Васил Лесичков признава, че мечтаел за авиацията, но дошъл в родопското село да ремонтира къщата на доктор А. Льондев, влюбил се в самодейката Стойка и… останал
Домозет в гърменското село Ковачевица бие камбаната на вековния храм „Св. Никола“ вече над 20 г. Васил Лесичков е от с. Овчарци, община Сапарева баня, но любовта го закотвя в Родопите. Отишъл да ремонтира къщата на д-р Аспарух Льондев по поръка на собственика, залюбил се със Стойка, активна самодейка в местното читалище и служител към пощата в Ковачевица, и останал с нея в родната й Шутева къща. Двамата имат един син, Иван, юрист, избрал да живее и практикува в Англия.
Васко не е следвал във висше училище, но обича да чете, по природа е много интелигентен, запален по историята и с особен афинитет към техниката. За хора като него казват, че е ръкат, каквото подхване, всичко му се отдава. Работи като шофьор, но всякакви строителни дейности му се отдават, а на ракията от ябълки е доказан майстор, макар сам да не пие алкохол. Честен до глупост биха казали някои, но той не се впечатлява от хорското мнение и се пази далеч от схеми и далавери. Единственият човек, на когото доверява ключа от храма, е половинката му.
– Васко, кога пое грижата за храм „Св. Никола“ и как се „вреди“ с тая служба?
– Някъде 2003-2004 година е било. Преди мен черквата отваряше тогавашната кметица Стойка Дишлянова, но работата не е платена, постоянно си ангажиран и тя, струва ми се, искаше да се отърве. Предложи мен, а друг не изяви желание. Веднъж на митрополита направо му казах, че ако даваха пари, тук щяха да се изтрепят кой да вземе ключовете, но аз приех, за да съхраня църквата, не да печеля.
– Защо са предложили точно теб, който не си тукашен?
– Не съм, но съм от стар християнски род. Местните повечето не са от много силно вярващите, те са партийци от едното време още. Аз съм бил кръстен още малък, на моя баща много не му пукаше от властта. Покойният митрополит Натанаил веднъж ми каза, че нямам право да държа ключа от храма, ако не съм кръстен и венчан, като му казах, че имам и двете свидетелства още от комунистическо време, само се наведе, поклони се и повече не продума.
– Не си клисар, как се водиш в храма, домакин ли?
– Никак, просто продавам свещи, съхранявам църквата и бия камбаната. От родителите и от баба ми съм възпитаван така, учители са ми били и са ме напътствали бивши царски офицери, такива хора са ме учили на достойнство, дълг и чест и да имаш доблест, като сбъркаш, да си признаеш, не да прехвърлиш вината си на друг. Когато се реши да поема ангажимента, свещеникът ми даде ключовете от храма. След време един местен човек ми показа къде се пази информацията за историята на черквата, тя е и пълната и точна история на селото, затова смятам, че е много ценна. Някога човек от рода му се занимавал с черковните дела в Ковачевица и от него научил, но пазел тайна, за да не се унищожи или открадне.
– Колко годишен дойде в Ковачевица?
– 23-24-годишен бях и вече над 40 г. живея тук. Готвеха ме за милиционерското училище, гарантираха ми, че като го завърша, в което избера посолство ще ме пратят.
– Но явно не е било писано…
– Така е. Д-р Льондев ме откара навремето да се готвя за милиционерското, пак той ме прати в Ковачевица. С него и семейството му сме много близки. Не ставаше от мен милиционер, повече ме привличаха техническите науки, а мечтата ми беше авиацията.
– Защо не продължи образованието си във висше училище?
– Ожених се. Едно време с бай Илия Конев, беше ректор на благоевградския университет и за малко просветен министър по времето на Луканов, много си говорехме на различни теми и много спорехме. Той има къща тук (дъщеря му Румяна и нейната дъщеря Илияна и сега идват, по не идва внук му Илия, от сина). И той все повтаряше колко съжалява, че студентите му не са като мен – да научаваме един от друг неща. С него говорехме за образованието, и по-специално за задочното, и той казваше, че от един випуск редовни студенти 5% са кадърните, а от задочниците по-малко. И това е през социализма, когато образованието ни бе на голяма висота.
