Всички плуваме по вълните на океана. Разумът е нашият компас, а страстта – вятърът, който ни движи.
Александер Поуп (1688-1744)
Моретата и океаните покриват 71% от повърхността на планетата. Най-големите градове в света са по бреговете, а 80% от населението на Земята живее на разстояние не повече от 100 км от тях. На планетата има 63 морета и 5 океана. Но знаем много повече за повърхността на Луната, отколкото за океаните и моретата, криещи куп загадки.
Любопитният читател знае: освен родения в 9 век пр. Хр. Омир, автор на легендарните поеми „Илиада“ и „Одисея“, 28 века по-късно в САЩ се ражда гениалният американски писател и поет Едгар Алън По (1809-1849). За първи път е публикуван в броя от април 1841 на Греъмс Мегъзин. Преведен на много езици, разказът е отпечатан в деветото издание на Encyclopedia Britannica. Сюжетът на произведението разказва историята на норвежки моряк, попаднал в чудовищен водовъртеж – Маелстрьом.
В своя мистичен разказ По описва ситуация, удивително сходна със знаменитата поема на Омир „Одисея“. Неистовата борба на живот и смърт между Одисей и едно
ВСЕПОГЛЪЩАЩО МОРСКО ЧУДОВИЩЕ ХАРИБДА.
Драмата на норвежки моряк, чиито черни като смола коси за по-малко за ден премеждия побеляват, а тялото дотолкоз отслабва и нервите разстройват, че признава: „Аз треперя от най-малкото усилие и се плаша от сенките”.
В екзотеричен план: Маелстрьом е водовъртеж, който въпреки скромния си мащаб предизвиква у моряците трепет и ужас. В него изчезват шхуни (малки кораби), погълнати от океанските недра. Водовъртежът се явява два пъти в денонощието в Норвежко море, край залива Вестфьорд, недалеч от Северозападна Норвегия.
С неподозирано майсторство и талант Едгар Алън описва пагубните сили на природата. Във водна фуния се образува впадина, която е на метри под нивото на океана. При това енергията във водовъртежа е десетки пъти по-голяма, отколкото при обикновено течение. Отбелязан е и странен факт: веднъж на сто дни движението на водовъртежа обръща посоката си на въртене“.
С гениална интуиция По описва драматична ситуация в Атлантика, близо до един от фиордите на Норвегия. Описва море с широка гладка повърхност с гъст черен цвят, дето изневиделица героят риболовец попада със своята шхуна в океански водовъртеж, по думите му „клокочещ в неукротим бяс“.
Векове по-рано Одисей изпада в подобна ситуация в Месинския проток между Сицилия и Южна Италия, пред морското чудовище Харибда, алегория на гигантски водовъртеж, безмилостно поглъщаш всичко…
Описаният водовъртеж (англ. whirlpool) Маелстрьом, покрит с мрачна слава, пръв път отбелязва в своя географски атлас Gerardus Mercator (1512-1594). Разположен в протока Москестрьом (тъй наричат Маелстрьом норвежците, по името на островче в средата), е широк близо 8 км, с неравно пясъчно-скалисто дъно, което се издига стръмно от запад на изток. Приливите нахлуват от запад в посока към Норвегия, след това при отлив водата сякаш се срива обратно. Приливната вода се носи бясно, притисната в тесния проток, блъска се в норвежкия бряг, завърта се и се понася обратно.
Пръв Омир в световната литература описва тоз загадъчен морски феномен. Онова чудовищно действие на спирално движеща се водна маса, която като паст поглъща всичко в себе си. Всичко това е имплицирано (скрито) зад метафори и алегории в ХІІ песен на „Одисея“. Тя описва как изпопадалите от кораба другари на Одисей като „морски врани” безпомощно се въртят около разбития на трески кораб, преди да бъдат погълнати. Текст (Песен ХІІ, 426-428):
„Скоро затихна Зефирът, що дигаше хали над мене. /Но [градоносен южен вятър – бел. Н.С.] подир него повя и ме хвърли в страдания нови: / тласна ме той по обратния път към пастта на Харибда“.
