Веско Божков е инженер от Минногеоложки институт в София. Роден е през 1967 година в Дупница, където завършва и средното си образование в Механотехникума.
Служи две години в казармата във Враня, след това животът му минава през много авантюри в ЮАР, Мозамбик, Италия… В момента е в България и се занимава със строителство и вътрешен дизайн.
– Здравейте, инж. Божков! Наскоро сте се завърнал от Италия и в момента работите като майстор строител на обекти в Дупница, София… Имате ли работа в това време на пандемия?
– Работа има. По-заможните строят, а по-бедните правят козметични ремонти. Доскоро работех в строителството в Италия, но ако има работа тук, в България, няма да се връщам обратно. В Италия съм работил на сградата на Министерството на труда и социалната политика в Рим. Беше горяла при пожар. Над 300 опушени офиса. Тогава работех във фирмата на нашия съгражданин Радослав Алексиев, който загина в зверска катастрофа. Той даваше хляб на 100-тина дупничани. Имаше много контакти и не оставахме без работа. Работехме в Рим, осигуряваше ни хотел за негова сметка. Винаги се отзоваваше като търсехме помощ. Рядко има такъв добър работодател. Не мога да не го спомена, защото той ми подаде ръка в Италия. След като той почина, сформирах бригада от Дупница и работехме в строителството. Работехме на час. На ден сме заработвали и по 100 евро. Бригадата ми беше на повикване, щом се отваряше работа, звъннат от Италия и ние тръгваме. Добри пари заработвахме. Храната в Италия е малко по-евтина от България, но пък много качествена. Мои колеги изпращаха на близките си прах за пране, препарати… които са много по-евтини там. Квартирите са по 500-600 евро на месец. В Рим има по-малко българи, отколкото в Милано. Моята бригада почиства след пожар и ремонтира най-голямата компания в Европа за производство на мляко. Работехме много и нямахме време за контакти с нашите в Рим. При първата вълна на пандемията от Ковид-19 през месец март се върнах в България и няма да се връщам повече в Италия. Там минаха 10 години от живота ми.
– Преди да заминете за Италия, с какво се занимавахте, как мина животът Ви?
– Животът ми след казармата беше много авантюристичен. Стигнах до ЮАР, на хиляди километри от България, като преди това работих като строител в София, 2 години бях дистрибутор на кафе… и през 1999 г. заминах за ЮАР.
– Как стана така, че от София излетяхте направо за ЮАР? Някой покани ли Ви?
– В казармата се сприятелих с Валери Василев от Враня. Той беше се установил в ЮАР още през 1991 година, имаше хазартен бизнес там. Като си идваше в България, ме наемаше за личен шофьор. През лятото на 1999 г., като си дойде в България, ми предложи да отида да работя при него на детски автомати с играчки. Каза ми, че ако не ми хареса, може да се върна веднага, ще ми плати и самолетния билет и в двете посоки. Аз се съгласих и през септември отлетях за ЮАР. Той ме посрещна на летището в Йоханесбург и ме заведе в едно от двете му казина там. Обясни ми каква ще е работата ми при него. Той имаше 10 машини за детски играчки. Аз трябваше да разработя тази част от бизнеса му. Играчките бяха в машинки, така ги наричахме, и децата трябваше срещу заплащане да успеят да ги извадят. Заплатата ми беше по 500 евро на месец, или около 5000 български лева по това време. С негови средства за една година купих 100 такива машинки и ги разположих в два щата до Йоханесбург. През това време обучих едно момче от Карнобат и то започна да ми помага. Бизнесът потръгна и се споразумяхме с моя приятел да вземам 30% от оборота на машинките. По моя идея на някои от играчките залепвахме банкноти и това привличаше още повече децата. Аз първи сложих такива машинки на някои бензиностанции в два щата на 500 км от Йоханесбург. Печелеха се много пари. За 6 месеца спестих 10 000 долара, които тогава се равняваха на 100 000 български лева. Бензинът тогава беше 50 цента за литър. В ЮАР произвеждат бензин от въглища. През тези години в ЮАР беше опасно да се движиш с лек автомобил. Нощно време имаше неписано правило да се преминава на червен светофар, защото ако спреш и изчакаш да се сменят светлините, може да те ограбят. Имаше много убийства и обири. За чернокожите имаше вечерен час. Те живееха в квартали, отдалечени от Йоханесбург. Само в моловете се движеха пеша. Всички паркове се охраняваха от полиция. Имат обаче желязно законодателство, във всяка фирма 70% от работниците трябва да са чернокожи. Тогава в ЮАР имаше много бедни хора, които се хранеха само с пилешки шийки и качамак, защото нямаха пари за хляб.
Средната класа живееха по-добре. Те си позволяваха веднъж седмично чистачка и градинар, който да поддържа градинките пред домовете им. Хранеха се по ресторанти, защото за домашните гозби да хабят ток, време. ..им излизаше по-скъпо.
– Разбрах, че сте били и в Мозамбик. Защо напуснахте ЮАР, при положение че си печелил много, живял си в собствена къща с поддържан зелен двор.
– Напуснах ЮАР, защото излезе тотото. Тогава всички започнаха да играят тото и машинките фалираха. Отидох в Мозамбик. Там отворих ресторант, като предлагах на 50-ината българи в този град мешана скара, но с тамошни продукти. Сред българите имаше адвокати, лекари… Идваха да се срещат и да поговорят на роден език. Чрез гръцки търговци доставях българско сирене и други нашенски продукти. В ресторанта се готвеше и местна кухня. Ресторанта го взех под наем от една индийка, която се оказа разведена. Плащах и по 1000 долара наем на месец. Съпругът обаче искаше да вземе ресторанта и започна да изпраща джебчии да крадат мобилните телефони на клиентите ми и по този начин да ги изгонят. Като видя, че не може да ги изгони чрез кражби, ми изпрати двама въоръжени мъже, които опряха пистолети в главата ми и ми взеха целия оборот от деня. Тогава се отказах от този бизнес. Ако наемех охрана от полицията, трябваше да плащам по 600 долара на месец. В Мозамбик, ако някой бял човек отвори магазин или ресторант, го спукват от глоби. Все за нещо намират да те глобят, и каквото изкараш, ти го взимат.
Там няма производство, няма икономика. Местните се издържат от морето – продават риба и скариди. Земята им е плодородна, но не я обработват.
Та така се върнах в ЮАР. През цялото време с мен беше и съпругата ми, която ми роди син в ЮАР. Кръстихме го Джовани. Започнах работа в едно казино. Купих къща. Живяхме около 2 години в ЮАР и се върнахме в България.
Тя, жена ми, е от Габрово и заживяхме там. Отворих цех за понички по рецепта от ЮАР. Бих я продал на някого за 1000 лева. Бизнесът тръгна. Зареждах с тези понички цяла Северна България. Но приключих и с тази авантюра. Цената на брашното от 70 ст. скочи на 1,00 лв. Нямаше как да калкулирам добра цена на поничките и затворих цеха, отворих два хранителни магазина. Работиха близо 2 години, затворих ги и през 2010 г . заминах на гурбет Италия. Цели 10 години работих като майстор строител и вътрешен дизайн. Сега съм в България на родна земя. Обиколих част от света. Видях как живеят хората в Африка. Срещнах се нова, непозната за мен култура. Срещах много и различни хора. Заредих се с много спомени. Повече какво ми трябва – да има работа и близките ми да са живи и здрави. Пари се печелят, но здраве и уважение не се купува.
ЙОРДАНКА ПОПОВА
В. Божков /вляво на сн. 1/ в Мозамбик
Ресторантът на дупничанина в Мозамбик
Казиното, в което е работил в Йоханесбург
Съпругата му Диана с персонала на ресторанта
Веско Божков в двора на къщата си в Йоханесбург
На разходка с колата в зоопарк
По време на работа в Италия – почистване след пожар
В ЮАР
В Болона, Италия с приятели
В кабинета на министъра на труда и социалната политика в Рим
С дъщеря си Теодора
