Вече 12 години благоевградският художник график Александър Тодоров живее и твори като артист на свободна практика в Лион, Франция, където се премести да живее със семейството си. Преди да замине за Франция, той показа в Благоевград изложба, която нарече „Без път” и сега го питам дали там е намерил пътя, какво е неговото продължение и каква е възможността да те разпознаят като различен творец зад граница.
„Творческият процес е труден и бавен, но не е блатно растение, което ще избуи за един сезон и след това ще се загуби – споделя Сашо. – Бих го оприличил с едно дърво, което всеки сезон израства по малко и всеки клон търси своето място в короната. Определено се намери път, но част от него е и този „Без път”.
В неговите графики има много символи и питам дали те се променят в новите му творби. Споделял е, че го вълнува архитектурата на социалистическия реализъм и много детайли от бита, които отразяват действителността, в която е живял до 9-ата си година.
„Тези символи са като един пъзел, в който образите се появяват и след това търсиш начин да ги разбереш. Първоначално ги възприемам като едно усещане, но след това се появяват думи, с които символите придобиват определена форма. Не винаги формата е ясна и позната за зрителя и затова търся да извадя емоцията от същественото, от смисъла. Понякога формата се разбива, за да може да излезе съдържанието. Нали за да разберем дали в яйцето има, или няма пиленце, трябва да го счупим. Затова е нужно да разчупим формата, за да излезе емоцията. Целта е тези символи да намерят своето място и значение.
– Ти ги търсиш, или те сами се появяват?
– Още в детството емоциите придобиват своите символи, без да знаеш какво означават, но ги намираш през годините в различни образи.
– Ти от дете ли рисуваш?
– Никога не съм преставал да рисувам.
– Сега имаш специфичен стил и почерк. Как стигна до него?
– Нямам представа. Пътят е в търсене на смисъла и съдържанието и по този път стилът се формира сам. Формата е просто една необходимост. Например бутилката може да е много красива и очакваш вътре да има хубаво вино, но в нея да има оцет или вода. Искам да кажа, че не бутилката определя съдържанието, виното прави бутилката с вино.
В Лион Сашо е направил няколко самостоятелни изложби, като последната е в края на 2024 година и началото на 2025 г. Питам как се приема там неговото творчество.
– До известна степен добре. Хубавото е, че моето творчество провокира въпроси. Всяко ново нещо задава повече въпроси, отколкото да дава отговори, а според мен функцията на изкустното е да задава въпроси. Един от циклите се наричаше „Механична сянка”. Последният цикъл, който показах, нарекох „Пневма”. От една страна е термин, който в научната среда означава въздух, от друга страна има и религиозно значение – пневмата е дихание, или духът, който витае навсякъде и който ни обединява всички. Колкото и да сме различни, всички дишаме един и същи въздух. Пневмата е същността на природата и душата, движеща се от себе си към себе си. От древността пневмата е била формулирана като универсално космическо начало.
На триеналето за малки графични форми в Лодз, Полша, през 2023 година графиките на Александър Тодоров са отличени за втори път с медал за серията „Последен ден”, където споделя: „Интересувам се от абсорбиращите способности на черното, при създаването на знаци, символи. Активно се стремя да възприема невидимото и да потъвам в сенките”.
Всеки по свой начин възприема графиките на Сашо. Лично аз се впечатлявам от символите, които използва, за да покаже от една страна женското начало, а от друга – мъжкото.
Той ми отговори, че ако в една рисунка има комин, той се възприема като мъжки символ и е естествено да се съдържа в този по-абстрактен смисъл, и добавя: „То е като при кръста – вертикалната линия е мъжката, хоризонталната – женската, или онова, което расте между земята и небето е мъжката сила, а женската е равнината, която обхваща и поема всичко”.
