Когато в началото на май 1869 г. Васил Левски прекосява Дунава при Никопол, той си поставя три цели: 1) създаване на тайна революционна мрежа, известна под името Вътрешна революционна организация; 2) създаване на ръководен център на българското революционно движение, т.нар. Привременно правителство. 3) всеобхватност на борбата по цялото българско етническо землище.
В писмо-дописка (януари 1871 г.) до Любен Каравелов за в. „Свобода“ Левски пише: „Ний, българите… искаме да живеем човешки, да бъдем свободни с пълна свобода в земята ни, там дето живее българинът: в България, Тракия, Македония… Ще имаме едно знаме, на което ще пише „свята и чиста република“.
В документ на Апостола, отразяващ сметки и бележки за комитетското дело, водени след 16 септември 1872 г., четем странен текст: „На лявата половина на листа – отбелязват редакторите – следните бележки с мастило и молив: „Особени бележки за чисти хора. Близо Охрида отсам – шест сахата [часа] Галешник.
Галешник е известното с възрожденските си традиции село Галичник, Дебърско, на север от Охрид.
Този странен запис има имплицитна връзка с писмо на Левски до д-р Константин Робев от Охрид. Оригиналът на писмото не е запазен, а е частичен препис, публикуван във в. „Обединена Велика България“, брой единствен, София, 1942 г. Авторът на публикацията е родственик на Левски – Данаил Кацев-Бурски. Той твърди, че оригиналът се намирал в архивата на генерал Александър Протогеров и че лично го е видял. Но след убийството на генерала от Ив. Михайлов (1928 г.) писмото изчезнало.
Съдържанието му подсказва, че отбелязва Кирила Възвъзова – „писмото може да бъде от Левски, тъй като изразява намеренията му, отразени и в други документи – да се разшири мрежата на Вътрешната организация и в Македония, след като вече е обхванала Северна България, наричана в неговите документи обикновено „Българско“.
Ето квинтесенцията на текста: „Дойде най-сетне часът, та да помислим и за вашия край. Работата не ми позволяваше досега да мисля и за Македонията. По-напред трябваше да се извърши всичко тук по-близо до брега [на Дунава], та постепенно
ДА ВЪРВИМ ВСЕ НАПРЕД КЪМ МАКЕДОНИЯ
и Тракия. Аз помня много добре каквото сме говорили в Цариград, че там при по-спокойно може да се работи, щото по-малки съмнения жа се хвърля по работите, а и ние мислим, че ако трябва да се развие байрака, това трябва да стане по синките страни на нашето отечество… Да даде бог здраве, като мина към Щип и Скопия, ще гледам както и да е да дойда и във ваший град, та да наредим потребното. Лицето, което вие жа приемете, ще ви предаде билети и устава на привременното ни правителство и каквото й потребно наредете там до моето идвание…
6. авг. 1872, На всегда ваш брат: Дервишооглу Аслан – В. Лъвский“.
Твърде е вероятно писмото с революционните книжа до д-р К. Робев в Охрид да е било занесено от Михаил Костенцев, по-голям брат на Арсени Костенцев, известен с ценна книга за Горна Джумая (дн. Благоевград).
С посредничеството на пловдивския книжар Христо Данов Михаил Костенцев, който бил близък на кръга около П.Р. Славейков и неговата „Македония“, се запознал с Левски. Това става в Пловдив през 1870 година. В своите спомени М. Костенцев описва тази среща.
„На едно от първите ми ходения в Пловдив за книги Данов ме повика насам и ми каза:
– Бай Костенцев, ти си народен човек, ще се наемеш ли да извършиш една важна мисия?
– Добре – рекох – казвай!
Той ме въведе в кабинета си и ме препоръча на Васил Левски: „Ето човека, който ще разнася прокламации!”.
– Ами ако ме уловят някъде, господин Левски?
– Не се бой, отговори той, аз ще направя така, че и да те претърсват, нищо да не намерят.
– Как?