Ето паралел на също тъй удивително по художествен изказ и проникновение описание от Едгар Алън По на въртопа: „Тук водната шир, изрязана, насечена от хиляди насрещни потоци, изведнъж надигаща се в неистови конвулсии, съскаше, клокочеше, засукваща се като спирала в безчислените гигантски ями и вихрено се носеше на изток с такава невъобразима бързина, с каквато може да изхвърля само водопад от планинска стръмнина”.
Безименният герой на разказа описва природния феномен (Омир го зове „въртоп океански”): „Този водовъртеж беше опасан с широка ивица святкаща пяна; но нито един къс от тази пяна не влизаше в пастта на чудовищната яма. Нейната вътрешност, доколкото в нея можеше да проникне поглед, представляваше гладка, блестяща, черна като ахат водна стена с наклон към хоризонта под ъгъл примерно четиридесет и пет градуса, която бясно се въртеше със стремителни трескави движения и огласяше въздуха с такъв сърцераздирателен вой – нито вопъл, нито рев – какъвто даже могъщият водопад Ниагара никога не изпраща към небесата”.
Авторът описва какво се случва, ако попаднеш в пастта на водната стихия: „Когато течението бушува и буря засилва яростта му, опасно е всяко приближаване на по-малко от една норвежка миля (11 295 метра – бел. ред.). Изчезвали са лодки, яхти и кораби, които не са вземали предпазни мерки срещу течението, преди да попаднат в обсега му. Често пъти същото се случва и с китове, които се приближават твърде много и след това не могат да се преборят с неговата стихия. Невъзможно е да се опише техният рев и напразните им усилия да се освободят от силата му“.
Пръв Омир дава безценна информация за графика (ритъма) на действие на океанския водовъртеж. Морската богиня
КИРКА РАЗКРИВА ТАЙНАТА НА ОДИСЕЙ:
„Три пъти дневно [подразбирай денонощно] Харибда сърба и три пъти изхвърля“. Древногръцкият географ Страбон смята, че още в дълбока древност се знае: схемата не е „три пъти“, а „два пъти“. Но за да подсили драматизма, казва „3 пъти“, намеквайки на мистичната триада. Тъй че не през 4, а през 6 часа водовъртежът сменя своя ритъм. Не шест (три сърбания и три изхвърляния) х 4 часа = 24 часа (1 денонощие), а четири (две сърбания и две изхвърляния) х 6 часа = 24 часа (1 денонощие).
Безспорно, общото е принципа на действие и неговите последици. Морякът на По: „За мен съвсем очевидно, че и най-големите построени днес линейни кораби не ще могат да противостоят на течението повече от перцето, грабнато от ураганен вятър, и ще изчезнат надолу в момента, когато попаднат в смъртоносните му прегръдки. След няколко дни ще се изпълнят три години от случката, за която ще ви разкажа. Това стана на десети юли 18… година. Тукашните хора си спомнят този ден и няма да го забравят никога, защото тогава избухна един от най-свирепите урагани, които небето е изпращало. Цялата сутрин и дори до късно следобяд духаше лек и постоянен югозападен бриз, а слънцето блестеше така ярко, че дори и най-старият моряк между нас не можеше да предположи какво ще се случи”.
Следва описание на ситуацията, в която морякът и брат му попадат в гърлото на въртопа: „Не мога да опиша чувствата, които усетих в този миг. Цялото ми тяло затрепера, сякаш бе ме налетял най-силният пристъп на треска… Сега вятърът ни гонеше право към водовъртежа и нищо не можеше да ни спаси!… По това време първата ярост на бурята бе преминала или поне на нас ни се струваше, че е така, защото се носехме стремително пред нея. Морето, задържано от вятъра, в самото начало лежеше ниско и само се пенеше, но сега издигна върховете си. Бе настъпила видима промяна и в небето. Във всички посоки то бе черно като катран, но изведнъж почти над главите ни се появи кръгло чисто късче, невероятно ясно, дълбоко и светлосиньо, а през него пламтеше цялото лице на луната с такъв блясък, какъвто не бях виждал никога. От нейната светлина всичко наоколо се виждаше съвсем отчетливо; но, Боже, какво зрелище бе това!