– И все пак защо не записа висше образование?
– Караха ме навремето от Горското (там работех, а имам висока диплома от средното) да се запиша рабфак и да продължа в институт в София, но на семейството ми щеше да им е много трудно, вече се беше родил синът и нямаше как да оставя Стойка сама с детето. А и тя мислеше, като отида нагоре, че ще ги забравя. Реших, че това е съдбата ми, останах си в Ковачевица и не съжалявам. Но винаги съм държал синът ни да е образован. Когато беше малък, тукашните говореха, че детето ми като не е ходило на детска градина, учило е в съседното мохамеданско село, няма да стане кадърен човек. Точно обратното излезе. Независимо от училището, като го имаш мерака за учене, постигаш всичко.
– Ти ли го насочи към правото, или той сам го избра?
– Аз го насочих и се радвам, че избра цивилна професия. Едно време, като тръгвах насам, на д-р Льондев майка му (беше италианка, Дориана и я наричахме побългарено Дора) ми даде съвет да завърша гражданска специалност и с политика да не се занимавам. „Това беше заръката на мъжа ми към децата ни и понеже те уважавам заради честността ти, нито пушиш, нито пиеш, казвам ти избери си цивилна професия“, ме посъветва тя. Аз имах влечение към самолетите, но така е било писано… Затова насочих първо сина ни съм авиацията, но той прецени, че при само 5 свободни места за цялата страна няма шанс да влезе. И му предложих да кандидатства право.
– Имало ли е кражби от църквата, откакто ти я стопанисваш?
– Един път я разбиха, но откраднато нямаше. Аз бях в Дряново и един човек, бивш полицай, забелязал, че вратата е отворена. Обадил се и от полицията бяха дошли преди мен. В храма има аларма, но понякога я задействат врабчета или котки и се налага и нощно време да ходя да проверявам има ли проблем. Не ме е страх. Тогава ми предложиха да ми дадат оръжие, но отказах, не искам да нося и за него отговорност.
– Пацифист ли си?
– Как да ти кажа, ходил съм на лов, падала ми е сърна на мушката, погледам, погледам, па вдигна пушката нагоре и гръмна, да си бяга животното. На вълк няма да му простя, макар че като погледне човек, той пък е санитар на гората, унищожава хилавото и немощното.
– Не ти ли тежат ангажиментите в черквата?
– Не, дори ми е приятно, като седнем с непознати хора на приказка. Човешките си съдби ми разкриват. Едно момче, избягало през комунизма, ми разказваше колко трудно е преминал през сръбската граница. Един път го хванали, качил се в автобус, а шофьорите и кондукторите били подучени да сигнализират, като забележат човек, който не е местен. Такава беше системата, да правят хората доносници. По тоя повод ще направя едно отклонение, не помня коя година с камиона работех горе над Годлево, там навремето имаше застава над селата Гайтаниново и Тешово. Предложиха ми с камаза да направя допълнителен курс, да изкарам някой лев. Минавайки край един от порталите на някогашната застава, спонтанно реших да го изкъртя, като знам колко народ е погинал с мечтата да прекоси границата и да избяга. Бях с един кран, ударих го в портала и наистина го изкъртих, но и колата изгасна. 10 км взех на бегом да викна колега да ми помогне. Разказах случката на един петрички зъболекар – Кольо Стоилов, има тук къща, скъса се от смях, а аз му признах, че ако в онези години някой ме беше помолил да му помогна, и тогава щях портала да изкъртя да избяга човек, щях да поема този риск, ако ще после една кофа мастило да похарча за оправдания. Не ме плаши рискът!
– Разкажи историята на ковачевската черква „Св. Никола“, кога и как е строена?
– Започната е през 1840 г., а 1848 г. е завършена във вида, в който я виждаш сега. Камбанарията е правена през 1900 г.
– Чух интересна история за камбаните…
– Отлети са в Горно или Долно Броди, гръцко. Докарали ги, но на ковачовалии звукът не им харесал. Майсторите им обяснили, че чистотата на звука зависи от количеството благороден метал в сплавта за камбаните. Имало три момиченца тук, сирачета от Батак, местните майстори ги докарали в кошовете си и в селото да ги отгледат. Легендата казва, че като чули за камбанитеь момиченцата свалили накитите си, спомен за рода им, не знам златни ли били или сребърни, и първи ги дарили. Ковачовалии се засрамили и те почнали да даряват. Така камбаните се претопяват и после отново се изработват. Те са две, разказвали са ми, че когато Людмила Живкова правеше Асамблеята, е събирала камбани и искала и тези двете да вземе, но патриарх Максим не е разрешил и така си останали тук. Кога са били направени е записано точно в архива, но част от него е откаран в Историческия музей в Благоевград. Навремето свещениците не са имали тетрадки и важните за селото и храма събития са писали по кориците на черковните книги. В една от тях на старобългарски открих надпис, че свещеник от Банско е ръкоположен да служи в ковачевския храм през 1833 г. По това разбирам, че преди тази черква да се вдигне, тук е имало друг храм. Той е бил по-малък, а селото вече е наброявало между 1500 до 2000 души, така е записано в регистрите. Около 1912-1913 г. налагат покръстване на българомохамеданите и местният свещеник е записал кои от Ковачевица са били кумове на хора от съседните села (тук им казват калитати), но регистърът бил даден в наши дни на писател от Сандански и дирята на този важен писмен документ за историята на Ковачевица се губи. Ако този човек или някой от рода му прочете сега, нека върнат историята на селото, защото тя е важна за нас. Според бащата на Людмил Стоянов сред най-ценните книги тук е било руското евангелие, то е било изцяло със сребърен обков и има спор дали е дарено от руската императрица Екатерина или от цар Николай Втори, или е било донесено от Рилския манастир. Откраднато е през 80-те години на миналия век. Другата ценна книга е Неделен кириякодрум от Софроний Врачански. Имаше още едно евангелие в храма със сребърен кръст, но много го пипаха, цапаха, а свещеникът с него служи и ме помоли да го прибера. В него през 1903 г., когато пламва Илинденското въстание, Ковачевица е записано като комитско село, което трябвало да бъде опожарено, а населението – избито. Беят от Неврокоп спасява селото. Населението бяга, войводата и учител Стоян Делиев е трябвало с четата да задържи турската войска, докато населението с малките деца и добитъка се изнесе през Каратепе в пределите на тогавашната свободна България. В музея тук се пазеше снимка от това преселение, но го разбиха и разграбиха. На фотографията цялото население е на моста над Марица в Пазарджик. Като идват тук, турците заварват 2-3 баби на по 102-103 г. и се отказват да опожаряват селото. През май 1904 г. някои се връщат, други остават в свободна България. Но да се върна на евангелието, за което говорех, в него дословно е записано: „17 октомври 1912 г.,7,30 ч. по турско, пристигна в Ковачевица конницата на капитан Николаев с 15-а рота от 39-и полк гр. Бородин. Голяма беше радостта в онзи ден и час“, и отдолу името на свещеника“.
– Как турската власт в средата на XIX век е разрешила на ковачовалии да направят толкова голяма черква?
– Не е. Отиват при бея в Неврокоп, като представител на турската власт, кметът, даскалът и свещеникът да искат разрешение за нов храм. Той се съгласил при условие да не е по-голям от техните джамии. И накрая подигравателно добавил: „От една волска кожа да не е по-голям!“. А те се връщат тук, взимат една волска кожа и я изрязват на тънка лентичка, без да я прекъсват. Построяват храма с дарения, като всичко се носело на самар и на ръка. При откриването на черквата беят като представител на властта идва, но отвън не може да разбере колко голяма е черквата, защото е в земята, според тогавашните разпоредби. Като влиза вътре, се хваща за главата какво са направили за толкова кратко време с доброволен труд и дарения. Каменните стени на черквата са дебели по 1 метър и зимно време водата вътре не замръзва, а лятно е прохладно. Беят останал възхитен, тогава те събират кожената лентичка, определила размера на храма, и от нея се оформила кожата на животното и той се засмял, като видял хитрината. Тогава представителите на турската власт са били доста толерантни към проявена изобретателност от страна на местното население, и повече не ги е закачал.
– Колко народ събира храмът?
– Към 500-600 души са се събирали вътре. По принцип мъжете застават в дясната част на черквата, а жените отляво, или са се качвали на втория етаж, за да се отдадеш на молитва към бога, а да не се задяваш по чуждо. В неделя пък на черква са карали учениците под строй. Черквата е строена по гръцките канони и пак по гръцки тертип е зографисана, един от зографите е Стергия Георгиевич, не е нито към банската, нито към самоковската школа. Преди няколко години тук идва едно момче, архитект от Светия синод, и го питах вярно ли е, че при зографисването вътре е преплетена християнска с мюсюлманска религия, както бях чувал да се приказва заради колоните, изрисувани като в джамиите, с естествени багрила от растенията. Той беше категоричен, че подобни приказки са пълна глупост, а строителството е типично източноправославно гръцко. По сводовете при колоните отвътре има нарисувани розетки. От едната страна те са с по-малко листа, от другата са с повече. Същият архитект ми обърна внимание върху този интересен детайл и ми обясни, че символизира оплодената и неоплодена яйцеклетка, символ на зародиша на живота.
– Разказа ми, че няколко пъти си намирал вътре големи суми пари…
– Намирал съм, веднъж цяла пачка имаше на пода, изпаднала сигурно от някого. Сложих ги в касата. Като идват групи или отделни хора, често искат да ми се отблагодарят, че съм им разказал за историята на селото и за храма. Показвам им къде е касичката, а чужденците хващам за ръката и ги водя при нея. Усещам как много от тях ме гледат, сякаш съм глупак, но аз на принципите си няма как да изменя. С много хора съм се срещал в храма, всякакви – и артисти, и министри. И Симеон е идвал, но тогава съм бил на работа, та жена ми му отворила.
– С чужденците как се разбираш?
– Почнах да уча английски, даде ми един човек учебници и доста бях напреднал. Хубаво е като дойдат чужденци, да научат повече за историята ни, но като не се практикува, езикът бързо се забравя.
– Кога беше последното кръщене тук?
– Черквата е действаща и който иска, може и да се венчае, и да се кръсти тук. Има желаещи, давам им телефона на свещеника и идват.
– Кога биеш камбаната?
– Бие се вечерта преди празник и на другата сутрин. В неделя също. Бившият зам. директор на УКВ-то в Гоце Делчев Георги Поптомов преди време беше казал „Добре че е този човек да бие камбаната, да покаже, че има още село, ако и него го няма, съвсем сме умрели!“ . А как да бия камбаните ми показа баба Ирина. Тя вече беше немощна, нямаше сила и ми изтананика ритъма. С течение на времето започнах да го усещам. А бай Георги Поптомов ми показа и втори начин – за големи празници като Великден и Коледа, пък аз си го усъвършенствах.
– Докога смяташ да се грижиш за храма?
– Казал съм и на свещеника, и на владиката, видите ли нещо нередно в мен, моментално ме махайте. Но съм дал дума, че при мен от черквата нищо няма да излезе, така съм възпитан от баба ми и баща ми. В храма може да се внася, но не и да се изнася. А аз, докато съм тук и докато мога, ще се грижа за него.
– Гостувал ли си на сина си в Англия?
– Не съм. С тая работа кога?! Имам голям мерак да поскитам из България, да обиколя исторически места… Синът ми ми подари мерцедес, а от много работа все не стига време да му се насладя, но и това ще стане. Дано мога да поработя още някоя година да си върна борчовете за ремонта, който започнах на къщата ни. Строена е от дядото на жената през 1878 г., дървенията беше изгнила и колкото и да опитвах да я потягам, ставаше по-трудно. Стойка беше против, нас къщата щяла да ни изкара, но аз на сина така ли да я оставя?! Докато имам сили, реших да я стегна и пак да се събираме като преди години тук с приятели и близки. Не мога да се оплача, уважават ме хората, и да ти кажа честно на мен в живота повече мохамедани са ми помогнали, отколкото християни. Сигурно има защо да ми имат доверие, пък и аз никога не съм обиждал човек за религията му, всеки да си гледа неговата.
Разговаря ДИМИТРИНА АСЕНОВА