– Ще направим сандъци с двойни дъна, над дебелото дъно – една тънка дъсчица, завинтена с бурмички.
Така и направихме. Той ми даде дванадесет прокламации, предназначени за повдигане на въстание.
– Ще ги даваш във всеки град, като набираш най-умния и добрия учител, той ще прочете прокламацията на другите учители, а те ще пръснат вестта между населението – каза ми Левски.
Тръгнах с прокламациите. Те бяха предназначени специално за Македония. Левски бе разпръснал такива до Кюстендил, моята мисия беше да ги пръскам оттатък. Най-напред отидох в Крива паланка… Оттам минах през Кратово… В Щип дадох прокламацията на Михаил Ковачев, учител щипянин, брат на Йосиф А. Ковачев. В Струмица дадох прокламацията на даскал Васил Стоянов. В Серес на Салкънджиев. В Мелник – на един от с. Гайтаниново. Върнах се у дома, а след това оставих прокламациите в Тиквеш и в Прилеп на един учител от Охрид. Оставих прокламации в Охрид, а в Ресен не можах да дам. В Струга оставих прокламации у едного учителче от Дебър“.
Апостола обаче не заминава за Охрид. Междувременно през август се случват важни събития. Най-тежкото на 14 август, когато при влизане на Левски със свой другар в Ловеч в къщата на чорбаджи Денчо Халача Левски е принуден да убие млад слуга, който изплашено вика с всичка сила и тълпа се събира около къщата.
Полицията предприема масови претърсвания на къщи. Левски е принуден да се оттегли към Тетевенско. Втора причина за неотиването на Апостола към Охрид и Повардарието е ескалиращият конфликт с Димитър Общи, който води разколническа и интригантска дейност, укорявайки Левски в какво ли не.
Когато Д. Общи пристига в България, е упълномощен от Ловечкия революционен комитет, играещ ролята на БРЦК в Българско (т.е. Привременно правителство) да отговаря за обширен район от Тетевенско до Софийско включително. Без София, тъй като Софийският революционен комитет отказва да му се подчини. При гласуването на това решение Левски остава в малцинство. Подкрепя го само поп Кръстьо. Започналата още през юли криза в организацията се задълбочава, което не позволява на Апостола да замине за Македония. Инак това би било второ влизане.
Първото проникване на Левски в Македония става лятото на 1869 г. по време на Втората обиколка (май-август 1869 г.).
Маршрутът е: Турну Магурели – Никопол – Плевен – Ловеч – Троян – Карлово – Пловдив – Пазарджик. Тук следите на Апостола се губят… Десетина и кусур дена не се знае къде е бил. В Пловдив пристига на 23 май, а през Перущица пристига в Татар-Пазарджик. Тук прави две събрания и основава комитет. Пръв отбелязва темпоралната пропаст от 10-15 дена писателят и публицист Георги Тахов.
Тази темпорална пропаст ясно личи във фундаменталния Документален летопис 1837-1873 „Васил Левски“. На 23-26 май 1869 г. Левски е в Пловдив. В края на май-началото на юни посещава Перущица, Пазарджик и други селища. Това ще да е в Северозападните Родопи. И изведнъж четем в летописа: в края на юни Левски се появява в Сопот. Там му свалят от гърба палтото, в което турската полиция намира компрометиращи документи и чуждо тескере“. Това става на 28 юни в навечерието на Петковден (29-и).
Още през 1956 г. Иван Шивачев (под псевдоним Иван Николов-Зарин) в църковна книга на свещеника от Разлог Коста Савов Чилев открива приписка. Тя доказва: през лятото на 1869 г. Апостола прониква (най-вероятно) през Аврамова седловина в Разлога и основава в Мехомия (дн. Разлог) революционен комитет. Изследователят Георги Тренчев направи стойностно изследване. Открива още една приписка в книгата „Основите на Православието“, издадена 1910 г. в Кюстендил.