Несъмнено, било време на затишие, от което братята не се възползват да се измъкнат. Така
МОРЯЦИТЕ ФАТАЛНО ПРОПУСКАТ МИГА,
онзи миг, който спасява Одисей. Защото навреме получава тайно познание от морската богиня Кирка (лат. Circe, Цирцея).
Морякът на По: „Ние пропуснахме времето на затишие и водовъртежа Стрьом сега бушуваше със пълна сила”.
Невъзможната съпоставка: Познание – Незнание. Братята пропускат момента зарад невежество, а Одисей – не. На митичния остров Ееа, дето Одисей прекарал цяла година, морската нимфа Кирка [дъщеря на бога на Слънцето, Хелиос и океанидата Персеида] притежава Свещено Познание.
Но и профанът (невеж) моряк също е спасен благодарение на ДРУГО, което изначално носи в себе си.
При Одисей гореспоменатото от моряка ЗАТИШИЕ е равно на времето на увисналия „като прилеп“ над водната паст на Харибда Одисей, яко вкопчил длани в клона на могъщо дърво. Виси на него цели 6 часа, докато въртопът Харибда безмилостно всмуква всичко наоколо, поглъщайки другарите с разбития кораб.
Неслучайно могъщото дърво е смокиня. Тя е алегория на Свещеното Познание. Буда (VІ в. пр. Хр.), медитирайки под смокиня, получава просветление!
Кирка разкрива тайната: „Близо ще видиш и друга скала, находчив Одисее, / малко по-ниска… / Едната от другата [скала на Сцила] изстрел отделя. / Там зеленее висока смокиня с разлистени клони. / Сърба под нея Харибда богинята тъмни потоци. / Три пъти в ден ги избълва и три пъти на ден ги насърбва. / Ужас!“ (Песен ХІІ, 101-106).
Шест часа виси Одисей, но не безнадеждно. ЗНАЕЛ какво следва и какво да стори. Изчаква смяната на ритъма (времето на изхвърляне) на погълнатата мачта с кила, за да я яхне ловко и се спаси от гибелната бездна.
Одисей: „Аз устойчиво прилепнал зачаках, додето Харибда / мачтата с кила избълва обратно… / Ето Харибда отново изригна из гърло гредите. / Бързо отпуснах ръце и нозе и така се изтърсих / право във водовъртежа встрани от гредите широки. / Седнах веднага на тях и, с гребла сякаш, гребнах с ръцете. / Вече не даде бащата на хората и боговете / Сцила да ме забележи и аз гибелта избягнах“. (Песен ХІІ, 437-438; 442-446).
СЪЩАТА СИТУАЦИЯ ВЕКОВЕ ПО-КЪСНО
се повтаря, но при други обстоятелства и място… Разликатна! Случва се на непосветен човек…
Ураганът хвърля двамата братя на кораба към още по-страшен въртоп – Маелстрьом. Ако въртопът Стрьом алегорично играе ролята на Сцила (шестглаво чудовище), то следващият въртоп (Маелстрьом) – на неумолимата Харибда.
Морякът: „Досега ние успявахме да яхнем огромните вълни, но ето че се появи една исполинска водна грамада, пое ни откъм задната част и ни понесе със себе си високо, високо нагоре, сякаш в небето… След това полетяхме стремглаво надолу с такава бързина, че изпитах същото неприятно усещане, което човек има насън, когато пада от някой отвесен планински връх… В миг разбрах съвсем точно къде се намираме. Водовъртежът на Маелстрьом бе непосредствено пред нас, само на около четвърт миля. Но това не беше обичайният Маелстрьом… Никога не бих познал това място, ако не знаех къде се намираме и какво трябва да очаквам. Но случаят не бе такъв и ужасът затвори инстинктивно очите ми, а клепачите ми се притиснаха в конвулсия“.
