Той от 30 години живее и твори в Америка и Канада, но аз го помня от по-младите му години, когато изгряваше като звезда в Благоевград и демонстрираше своята любов към китарата и към изкуството на джаза. И тогава, и сега си остана естествен, искрен, добър като творец и като човек, виртуозен не само в изпълнението на китара, но и в композирането на пиеси за китара. Слушам неговата музика и се пренасям в една друга вселена, в която един капчук се превръща във водопад от емоции, а детската игра е вплетена в ритми, които събуждат усещането за свобода, лекота и чистота.
Срещнах го след участието му в ХХIХ международен конкурс за класическа китара в Кюстендил, където своите творчески умения тази година демонстрираха китаристи от три континента. Питам Антон Апостолов откъде идва интересът му към китарата и как я превръща в своя професия.
– Брат ми Христо е 6 години по-голям от мен. Той свиреше на китара, а аз на акордеон, и не ми даваше да пипам неговия инструмент. Бях 5-6-годишен и дебнех да излезе навън, за да взема китарата. Опитвах се да налучквам акорди, мелодии по слух… Той ми повлия за избора, но първата китара в нашия дом беше направена от баща ми Николай. Той беше майстор дърводелец и това му беше хоби. В Благоевград беше известен като бай Кольо Майстора. Даже и бай Иван Дерменджиев, който поправяше музикални инструменти, ходеше за съвети при него. Вкъщи пазехме направени от него мандолина, тамбура, която си взех в Канада за спомен. Баща ми свиреше на мандолина и китара, а майка пееше хубаво. Родителите на баща ми не помня, защото при моето раждане вече ги нямаше. Баба Гюргена, по майчина линия, пееше много интересни песни от нейния шопски край. Никой от тях не е бил професионален музикант, но са ми предали по генетичен път дарбите си.
В седми клас слушах изпълнение на един класически китарист и тогава чух китарата да звучи по различен начин, едва ли не като оркестър. Казах на баща ми, че искам да се науча да чета нотите. Заведе ми при Кирил Трайков, който му беше приятел, но той беше учител на тамбура. Още на първата ни среща, като чух как свирят учениците му и колко са напреднали, си казах, че няма да мога да ги настигна, пък и тамбурата не беше моят инструмент. Помолих баща ми да ми намери учител по китара. Заведе ме при Георги Щерев. Той беше първият ми учител по китара и остана завинаги в сърцето ми. Бях свидетел как се раздаваше за китаро-мандолинния оркестър в Благоевград. Там бързо напреднах, защото имах мерак, хубав слух и много свирех. В този оркестър израснах като музикант, защото Щерев ме включи в него още на петия месец от моето обучение. Така че китарата е с мен от ранна възраст. Учителите идват в живота ти, когато си готов, но най-големият учител за мен е животът и работата ми с музикантите.
Антон е роден през юли 1968 година в Благоевград. Майка му Анка е от с. Бураново, Кюстендилско, а баща му Николай е от благоевградското село Железница. Има по-голям брат Христо-Цо, който работи в АУБ и като дърворезбар направи логото на университета.
Тони завършва Електротехникума в Благоевград и взима часове при маестро Димитър Дойчинов в Югозападния университет. По средата на обучението си, през 1995 година, решава да търси реализация в Америка, където живее 4 години и след това се премества в Торонто, Канада, където е домът му вече 26 години.
– Доста смело тръгнах към Щатите – споделя Тони. – Бях млад, амбициран, нахъсан. Отидох в Атлантик сити, в щата Ню Джърси, където започнах от нулата. Работих в казино, в ресторантския бизнес. Намерих заведение висока класа, където започнах да свиря на китара всяка вечер в петък. Преподавах китара в един музикален магазин, свирих в галерия, запознах се с музиканти и от джаз клубове. Правихме понякога джем сешъни заедно. Станах член и на Профсъюза на музикантите в Америка. Участвах и в американски джаз фестивал. Когато свирех в бразилския ресторант, се запознах с един от водещите на джаз предаването на Стоктън колидж, който е бил мениджър през последните години на Лари Янг – изключително влиятелен американски джаз органист от 60-те години, често наричан Джон Колтрейн на органа заради авангардния си стил. След него много известен става Джоуи ДеФранческо от Филаделфия – американски джаз органист, тромпетист, саксофонист и певец. Доста прословути джазмени са излезли от Филаделфия и тяхната музика ми харесваше. Пат Мартино също – американски джаз китарист и композитор. Започнах повече да се занимавам с музика, след като емигрирах в Канада, където преподавам, свиря и композирам.
Тони има двама синове – Александър, на 21 години, и Крис, на 19 години. И двамата са родени в Канада и са гордостта на семейството.
– Александър пое по моя път и е много добър композитор. Имам чувството, че е преродена душа на някой велик композитор. Започна да свири на барабани, сега свири на пиано. В момента учи композиция в „Макгил“ – научноизследователски университет в град Монреал, провинция Квебек, Канада. Още на 15 години написа много интересна музикална творба. Беше навлязъл сериозно в музиката и в един момент реши, че вкъщи трябва да се говори само на български. Майка му говореше на английски, защото и двамата с брат му са родени в Канада и се правят, че не разбират български. Но Сашо си постави цел за едно лято да научи българския език. Научи се сам да чете и пише на български за два месеца, като четеше книгите на Мария Стоянова. И когато майка му започне да се кара на английски, той се провиква… на български! Попитах го защо по-рано не искаше да му говорим на български, тогава той сподели, че негови съученици са му се подигравали, когато съм ходил да го взимам от училище и съм произнасял български думи. А Саши е чиста душа, но явно вече има други приоритети, не се влияе от чуждо мнение и е разбрал колко е важно да научи този език.
Крис също е талантлив, но още е малък. И двамата свирят на пиано. Не съм ги насилвам да стават музиканти. От малки им казвах да свирят на пиано поне за обща култура. Малкият опита различни инструменти – пиано, китара, имаше влечение към духовите инструменти, свиреше на кларинет, саксофон. В момента се изявява като коафьор – обича да прави прически, но едновременно с това записа колеж за електротехника. Струва ми се, че още не е ориентиран, докато големият се ориентира още в девети клас и се радвам, че избра музиката, защото наистина е много талантлив.
Отглеждането на децата се отразява и в моята музика. Имам няколко авторски композиции, вдъхновени от тях. Поместил съм ги в албумите ми. Първият се казва „Балкания след дъжд”. Получих награда за стипендия от канадското Министерство на културата, за да мога да го композирам и да го запиша. Този албум създадох през късните нощи, защото през деня се грижех за децата, а когато майка им Катя се връщаше от библиотеката, където работеше, и ги поемаше, аз тръгвах на работа до 21,30 часа. На връщане, макар и уморен, слизах в студиото, което се намира в мазето, и започвах да творя. Забелязал съм, че при преумора като че ли се пренасям в друго измерение и се получава някаква връзка, през която много свободно в мен се вливат нови творчески идеи. Сякаш Твореца ми ги изпраща. Уморен съм, но нещо идва отгоре и не мога да спра да работя. То е като опиат, но не от наркотици или алкохол, а от творческа възбуда. Всеки творец ще разбере за какво говоря.
– Кога разбра, че музиката е твоята най-естествена среда?
– Като дете намерих на улицата една хармоника. Научих се да свиря, а брат ми даже ми направи стойка за нея. След това учих акордеон, а китарата е третият инструмент, който ме плени. От малък свиря едновременно на хармоника и на китара. Госпожа Коларова, която преподаваше пеене във Второ основно училище, много ме харесваше и все ме изваждаше на първата редица да свиря при изпълненията на хора на училището, който водеше Христо Коларов. Това ми даваше стимул и увереност да се покажа, че и аз мога. Всяко дете има нужда от такава подкрепа.
– Кое е първото ти авторско музикално произведение?
– Първото ми по-сериозно произведение за класическа китара в стил блус се казва „Очакване”. Направих „Дъгата и залеза”. Вдъхновен от един сън, написах пиесата „Коридор”. Бях се загубил в един лабиринт на едно мазе и тичайки, търсех светлината… затова го кръстих коридор.
Първият ми авторски албум се казва „Балкания след дъжд” и съм го посветил на синовете си. Там имам вдъхновение и от Пирин планина, и от нашия край. В албума съм включил и първата пиеса, която написах в Канада. Казва се „Капчук”. Тази пиеса изпълнявам на всеки концерт и се превърна нещо като моя музикален екслибрис. Усещам я заразителна и с висока вибрация и всички музиканти с удоволствие я свирят. Имам пиеса „КикоСашевица копаница”, провокирана от синовете ми. Вечерта правих запис и в утрото на следващия ден, още сънен, слушам гюрултия долу. Слизам в студиото и гледам малкия син на барабаните, а големият го учи нещо друго. Включих апаратурата и ги записах как си играят. От това вдъхновение написах „КикоСашевица копаница”. Оставих играта им за начало и за финал на музикалната пиеса.
Имах един проект „Зелено небе”, към който направих албум „Звезда в буркан”. Това име дойде от големия ми син. Навремето имахме куче каракачанка. Казваше се Перун, от Банско, и го гледахме в Канада, но трябваше да се разделим с него, защото остаря. На децата и на мен ни беше мъчно и ни липсваше. Те искаха да си вземем друг домашен любимец. След моя отказ малкият ме попита – не може ли поне да имаме рибки в аквариум. Карах вечерта с колата и големият син, гледайки небето, каза: „А възможно ли е да имаме звезда в буркан?”. Много ми хареса този израз и така ми даде идеята да напиша тази пиеса. Представих си дори как би изглеждало на фона й анимационно филмче – едно щастливо дете, уловило звездата в буркан, която иска да излезе, но то не я пуска.
Последния авторски албум направихме заедно с Валери Димчев, който се казва „Струнни приказки”. Разменяхме идеи през Океана, записвахме всеки поотделно, но накрая той ми предложи да дойда и да го запишем на живо в музикалното студио на БНР – Благоевград. И така стана. Записахме го за един ден, като на концерт. В записа се усеща тази жива енергия, която би се загубила, ако се налагаше да монтираме отделните парчета. При нас стана едно към едно.
Винаги съм го казвал, че Валери за мен е българският Пако де Лусия на тамбура. Пако беше новатор във фламенкото, така е и Валери с тамбурата. За мен той е не само виртуозен тамбурист, добър музикант, но и интересен композитор, аранжор, скромен артист и човек. Той е магьосник на тамбурата. Ние свирим заедно от 1991 година до ден-днешен. Всеки си има негови проекти, но пак се събираме и все едно не сме се разделяли никога. Когато свирим, не са ни нужни думи, защото дишаме заедно и с поглед се разбираме.
Имам идеи за още албуми в три различни посоки, но времето ще покаже.
Моят приятел Румен Киринков, който работи като зограф към храма „Свети Георги” в Торонто, преди месец ме накара да направя концерт в Канада. Успях да събера четирима китаристи: двама фламенко, един джаз китарист, аз и един невероятен кубински перкусионист – Ченди Леон. Аз обичам фламенко. Пако де Лусия ми е любимият китарист. На финала ни извикаха на бис и пак свирихме „Капчук”.
В Канада само с музика се занимавам. Преподавам китара в няколко школи и имам частни ученици. Работя по различни проекти, много често ме канят да свиря с индийски музиканти. Не съм запознат детайлно с тяхната традиционна музика, но на тях им харесва, че не се натрапвам, а деликатно се включвам с китарата и винаги се получава интересно общо звучене.
– Имаш ли вече изявени ученици?
– Да, китаристът на Мария Илиева – Георги Янев, е мой ученик и съм горд, че съм го учил, защото е много добър, интересен музикант и добро момче. Преди две години мой ученик спечели „Грами” за прогресив арендби – Лука Маути, канадец. Обучавах го от малък – започна на 6 години и до днес се отнася с уважение към мен. Никога не ме забравя, когато идва в Канада. Драго ми става, когато казва, че това, което е днес, е благодарение на мен. Това е достатъчно за един учител, радвам се, че съм помогнал да се реализира, и то добре. Сега свири с известен певец и събират хиляди почитатели по стадионите.
Много мои ученици печелят награди на конкурси в Канада. Трима от тях се съревноваваха за класическа китара и взеха първите три места в провинция Онтарио. Аз искам моите ученици да ме надминат, да станат по-добри, по-известни, да успяват в музикалното си развитие.
– Музиката променя ли те в духовен план?
– Определено, защото тази музикална комуникация с други творци и с децата ме прави по-интуитивен. Усещам хората по вибрациите, които излъчват. Приятно ми е да съм в компания с хора, с които вибрираме на една и съща честота. Музиката ми е повлияла за това духовно развитие.
Много съм благодарен на Иван Андонов, който организира международния китарен фестивал в Кюстендил. От години успява да прави прекрасен фестивал и му свалям шапка. Той и целият му екип дават всичко от душата си този фестивал да се случва и да бъде удобен за всички участници. Там се срещат деца, ученици, преподаватели, изпълнители, гости от цял свят.
С Валери Димчев открихме фестивала, като представихме нашия албум „Струнни приказки”. Направихме го през 2019, но тогава заради Ковид пандемията ни затвориха и едва сега имаме възможност да го промотираме.
След концерта в Кюстендил Валери си тръгна, а аз останах до края. Запознах се с известната китаристка Ту Ле от Виетнам, която живее в Бахрейн и е нашумяла звезда на класическата китара напоследък. Тя ме покани да участвам в нейния солов концерт на фестивала, без да ме познава до този момент. Съгласих се да изсвиря нещо импровизирано с нея и се получи. Тя искаше да изсвирим нещо от моите авторски произведения, но нямахме много време тя да се подготви и предложи да изпълним „Тико тико” – нещо, което и двамата знаехме. Направихме хубав джем сешън.
Тони ми показа новата си китара „Кремона”, която му е подарена за участията в България от Николай Илиев – собственика на фабриката за музикални инструменти в Казанлък.
– Това е единствената българска фабрика, която произвежда висок клас китари и в момента излизат на световния пазар. Когато пристигнах от Канада, още на втория ден отидох в Казанлък, защото не носех с мен инструмент. Запознах се и с работниците във фабриката. Това ми дава допълнителна енергия, защото знам как е създаден този инструмент и какво са вложили тези хора в него. Николай Илиев ме покани и ми даде да си избера инструмент. „Кремона” е невероятна китара и ще я покажа и на моите ученици в Канада. Ще я рекламирам при музикални изяви, за да покажа и на производителите, че са достойни за световния пазар.
Преди това съм свирил на „Ямаха”, имам „Паулино Бернабе” на един майстор от Мадрид, имам и канадска китара „Годин” от Квебек. Свиря и на „Кремона” с метални струни от 80-те години. Това са ми акустичните китари. Имам и електрически заради обучението на децата.
Творческата вълна от Кюстендил все още ме държи, защото не бях предвидил толкова концертни участия след фестивала, а те се случват. С Валери Димчев представихме нашия албум в „Би Боб” кафето в Пловдив, в „Стейдж бара” в Благоевград. Ще свирим и в София на 15 април.
– Имаш ли намерение да се връщаш в България?
– Засега не, но човек никога не знае какво ще му хрумне в бъдеще. Взех наскоро място в Пороминово и ми харесва да си направя нещо там, да гледам градинка, да се радвам на спокойствие и хармония. Моят принцип е да изживея пълноценно мига тук и сега. Миналото не можем да променим, бъдещето не знаем какво е, затова искам да живея пълноценно сега. Пълноценно за мен означава да правя добро, да не вредя на никого, да помагам с каквото мога и да раздавам любов на хората, които обичам и които имат нужда от мен.
Иван Андонов е поканил Антон Апостолов за участие в международния китарен фестивал в Кюстендил и следващата година, така че изявите му в България и по света продължават.
ЮЛИЯ КАРАДЖОВА