Във втората приписка свещеникът сочи по-точна дата – „въ края на юнiй 1869 г.“. Разбира се, тъй като събитието в Сопот става на 28 юни 1872 г., горната датировка би трябвало да се изтегли с една седмица по-рано. Това е, защото са налице надеждни данни, че след като Левски създава комитет в Мехомия, прави същото в Добърско. След това по древна пътека отива в Рилския манастир. Там по това време игумен е отец Кирил от Батак. Същият който провежда ритуала по задечването на Васил Иванов Кунчев в Сопотския манастир.
Архимандрит Кирил е родом от Батак. През 1855 г. е пратен от Рилския манастир в Карлово в тамошния метох. Тогава Васил е послушник на вуйчо си. Отец Кирил става негов духовен наставник. Васил Караиванов, първи братовчед на Апостола: „Дякон Игнатий се задечел в Сопотския манастир „Св. Спас“ през 1858 лето, седми декември, в църковата, когато го въведоха да го покалугерят. Васил и вуйчо му, архимандрит хаджи Василий, бяха покрити двамата с една черна, доста широка мантия на главите. И като дойдоха до сред църквата, от царските врата на олтара излезе дядо Кирил (калугер от Рилския манастир) и дойде при тях – започна церемонията по калугеренето“.
От 1868 до 1870 година архимандрит Кирил е игумен на Светата Рилска обител. Защо Левски отива при своя духовен наставник? Да получи опрощение за „греха с раздечването“, както и благослов за родолюбивата мисия.
Но да се върнем на темата. След като Левски е възпрепятстван да тръгне за Охрид, се очертават
ТРИМА КАНДИДАТ-АПОСТОЛИ ЗА МАКЕДОНИЯ.
Несъмнено, на първо време най-вероятен изглеждал Димитър Общи. Който на всеослушание казвал, че е от Дяково, Македония. Казва го и пред турския съд.
Освен че имал мътен етнически произход, Общи е обременен с огромен недостатък. Бил неграмотен. На 8 януари 1873 г. съдията го пита: „Димитре, ти казваш, че Дяконът ти писал писмо за убиването на дякона [Паисий], той обаче казва: „Аз не съм писал писмо“. Ти не знаеш да четеш, кого накара да ти прочете пристигналото писмо? – Прочете ми го даскал Иван, когато ходих в Тетевен“.
Че гарибалдиецът бил неспасяемо неграмотен, показва „подписът“ му под показанията. В протокола четем в скоби [отпечатък на пръст]. Тоест „палецът“ е свършил работата.
Това е една от основните причини Левски да не го праща в Македония.
Общи натрапчиво твърди – във Влашко и в Българско – че е от Македония. При първия разпит, току-що заловен, на въпрос „Как е името ти и името на баща ти? Откъде си?“, отговаря: „Името ми е Димитър, а на баща ми – Никола. От Дяково съм“.
На 9 декември 1872 г. на втория разпит на въпрос „Отде си, где си роден, какъв ти беше занаятът?”, отговаря: „От Дяково съм, Македония, там съм роден. Излязох оттам дванадесет-тринадесет годишен; нямах никакъв занаят“.
Само че такъв град в Македония няма. Но пък го има в Косово. И по-точно в Метохия сръбският религиозен център през Средновековието. Там е и духовната столица Ипек или Печ, седалище на сръбската Ипекска патриаршия. На тук публикуваната стара етнографска карта (на П. Шафарик, 1842 г.) Ипек е северозападно от Дяково. Там живеят само сърби и албанци. Българите, горяни, ислямизирани, населяват югоизточната част на Косово.
И нещо любопитно. Наши историци – преди и след 1944, то дори след 1989 г. настоятелно пишат, че Димитър Общи бил в Легията на Раковски. Само че няма документ да потвърди, че смелият бъдещ гарибалдиец се е бил рамо до рамо с Ильо Марков войвода, със Стефан Караджа и Левски.
Пред турския съд го питат:
– Къде отидохте след 1862 година?
