало в последните години на цар Симеон, станал Никола.
И нещо любопитно. Още през 1986 г. Йордан Вълчев в „Календар и слово“ на с. 156 пише: „В 976 г. [синовете на цар Петър] Борис и Роман бягат от Цариград, Борис бива убит на границата с България, Роман се добира до Скопие и там бива прогласен за цар с прозвище Шишман“. Защо Шишман? Защото по прабългарският календар 976-та е Година на Шъши (съсел, мишка). По тази възшествена на престола година владетелят или роденият получава името на съответната зодия по Прабългарския календар. До 991 г., когато цар Роман Шишман бил пленен от византийците, братята Арон и Самуил били нещо като регенти и военоначалници на царя.,
От последната третина на 60-те – нач. на 70-те години на 10 век събитийният фон почва калейдоскопично бясно да се променя.
Британският учен сър Стивън Рънсиман: „ На 30 януари 969 г. цар Петър умрял. Той царувал близо 42 години – като добър човек, но лош цар… Бурята се разразила рано през есента на същата година. Великата княгиня Олга била починала лятото на 968 г. и вече нищо не задържало Светослав в Киев. Той веднага потеглил (ПЪРВИ ПОХОД) с войска, съставена от руси [пруси – норманско племе – бел. Н.С.], печенеги и маджари… към Преславец на Дунава и оттам се насочил към сърцето на България“[1].
Василка Тъпкова-Заимова: „В началото на лятото на 968 г. Светослав се спуснал по Днепър със своите лодки-еднодръвки. Той водел със себе си войска от 60 000 души (без наемниците)…, срещу него излязла 30-хилядна българска войска, но не могла да му окаже сериозна съпротива. Светослав успял да превземе около 80 български крепости по Дунава“. (История на България. Том 2. Първа Българска държава. – София, Издателство на БАН, 1981, с. 390)..
ВТОРИ ПОХОД НА КНЯЗ СВЕТОСЛАВ (ЛЯТО 969 Г.)
Когато нахлулите войски на киевския княз Светослав достигат Преслав, замонашилият се цар Петър не издържа на напрежението и умира (30 януари 970 г.). Така си отива най-дълго управлявалият български владетел. Половината от течащата в жилите на Светослав кръв била българска. Бил син на българската княгиня Олга (дъщеря на първородния син на княз Борис Расате-Владимзир) и норманският конунг Игор, но си останал езичник. Това обяснява унищожителността на неговите походи срещу България.
В. Тъпкова-Заимова: „При тези усилни години, когато североизточните области на Българската държава се намирали в ръцете на русите, в югозападните български земи четримата синове на управителя на Средецката област комит Никола – Давид, Мойсей, Арон и Самуил – се обособили като независими владетели и продължители на българския държавен живот. Сега от Цариград на драго сърце върнали в Преслав двамата цар Петрови синове, държани дотогава в заложници, и по-големият от тях заел престола под името Борис ІІ. С този ход византийците се надявали да ограничат движението на „комитопулите“, т.е. на синовете на комит Никола“ (с. 390).
Император Йоан Цимисхий контрирал, като подбудил лятото на 969 г. печенегите да нападнат столицата Киев. Светослав временно се оттеглил на север. Като отблъснал печенегите, отново през есента нахлул в България. Българите били разбити: Велики Преслав опустошен, а цар Борис ІІ и брат му Роман – пленени.
Византийците пак насъскали печенегите – Светослав набързо се изтеглил и по пътя към Киев, някъде при Днепърските прагове попада в засада и бил убит. Византийците отново покорили Преслав, пленили братята Борис и Роман и ги пратили в Константинопол. Там те били скопени. С това
ГЕНЕТИЧНО КРУМОВАТА ДИНАСТИЯ БИЛА ПРЕКЪСНАТА.
„Династията на Крум залязла безславно – отбелязва Стивън Рънсиман. – Но точно когато денят преминавал в нощ и мракът се сгъстявал, небето на запад се озарявало в златно и червено“.
С тези думи Рънсиман завършва глава 2-ра (с. 165) на българския превод на бележития труд на британския историк (The History of the First Bulgarian Empire, London, 1930). Авторът визира неочакваната поява на сила, отстояваща съществуването на Първата Българска империя. Четиримата комитопули (синове) на комит Никола.
Несъмнено комит Никола бил косвено, по втора линия кръвно родствен на цар Симеон. Което не се вписва в сръбската теза, че цар Самуил бил потомък на местното славянско племе берзити. Тогава няма славяни. Този термин се явява за пръв път чак в 1601 г. в съчинение на Мавро Орбини, прескочило в Русия, където става терминологичен фунадмент на славянофилската доктрина при Петър Велики.
Да поясним. През 1601 г. в италианския град Pezaro излиза книгата на Дон Мавро Орбини [Il Regno de gli Slavi (Царството на славяните)] от Рагуза, абат от Млетския католически орден. Той ясно посочва: след смъртта на цар Петър І, когато Северна България била завладяна от византийците и синовете на починалия цар (Борис и Роман) били пратени в Константинопол като заложници, братята Давид, Мойсей, Арон и Самуил, „синове на един от първите български велможи, комитопул, почитан мъж сред българите, подбуждали населението към бунт“ .
М. Орбини пояснява: „По времето на Василий Порфирогенет, който наследил императора Цимсхий, българите започнали да се бунтуват и не след дълго поверили управлението на царството на братята Давид, Мойсей, Арон и Самуил – комитопулски синове… Понеже царският род вече бил прекъснат, не оставал друг освен Роман, син на Петър, който да бъде провъзгласен за цар; а той бил евнух. Що се отнася до братята, не след дълго умрял Давид, след него, при превземането на Серес от камък бил покосен Мойсей; Арон бил убит от брат си Самуил заедно с цялото му семейство… И така, Самуил застанал начело на държавата, и то в момент, когато държавата на римляните била разтърсвана от граждански раздор“. [Царството на славяните. История от Дон Мавро Орбини от Рагуза, Абат от Млетския орден. София, Издателство „Дамян Яков“; ОКИ „Столична библиотека“, 2012, с. 474].
Когато 976 г. внезапно починал покорителят на България император Йоан Цимисхий, българите въстават под ръководството на четиримата братя-комитопули Давид, Мойсей, Арон и Самуил. Очевидно бащата вече бил починал. За малко време последователно загинали: най-големият брат Давид, убит от влашки скитници и Мойсей, убит при обсадата на Сяр.
През 977 г. от византийски плен избягали от Константинопол Бории ІІ и Роман. При преминавамнето на границата Борис ІІ бил убит, а Роман отведен в Скопие и обявен за цар. Което подсказва косвената кръвна принадлежност на комитопулите към страничен клон на Крумовата династия. Докато бил жив цар Роман, Самуил, освен върховен главнокомандващ, де факто бил хегемон в Източно-Българското царство.
През 986 г., укрепил своята власт в Империята, Василйй ІІ предприел контранастъпление срещу българите, „защото тяхната дързост, дишаща убийства, заплашва ромейската държава“. Византия встъпва в продължителни граждански войни“ (Виж „Кой кой е в средновековна България“. София, Просвета, с. 332).
Лятото на 986 г. след петгодишна обсада на град Лариса, Самуил го покорил и преселил жителите й в България. Пътят към Средна Гърция и Пелопонес бил открит.
Василий ІІ замислил контраудар към Средец, тогава управляван от по-големия брат на Самуил – Арон. Замисълът бил стратегически отличен и психологически коварен. Стивън Рънсиман: „През лятото на 986 г. почти веднага след като научил за падането на Лариса, потеглил с голяма войска по стария римски път край Филибе (Пловдив). Настъплението накарало Самуил да се оттегли от Тесалия и заедно с царя-скопец Роман да се притече в помощ на града“.
Психологическият замисъл на Василий ІІ не се оправдал. Арон още не бил готнов да предаде брат си. В битката при Траянови врата (17 август 986) за последен път
ДВАМАТА БРАТЯ СЕ БИЛИ РАМО ДО РАМО.