Добявям, че по-скоро съм гледала негови графики, в които мъжкият символ е във вид на ембриони, а женският е изобразен като чаша, или онзи Свещен граал, който все още търсим и не намираме…
Сашо смята, че не винаги художникът може да даде име на нещата, които рисува, или да ги обясни коректно, защото борави със самия образ, а думите обогатяват тези образи и могат да направят един наистина добър разбор, но това трябва да направи някой външен човек.
„Това, което казваш, е идеята за минаване към полуабстрактната форма, защото тогава всеки може да даде име на това, което вижда, и то да му подхожда. Да го види в малко по-различен образ дори, но съдържанието да бъде същото. Както сънищата на хората са различни, но могат да обозначават едно и също нещо по различен начин. Т.е. съдържанието не се променя през годините, но се изменят самите символи, с които го показваме. Птицата от миналото сега може да бъде самолет и да носи същото съдържание, което е важното. Това, че си видяла ембрион, ми харесва, защото по някакъв начин докосва това, което съм търсил. Но образът, от който тръгвам, е например изхвърлена детска кукла с извадени очи. Имаше асоциация и с аварията в Чернобил – как за една нощ всички изчезват от този град и след тях обстановката е такава, каквато е била. Куклите са изоставени, но някога с тях са играли деца и предметът остава символ на безвремево състояние”.
– Има ли изкуствоведи, които те забелязват и пишат за теб?
– Когато ти казах, че дървото расте бавно, означава, че трябва да минат години, за да израсне, но когато това се случи, то вече не може да бъде заобиколено. Мога да кажа, че вече имам една добра основа. А що се отнася до изкуствоведска рецензия, направи ми я един приятел и колега от Благоевград – реставраторът Илия Николов. Той написа текст за каталога и за въвеждане в изложбата на салона за изкуство „Lyon Art Paper”, която се прави всяка година в Лион. Всяко издание има каталог. За моите графики Илия написа: „Формите възникват от непремахнатите повърхности на матрицата – остатъчни, но носещи образа. Именно в тези „остатъци” се ражда неговият знаков език. Многопластовият знак, модулният ред и визуалната тишина между тоновете носят качества, които надхвърлят чисто пластичната стойност – серията KRAFTWERK притежава архивен и колекционерски характер, насочен към бъдещето, но вкоренен в аналоговата памет на образа”.
Текстът е много важен и когато е написан професионално, той служи като мост между графиките и публиката, внася яснота на хората и по него се ориентират в артистичното пространство. Той им служи като карта, за да разберат символиката. С Илия сме отдавна приятели и той е в София, но когато е необходимо, ме подкрепя в точен момент. Участвам за пети път в този каталог, което е доказателство, че съм забелязан. Директорът на асоциацията, която осъществява това събитие, ми благодари, че през последните години съм част от този салон.
Александър Тодоров има доста приятели в родния си град, но младите творци не го познават, затова го помолих да сподели и кратки биографични данни за себе си.
„Роден съм на 14 април 1980 година в Благоевград. Завърших Националната хуманитарна гимназия „Св.св. Кирил и Методий” /бивша Солунска/ с моите учители Атанас Янев и Атанас Дафинов. Това са хората, които ми показаха пътя и ми казаха, че имам талант и мога да се развивам в изкуството. Именно те ми открехнаха вратата към друго измерение. Човек лесно може да се загуби в това пространство, но те ми помогнаха да намеря верния за мен път.
Питаш ме защо съм избрал графиката. Първото любопитство дойде от Атанас Дафинов, който беше график. От друга страна, по особен начин усещах самата хартия. Това усещане го няма нито в платното, нито в която и да е друга структура. Идеята на графиката е, че може да се тиражира и същевремнно да бъде оригинал. Така е замислена. За да се получи и да има повтаряемост, има един технически момент, който дава възможност да се обмисли как тази творба да се възпроизведе, за да бъде точно такава, каквато е замислена. Самата техника позволява неща, които не могат да се постигнат по друг начин. Съвременните технологии позволяват да се рисува и чрез компютър, но ръката, където минава, и окото, което вижда и контролира, няма как да бъдат заменени с компютъра”.