– Отидох пак в Сърбия и там стоях до 1863 год.
– Там какво прави?
– Бях в сръбския башибозук по време на Белградските събития“.
Това е истината. Тя трепти между редовете: Общи не е бил в Легията на Раковски. Затова не е запомнен като смел боец. Защото, докато българите се биели с турците на Белградското кале, сръбската войска и сръбският башибозук гледали сеир на благоразумно разстояние. Когато сръбската княгиня посетила болницата, с изненада открива, че там не лежи нито един сърбин. Казала това на княз Михаил Обренович. Той имал доблестта лично да посети лазарета, да поздрави и благодари на ранените за пролятата за свободата на Сърбия българска кръв.
Най-важната причина да отпадне кандидатурата на Общи за апостол на Македония била неговата разложителна дейност. В края на юли-нач. на август 1872 г. Левски пише на председателя на БРЦК Любен Каравелов в Букурещ: „Д. Общий ще го извадим из службата му поради неспособностите му по ония места, дето беше отреден, готови съставени частни комитети, само да ги нагледва и подканя в работите им, и от време на време да дава сметка; то излязъл от границата си и според както виждам по естествения му характер хвалби, по-многото с лъжи, пред съучастниците вече, но и по кръчмите на хората говорил: „Ей, братя, купувайте си оръжие, че, знайте ли, лятоска ще има нещо“.
В писмо до Данаил Попов в Турну Магурели, изпратено на 16 септември 1872 г., Левски пише защо Д. Общи не е годен за сериозна работа. Следните му думи ясно подсказват: Левски окончателно е отрязал мераците на Общи да получи пълномощно за Македония.
„Бай Д., че е заслужил в много неща за смърт, така е, но прощават му се на простотията му досега… Бай Д. не е предател, но неразбран, горделив и говори за работи от себе [си], без да знай къде водят, а устата му, колкото го препоръчват, не излиза на хиляда едно. И колкото е по-заслужил, хиляда пъти да не е било, защото той е причина, та се родиха недоверия между някои и съучастниците“.
Следният текст директно подсказва защо от Д. Общи не става апостол, особено за Македония: „[На] Д. Общи засега да му се каже: иди, свърши еди-кое си; па като свърши, тогава да му се каже пак за друго. Затова е Д., за друго – не“.
ВТОРИЯТ КАНДИДАТ-АПОСТОЛ ЗА МАКЕДОНИЯ
е свещеник. Поп Георги Тутмаников.
Той също носи ред лоши черти като Д. Общи. В. Боянов е прав в оценката за него: „За Левски обаче поп Георги Тутмаников (Илерически [псевдоним]) също не е подходящ човек за отговорната задача по организирането на Македония. Подобно на Общи, той върши необмислени работи и се стреми към самостоятелност и първенство. До Апостола идват писмени оплаквания против попа от някои комитети… Ако Апостола все още не намирал време да се заеме сам с тази важна задача, тя трябвало да се повери на достоен човек, а такъв не бил нито Общи, нито поп Георги“.
Архимандрит доц. Павел Стефанов: „Поведението на поп Георги дразни околните комитети, които се оплакват на Левски през 1872 г. Комитетът във Видраре с революционен псевдоним Хасан-Касан пише: „Така също и работата ни върви на добре и нямаме спънка отникъде, само попа Илерически…”. Комитетът в Голям извор с псевдоним Сюлейманоглу Дауд също намира за прекалена активността на поп Георги: „Илирически е в голямо подозрение от българи и турци, които питат: Абе този поп къде току ходи, та се не прибира тука никога?”.
В края на юли поп Георги се среща с Левски в Ловеч и му предлага да изплете комитетската мрежа в Македония, но Апостолът отказва. За югозападните български земи заминава етрополецът Тодор Пеев, който е по-образован, по-дипломатичен и се ползва с доверието на османската власт“.
ТРЕТИЯТ КАНДИДАТ-АПОСТОЛ – УЧИТЕЛЯТ ПЕЕВ,
бил истинско откритие за организацията. С впечатляващ житейски багаж и старт.
