Дъщерята на столетника от Падеш Петър Постолов Блага Жегова разбулва загадката за дълголетието на баща си: Живее като на майтап, работил е много, честността е водещата му житейска мъдрост

През януари тази година ми се обади шивачът Слави Станишев от Падеш: „Трябва да направиш нещо за дедо Пешо, стана столетник“. Тръгнахме към дома на дядо Пешо, Слави позвъня на телефона му, мъжът дойде с бастун до входната врата и отключи катинара. Беше сам, иначе дъщерите му се редуват, за да го наглеждат. За стоте си години се държи кораво, мисълта му попрескача и някои неща изтървава или им бърка времето, но, дай Боже, всекиму такава житейска слука и висок дух! Всъщност Петър Постолов само бе влязъл в стотната си годишнина, а ще я закове на 29 май, за когато готвеше голям празник и отрано бе спазарил бик. Семейството бе наредило списък със сто гости за стогодишнината. Но коронавирусът пообърка сметките на стареца и неговите близки. Пак ще има тържество, но няма да е така голямо.

Сега при него е най-малката му дъщеря Блага Жегова, която го наглежда и подготвя празника. Тя посредничи на приказката ни с бодрия по дух старец. Питам дядо Пешо как се чувства на сто години. „Ами, добре съм. Хапнувам, пийнувам по една чаша ракия всеки ден. Разбираме се с децата, покарваме се, правиме си моабети. Всяка сутрин пия кафе, слагам по една лъжичка и повече мед”. След кафето дядо Пешо закусва. Обядва в два часа. Стои си в стаята, но излиза и шета по двора. „А със съня как си? Добре ли спиш?” „А бе, спия си убаво. Понякога, като се сджаскаме с някоя от щерките, като се скараме, нещо неудобно ми е, много се тревожа. А па това става. Без да требе, току си дойде време да се счепкаме за нещо. Ами, живот…” – философски отбелязва столетникът. „Вярвал ли си, че ще доживееш до сто години?” – продължавам да разчепквам битието на дядо Пешо. „Това не ми е минавало през акъла, щото винаги съм имал задължения. Тука в селото съм учил деца шивачи, занимавал съм се с възрастни хора, с партията също. Е те така, в движение съм бил. И това не ми е идвало на акъл дека сто години ще честваме, както се готвим сега. Животът си е живот, много е важно как го караме. Като го виждам накъде върви, вървя и аз с него. Тежък е животът, все в труд…”

     Петър Постолов е роден и избуявал в опустялата Будишка  над Падеш заедно с още шест братя и сестри. По чукарите на махалата има заровена някаква жилка, която давала сила да израстват даровити и будни хора. От Будишка водят потекло тв журналистката Ани Салич, актрисата Мая Бежанска, Любо Петкашев, който раздава таланта си на актьор от сцената на Народния театър и в игралното кино. От Будишка произхождат и други  събудени люде, поселили се в Падеш, слезли в Благоевград, пръснали се из България и по света.

В разгара на зрелия му ергенлък оженили Петър Постолов.

Дядо Пешо възкресява този миг: „От Покровник я зех, нали имаме сестра там. И те ме нагласиха. Добра беше. Ожених се на 27 години, Фидана беше на 22”. Дъщерята Блага уплътнява с подробности годежа, белязан от сурова романтика: „Мама е родена в Църварица, Кюстендилско. Останала е сираче на 2 години. Прибрал я в Покровник вуйчо Киро, където бил женен. Те не са от една и съща майка.  Той е бил много по-голем от нея. А сестрата на татко, тетка Еленка, бе също женена в Покровник. Тя ги запознала с мама. Татко отишъл да я вземе с мулето, с дисагите, с шише ракия.  И на добичето си я откарал в Будишка при баба и дедо”.

Посрещнали ги само свекърът и свекървата. Било жътвено време. Дядо Пешо се усмихва под мустак: „Братята и сестрите работеха по Крупник, само аз си бях у дома с мама и тата. Тогава трябваше да се събере житото. Прекратих жниенето и набързо се ожених. Дойдохме с баба Фидана в Будишка и още на втория ден я заведох на нивата”.

На третата година от съвместния им живот нещастие сполетяло младото семейство. Петър Постолов решил да слязат в селото и потърсят по-сносен живот.  „Пренесохме се през 1950 година. Преди това приождахме от Будишка в Падеш. И най-важното, първото дете ка ни почина, тогава реших, че не може да се приожда вече, трябва да се строи къща”. И се захванал да вдига нов дом. Договорили се със зет му Георги Багашки да строят заедно, съдружникът да даде парцел, а Петър да гони строителството. Новозаселецът се свързал с инженер, който изготвил плана за къщата, спазарил се с майстори, назаем взел пари от двама свои братовчеди за капаро и до есента дигнали градежа. Петър Постолов сам наковал дюшемето. Първото, което сложили в новото жилище, била печка, на която прекарали първата си зима в Падеш. През същата 1950 г. им се родила дъщерята Юлия. По-късно се появили още две момичета – Лидия и Блага. Дядо Пешо се умисля: „Годините си минават, бяха деца, вече всички са пенсионери.” После се обръща към Блага: „И сега ме гоните, гоните и трябва да ме стигнете”.