Следва описание: „След не повече от две минути внезапно почувствувахме, че вълните се оттеглят и ни обгръща пяна. Корабчето се завъртя рязко около левия си борд и се стрелна като мълния в новата посока. В същия миг гръмотевичният шум на водата се замени с пронизващ съсък, сякаш водоотливните тръби на много параходи изпускаха едновременно парата си. Намирахме се в пенестия пояс, който огражда всеки въртоп; помислих си, че само след миг ще полетим в бездната, очертана съвсем неясно поради необикновената скорост, с която кръжахме над нея. Имах чувството, че шхуната въобще не е потопена във водата, а се плъзга подобно на въздушно балонче по нейната повърхност…“.
В психологически план описанието на моряка онагледява драматизма на изживяните чувства. Сравнимо с Одисей, морякът изпада в далеч по-тежка ситуация… За разлика от него Одисей не е на кораба. След разцепването му от гръмотевичния удар на Зевс героят на Омир и другарите си са изхвърлени в морето.
Одисей към царя на феаките Алкиной: „Но ще разкажа пред теб откровено каквото ме питаш… / Само нещастника мен до домашното нейно огнище / демон отведе, когато ми кораба Зевс гърмовержец / с гръм ослепителен надве разцепи в морето пустинно. / Всичките спътници храбри потънаха в морската бездна. / Аз пък, притиснал в прегръдка гредата на равния кораб, / девет дни бродих така. На десетия в нощ непрогледна / от боговете бях хвърлен в Огигия, дето Калипсо, / гиздавокосата страшна богиня живее. От нея / бях прютен, нагостен и обикнат. И тя ми обрече / дарове скъпи – всевечност и нивга не вехнеща младост. / Но да примами сърцето в гърдите ми с лъст не успя тя“. (Песен VІІ, 243, 248-258).
Морякът на По: „Може би звучи като самохвалство, но ви казвам самата истина: помислих си за величието на смъртта в подобно място и за незначителността на моите дребнички мисли по отношение на собствения ми живот пред лицето на такава грандиозна проява на божието могъщество“.
Ценността в драматичното описание на Едгар Алън По е: разкрива не само какво става в съзнанието човешко, но и в неведомото подсъзнание. Докосва оназ патология в мисленето, която спохожда човек в ситуации, екстремно възникнали по невидимото острие между Живота и Смъртта.
Следващият текст е подстъп към раждане на спасителна мисъл, импулсирана от могъщия ИНСТИНКТ за самосъхранение в ума на профанния (непосветен) моряк: „Не след много време ме обхвана непреодолимо любопитство към самия водовъртеж. Чувствувах силно желание да изследвам дълбините му, макар и с цената на жертвата, която трябваше да направя;… Няма съмнение, че всички тези мисли бяха съвсем не на място за човек, застанал срещу смъртта…“.
За какво става реч? На мястото на спасителното Знание, предадено на Одисей от божествената Кирка,
ИНТУИЦИЯТА СПАСЯВА МОРЯКА,
мултиплицирана от здравословно чисто човешко любопитство. Странно! Щото пръква ненадейно в объркан, помътен ум. Тез „нелепи фантазии”, както сам определя морякът, се оказват спасителен спасителен пояс, заместител на липсващото Познание в профанното (лаическо) съзнание. Познанието си Кирка дарява само на посветен – на Одисей. А при моряка спасителните импулси идат от дълбините на подсъзнанието, еманация на вроденият инстинкт за самосъхранение. Но не всеки има късмет. В потвърждение на библейска мъдрост: „Мнозина са призвани, но малцина избрани“.
Това патологично (екстремно-стресово) усещане у норвежкия моряк не преживява Одисей, притежаващ Свещено Знание. Изначално царят на Итака имал решение за изход от кризисната ситуация. Знае кога и как да избегне опасността. Навреме се вкопчва в могъщите клони на Свещената смокиня, преди Харибда да го погълне. За да се гмурне шест часа по-късно в бездънното й гърло, в момент когато Харибда изхвърля обратно останките от разбития кораб.