„Тодор Пеев (1842-1904) е една от най-ярките фигури на Българското възраждане – просветен деец, революционер, книжовник, журналист. Роден е в семейството на знатния етрополски търговец на кожи и добитък Пейо Стоянов Инджов. Първоначално учи в Етрополе, а след това в Ловеч и София. През 1863 г. заминава за Цариград, където постъпва във Френския католически колеж. Там той усвоява писмено и говоримо френски, гръцки и турски език, успешно си служи с руски, сръбски и румънски. През 1870 г. в Етрополе се открива мъжко класно училище, където Пеев е назначен за главен учител. През есента на 1870 г. Васил Левски основава в Етрополе местния революционен комитет. За председател е избран Тодор Пеев. През август 1872 г. той основава революционни комитети в Кюстендил, Радомир и Осоговския манастир край Крива паланка“.
Етрополският главен учител отдавна е наясно с Македония. Още отпреди Общото събрание. Революционен комитет в Осоговския манастир основал в края на 1871 или нач. на 1872 г.
Да отбележим: на Общото събрание пролетта на 1872 г. в Букурещ Тодор Пеев играе важна роля в съставянето на ключови документи на БРЦК.
Как се подготвя мисията на Тодор Пеев в Македония?
Кирил Попов (1973), позоваващ се на стария кюстендилски изследовател Георги Ангелов и на други местни сведения, пише: Тодор Пеев пристигнал в Кюстендил и оттам се отправил към Осоговския манастир, придружен от бившия си ученик Георги Жабленски от Радомир… Освен това Т. Пеев не идва в Кюстендил да основава комитет, тъй като той вече бил създаден, а да утвърди и продължи делото.
Това, което говори Кирил Попов, най-вероятно отговаря на посещението на Тодор Пеев в Охридското направление, изпълнявайки обещанието на Левски, дадено в писмото от 6 август до д-р К. Робев. Несъмнено новият апостол бил придружаван от споменатия Жабленски.
Умберто Еко (1992) има интересна мисъл с методологическо отношение към настоящата тема. „Всеки факт добива значение, ако е свързан с друг. Връзката променя перспективата. Навежда те на мисълта, че всичко видимо на света, всяка фраза, всяка написана или произнесена дума не е това, което изглежда на пръв поглед, а говори за някаква тайна. Критерият е прост: да подозираш, винаги да подозираш. Можеш да откриеш таен смисъл дори в пътния знак за еднопосочно движение“.
Да вземем факта на писмото на Левски до д-р К. Робев в Охрид за отиване на Апостола в Македония, от една страна, и факта на разплитането на тази истина от турските власти на Софийския процес 1873 г.
Втория факт намираме в, за щастие, запазените протоколи с разпитите на Димитър Общи и Анастас Попхинов.
Последният е брат на Данаил Попов, живеещ в Турну Магурели, верен външен организационен медиатор между Левски и кръга около „книжния революционер“ Любен Каравелов, председател на БРЦК. Тук се добираме до отношението към апостолската мисия на Т. Пеев в Охрид, старата Самуилова столица.
От показанията на Анастас Попхинов разбираме, че нито Д. Общи, нито Илерическият поп, а Тодор Пеев заминал за Македония, както казва, „за да отвори канал“.
Разпитът се провежда на 13.12.1872 г. Но преди това да направим емоционална „завръзка“ между двата факта. След като Анастас получава от брат си конспиративно писмо, предназначено за Левски, живеещият в Плевен брат на Данаил си позволява да наруши Устава и тайната, като отваря писмото. То обаче е шифровано и Анастас нищо не може да разбере, защото няма ключ за шифъра. Левски обаче получава писмото със счупен печат. За него тайната е разкрита. И пише на Данаил за недопустимата постъпка на брат му. Разпечатването на писмото е някъде началото на май 1871 г. Апостолът пише писмо на Д. Попов с дата 10 май 1871 г. В него моли Данаил да пише на брат си в Плевен да не разпечатва писмата. Левски пише: „За мене писмо от днес нататък, когато ми пишеш да забележиш на кардашлъкът си да ми се неразпечатва писмото, така ще пише и той задето го изпрати, защото аз работя с нашите работници различно според човека и работата му. Трябва да се вардим, че мнозина от днес за утре не са постоянни“.