До 986 г., т.е. до катастрофата при Траянови врата, цели 9 години Василий ІІ бил парализиран от успешните и точно премерени удари на Самуил. Те релефно очертават българския държавник не само като блестящ военен тактик, но и прозорлив военно-полигически стратег. Гръцки извори признават: „Императорът бил стигнал до такава безизходица, че не бил в състояние да се бори с враговете си“.
Съвършено точен е Лъв Дякон, който, визирайки поражението при Траянови врата, пише, че императорът решил да предприеме поход срещу българите, „подбутнат по-скоро от възпален гняв, отколкото от благоразумие“.
Овладявайки Средецката крепост, преследвал стратегическа цел: да пречупи гръбнака на българската държава в най-уязвимото място, откъсвайки от Самуил земите, разположени на север от Македония и Рила планина. Ромеите безуспешно обсаждали 20 дена Средец. При отстъплението към Тракия през Траянови врата, българите нанесли изненадващия си удар. Пряк свидетел на поражението бил самият летописец Лъв Дякон. Василий ІІ едвам успял да се спаси.
След битката при Траянови врата при неизвестни обстоятелства настъпва разрив между Самуил и Арон. Не знаем каква информация е получил Самуил за козните на брат си, за да предприеме братоубийствен акт. Третият брат Арон, опитал да се сроди със сестрата на византийския император Василий ІІ, бил подозиран в измяна и ликвидиран на 14 юни 986 г. с цялото семейство в местността Разметаница, Дупнишко. Там била лятната резиденция на Средецкия управител. Дотогава, вероятно, държавната власт не била ясно очертана между братята. Вероятно управлявали по римския принцип, като дуумвират. Арон бил посечен със семейството си в Разметаница с изключение първородният син Иван Владислав, спасен благодарение застъпничеството на първородният Самуилов син – Гаврил Радомир.
Важен исторически извор е каменен надпис на Цар Самуил от 993 г. Надписът представлява частично повредена мраморна плоча, открита през 1888 година при ремонт на църквата „Свети Герман“ при село Герман, Преспанско, Северна Гърция. Издълбан е по нареждане на цар Самуил (997-1014) в памет на родителите му комит Никола и Рипсимия и брат му – Давид. Състои се от 11 реда, изписани на старобългарски език. Счита се, че е сред най-старите датирани надписи на кирилица. Днес се съхранява в Националния исторически музей в София.
Преведен на днешен български: “В името на отца и сина и светия дух. Аз Самуил, раб божий, полагам помен на баща [си] и майка (си) и брата [си] на този кръст. Това са имената на покойните: раб божий Никола, [Рипсимия и] Давид. Написа се в годината от сътворението на света 6501 [992/93], индикт“.
По този документ разбираме, че към 993 г. са живи трима от четирите синове на комит Никола: Мойсей, Арон и Самуил.
Цочо Билярски: „Когато през 1937 г. в Париж е публикуван документален сборник за Светогорската Лавра, обхващащ времето от 897 до 1178 г. проф. Иван Дуйчев попада на важен документ от 993 г. Документът се отнася за една сръбска мисия до византийския император Василий II българоубиец, за създаване на византийско-сръбска коалиция срещу българската държава, начело на която е цар Самуил. Въз основа на този документ от 993 г. и на макар и малкото останали документални свидетелства за времето на Самуила проф. Ив. Дуйчев разкрива накратко този срамен епизод от българо-сръбските отношения, когато
СЪРБИТЕ ОТНОВО ПРОЯВЯВАТ СВОЕТО КОВАРСТВО.
Проф. Дуйчев се спира и върху действията на Самуиловата войска, разгромила с бърз и неотразим удар през 998 г. сръбските войски и пленяването на княз Иван Владимир, владетелят на Зетското княжество“. (Цочо Билярски. Коварството на сърбите не е от вчера. Проф. Иван Дуйчев за удара, който българският цар Самуил нанасяп на сърбите през 1008 година).