Сашо завършва Югозападния университет при проф. Игнат Игнатов – по живопис, и графика при проф. Борислав Стоев, който е известен български илюстратор, и споделя:
„Изкуството е ирационално и няма как да се формулира, затова ти се учиш от личността, без да ти дава конкретни напътствия. Този път се избира несъзнателно. Аз работя във високия печат и там режа с едно ножче, което, за да се стигне до определеното количество бяло или черно, понякога се налага с микрони да намалявам, за да се получи това, което искам. Докато рисунката има едно импулсивно разливане и там моментът не може да се повтори никога. Рисунката не може да се преведе в графична структура, защото се убива. Борислав Стоев владееше умението от рисунката да отпечати графичен вариант чрез литографията, при която рисуваш директно върху камъка, но винаги остава моментът на стерилност. Самата технология унищожава богатството на рисунката. От проф. Стоев знам, че графиката е нещо по-концептуално. Трябва да имаш концепция, за да го изведеш докрай. Това е нещото, което правя, а освен това експериментирам спонтанна рисунка без подготовка и тогава образите идват един след друг. Дори да е абстрактно, настроението се усеща и всеки път е различно, именно това е целта на самата абстракция”.
Поговорихме, че подобно нещо не може да се създаде от изкуствения интелект, защото той предлага нещо вече създадено. Художникът е един посредник между Бога и творбата, затова изкуството винаги е било свързано с религиите. Придаваме един импулс, който не винаги знаем какво означава. Ако се опитаме да го хванем и да го поведем в някакви релси, да го насочим в по-комерсиална насока, той се скрива, изчезва. Като едно малко срамежливо дете, което ако искаш да хванеш, то ще се скрие. Юнг фиксира образа на това момче като образа на младия Исус, на Младенеца, който се появява в сънища, във видения… Именно това е творческата сила, която се появява, но ако искаш да го хванеш, то изчезва. Много е трудно да се стигне до същината на тези символи. Затова артистът никога не може да каже, че е господар на дадена творба. В момента, когато „Аз”-ът на художника се качи нагоре и му каже, че той е господар на изкуството, тогава той вече е приключил. Едно от главните препятствия за художника и за всеки един артист е „Аз”-ът. Той трябва да застане на точната си функция. Не той е творецът. Така както родителите имат деца, но не са техни собственици. В медитация може и да стигнеш до това, което иска да ти каже Творецът, но по земния си път ние слагаме цензура на всичко. Въпреки че в определен период на отпускане и на доверяване на вътрешния си глас започват да изникват образи”.
Питам го – когато рисува, понякога не усеща ли, че някой друг движи ръката му.
„Аз го усещам, но не мога да го кажа по този начин. Получава се някакъв диалог. Артистът е един вид медиум и твори нещо, което осъзнава едва след като го е направил. Може би затова е трябвало да чета Юнг, за да разбера в психологията какво означава „Аз”-ът и къде се намира. Той се основава на източните култури и на китайската философия, в която преди хиляди години се е знаело за тази вътрешна конструкция и че този „Аз” не е центърът на личността. Има друг център, около който се върти всичко. Важно е всяка личност да намери този център, но това не е „Аз”-ът. Юнг е бил ученик на Фройд и едно от основните различия между двамата е по отношение на либидото. Фройд е убеден в неговата сексуална енергия, докато Юнг го разглежда като жизнена енергия. Една от основните идеи на Юнг е тази за колективното несъзнавано. Той е убеден, че съществува нещо като универсален фонд, който генерира архетипни образи и символи – един огромен океан, в който съзнанието е един остров и изниква от несъзнаваното.
