За Веси Пенкова се заговори в медиите, когато преди години започна да облича дърветата пред Националната хуманитарна гимназия в Благоевград в красиви плетени от нея дрехи, за да не им е студено през зимата. Тогава я потърсих и видях, че в ателието си е събрала уникални, изплетени от нея дрехи, и в същото време рисуваше неща, които вижда като детайли в ежедневието, просто защото е много добър наблюдател на живота около себе си, на действителността такава, каквато е. И умее не само да я гледа в дълбочина, но и да се шегува с тази действителност, да я описва, да я рисува, да я анализира и да търси в нея своите житейски уроци. В детайлите открива различни символи.
Сега гледам картината й „Есен в джоба”, която вчера ми подари, и виждам, че врабчето в джоба на едно сако не е само обикновено врабче, то е символ едновременно на пролет и на есен, на лято и на зима, на свобода, на нещо лично и уютно, което можеш да сложиш не само в джоба, но и близко до сърцето си.
„Врабчетата винаги вдигат много шум около себе си и са близо до нас, оцеляват през всички сезони и аз много им се радвам!”, споделя Веси. „В същото време са много крехки, раними, напоследък дори изчезват, затова е хубаво да ги пазим и да им обръщаме повече внимание”.
Тогава тя обръщаше голямо внимание и на шахтите по улиците. За нея те бяха врати към други светове, дори врата навътре към себе си. Каза ми: „Всички шахти в града ни са различни, уникални и не са само вход за канализацията, но и за много други неща… Графично погледнато, капаците на шахтите са си вид изкуство”.
Веси не търси символите и знаците, те я намират и всеки ден за нея е с нов знак. „Важно е да ги забележиш. Знаци могат да бъдат вратите, прозорците, врабчетата, котките, копчетата, мънистата… и всяко едно от тях може да ме накара да погледна на света по друг начин”.
Според нея абсолютният кръг е символът, който изчиства пространството около нас. „Той е съвършен – има начало, има край и всичко останало е вътре в него”. Кръгът се изпълва, когато в определен момент погледнеш назад във времето, към корените на рода, когато не пропускаш настоящето и това, което ще остане и след теб.
Познавам Веси от дете, защото нейната майка Бойка е третото дете в семейството на Веса и Евтим Терзийски. А те бяха кумове на моите родители Петър и Филка Кючукови и навремето много често си гостувахме. Интересна е историята на тази роднинска връзка. От майката на Веси – Бойка, и от лелите й Елисаветка и Теменужка научих, че родството ни тръгва от голямата любов на моя дядо Димитрия Кючуков към сестрата на тяхната баба Елисавета Никова Бойчева от Боймица, Егейска Македония. Тя е разказвала на внучките си, че имала красива сестра Велика, която харесвала Димитрия – моя дядо по бащина линия. Правят годеж и когато дядо трябва да сложи пръстена на избраницата си, той изчезва. Търсят го навсякъде и когато сватовете решили да си тръгнат, пръстенът се появил отново на подноса, където бил поставен в началото. Димитрия сложил годежния пръстен на Велика, но след тази тържествена и емоционална вечер момичето започнало да линее, да боледува и за кратко време умира.
Баба Елисава е споделяла, че сигурно са намазали с нещо пръстена и са я отровили, защото е имало още един мъж, който много я е харесвал. Теменужка добавя, че Димитрия на младини бил красив мъж, дори и на преклонна възраст си го спомняше достолепен, човек от класа.
След смъртта на годеницата си, която преживява тежко, Димитрия се преселва от село Извор, Гевгелийско, където е роден, в Горна Джумая. Купува тук къща, собственост на турското минаре. В двора е имало бял камък, където дълги години турците влизали да палят свещи за мъртвите. Тук дядо среща моята баба Мария Костова, която идва от Горен Порой. Заедно имат четири деца – Георги, Христо, София и моя баща Петър. Баба Мария умира млада от червен вятър и аз не я помня, но не знам защо си мисля, че до края на живота си дядо не е забравил първата си голяма любов.
Когато научих тази история, толкова бях развълнувана, че я разказах на Даниела Кирилова – банкерката, която стана известна със своите романи. Тогава представях в радиоефира нейната втора книга и когато си тръгнахме, й разказах историята на моя дядо, а тя ми каза, че ще напише роман по този действителен случай. И този роман се появи тази година под заглавието „Красива отрова”.