Иван Дуйчев: „Така, знае се, че през 997 г. византийският пълководец Никифор Уран нахлул с войските си в българските земи, прекарал там в опустошения и грабежи цели три месеца и се завърнал. На следната година цар Самуил, вместо да се отправи против ромеите, за да отмъсти за нападението, се насочил към сръбските и далматинските земи. Той стигнал бреговете на Синьото море и опустошил няколко побрежни градове. В негова власт паднали крепостите Улцин, Котор и предградията на Дубровник. Българските войски стигнали до Задар. После през Босна и Рашка воините на цар Самуила се завърнали в страната си. Още в началото на похода княз Иван Владимир, владетелят на Зетското княжество, сложил оръжие пред цар Самуила и бил отведен в плен.
Последните години на X век са изпълнени с най-тежки изпитания за българите. С що да се обясни, тогава, това обстоятелство, че предвидливият и разумен Самуил вместо да се бори с истинските свои врагове – ромеите, се насочил към запад и югозапад? Нима това било желание за приключения, жажда за плячка или за леки завоевания? – То би било несъвместимо с всичко онова, що знаем за него. Трябва, обаче, да се върнем няколко години назад, за да разберем развоя на събитията. Открит неотдавна гръцки документ от 993 г. разяснява причините за тази вражда между българи и сърби, поради която цар Самуил, изоставил всички свои врагове, се отправил в поход против сръбските и далматинските области. (Вж. текста на документа у Q. Rоuillard et Р. Сοllοmр, Archives de l’Athos publiees sous la direction de G. Millet. 1. Actes de Lavra. I (897-1178), Paris, 1937, pp. 33-35 nr. 12.).
Запазено е продавателното писмо, с което двама иноци продали в 993 г. своя монастир, разположен на едно от беломорските островчета, на свети Атанасия, предстоятеля на светогорската Лавра. В продавателното писмо двамата иноци разказали, че техният остров пострадал от нападение на морски разбойници сарацини, които се явили там, изглежда през пролетта на 993 г. Установени на острова, пиратите прекарали цели дванадесет дни, заловили множество кораби и заробили голям брой люде. Случило се, обаче, че между техните заробеници се открили някакви пратеници сърби, които отивали при император Василия II, смъртния враг на цар Самуила. Никой не се спасил жив от ръцете на морските грабители. Погинали, както изглежда, и сръбските пратеници. Когато това стигнало до знанието на византийския самодържец, неговият гняв бил безграничен. Негодуванието му сега се изляло над злощастните иноци, които той, кой знае защо, смятал донякъде виновни за нещастието. Един от иноците бил откаран в някакъв военен стан и държан там цели четири месеца. Когато се завърнал на острова, той не намерил следа от своята обител, която била унищожена и разграбена по повеля на „благочестивия и христолюбив“ император. Имуществата били разхитени, иноците пръснати по други места.
Яростта, която проявил император Василий II след погиването на сръбските пратеници, показва най-ясно какво голямо значение отдавал той на това сръбско пратеничество. Обяснението не е трудно. Преговорите между сърби и византийци били водени, без всяко съмнение, с оглед на войната, която бушувала против цар Самуила. Както често в миналото – напр. в дните на цар Симеона, – Византия намерила в лицето на сърбите верни съюзници за борба против българите. Сега Василий II желаел да изпречи зад гърба на Самуила нов враг и така по-лесно да го сломи. Случайности попречила през 993 г. да бъде скрепен съюзът, но преговорите, очевидно, били продължени по-късно, може би още в 994 или 995 г.