Когато се представяш в артистичните среди, трябва да покажеш текст с творчески подход, т.е. защо правиш твоите работи по този начин, какви са ти насоките и първото нещо, с което започвам, е че съм роден 9 години преди падането на Берлинската стена и преди демократичите промени у нас. Това е основен символ още от детството ми. По-късно осъзнах, че това преживяване е едно несъзнавано сътресение, в което светът се счупва на две и това поражда доста усещания, че творческият подход се върти около това събитие. Затова с годините във Франция имах възможност да се погледна отстрани, т.е. да излезеш извън казана. Когато си вътре в страната, няма как да не се потопиш в цялата гозба. За да видиш съставните й части, трябва да излезеш извън нея, да се изолираш, за да си изясниш кое какво означава. Да осмислиш този така наречен социалистически период, в който Божият храм остава настрани и на негово място застават заводът, фабриката, живот в панелни сгради – и всичко това поражда други символи. Черквата като сграда е женски символ и църквата като структура носи женска символика… Моите предци са участвали в тази работническа структура. Дори пропагандните лозунки носят едно усещане, което прониква и в графиките ми, и съм използвал като закачка лозунга „Пролетарии от всички страни, съединявайте се!”. Доскоро този плакат стоеше на входа на ЗИИУ в Благоевград. Днес, когато отворя стихосбирката на Никола Вапцаров, той говори за същото нещо – за любовта в завода… Всички са потопени в атмосфера, когато духовният живот се подменя с материалния… Изведнъж през 1989 година всичко това изчезна като истински взрив. Заводите спряха да работят, цялата тази структура се срути. Тогава бях дете и не съм разбирал за какво става въпрос, но помня разочарованието в част от моите баби и дядовци, че един живот приключва и се унищожава.
Аз съм кръстен на дядо Сашо по майчина линия. Баба ми беше Таня. В творчеството ми има отзвук тяхното възприятие на живота, а също и усещането за българската митология, която е много свързана със земеделието и четирите годишни времена и цикли. Свързано е с Изтока, защото балканските народи са се научили на земеделие от Персия, календарът духовно е свързан с древната Персия. Може да се каже че Балканите са по средата между Изтока и Запада, но усещането за този духовен изток е много силно”.
Майка му Веселина Тодорова е била учителка по изобразително изкуство, а баща му Андон Тодоров е работил като конструктор в Проектанска организация. Така че генетично пренася заложеното творческо начало от родителите си. Помни послания и от баба си Добра и дядо Горан Тодоров по бащина линия и цитира древна мъдрост: „Древните китайци са казвали, че по семето се познава това, което ще порасне. Всичко е заложено в него. Често животът ни изисква да се адаптираме към средата. Понеже хората обичат да ядат ябълки, а не шишарки, няма как да превърнем борчето в ябълково дърво”.
Питам го къде се среща с жената на живота си Теодора.
„В Благоевград се срещнахме и вече 25 години сме заедно. Допълваме се така, както би трябвало да бъде. Тя ме привлича с всичко. Завърши френска филология и превод като магистърска степен, но в момента работи за известна марка на луксозна мъжка мода в Лион, където е директор на сервиз „Клиенти”. Имаме две дъщери – Весела, която тази година ще стане на 16, и Мила, която е на 5. Весела се роди в Благоевград и когато заминахме, беше на 4 години. Сега се интересува от история, литература, влекат я езиците. Освен български и френски говори перфектно английски и немски. Знае и малко италиански. Мила се роди в Лион, но е още малка, докато Веси разбира силата на двойната култура, която носи.
Има неща, за които лесно се адаптираме към френския начин на живот, има неща, за които се изисква време. Езикът е голяма трудност за мен. Разбирам, когато чета и слушам, но ми е трудно да се изразявам”.
Самият Сашо обича да общува с хората чрез рисунките си, в които изразява онова, което не може да изрази с думи.
„Някои хора са свързани духовно, без да осъзнават дори това”.
Така Александър Тодоров усеща своите връзки с хора, които е поставил близо до сърцето си, дори те да не знаят това. Неговото общуване със символи и знаци е по-силно от думите. Заслужава си да вникнеш в сърцевината на неговата душевност, за да го разбереш.
ЮЛИЯ КАРАДЖОВА