Петър Постолов учил в Будишка до четвърто отделение. В Падеш продължил до трети клас. В махалата били осем деца от набор 1920 г., едно не достигало, за да направят клас. „Взехме човек от 19-ти набор, дедо Никола Кръстанински, и почнахме образованието у Будишка. Завърших с много добър. Само баба Тодора беше по-силен ученик от мен, но аз я биех по математика” – честно свидетелства дядо Пешо. После усвоил шивачеството.  В Крупник учил три години за калфа, след това изкарал още три, за да получи майсторско свидетелство. „Тука е некъде, по тавана. Децата има да се фалят с него, документ за терзия!”. След малко Блага донася документа, който дядо Пешо не получил лесно. В Благоевград държал изпит. Първия път го скъсали. Трябвало да изработи мъжко палто. Справил се, но объркал мястото на копчетата – поставил ги от страната на женските. „Не можеше да се разбере, ама аз нали съм си честен, казах на един от комисията, че съм направил тази грешка. Той обяви на изпитващите и ме отрезаха. Оставиха ме за другата година”.  С шивашкия занаят Петър Постолов трябвало да добива хляба си.  Един от братята му купил шивашка машина, но всички от семейството се трудили, за да изкарат нужните пари. „А бе бехме бедни, а тате и братята всички работиха изполица в Крупник. Всяка събота и неделя бехме там. На две места отивахме, при двама чорбаджии. Гледахме тютюн, изкарахме 1000 килограма, половината остана за нас, другата половина бе за собственика”.

За да охлади сгорещеното вълнение на баща си, Блага донася бира и разлива за тримата. Дъщерята подканя да се чукнем: „Наздраве! Живи и здрави!” Дядо Пешо отвръща: „Здрави и корави, додека можем!”.

Отдъхнали, продължаваме раздумката за живота на столетника. През 1953 г. Петър Постолов започнал работа в общината на Падеш. Службата била най-тежката – завеждал „Гражданско състояние”. Водел регистри, вписвал раждания, умирания, преселвания, заселвания. На обществени начала, без да му се плаща, държал Отечествения фронт. Отговарял и за ДОСО /Доброволна организация за съдействие на отбраната/, организирал мъжете за стрелба. Завеждал военната служба, в казармата изпратил 15 набора от Падеш и принадлежащите села Лешко, Габрово и Дъбочица. През 1977 г. напуснал общината. „Щото мама не можеше вече да гледа стоката и требваше аз да я поема”.

Дядо Пешо бил и изкусен пчелар. „Всичко му се отдаваше” – уверява Блага. И сякаш да потвърди думите си, донася куп стари снимки, които допълват разказа за необикновения живот на баща й. Черно-белите мигове говорят за стройния, хубавия, здравия млад мъж. Виждаме го на полето по жътва, в канцеларията на общината, как извежда стадото на паша.  На други кадри е на домашен празник със семейството си. Бил човек на веселбата, не се е лишавал от радости, хапвал, пийвал, само не пушил. Славел се като ненадминат майстор на ракията. Наследил умението от баща си, който варел от черносливки по сто и повече литра. Подкачам дядо Пешо каква мярка е спазвал в пиенето, а той се смее: „А бе, слушай, много хубава ракия вареше тате. Добра марка беше”. Блага внася подробности: „Ама и ти вареше много хубава ракия. Падешкото уиски, така я наричаха зетовете: „Ще отидем да пием  падешко уиски”.

Черно-белите фотографии нижат още подробности. Как Петър Постолов седи на трапеза с приятели и съселяни, вдигат наздравици. Няма съмнение, бил е и горещ игроорец. Къщата им постоянно била с хора. Нерядко по партийно-държавна линия идвали високопоставени гости от Благоевград и София. Бай Петър колел агне, а баба Фидана изкарвала новите черги и ги провисвала в двора, за да е по-цветно и уютно.

Но нищо не идвало даром в дома на дядо Пешо. Блага си спомня как са вдигали децата по първи петли, за да ходят на нивата и берат тютюн. Тя обичала да чете и до късно стояла с книга в леглото. Леля Финада й викала от долния етаж: „Блага, стига си чела, чедо. Айде, утре рано ке стануваме, да идем да берем тутун.” През деня работата продължавала. „Тъкмо седнем да нижем  – с наслада си спомня дъщерята – мама ни намаже филии с масло и мед”.