Именно тази истинска история сродява моите родители с родителите на Елисаветка, Теменужка и Бойка, трите сестри, които до ден-днешен са заедно, загрижени за съдбата на всяка една от тях. Разказаха ми и интересната история на тяхната баба.
Баба Елисава, както я наричаха всички, е родена в село Боймица, Егейска Македония. Майка й умира, когато е малка, и тя е осиновена от сестрата на майка й, която била бездетна, и със съпруга й са я гледали като писано яйце, докато се родило тяхното дете. Тогава животът й станал много труден, защото вече я използвали като домашна прислужница. Гледала е детето им, грижела се е за домакинството, копаела лозята, до коленете зарита в пясък. „Карали са я да вдига тежки кошове с грозде, да ги товари на магарето, да ги пренася в къщата… Дядо Гоно Христов Бойчев беше 18 години по-възрастен от нея и предполагаме, че тя е омъжена, когато вече не е била нужна на семейството. Той е първи братовчед на известния ни герой Ичко Бойчев – те са синове на двама братя”, споделят сестрите.
Баба Елисава и дядо Гоно идват в Горна Джумая през 1923 година, когато гръцките власти им поставили ултиматум – или остават там като гърци, или се изселват, ако се чувстват българи. Те тръгват към границата с надеждата скоро да се върнат, затова баба Елисава пъхнала гердан с жълтици под керемидите на къщата им. Пренесла е само четири пендари.
Оказва се, че бежанският поход бил не само труден, но и еднопосочен. Втората сестра на баба Елисава – Енка, се заселила в Пловдив. Карали ги да отидат при тях, но в Горна Джумая се бил установил вече Ичко Бойчев, образован за времето си човек, с възможност да им помогне. Затова решили да останат тук. Баба Елисава и дядо Гоно не са имали свои деца. В началото са живеели на квартира, но дядо Гоно бил строител и сам си построил къща. Били оземлени безвъзмездно с 5 декара в землището на Горна Джумая като бежанци от Гърция. Дядо Гоно работил на пералнята до Владишкия дом, която тогава се строяла. Минавал покрай нея глашатай с барабан, да събере хора, за да намери осиновители на едно малко момиченце, което било слабичко, обуто с големи клепари. Дядо Гоно съобщил на баба Елисава за това дете, но тя, като изключително чистотна и перфектна в домакинството жена, казала: „Не, не искам дете от улицата… На другия ден глашатаят пак водил момиченцето и питал дали някой не иска да го вземе. Тогава дядо Гоно, без да пита баба Елисава, хваща момиченцето за ръчичка и го завежда в дома си. Била е на 1 годинка, слаба, недохранена. Веса се казвала. Водили я при д-р Манярски и той казал, че детето е здраво, но недохранвано, и препоръчал всеки ден минерални бани и силна храна.
Веса растяла и родителите й купили шевна машина, да учи занаят. Тя не е имала никакви документи за самоличност. Едва когато се омъжва за Евтим Терзийски през 1945 година, той й изважда кръщелно, за да се оженят. Била е на 19 години тогава. И както са били спокойни, че е само дете, без родители и роднини, изведнъж започнали да чукат на вратата им и да търсят момиче от Шарков чифлик. После се разбрало, че само майка й е починала, че има баща, който я търси. Той предлагал на младото семейство по-заможен живот при него и тогава баба Елисава и дядо Гоно дали шанс на Веса да си избере при кого да отиде. Тя казала: „Аз имам само тези родители, които са ме отгледали, и оставам при тях!”.
Веса и Евтим Терзийски имат три дъщери – Елисаветка, Теменужка и Бойка. Спомнят си как при баба им идвали нейни приятелки на кафе. „Това бяха нейни близки, с които са се преселили от Гърция”. Когато времето е лошо, идваха с лачени чантички, но с галоши, които събуваха пред вратата и влизаха с обувки с токчета, които бяха пъхнали в галошите, специално направени за такива случаи. Кафето се печеше, смилаше се с ръчни мелнички и се вареше на мангала. Ухаеше превъзходно”, надпреварваха се в спомените си сестрите.
„Имах чувството, че пият кафето, без да го допират до устните си. Пиеха го мераклийски, сякаш някаква струйка се изливаше в устата им. Задължително всяка година се правеше пелте от дюли, сладко от бели череши и тези сладка бяха част от кафената церемония. Тогава не се правеха трапези. Майка беше Веса и на Васильовден, 14 януари по стар стил, идваха много гости. Тя работеше в ТПК „Нов свят” и почти всички идваха. Ние, децата, минавахме с поднос с чаши колкото напръстник и черпехме мъжете с ракия, а жените със сладко. Гостите дори не сядаха, приказваха си, пееха и си тръгваха. След тях идваше друга група”.
Похвалиха се, че и трите знаят да шият, да плетат, да готвят вкусно. Усвоили са всички умения по родова линия. Но имам чувството, че дъщерята на Бойка – Веси Пенкова, е наследила всички дарби на баба си Веса, на която е и кръстена. Тя смята, че всеки нормален човек би трябвало да знае историята на рода си. „Аз бях най-малката дъщеря на най-малката им дъщеря. Спомням си едно голямо взаимно уважение между баба и дядо. Имаше разбирателство, гостоприемност и топлота. Никога не показваха проблемите си пред нас. Един от най-милите спомени, който пазя, е от края на 90-те години. Дядо гледаше концерт на Богдана Карадочева по телевизията и прибирайки се от училище, ме помоли да увелича звука на телевизора. Тогава бях на 16 години и попитах: „Дядо, какво толкова харесваш на Богдана Карадочева?”. Той само ме погледна и без да се замисля, каза: „Прилича на баба ти, не мога да не я харесвам”. И от този момент и аз започнах да харесвам Богдана Карадочева. Един спомен, който ми носи топлота и уют”.
Може би по родова линия Весела Пенкова е наследила богата душевност, която по някакъв начин я кара да изразява себе си чрез думи и картини. Нейните стихове и есета нямат заглавия, но изразяват вътрешните й настроения. Първата й книга се нарича „Щрихи”, а написаното за втората слага под възглавницата и още не намира сили да го събере в книга, въпреки че едновременно с думите идват и рисунките, които са неизменна част от нейния творчески процес. При нея думите се съчетават понякога в стих, понякога в есеистична форма, понякога изразява емоцията си в рисунка или в картина… Когато я попитах какво може да я накара да седне да пише, тя каза: „Все едно да ме питаш какво те кара да дишаш. По-скоро е някаква сетивност, чувствителност към заобикалящите те неща, към случващото се вътре в тебе и извън тебе, с хората до тебе и начина, по който ти преживяваш тяхното преживяно!”.
Нейните рисунки са донякъде приказни, понякога сюрреалистични, но в тях се преплита и действителността. „Те си вървят заедно”, споделя Веси. „Понякога дума предизвиква картина, понякога картината предизвиква думи…”. Предлагам част от думите:
„Не се разбрах с лятото. Не се помирихме. Разлисти дните и заби своето деветграмово оловно небе право в моите седем грама признания. Без никаква нотка колебание разхвърля тънките паяжини на счупеното ми доверие и тишината се изля от сините кръгове в очите ти. Подреди хаоса и топлите мисли потънаха в безвремие. Изтръска сивия прах от джоба на сърцето ми. Изгони паяците от кривите покриви, приспа вятъра и вдигна дъжда от пръста. Достатъчно за невъзможност. За кестените разпилени. За отлитащи ята и потъването в мълчание. За дните, пълни с мъгливи обещания, и локвите от скъсано доверие. За паднали листа от минало обичане. Безпътни съботи. Инсомния. Толкова самотна есен никога не е била…”.
Попитах я как ще нарисува инсомнията – безсънието, а тя каза, че вече го е рисувала като есенен лист, който е символ на самотата. По него се събират всички вени, по които са течали соковете на живота, но всичко е прекъснало. „Остава една ситна мрежа от случилото се и преживяното през сезоните. Остава върху този последен есенен лист. Моята инсомния е жълт есенен лист. От години ми стигат малко часове сън, обикновено четири са достатъчни. Не изпитвам тежест от недоспиване, това за мен е начин на живот. А миговете на писане са, когато си сам със себе си. Трудно е да останеш насаме, когато хората около теб търсят твоето внимание, но понякога и в най-голямата навалица изключваш всичко около теб, сядаш и пишеш”.