Докато героят на Едгар Алън По получил спасение по вътрешен път: чрез импулса от дълбините на Подсъзнанието, овреме „пратен“ от инстинкта за самосъхранение…
Това „се случва” само на хора, дарени с четири безценни качества: самообладание, остро зрение (наблюдателност), памет и гъвкавост на ума.
Самообладанието пази човек, да не изпадне в гибелна паника; дето се казва: да не си „губи главата”. Благодарение на това ненакърнена остава наблюдателността. Тя преценява кога и какво точно да направи, интуитивно „узнава“ ритъма на действие (поглъщане-изхвърляне) на водовъртежа. Третото качество Памет, някои го наричат „услужлива памет”, гарантира навременното „спомняне” на онез ключови детайли, благодарение на които веригата от логични, последователни действия води до благоприятен изход. Гъвкавост на ума(четвърто качество) активира интелекта; именно нему моряка дължи раждането на спасителният акт. Как, без да умува, издебва точния момент…
Героят на Е.А. По описва спираловидния въртеж на кораба по високите гладки водни стени на въртопа: „Не мога да си спомня колко пъти обиколихме из пяната. Въртяхме се някъде около час и това бе по-скоро летене, отколкото плаване, като постепенно се спускахме към средата на пенестия пояс, все по-близо и по-близо към неговия страшен вътрешен край. През цялото време аз не изпуснах халката. Брат ми бе на кърмата и се държеше за една празна бъчва за вода, привързана здраво към скарата в извитата задна част на нашата шхуна; единствено тя не бе пометена през борда, когато бурята се стовари върху нас. Но ето че когато приближихме към края на фунията, моят брат се отдели от нея и се насочи към халката. Обезумял от ужас, той я заизтръгва от ръцете ми, защото големината й не позволяваше да се заловим и двамата. Неговата постъпка ме огорчи повече от всичко, което бях видял дотогава в живота си, макар и да разбирах ясно, че той не е на себе си от страх и в момента е само човек, подлуден от непреодолим ужас… Помислих, че и за двамата няма никакво значение за какво сме се хванали, отстъпих му халката и се промъкнах към бъчвата. Не беше трудно да го сторя, тъй като шхуната се въртеше спокойно, без да се навежда, като само подскачаше напред и назад заедно с тръпнещите грамади на гигантския водовъртеж. Едва застанах на новото си място, когато залитнахме рязко към десния борд и се устремихме стремглаво надолу в бездната. Прошепнах набързо една молитва и помислих, че всичко свършва.
Аз се вкопчих инстинктивно още по-здраво в бъчвата и затворих очите си; повдигаше ми се от главозамайващото пропадане. Не се осмелих да погледна в продължение на няколко секунди, тъй като очаквах незабавното разпадане на всичко и се учудвах защо не е започнала предсмъртната ми схватка с водата. Секундите минаваха. Бях все още жив. Пропадането бе престанало: движехме се както преди в пенестото легло, само че шхуната бе потънала по-дълбоко. Събрах смелост и погледнах отново наоколо.
Когато огледах огромната стена от черна вода, с която се носехме, забелязах, че нашата шхуна не е единственият предмет в прегръдките на въртопа. Под и над нас се виждаха отломъци от плавателни съдове, огромни маси дървен строителен материал, дънери на дървета, а така също и по-малки предмети като парчета от мебели, разчупени кутии, бурета и дъги от бъчви. Вече споменах за неестественото любопитство, което замени първоначалния ми страх. Изглежда то нарастваше с наближаващата ужасна развръзка. Започнах да наблюдавам с необичаен интерес многобройните предмети, които плаваха заедно с нас…“.