Българският цар съзрял опасността и не се забавил да се справи с нея. Именно поради това той се отклонил от борбата против ромеите и се насочил срещу сърбите. А колко слаби били, в същност, тези съюзници на империята, показало самото обстоятелство, че един удар на българските войски бил достатъчен да ги смаже и обезвреди. В историческите извори е разказано обстойно за пленничеството на зетския княз в българската земя, за възникналата обич между него и Самуиловата дъщеря Косара и за техния брак. Когато очистим повествованието от легендата, остава указанието, че князът – след сключения политически брак – се завърнал в земята си и отново поел управлението. Сега обаче той бил във васална зависимост от Самуила, а неговата държавица – зависима от българското царство. За много години наред бил осуетен всякакъв съюз между византийци и сърби против българската държава. Останала, обаче, поуката, че в дни на изпитания за българите, към тяхната Родина могли да се насочат съюзените пълчища на съседи от запад и юг“. (Иван Дуйчев, Страници от българското минало. София, 1944, с. 59-62).
Година преди пленяването на Роман, през 996 г. в околностите на Солун се разиграло важно сражение, успешно за Самуил. Победата не била закрепена поради последвало злощастно събитие. Царят се осмелил на дързък поход дълбоко в Средна Гърция. достигайки до Коринтския провлак, сеейки смърт и разрушения. Разтегнатите стратегически комуникации били прекъснати с тила. Една нощ Самуил бил издненадан от внезапен нощен набег на прехвърилите се през р. Сперхей византийски войски, които разгромили българския лагер. Хладнокръвно царят и първородният му син Гаврил Радомир се притаили между телата на мъртвите войници и така избегнали позорен плен..
В това сражение Самуил бил тежко ранен в левия лакът. В непрекъснат ход, обиколно, през Албанските планини, се изтегля с оцелелите сподвижници, изминавайки 400 километра към Преспа и Охрид. Така ранената ръка зараснала накриво. Именно този патоанатомичен белег 990 години по-късно се оказва решаващ, за да установи гръцкият археолог Мацопулос, че намерените кости в храма „Св. Ахил“ са на цар Самуил.
997 година се оказва злощастна за българския трон. Но пък бележи нов,
ПО-ВИСШ КРЪГ В СПИРАЛАТА НА САМУИЛОВАТА СЪДБА.
Император Василий ІІ в едно от сраженията успял да плени българския цар Роман. В „Стратегикон“ византийският пълководец Кекавмен пише: „В [991 г.] той [цар Роман] попаднал в плен на византийците и октомври [996 г.] умрял. След 3-месечен траур, следващата [997 г.] Самуил официално се обявил за цар на България“.
Самуил получава от българския патриарх короната на Крумовата династия, в качеството на косвен, но кръвен наследник. Така 997 г. станал „самовластен господар на българите“. При неочакваното откритие на Муцопулос на погребението обаче царските регалии скиптър и корона липсвали. Очевидно още в миналото богатото погребение е ограбено.
Документално, че Самуил легитимно е коронясан от български патриарх, е потвърдено от знаменитата преписка между цар Калоян и папа Инокентий ІІІ. В писмо до папата Калоян пише, че Самуил получил короната от българските царе от каноничния български патриарх. Коронясването на Самуил в Охрид олицетворява приемствеността на църковната власт между старата столица Преслав и новата – Охрид. След коронясването Самуил окончателно се преместил от Преспа в Охрид.
След тези повратни събития настъпил новият ХІ век. Съпротивителните сили на българския етнос рязко отслабват, докато във Византия се наблюдава обратното. Войните между двамата най-могъщи мъже на Европейския Югоизток – Василий ІІ и Самуил – продължили близо 30 години. От тях последните 14 се паднали на новия ХІ век. Но докато Василий ІІ в зората на новия век бил на 42 години, то Самуил наближавал 60 години. Да напомним, през Средновековието средната продължителност на живота била около 50 години. Синовете на Самуил, за жалост, не наследили неговия ум, талант, гъвкавост и прозорливост. А Византия навлязла във връзходящ цикъл на икономически, политически и културен подем.
Серия от кървави опустошителни походи на Василий ІІ довеждат до завоюване на важни части от българската държава. Българските земи не били компактно разположени, с което били уязвими с разтегнатите си на километри граници. Топели се силите на народа, намалявала решимоста за борба, множал се колаборационизма и предателството.
През 1001 г. Мизия последвала съдбата на Тракия – ромейски гарнизони били настанени в старите столици Плиска, Велики Преслав и Преславец.