След този случай секретната кореспонденция от Влашко не минава за Ловеч през Плевен, а през Търново.
От разпита на Анастас Попхинов (13.12.1872 г.) става ясно, че цели 10 месеца след този случай (май 1871 г.) Анастас Попхинов не получава писма.
Разпитът се върти около проблемното писмо, което било от Одеса, а подписът е на българин на руска военна служба – полковник Кишелски.
Съдията задава въпрос:
– У тебе ли е писмото, което ти изпрати дяконът?
– Изпратих го тогава на брат ми да го види. Около десет месеца оттогава нито съм получавал, нито съм изпращал писма и на двете страни“.
И ето тук „завръзката“ между два потайни за властта факта.
„Обаче това лято, преди пет месеца [м. август], бях отишъл при зетя си, даскал Пано, който учителстваше в Тетевен, за да видя сестра си. Преди още да отида в Тетевен, бях научил, че Димитър [Общи] бил там в къщата на Доча Мръвков… Намерих Димитра и го попитах как вървят работите и какво правят. В отговор той ми каза: „Аз ходя и обикалям предимно селата, работя донякъде и свърших добра работа. Работил съм дотука. Даскал Тодор замина за Охрид и отвори канал. След като той се върне и пътят бъде отворен, аз ще работя по ония места”. Аз останах [там] една седмица и всеки ден ходех при него на разговор“.
Че Т. Пеев заминава за Македония най-рано 20 август, е сигурен маркер, че писмото на Левски до д-р К. Робев в Охрид, пратено от Българско на 6 август, е получено навреме, за да се подготви създаването на бъдещия комитет от Апостола.
Втори документ, писан на същата дата (6 август), доказва, че става дума за начало на разширяване на дейността в Македония. Това е писмото на Тодор Пеев до Левски. Именно в него Пеев поставя ребром въпроса за час по-скоро изпращането на апостоли в Македония. Това е петият от седемте проблема, които се засягат в писмото.
„Петото и най-важното – пише Т. Пеев – е това: един час по-скоро пращание на апостоли за разпространявание на народната ни цел по сичка Европейска Турция. Тогава сам и материалните ни средства могат да бъдат по-достатъчни, и времето на революцията – по-ближно. Забележете добре, че ако отложим революцията ни дълго време, народът ни ще се обладае от равнодушие и студенина, та не ще може нищо да се свърши. Ако искаме да се каже, че вършим работа и вървим напред, то вместо свиквание на депутати заради едни багатели, с които да влазим в очи на неприятелите, по-добре ще бъде да се пращат хора, за да пропагандират и устрояват навсякъде комитети. Работата не е малка, мислете, че имате на ръка да съедините и съберете цял български народ“.
Седмият въпрос, поставен в писмото на Т. Пеев, всъщност е част от петия, но конкретизиран за Македония: „Седмото е за ОТИВАНИЕТО НИ в Радомир, Кюстендил и Криворечна паланка, за да се наредят и тамо сигурно работите, като устроим общини, пощи, тайни къщи и пр. – Седмо питание“.
Горната дума в курсив („отиванието ни“) визира планирано съвместно – на Левски и Т. Пеев – пътуване към Североизточна Македония (Паланечко с Крива паланка). Това ще стане факт обаче през първата половина на септември 1872 г. Когато преди това Т. Пеев се завърне от Охрид.
Апостола обаче, връхлетян през август от сумати неприятности и проблеми след 14 август в Ловеч, несъмнено вече е дал пълномощно на Тодор Пеев да отиде към Охрид. Потвърдено е и от показанията на Анастас Попхинов. По-вероятно е Д. Общи да е бил „успокоен“ от Т. Пеев, който благородно го излъгал, че той, учителят, само му „отваря канал“ за Македония. Всъщност Левски вече взел решение: Общи не е годен за тая работа, залагайки правилно на Т. Пеев. Така се стига до ВЕРНИЯ ИЗБОР на апостол за Македония.
Само в Охрид ли е бил Тодор Пеев. Той е бил в Македония между 20 август и 5-6 септември. Време достатъчно да посети не само Охрид. Да напомним, че той носи не само тескере, но вероятно и препоръки от турските големци.
Тодор Пеев, след като стига Охрид, се връща не по същия път, а обикаля най-големите градове на Вардарска Македония, където има революционни ядра. Жалко е, че Тодор Пеев не е продължил своите спомени, за да хвърли светлина върху неговото пътуване към Охрид – Българския Ерусалим. Изворите и показанията на арестуваните на процеса доказват, че се е върнал от Македония към 6-7 септември. Прибрал се в родния Етрополе, получава известие, че Апостола го чака в Тутманци да даде отчет за свършената работа. Така и става… Най-вероятната дата е 7 септември 1872 г.
Левски има една мисъл за времето. Не най-известната („Времето е в нас, ний сме във времето. То нас обръща, ний него“), а друга: „Бързайте един сахат напред, че отива времето, от което можа да спечеля по-скоро и по-сигурно“. Тази мисъл „гледа“ на времето като на концентрирана енергия, опит за наваксване на изгубеното или пропуснато време под ятагана на поробителя, като на шанс по-бързо да се освободи България.
ВЕРОЯТНИЯТ МАРШРУТ НА ТОДОР ПЕЕВ
във Вардарска Македония.
На 16 септември 1872 г. Апостола пише няколко важни писма. Най-важните до Любен Каравелов и Данаил Попов. Това до Любен Каравелов завършва с трагично предчувствие: „Длъжност ми е да кажа, защото можа да умра“. Тази мисъл се успоредява с по-горе цитираната бележка за комитетски сметки, където се споменава за Охрид и Галичник. Този енигматичен израз е отзив на пътуването на Тодор Пеев в Повардарието през третата декада на август и първата седмица на септември.1872 година.
През кои градове е минал Тодор Пеев в първата си и последна обиколка из Македония? От разпитите на Анастас Попхинов и Дидьо Пеев – пощата, както и в двете записки на Левски в „Сметки и бележки“, можем да разберем къде е минал по пътя за Охрид и обратно. Два са главните пунктове – Охрид и Галичник. Но в писмото си от 6 август до д-р К. Робев Левски споменава още Скопие и Щип.
Проф. А. Иширков (1925 г.) споменава за двата пътя от България към Македония:
Първият: Радомир – Кюстендил – Крива паланка – през Куманово за Скопие.
Вторият се отделя от Радомир и отива към Дупница, Горна Джумая (дн. Благоевград) и все по долината на Струма за Демир Хисар и Бяло море (при Солун – на запад, и Кавала – на изток“.
Ето вероятния маршрут на Тодор Пеев до Охрид и обратно:
Отиване: Драгалевски манастир – София – Радомир – Кюстендил – Крива паланка – Куманово – Скопие – Гостивар – Галичник – Дебър – Струга – Охрид.
Връщане: Охрид – Ресен – Битоля – Прилеп – Градско – Велес – Щип – Кратово – Крива паланка – Кюстендил – София – Тутманци.
На тук публикуваната карта на словашкия учен Павел Шафарик е нанесен маршрутът на апостола Т. Пеев. Етнографската карта Slovansky zemêvid излиза в Прага в 1842 година. Тя обективно очертава териториите на славянските народи.
Несъмнено, не само в Охрид Пеев е устроил революционен комитет. Това е напълно вероятно и във Велес. Извори потвърждават наличието на силно революционно ядро.