Именно тогава, в невероятния синтез на спомени и наблюдателност, у моряка
СЕ РАЖДА СПРАСИТЕЛНО РЕШЕНИЕ:
„Този път бях поразен не от нова ужасна заплаха, а от неясното и възбуждащо предчувствие на надеждата. Отчасти я възродиха спомените, но помогна и това, което наблюдавах в момента. Сетих се за голямото количество леки отломъци, които се струпват по крайбрежието на Лофоден, след като Москестрьом ги е погълнал и изхвърлил обратно. Повечето от тях бяха страшно обезобразени, така ожулени и подбити, сякаш са слепени от отделни парчета, но в същото време си припомних съвсем ясно, че някои бяха напълно запазени. Единственото обяснение, което вече можех да дам за тази разлика, без предположението, че само обезобразените предмети са достигнали до дъното, докато другите са влезли във водовъртежа чувствително по-късно спрямо прилива или отлива, или пък, по някаква друга причина, са се спускали съвсем бавно и не са били увлечени напълно, преди да се промени посоката, в която се движи морската вода. Предполагах, че и в двата случая те са се изкачили, въртейки се обратно към равнището на океана, без да ги сполети съдбата на онези, които са потънали по-рано или са били всмукани по-бързо“.
В разказа морякът описва обратния (изхвърлящ) ход на спираловидно движещия се въртоп. „Вижда“ как се държат вътре всмуканите предмети. Когато настъпва поредната смяна на ритъма, те са изхвърлени обратно на водната повърхност. Това е тънкият момент на мига… Именно тогава „сработва“ интуицията, компенсираща липсващото у моряка Знание. Потвърждава тезата за съдбовната значимост на навреме активирания човешки интелект. Норвежкият моряк съумява да избегне безизходното всмукване от „въртопа океански”. Импулсът, дошъл от подсъзнателния инстинкт за самосъхранение, спасява героя на Е. А. По.
Чрез думи на своя персонаж американският писател описва спираловидното „поведение“ на въртопа: „Вече не се колебаех какво трябва да направя. Реших да се привържа здраво към бъчвата, за която се държех, да я откача от кърмата и да се прехвърля през борда. Привлякох със знаци вниманието на брат си, показах му плаващите покрай нас бъчви и направих всичко възможно, за да го накарам да разбере какво се готвех да сторя. Изглежда накрая той разбра моята идея, но независимо дали бе така, или не, той поклати отчаяно глава и отказа да се помръдне от халката. Нямаше възможност да го принуждавам със сила, а и положението не търпеше отлагане, така че аз се привързах към бъчвата с въжетата, които я държаха за кърмата, и без повече колебания се хвърлих във водата.
Резултатът потвърди моите очаквания. След като сам ви разказах тази история, трябва да сте убедени, че наистина се измъкнах. Освен това вие научихте как е станало всичко и следователно можете да се досетите сам за останалото… Може би някъде около час, след като оставих шхуната, която бе слязла ниско под мене, видях как тя се превърта лудешки няколко пъти едно след друго и се устремява право надолу заедно с любимия ми брат, за да изчезне завинаги в пенестия ад под нея. Бъчвата, към която се бях привързал, се спусна съвсем малко по-долу от половината разстояние между дъното на бездната и мястото, където скочих от шхуната, преди да забележа, че водовъртежът е променил изцяло лика си. С всеки миг наклонените стени на огромната фуния се изправяха. Въртопът постепенно намаляваше скоростта си. Постепенно изчезнаха пяната и дъгата, а долната част на бездната бавно се повдигаше. Небето беше чисто, вятърът бе стихнал, а пълната сияеща луна отиваше на запад. Изведнъж се намерих на повърхността на океана, точно над мястото, където бе водовъртежът в Москестрьом… Бе настъпил часът на затишието, но морето не можеше да успокои своите грамади, подгонени от отминалия ураган. Грабна ме и ме понесе лудешкото течение Стрьом и само след няколко минути стигнах до долното крайбрежие, където рибарите хвърлят мрежите си. Когато ме прибра една лодка, бях смазан от преумора; не можех да произнеса нито дума и макар че опасността бе отминала, ужасните спомени не ме напускаха. Старите ми приятели и всекидневни спътници, които ме измъкнаха през борда, не можаха да ме познаят, така както не биха познали и пътник от оня свят. Косата ми, гарвановочерна до предния ден, бе побеляла така, както я виждате сега. Казаха ми, че и лицето ми се е променило. Когато им разказах за случилото се с мен, те не повярваха“…
За разлика от героя на По, Омировият герой не се нуждае от интуицията. Благодарение Свещеното Познание
ОДИСЕЙ ПРЕОДОЛЯВА БЪРЗО И РЕШИТЕЛНО
надвисналата смъртна опасност. Посветен от Кирка, притежава освен сакралното Знание, и конкретното техническо решение за изход от ситуацията. Точно преценява кога и как да „задейства“ тялото, изначално запознат с ритъма (механизма на действие) на „океанския въртоп”.
