„Магарета, много обичам магарета. Много ми харесва да ги рисувам. Кучета, магарета, котки по-рядко. Но магаренцето е много важно. Това са някакви спомени от детството. Като си бил дете на село и виждаш баирчета, магаренце – идиличен свят“, казва пред capital.bg художникът Стоян Божкилов.
Той е един от най-изявените съвременни български наивисти. Познат е доскоро предимно в чужбина. Роден е през 1974 г. в Сандански, там работи и досега. Никога не е учил рисуване, завършил е социална педагогика, но е израснал в творческа атмосфера – с баща си, наивистът Кирил Божкилов, и с брат си Иван Божкилов, майстор на дърворезбата.
За 22-те години, в които професионално се занимава с изкуство, е имал изложби във Франция, Германия, Полша и Русия. Негови картини са изложени в сградата на Съвета на Европа, част са от постоянната експозиция на Държавния културен институт към Министерството на външните работи, Музея за наивно изкуство в Москва, и на Салона за наивистично и интуитивно изкуство в Белоградчик, както и в много от значимите частни галерии у нас.
За първи път от 2009 г. през този месец той представи своя самостоятелна изложба в София. Придържа се към принципа, че с такава отговорна задача художникът трябва да се заема приблизително веднъж на две години, иначе е твърде често. А самокритичността определя като важно качество, което помага да си създадеш цедка, с която да пресяваш онова, което показваш пред хората.
За кратък период от живота си Божкилов рисува икони, за да се издържа, и признава, че това неизбежно е повлияло на избора му на сюжети и герои в картините му. За една от последните си работи, включена в настоящата изложба, той разказва: „Това е нещо като мой вариант на Рождеството. В нашата иконографска техника от едната страна на Исус винаги има магаре, а от другата крава. И отгоре е ангелът. И трите влъхви, които носят подаръци, но в наш си, балкански вариант“.
Когато говорим за наивистично изкуство на Балканите, се сблъскваме с твърдението, че именно по тези земи се е зародило най-силното и значимо представителство на това течение, начело с имена като Иван Генералич, Иван Рабузин, Мартин Йонаш. Но България не се нарежда до хърватската и сръбската школа и чак днес регистрира първото подобно формирование – Българската арт наив асоциация, имаща за цел да обедини художниците наивисти.
Според Даниела Осиковска, куратор на доброволни начала в Салона за наивистично и интуитивно изкуство в Белоградчик и инициатор на създаването на асоциацията, „имаме няколко десетилетия, в които това изкуство по никакъв начин не само че не е подкрепяно, но е абсолютно неглижирано. Докато по света навсякъде има музеи, навсякъде има и общинска подкрепа. Правят се национални, международни и регионални изложби“.
За съвременната форма на наивизма Стоян Божкилов казва: „Тук на наивистичното изкуство, поне доскоро, се е гледало като на нещо несериозно, като на нещо втора ръка. Или детинско, аматьорско, провинциално. Тоест непрестижно. Сега не е така и не бива да бъде така“. Отчита важността на това да се даде повод на авторите в този жанр да се припознават като наивисти чрез създаването на различни платформи, които да популяризират течението у нас.
Но Даниела Осиковска споделя своите наблюдения: „В момента, в който кажеш „арт наив“, хората го възприемат по различен начин, отколкото ако кажеш „наивизъм“, защото конотацията за наивизъм е непрофесионализъм, аматьорско изкуство, което не е толкова стойностно като другото“.
Наивизмът е важен сегмент от световното изкуство както в периода от края на XIX в. до началото на XX в., така и във втория си пик през 60-те и 70-те години на XX в., когато под прожекторите са основно сръбските и хърватските наивисти. Но стилът има своята форма и днес.
Несъмнено явление в изкуството, той се отличава не просто с ярки цветове, семпли форми и видима непохватност на рисунъка, издаващи липсата на академично образование на художниците, но и с типичния поетичен поглед върху заобикалящия ни свят. Художниците наивисти често са хора, занимаващи се със земеделие, занаятчийство, животновъдство, а в картините си засягат теми от бита на обикновения човек или мечтата за един по-пъстър свят.
Наричаният Митничаря Анри Русо, смятан за най-известния представител на жанра, но сам определящ творчеството си като реализъм, получава прякора си именно заради своята професия на митничар. Вдъхновение за своите тропически картини намира в пощенски картички, романи и в ботаническите и зоологическите градини в Париж.
За творчеството на Стоян Божкилов Осиковска обяснява, че за разлика от други свои съвременници той е с изключително светла нагласа към света. Като характерни за него посочва способността му да анализира себе си, както и липсата му на егоцентризъм.
„Това, на което се възхищавам у него, е, че той целенасочено търси развитие. В един определен момент му става тясно и започва да търси. Неслучайно не само рисува, той свири и прави други неща. Той просто е артистична личност, нещотърсач.“
Божкилов споделя, че ако не беше художник по професия, вероятно би се отдал на обущарството, за което и сега намира време. Музиката винаги е била част от живота му и затова обикновено присъства в картините му, често чрез цигулката и контрабаса – инструмент, на който признава, че винаги му се е искало да може да свири.