Котката е символ в нейните картини, защото тя е и част от живота й. Рисува я, пише за нея и я показва често в интернет пространството като най-важния член в семейството й. Беше публикувала във фейсбук една мисъл на Анна Щамбург: „Есента винаги ми напомня за котка, която бавно се промъква от съседната стая. Стъпките й са тихи, походката й е грациозна, погледът й е уверен. Още не е влязла, но вече се усеща присъствието й. И тогава следва една малка подробност: пада първото есенно листо и котката скача в ръцете ви. Гледа те и сякаш ти казва: Дойде най-уютното време на годината“.
Попитах я дали тъгата е най-естественото състояние на твореца. „Не – отговори тя – тъгата върви винаги заедно с радостта. Не можеш да я познаеш, да я оцениш, ако не си изпитал и двете. За мен тъгата определено е особено състояние. Там се чувствам по-удобно, въпреки че се казвам Весела и обикновено съм усмихната, но тази тъга по някакъв начин ми помага в творчеството и в живота”.
Избрах още един текст на Веси като доказателство за тези размишления: „Снимка с ефект сепия. Котарак, бял. Поляна, зелена, с дъх на теменужки, лилави. Вой на куче, винаги черно. Изветряло чаено листо, лятно жълто. Око, синьо. Йерархична организираност, привидна. Център, краища, сили на привличане. Цветът в рамките на всяко поле е абсолютно плътен и самостоен. Без размивания и преливания. Сива периферия. Смъртта е проста геометрична фигура в листа. Абстрактно съчетание, което ти „стои“ добре в плетеницата от насечени капки болезнено вдишване”.
Откривам други нейни емоции, изразени в стих:
Изтича от дните ни
графитена нежност.
Застанал на пръсти,
полумракът затваря цветя.
Останали спомени
тръгват нанякъде.
Не виждаш следа.
Няма ги знаците.
Бавно засъхва тъга.
Неказани думи.
Ледена топка.
И прашна завеса
между двете тела.
Попитах я кои са знаците, които забелязва по пътя си и които я карат да се замисля за живота. „Знаците са навсякъде. Няма нещо, което да не е знак. Вдишването на въздух дори е знак, че си се събудил, че днес си това, което си. Всеки човек е малко суеверен и донякъде моите знаци са свързани с това суеверие, с вярата”.
Тя даже обича да ги рисува тези знаци и така по-лесно ги назовава, когато ги рисува. „Котката за мен е мистичен, и в същото време реален знак. Тя е на няколко места едновременно. Уж е до теб, но в същото време не е до теб – интересен парадокс за мен. Съжителствам с няколко котки и разбирам, че има много какво да научим от тяхното поведение, от възприемането на нещата. Котката никога няма да потърси любовта ти нарочно, но в същото време те заставя да я обичаш. Как да накараме човека до нас да ни обича безрезервно?”.
Можеш ли да ме обичаш цялата,
със всичките ми облачни истерии,
мъгливи думи и дъждовни настроения?
Можеш ли да видиш локвите в следите,
вятъра в стените, смисъла в очите?
Можеш ли да изгориш страстта
да бягаш винаги, когато искаш да останеш?
Разбрах се с дъжда-
на седемдесетата крачка ме няма.
Прокапвам надолу в пръста-
събирам се в шепа мълчание,
приспивам ветровете с признание,
заравям лицето си в облак
и нямо откъсвам следата,
с която преминах оттатък.
Веси е майка на момиче, което тази година беше абитуриентка, и на момче в 10 клас и би искала с това, което прави, да им покаже, че светът не е само черно и бяло и че всеки от тях може да намери своя си нюанс в него. Иска да им покаже, че не трябва да бъдат категорични нито в чувствата, нито в емоциите и по своя път да намерят място в това море, наречено живот. Веси не иска да оставя следа, по-скоро иска да докосне нечия душа, която, като чете това, да почувства себе си вътре в тези емоции. „Творчеството не е оставяне на следа, творчеството е допир!”, споделя тя.
Дано съм ви помогнала да се допрете до един талантлив човек – Веси Пенкова, която още не е повярвала, че творчеството й от думи и картини може да вълнува и да обогатява кръга на съвършенството.
ЮЛИЯ КАРАДЖОВА