Норвежкият моряк, лишен от езотеричното знание, оцелява благодарение гореспоменатите четири качества. Тук неподозирано важна роля играе смътното предчувствие на надежда. Не само „надеждата крепи човека”, но и човек – надеждата си. Морякът си спомня как няколко пъти сърцето бясно затуптява: „Но причината за това бе не страхът, а смътното предчувствие на надежда. Тази надежда бе предизвикана към живот от някои спомени и в същото време от моите сегашни наблюдения”.
Там, долу, в бездната, благодарение своята наблюдателност, забелязва как бясно се въртят и други предмети от разбитата шхуна. Мигом си спомня свои по-раншни наблюдения относно характерното движение на онова, което е било поглъщано и после изхвърлено обратно от водовъртежа. „Това били изцяло повредени отломки, но сред тях имало и предмети, които изобщо не били повредени. Тогава не могъл да си обясни: на какво се дължи? Именно в бездната забелязва: предметите, превърнали се в отломки, били завлечени на дъното, други пък „дали защото много по-късно попаднали във водовъртежа, или по някаква друга причина – пропадали твърде бавно и не успявали да достигнат дъното, тъй като настъпвал прилив или отлив”.
И стига до свръхважен извод: „Наблюденията ми помогнаха да стигна до три важни заключения. Първото, което е общо правило, бе, че телата с по-голям обем потъват по-бързо; съгласно второто, от две тела с еднакви размери, едното от които е със сферична, а другото с каква да е форма, сферообразното се спуска по-бързо; третото гласеше, че от две тела с еднакви размери, едното от които има цилиндрична, а другото – каквато и да е друга форма, цилиндричното потъва най-бавно“.
Тогава морякът, докато бил в бездната, не могъл да си обясни на какво се дължи това. Научава го post factum: „След като успях да се спася тогава, разговарях няколко пъти по този въпрос с един стар учител от областта; от него научих за употребата на думите „сфера“ и „цилиндър“. Макар че съм забравил подробностите, той ми обясни защо наблюдаваното от мен е само естествено следствие от формата на плаващите тела; освен това ми показа защо става така, че цилиндърът, попаднал във водовъртеж, се противопоставя на засмукващата сила повече и потъва по-бавно от тяло със същия обем, но с друга форма“.
Друго безценно наблюдение касае особеното поведение на бъчвата. Докато морякът безпомощно се въртял из бездната, тя, безмозъчната бъчва (с цилиндрична форма), „гордо стояла ниво над тях”, кръжаща високо над братята. Тогаз именно просветва спасителното решение, импулсно родено в Подсъзнанието: „Аз повече не се колебаех. Аз реших да привържа себе си колкото се може по-здраво към бъчвата за вода, за която се държах, да отрежа найтите (корабни въжета – бел. ред.), прикрепващи я към кърмата, и да се хвърля във водата”.
Следващото действие на моряка наглед изглежда самоубийствено… Постъпва точно както Одисей: „…и без да му мисля, се хвърлих в бездната…“.
Одисей: Когато Харибда изхвърля погълнатите предмети, той скача в пастта на водовъртежа, яхва корабна греда, а мощно кръгово течение го изтласква далеч извън гибелното гърло в посока Тиренско море.
Моряка го спасяват интуиция плюс съобразителност. С цената на загуба на брат си, на порутено здраве и побеляла като сняг коса.
В КАКВО Е ОТЛИКАТА МЕЖДУ ДВАМАТА
– Одисей и моряка?!