„Че в Македония е имало и други революционни комитети, с които Левски е бил във връзка, узнаваме от други два източника. Единият са спомените на Станислава Караиванова, която заедно с майка си баба Неделя Петкова била учителка във Велес и образувала младежки революционен кръжок. При тях Левски, който им бил роднина, изпратил своя доверен човек – карловеца Попконстантинов, с революционни материали и образец за избродирване на революционно знаме. Станислава изрично пише: „Ние с мама всяка неделя вечер ходехме в къщата на Георги Копандов, където се събираха младежи, четяхме кореспонденцията от ЦК и пеехме народни песни, чрез което се развиваше в тях силно желание за въстание…“.
Знамето е избродирано, но при завършването му бива унищожено поради предстоящ обиск по предателство на турски шпиони. През 1876 година по същия образец е избродирано от двете учителки знамето на Малешевско-Пиянечкото въстание“.
На 29 юли Тодор Пеев изпраща на Левски писмо по архиважен въпрос. Той предлага да се проведе скупщина (събрание) на комитетски представители в цяла България (Мизия, Тракия и Македония). Според него в Македония е далеч по-спокойно, отколкото в Мизия, където съотношението на населението (мюсюлманско и християнско) е много неблагоприятно за раята.
На този въпрос специално внимание отделя големият наш историк проф. Дойно Дойнов (Национално-революционните борби в Югозападна България през 60-те и 70-те години на ХІХ век. – София, Издателство на БАН, 1976): „Разбирайки голямата важност на революционната агитация и пропаганда в този район (Радомирско, Кюстендилско и Кривопаланечко), Левски не допуснал отиването на Д. Общи, „защото е безкнижен“, а „ще се среща с хора, които ще му задават някои тежки запитвания“, и ще упътва за работа, „без сам да познава пътеките й“.
Подобно пълномощно, „подписано“ от Д. Общи, но с препоръката на В. Левски, получава през есента на 1872 г. Тодор Пеев. В него се казва: Той „ще ви пренесе и прокламации, окръжни писма и устави на Българския революционен централен ктомитет. Също от него ще приемете и разписка за волни помощи. Народното ни освобождение ви налага длъжност да употребите в полза всичките тях писмени наставления и колкото назидания би им направил устно г-н Фердинанд“.
Разбира се, тук се налага малка корекция. Тодор Пеев получил пълномощно, съставено от учителя и секретар на Д. Общи Васил Бушаранов по указание на Левски някъде към края на юли 1872 г. През есента това не е възможно, защото това е време, когато Общи упорито избягва покани и срещи с Левски, защото сметките му са объркани и съмнителни. По-късно Левски, преди Т. Пеев да тръгне за Охрид, му дава напълно легитимно пълномощно, подпечатано с печата на БРЦК – Първо отделение. Привременно правителство.
Проф. Пламен Павлов (2023) в най-пресния си труд погрешно твърди: с противопоставянето си на предложението на Левски за свикване на Общо събрание на вътрешните дейци (в Българско), едва ли не Т. Пеев се присъединил към „опозицията“ в лицето на Димитър Общи и Анастас Попхинов. „Идеята за свикване на ново Общо събрание – пише Пл. Павлов – не среща разбиране, а като говорител на „опозицията“ изпъква „даскал“ Тодор Пеев – един от най-образованите и мислещи хора“.
Само последните думи са верни. Тази оценка не се покрива с факти. Ако бе така, няма как Левски и Тодор Пеев да посетят заедно Крива паланка и по-точно Осоговския манастир, където председател на революционния комитет е самият игумен Аверкий Попстоянов от село Рила.
Съвместната революционна мисия на Левски и Пеев става ден-два след като Тодор Пеев се завръща в България. Те още в Тутманци (7 септември) решават да заминат за Осоговския манастир. Това пътуване е документално потвърдено от родения в Крива паланка Михаил Македонски.
НИКОЛА СТОЯНОВ