Външнополитическите усложнения по северната българска граница, инспирирани от византийската дипломация допринасят за същественото отслабване на българската държава. След смъртта на унгарския крал Геза, наследникът му Стефан влиза във военен съюз с Византия и с комбиниран удар през 1003 г. помага на Василий ІІ да покори отвъддунавските български земи и Видинско-Белградската област. Цар Самуил губи контрол над обширни територии, с което съществено намаляват ресурсите: човешки, стопански, търговски. Настъпвало последното фатално десетилетие (1004-1014) на Самуиловото управление.
През 1004 г. близо до Скопие ромеите изненадващо пресичат пълноводния Вардар. Историческтите извори „говорят“ за случилото се сухо и лаконично: „Поразен от внезапното им появяване, Самуил се оттеглил, а шатрата и целият лагер били превзети“. Злощастната битка била огледално повторение на тази при р. Сперхей през 996 г., когато Самуил бил тежко ранен и едва не паднал в плен.
Поражението довежда до загубата на Скопие същата 1004-та година. Последвали още 10 години непрекъснати изтощителни войни. Българските земи били системно и планомерно опустошавани. Изворите „говорят“, че Василий ІІ „напоил земята с кръвта на българите и тя потреперала от многото убийства и се покрила с пепел, а мечовете и копията на ромеите се притъпили от костите на варварите и от многото обезглавявания“. Това било наистина геноцидна война.
През лятото на 1014 г. настъпила фаталната развръзка. След коварно извеждане от предател на византийски отряд в гърба на българите в една тясна клисура в Беласица планина, близо до с. Ключ, Самуиловите войски били разбити. По-голямата част била избита, а останалите – пленени. Царят, пишат изворите, успял да се спаси от гибел с помощта на сина си Гаврил Радомир, който смело отблъсквал неприятелите. Самуил, яхайки коня, намерил убежище в Прилепската крепост. Тя се оказала
ПОСЛЕДНИЯТ ПРИСТАН НА НЕСПОКОЙНАТА МУ ДУША.
Петнадесет хиляди български войници били ослепени по заповед на побеснелият император. Злите езици говорят, бе причината за жестокото наказание била в гибелта на „любовника“ на императора. На 100 души ослепени бил оставен един с едно око, да ги води към Голгота. В изворите императорът-садист влиза с прозвището Василий ІІ Булгароктонос (Българоубиец).
Две версии битуват за смъртта на царя.
Първата версия: при вида на ослепените си войници, на царя причерняло и паднал на земята. Присъстващите се опитали да възвърнат дишането му с вода и благовония и успели да го свестят.
Втората версия като че ли е продължение на първата. След като дошъл в съзнание, царят поискал да пие студена вода, но като взел и пил, получил сърдечен удар и след два дена предал Богу дух. (6 октомври 1014 г.).
Вероятно се касае не за две версии, а за човешка драма, протекла в два акта, които психологически и нравствено били предопределени от волевия и саможертвен характер на царя. Чашата вода всъщност била с отрова, която царят погълнал. Той не могъл да си прости, че почернил живота на хиляди свои воини.
Косвени данни потвърждават, че Самуил бил погребан в църквата „Св. Ахил“. Така както подобна роля през Втората българска държава изпълнява и църквата „Св. Четиридесет мъченици“ във Велико Търново. Там са били намерени и впоследствие препогребани костите на цар Калоян. „Св. Ахил“ била построена на островче всред любимото на Самуил Малко Преспанско езеро. Вероятно върху основите на по-стара раннохристиянска църква (базилика), подобно на „Света София“ в Сердика (дн. София).
ЦАР САМУИЛ МИСТИЧНО БЛАГОГОВЕЕЛ
пред св. Ахил и сам пренесъл мощите му от град Лариса в Преспа. Свети Ахил, бивш епископ на града и патрон на Тесалия, живеел през ІV век.
А самата Преспа била известно време щабквартира на последния велик владетел на Първата Българска империя. В Преспа Самуил построил и дворци, откъдето ръководел и координирал военните действия на юг против Византия в направление Средна Гърция и Пелопонес.
В стила на властващата в онези векове набожност, Самуил пожелал да бъде погребан до мощите на светеца, за когото се носели легенди, че закриля воините-мъченици. А царят наистина бил велик воин-мъченик на вярата и за народа си.
Да напомним, Самуил не бил чист българин. Във вените му течала и арменска кръв. Майка му, Рипсимия, безспорно била арменка. Света Рипсимия е християанска светица-мъченица в арменския религиозен календар.
Освен това Самуил смътно (подсъзнателно) носел в сърцето си примера на старозаветния Самуил, библейски пророк и първосвещеник на Йехова. Той е и последният и най-известен от т.нар. Съдии на Израил. Живee през XI век пр.н.е. Този велик еврейски вожд съчетавал качествата на пророк, помазал еврейските царе Саул и Давид. Съчетавал четири длъжности: пророк, съдия, военоначалник и жрец.
Историческите аналогии, далеч преди модерните (съвременни) изследователи да ги отбележат и тълкуват по тайнствен и непостижим (подсъзнателен) начин дори за този, който следва великия пример, моделират поведението. Примерите, а това са нравствено-поведенчески аналогии, променят, коват човешките съдби. Та нима съдбата на Гай Юлий Цезар не била мистично свързана, а с това и предопределена от великия пример на Александър Македонски! Та нима Наполеон Бонапарт не благоговеел също пред Александър Велики и Цезар! Когато гениалният корсиканец препускал с кон към Долината на царете на река Нил, спрял и извикал на войниците си „От върха на пирамидите ни гледат 40 века!“. Очевидно имал примера на Александър Велики, гениалния синтезатор на цивилизации и култури на Запада и Изтока. И Цезар, и Наполеон покорили мистичен Египет, подобно на Александър Македонски, покорил и погребан в Египет.
Така било и с българския цар Самуил. Да, тук изворите са безкрайно лаконични, защото вътрешният свят е недостижимо интимен. Българският цар бил обладан от чувството за мисия. Векове след него същото чувство носели в себе си Раковски и Левски.
Но не само библейски и християнски корени подхранвали Самуиловия дух и душа. Не бил чужд на прабългарския езически върховен бог Тангра. Никога не изчезнал в прабългарския ген въпреки тънкия покривен християнски слой.
От смъртта на Самуил до гибелта на Първото българско царство оставали четири злощастни години. Десетилетия след това, до османското зомбиращо иго, продължаавли да се разказват легенди за цар Самуил.
Десетилетия, от средата на 30-те години, когато Комунистическият Интернационал и Кремъл изкуствено прокламират македонския език и култура, „инжектират“ в съзнанието измислената теза за македонска нация и език, докато след 1945 година става държавна политика в Титова Македония. До ден-днешен…
Целта бе перфидно двупосочна. От една страна, чрез ЦЕЗАРОВО СЕЧЕНИЕ да се ампутира българският духовен ген. От друга, да се присвои историята на българския народ, преформатирана в „македонистки буламач“. Тук перфидна роля на психотронна енергия за прераждането от българи в „македонци“ играе т.нар. македонски език, базиран на югозападния български диалект, но перманентно, с десетилетия инфектиран с хиляди сръбски думи.
Така от духовната плът на българската нация се прави опит да се ампутира най-съществената, най-героична и духовна част от историята на Първата и Втора Българска, с нейния цивилизационен връх – Кирило-Методиевото дело и култура. Чиито корени като тлееща жарава лежат в огромното простраство от планините на Дагестан и степите на Кубан през Северното Причерноморие до Онгъла. И оттам, което проф. Александър Фол нарича „Хиперборейски диагонал“, стига на югозапад до Охрид и Преспа. За да свърши в Солунското поле, дето се подвизавал четвъртият син на кан Кубрат и брат на Аспарух – Кубер. Тази корени ще подхранват вечно духа на българите, докато се чувстват такива…
НИКОЛА СТОЯНОВ