Омировият герой шест часа виси на Свещената смокиня над гигантската паст на Харибда. Изчаква процеса на изхвърляне на погълнатите отломки на кораба и смело се гмурва, яхва изхвърлена греда, която течението бързо отнася встрани и отдалечава отново в посока Сцила.
Героят на По скача с привързана към тялото му бъчва мигове преди да настъпи решителната промяна, когато „полегатите стени на гигантската яма” драматично спадат, бесният спираловиден въртеж на водата се забавя, течението Стрьом го подхваща и отнася към рибарското селище…
Фантазия ли е разказът на Едгар По? Съвсем не. Но откъде притежава тези удивителни познания! Тайна на тайните…
Средновековни летописи свидетелстват: „първият от чужденците, сблъскал се с норвежския Маелстрьом, е Николас де Линн, монах францисканец, който в ХІV век плавал от Англия в полярното море; оттогава опасностите, които проявява този водовъртеж за мореплавателите, дотолкова го прославят, че думата „маелстрьом“ станала нарицателна за водовъртеж. Макар сходни по вероломство води да заплашват мореплавателите и в Месинския пролив (между Южна Италия и Сицилия), и в японския пролив Наруто, именно норвежкият Маелстрьом останал запечатан в мрачната фантазия на мистичния разказ.
Разбира се, има спасение и спасение… Споменахме: спасението си героят на Едгар Алън По дължи на интуицията, на подсъзнателният импулс. Спасение профанно, но достойно за възхищение… Спасилият се от пастта на Харибда Одисей е отвлечен от демон в пъпа на Земята Огигия, нейде в Атлантика. Най-вероятно в акваторията на Саргасово море. Точно там, дето (случайно ли!) европейските змиорки, за да се размножават само един път, хвърлят хайвера и… умират. А „малките“ интуитивно се връщат назад, по майчиния път…
Там, в Саргасово море, дето, според легендата лежи потъналата
10 000 ГОДИНИ ПРЕДИ ПЛАТОН АТЛАНТИДА.
Това е Огигия. Там живее Калипсо (на гръцки: „ще се скрия“). Океанида, дъщеря на титана Атлас, владетелка на митичния остров, спасила Одисей след корабокрушението в Месинския проток, свързващ Йонийско със Тиренско море.
Геният на Гьоте (1781 г.) сякаш е проникнал в съдба Одисеева: „Що отличава / от боговете / нас, хората смъртни? / Много вълни / пред тях се търкалят ˗ / вечно течение / нас вдига вълната, / грабва вълната, / и потъваме“.
Да, след Харибда героят на Омир „потъва“. Но по друг, особен начин. Държи го Калипсо доброзорлем цели 7 години с надежда, че ще стане неин съпруг:
Одисей: „Седем години прекарах аз там и напойвах със сълзи / тези нетленни одежди, които ми даде Калипсо. / Осма година когато дойде в кръговрата на дните, / тя ме сама поощри да се впусна в морето. Не зная / вест ли получи от Зевс, или помисъл друга й хрумна?“ (Песен VІІ, 259-263).
За царя на Итака, цели 10 години след Троянската война (1196-1186 г. пр. Хр.) бог Посейдон и съдбата препятстващи завръщането му в родна Итака, е време на страдателно върховно изпитание. Надмогването им дължи на вестителя на Зевс – Хермес, на закриляща го Атина Палада и на божествената морска богиня Кирка. Не на последно място – на верността към Пенелопа. За да изкачи по страдателния Път седемте степени на Свещеното Познание…
Шарл Бодлер за духа на твореца: „Даже страстта, с която той се хвърля в странното от любов към странното, и в ужасното от любов към ужасното, ми помага да повярвам в искреността на неговите произведения… Героите на По, или по-точно неговият герой – е човек със свръхестествени способности, човек с разклатени нерви, човек с пламенна и страдаща воля, която хвърля предизвикателство към всички препятствия; човек с поглед остър като меч, обърнат към неща, чиято значимост расте в такава степен, както той гледа на тях“.
НИКОЛА СТОЯНОВ