Блага Жегова подканя стогодишника да разкаже как участвал в т.н. Отечествена война. Дали от вълнение, дали от умора приказката на дядо Пешо запецва, губят му се имена и случки. От малкото думи се разбира, че заминал за сбор в Самоков. Там стоели известно време. После ги прехвърлили в София, времето им минавало в чакане, омръзнало им да се разхождат из столицата, станали нетърпеливи. Накрая ги вдигнали за Кюстендил, откъдето навлезли във Вардарска Македония. После като артилерист преминал в сражения с нацистката армия през Сърбия, достигнали Нови Сад, влезли в Унгария, прекосили Дунава и достигнали Австрия. Днес дядо Петър Апостолов е сред малкото останали живи ветерани от Втората световна война.

Загадка остава как дядо Пешо, който не се лишавал от всичко, което тялото и душата му искали, е нанизал дългата броеница от сто години. В храненето му не е имало нищо, по-различно от това, което приемат другите хора. „Най-силната храна ни беше фасуло. Ама имахме стока, правехме урда, сирене, масло, препитавахме се. Горе-долу в махалата ние бехме най-добре, тата некак си умееше… Имахме сливи, круши, ябълки. И сега си седат там стари дървета, ама напуснахме и нема кой да иде”.

Отново се връщаме на съкровените неща в живота и семейството на нашия герой. Блага споделя: „Бяхме задружно семейство. И трите, Юлия, Лидия и аз, татко ни е изучил. Никога не ни е оставал без препитание. Каквото са имали другите деца, и ние сме го имали. Много ни обичаше, обичаше да ни събира: „Елате деца да ви разкажа една приказка”. После дъщерята изповядва: „Основното, на което ни е научил, това е честността. Той никога не си е служил с измама, с подмолни средства”. И разказва как се готвела за изпит по икономика във висшия институт в Свищов. По това време дошъл на гости с важни другари от Благоевград някакъв доцент от същото учебно заведение. Когато разбрал за намеренията на младото момиче, се обърнал към бащата и обещал да я „вкара” да следва. Блага постигнала 4.50 на изпита, оценката била добра, но за всеки случай помолила бай Петър да се обади на въпросния доцент. Таткото охладил желанието й: „На никой няма да се обаждам. Ти трябва да се научиш сама с труд всичко да си изкарваш”. Не я приели икономика, продължила образованието си в Дупница и Благоевград. Трудовите си години изкарала като начална учителка в Разлог, където се омъжила. „Аз съм му казала – пали се пенсионираната преподавателка – ако всички бяха честни като теб, България сега да цъфтеше. Винаги на труд и честност, това е основното, на което ни е научил”.

Неизбежно бе да попитам има ли в рода Постолови и други дълголетници. Баба Фида, майката на дядо Пешо, е живяла до 98 години. Най-големият му брат Стоян починал на 94. Сега има по-малък брат, който кара 88-то си лято.

А как ще протече честването на рождения ден на дядо Пешо Блага уточнява: „Бяхме замислили да го празнуваме тук, в механата. Направихме списък, трябваше да каним към сто роднини и близки. Но заради пандемията ще отбележим годишнината в тесен, предимно семеен кръг. Ще дойдат двете ми сестри Юлия и Лидия. Няма да могат всички внуци и правнуци да почетат дядо си. Ще присъстват председателят на Клуба на ветераните в Благоевград Икономова и по партийна линия Кремена Джалева. Двете ще поднесат приветствия, аз ще го поздравя от името на роднините. За столетника ще има хубава торта”. Дядо Пешо подхвърля: „Тържеството ще бъде на закрити врати”.

Всички се питаме как човек доживява до сто години, а и ги надхвърля. Вярвам, че всеки случай е сам за себе си и няма общоосветени правила. Животът на Петър Постолов, на дядо Пешо от Падеш, дава добър отговор. Една подхвърлена мисъл на дъщерята Блага Жегова разбулва донякъде загадката: „Живееше като на майтап”. Зная, че това живеене на майтап не означава лекомислено и безотговорно отношение към живота. Тъкмо обратно, говори за ведро и весело, но пронизано от дълбоката мъдродст разбиране, че учението, трудът, себеизявата, служенето на ближния и на обществото осмислят живота. А самият дядо Пешо го изрича така: „Най-важното за човека е да има човешки разбирания. И да се уважаваме. После трябва работа, което е основното. Да има добро отношение на човеците към държавата и на държавата към човеците”.

Да пожелаем весел столетен рожден ден на дядо Пешо от Падеш!

ВЛАДО КАПЕРСКИ

loading...


Коментар с Facebook

Подобни новини

Остави коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *