Неведнъж съм го гледала на сцената, неведнъж съм го канила в телевизионното студио и за участия в художествени предавания, но за първи път реших да направя с него интервю, в което да усетя есенцията на неговия живот. Разказал го е в книга – „Един живот – два свята”, за да остави миналото зад гърба си, но когато сега говори за най-важните преживени моменти, силната му емоция отново стои в основата на всичко, което е бил и което е днес. Емоция, подплатена с устояли на времето морални ценности.
Кирил Костов – професор д-р на педагогическите науки, зам. ректор на Югозападния университет, два пъти удостояван с почетния знак на университета за принос в развитието му – това е единият свят – научният, който вече е зад гърба му, но другият, свързан с изкуството, продължава и така ще бъде, докато душата му иска да пее, защото корените на тази дарба са някъде назад във времето…
„Аз съм несполучлив опит на природата да направи всестранно развита личност”, с усмивка започва разказа си проф. Костов. Не може човек да е всестранно развит, но може да има всестранни интереси. Те идват понякога и от родовата памет. Родът на майка ми Койдена е от Делвино, а на баща ми Захари – от Горна Железница. Когато баща ми е работил по жп линията Благоевград-Дупница преди 9 септември 1944 година, среща двама приятели, по-големи от него, и единият го попитал дали е женен. Отговорил, че още не е, а е бил на 25 години. Приятелят му предожил да го запознае с една мома от Делвино. По време на сгледата имало събор в селото и баща ми си харесал не момата, която му предложили, а сестрата на приятеля. И така се събрали майка и татко. През 1946 година слизат в Благоевград, тогава Горна Джумая, и се заселват в циганската махала, която наричат Предел махала. Там ни беше първата къща. Аз съм се родил в Горна Джумая четири месеца преди да бъде преименувана на Благоевград. Имах хубаво детство и скоро ходих да си припомня местата, където съм играл, но сега всичко е променено. През 1956 година се преместихме да живеем на ул. „Александър Стамболийски”, където баща ми купи парцел и построи къща. От рода на майка ми и от рода на баща ми имам общо 44 първи братовчеди. Многолюдни са били семействата, защото селският начин на живот е изисквал работна ръка.
Понеже ме питаш откъде пренасям качествата, които нося, може би от дядо Мирчо по майчина линия, който е имал прозвището Поляка, певец на Делвино. По тази линия имам родствена връзка с Руска Стоименова, която е от съседното село Марулево. Майка също пееше хубаво. Баща ми е свирил на гайда, но не е пуснал майка да отиде да пее в ансамбъл „Пирин”, когато са събирали певици. Знам ли, може да е бил ревнив. Така че репликата „Откакто се помня, все пея” важи и за мен. Преди да навърша 10 години, изкарах първия хонорар от 5 лева, защото пях на едно събиране на Санепидстанцията в Благоевград. На 10 години официално изпях на сцена песента „Мама” – италианската канцонета в превод на български. Научих я от учителя по пеене Петър Милчев. Животът ми до 7-8 клас е свързан с музикалната школа при Георги Щерев, който ръководеше китаро-мандолинния състав към читалището. Срещу стария съд имаше една малка къщичка и там беше музикалната школа. През прозореца гледах как Георги Щерев обучава децата на китара. Нямахме пари за този инструмент, но той ме извика и започна да ми дава безплатно уроци. Не ме хареса като китарист, а ме хареса като певец. Аз съм първият, който разпространи из страната песента за Благоевград, която пеех с неговия оркестър. След това певческата ми кариера продължи в хор „Ален мак”.
– Пеенето е дарба, която развиваш непрекъснато, но как избра физическото възпитание?
– През 1964 г. станахме републикански шампиони по баскетбол с Омуртаг Кузманов. Играех с Мики, светла му памет, Вальо Шарков, Буката… спечелихме това първенство за пионери. Много обичах спорта. Бяха ми казали, че ако играя баскетбол, ще порасна. При игра с децата, когато бях на десет години, вследствие на травма съм загубил близо 50 процента от зрението на едното си око. След 8 клас записах Механотехникума, защото тогава техникумите бяха на мода. Не ми беше мястото там, но бях упорит. За да докажа на родителите си, че мога, след техникума записах МЕИ и изкарах там година и половина. Прекъснах заради проблеми със зрението. Тогава мой братовчед поиска да го подготвя да кандидатства във ВИФ, защото знаеше, че съм бил спортист. Започнах да го готвя и си помислих защо и аз да не кандидатствам там, а бях започнал да се готвя за Консерваторията, защото исках да сменя професията. Но изведнъж избрах ВИФ и не съжалявам. По-интересно е как по това време попаднах в ансамбъла на Строителни войски. Отидох да гледам техен концерт в Благоевград. На сцената видях водещия актьор Методи, с когото се познавах от един средношколски лагер, където той беше художествен ръководител, а аз ученик в техникума. Видяхме се след концерта и той ми каза: „Защо не дойдеш в ансамбъла на Строителни войски?”. Заведе ме при капитан Бобевски, който сега е на 90 години. Аз вече бях натрупал опит като певец. Бобевски разбра, че съм тенор, и каза, че точно такива гласове му трябват. Прослуша ме и обеща, че ако си уредя да вляза в Строителни войски, ще ме вземе в ансамбъла. И както казват – птичето веднъж каца на рамото, та и при мен дойде тогава. Имах квартирант полковник. Споделих с него и той ме посъветва да не казвам, че съм прекъснал следването си, за да не ме вземат редовен войник. Когато редовните войници заминаха, аз отидох във Военното окръжие и им казах, че съм прекъснал да уча и искам да вляза в казармата. И те ми съобщиха, че редовните войници вече са влезли и може да стане само в Строителни войски. Аз това исках и така започнах да пея в техния ансамбъл.
Защо се отказах да уча в Консерваторията? Можех да вляза там, готвих се, но си направих сметка, че не мога да контролирам моята емоционалност. Трябваше да стана наркоман или пияница, за да бъда на сцена. Плашеше ме голямата сцена, после посвикнах, пял съм и пред 10 000 души, но от кариерата на оперен певец се отказах.
Спомням си, когато проф. Петко Щерев беше на смъртно легло, се обади от болницата във Варшава на дъщеря му с молба да предаде на асистент Костов да му вземе лекцията на 13 май, сряда, в 11 часа. Виж отношение, човекът умира, но е отговорен студентите да не пропуснат лекцията му. Тогава залите бяха доста пълни и аз за първи път излизах пред студенти. Вървейки към катедрата, ми се зави свят от силната емоция, която преживявах. Успях да се овладея, но знам, че не съм за световна слава като певец.
Много са участията на сцена на Кирил Костов въпреки емоционалните му притеснения. Той е единственият певец в България, поканен да вземе участие в мегаконцерта на македонската песен в град Скопие през 2006 година под надслов „50 години с песните на Никола Бадев” и по повод 30-годишнината от неговата смърт. Никола Бадев е неповторима легенда в македонската песен. Песенната кариера на Кирил Костов и работата му в университета не изключват любовта, за която исках да поговорим.
– Къде срещна съпругата си Зоя?
– Моят приятел Вангел Филков ми предложи да взема гаджето си Ирина и заедно с неговото Ленче да направим среща в градската градина. С Елена тръгва и нейната първа братовчедка Зоя и като я видях, нещо стана в мене. То не се описва. Аз бях на 28, тя на 18. Определих й среща на Моста на влюбените в Благоевград в 17 часа, но същия ден трябваше да помогна на баща ми да докараме от балкана дърва за огрев. Прибрахме се в 19 часа, аз тичам към моста и какво да видя – едно момиче ме чака повече от 2 часа. Тогава разбрах, че това е човекът, това съм чакал и аз. И си спомням една мисъл на Петър Дънов: „Всеки човек има кой да го обича, но самият той трябва да го намери”. Имал съм и други връзки, но едва тогава разбрах, че я е нямало тръпката, която изпитах, когато видях Зоя. Това чувство е необяснимо. Беше срамежливо, свито момиче от Марино поле, където направихме едната сватба, а другата в Благоевград. Дядото в Марино поле беше поканил зурнаджии на сватбата. През цялото време свириха до ушите ми. Аз им давам пари, за да не ми свирят, те още повече надуваха зурните. Запомнил съм, че когато излизахме от ритуалната зала при хотел „Мелник”, аз, младо и здраво момче, току-що завършило ВИФ, а тя крехка, 50-килограмова дама, реших да я изнеса от ритуалната зала на ръце. Имаше две стъпала там, грабнах я, без да забележа, че съм й настъпил булото. Трябваше или да паднем двамата, или да скъсам булото. Бил съм сравнително силен, защото скъсах булото, изнесох я и я сложих в една луксозна кола „Лада”. Зоя завърши педагогика, стана детска учителка и сега вече е в пенсионна възраст.
Кирчо и Зоя имат две деца – Захари и Биляна, и три внучета.
„На Зойчето баща й пееше добре и явно нашият син Захари също е наследил певчески дарби от него и от мен. Биляна завърши вътрешна търговия в София, после и право, сега е адвокат в Благоевград. Имам внук от нея, а от Захари две внучета – първият му син носи трите ми имена – Кирил Захариев Костов, и вече е на 25 години. Той е от първата жена на сина ми – Елена. На моята сватба не си спомням какво съм пял, но когато ходихме да искаме Елена през 2000 година, пях на прага на дома й: „Отвори ми, бело Ленче, вратата…”. Йордан е от сегашната му жена. Дани пя на моя юбилеен концерт. Катето Кирянова написа текста, Никола Ваклинов – музиката, и тримата – баща, син и внук – пяхме. Беше вълнуващо. Веднъж Дани ми заяви, че иска да е пенсионер, за да не става рано, да не ходи на училище и да е свободен, и в една от песните пее: „Дядо, искам да съм пенсионер…”.
Кирчо е най-големият ми внук, после е Светослав от Биляна, който сега ще бъде 6-ти клас, а Дани сега ще е 4-ти клас. Хубаво нещо са внуците, но ние сме тяхното минало. И при децата е така. Всеки си има своя път. Спомням си едно време как майка ми казваше: „Кирчо, мини само да те видя!”. А ние все бързаме, все време нямаме… Но вече и аз съм в тази възраст… И синът ми, и дъщеря ми като мен в младините си имат своите ангажименти и по-рядко ми се обаждат. Аз съм пял в кръчма три години и половина, а Захари остана цял живот там. Сега пак пее в „Четирите сезона” и се справя добре. Много добро момче е, за приятели душата си дава. На юбилейния ми концерт пя песента „Мила ми е бащината къща”, която изпълни и на „Пирин фолк” през 1993 година, когато спечелих голямата награда с песента „Село мое”. За съжаление той реши, че трябва да пее за хората в кръчмата. Яд ме е, че талантът му като певец е доста по-голям от моя, камерата го обича повече от мен, но му липсваше характер, за да се реализира на друго ниво”.
– Книгата „Един живот – два свята” започваш да пишеш, защото се чувстваш обиден на Югозападния университет? За какво?
– Тежко преживях начина, по който бях пенсиониран. Бях на 68. Станах „персона нон грата” за ЮЗУ, и то от измислени герои, дори не ми позволиха да продължа работа на хонорар. Да дадеш 42 години от живота си на Югозападния университет, да си награждаван два пъти за заслуги към университета и да те освободят по този начин… Из цяла България, когато излизах на сцената, навсякъде ме представяха като преподавателя от ЮЗУ. Бях зам. ректор и не позволих да крадат пари от университета, затова ме отрязаха. Катедрата искаше да ме избере за ръководител, а те развалиха катедрения съвет и от силната емоция аз попаднах в болница ПУЛС.
В един момент моят приятел проф. Мадолев ми каза: „Престани да пишеш, защото ще се побъркаш”, и аз престанах, но го помолих да ми помогне като психолог. Тогава ми препоръча да прочета една книга, която след като прочетеш, си казваш: моите ядове са бели ядове. Книгата е „Изборът” на Едит Егер. Слагам я в топ пет от книгите, които харесвам. Автобиографична книга за оцеляването в концентрационни лагери и пътят към вътрешното изцеление. Авторката пише книгата на 90-годишна възраст.
И жена ми каза: „Ти освен за работа друго не можеш ли да пишеш?”. Тогава започнах да сънувам детството си. Тръгнах да обикалям местата, където съм си играл, и плаках, защото носталгията беше силна. И мисля, че спомените от детството и младостта, към които се върнах, ме спасиха от служебните преживявания.
– След 76-ата година за какво мечтае проф. Костов?
– След тази възраст какво други ми остава, освен да пея и да записвам нови песни. Издал съм девет албума, сега подготвям десетия. Обади ми се Чавдар Коцев – брат на певицата Румяна Коцева, и ми казва, че е правил една песен и си е мислил за мен. Иска аз да я изпея. Хубава е мелодията, но текстът отново е свързан с върхове в Пирин, нещо отдавна възпято. Поисках да напиша аз текста за тази песен. Написах го и по моя преценка стана най-хубавият, който съм писал за песен. Наричам ги славотворения вместо стихотворения, защото нямам такива претенции, и сега ще я запиша.
Николай Ваклинов също ми се обади и ми каза, че иска да изпея авторската му песен „Родно село”. Навремето той я е пял с Дана Гиздова и не иска да бъде забравена, още повече че с тази песен бяха направили фурор на стадиона в Хасково. Но иска аранжиментът и текстът да си останат същите. Деветият албум е изцяло с песни по музика на Кольо Ваклинов и за моя радост го издаде Влади Руйчев. През 1995 година аз пръв от участниците във фолкгрупа „Пирина” издадох албум. Кольо Ваклинов е в основата на тази група, в която пях с Данчето Варджийска, Васко Лазаров, Христина Маркова, Мария Божикова, Таня Чолева… Основните музиканти в групата бяха Иван Кацарски, Христо Ваклинов, Борис Янев, Венци Балтов, както и тонрежисьорът Тодор Тошев. Това беше съставът, който откри фестивала „Пирин фест” тогава. С песента имам много спомени и именно тя поддържа интереса ми към живота днес.
Преди години, когато водих телевизионни предавания, много зрители искаха да слушат песента „Село мое”, музика и аранжимент – Никола Ваклинов, текст – Тодор Анастасов, в изпълнение на Кирил Костов, с която спечели голямата награда на „Пирин фолк” през 1993 година. Дълги години тя беше хит, и сега продължава да бъде търсена от радиослушателите. „Село мое ненагледно, ти на хубост ли си бедно, та ни пръсна разпилени, брат от брата разделени”… Много песни в изпълнение на Кирил Костов има във фондовете на националната телевизия и в Българското национално радио, както и в тв „Родина”.
Няма да забравя, когато записвахме видеоклипа на песента „Романтично” по текст и музика на Мария Стоянова, а аранжимента направи Валери Димчев. Бяхме поканили хубаво момиче, което танцуваше на една поляна край стара къща в село Ковачевица, облечено в красива носия, която беше дала да ползваме за продукцията етнографът Камелия Грънчарова. Имаше природа, имаше огън в камината, имаше феерия от красиви стъпки и един топъл и уютен глас – този на Кирил Костов. Това са мигове, които не се забравят. А сега Кирчо сподели, че това е любимата песен на сестра му Виолета, която вече не е между живите, и върна разговора към възрастовите промени.
– Едно време дойде при мен Митко Коларов от Петрич – голям певец на македонската песен, и ми се оплака: „Киро, не ме канят бе!”. Аз бях на 50 години тогава, а той над 70, и сега разбирам – кой иска да гледа 70-годишен човек на сцената? Освен това всичко стана много комерсиално.
Бях 30-годишен и отивах да пея в механата. Когато минавах покрай къщата на Ганчо Лесов, един от най-добрите тенори в хор „Ален мак”, той ми казваше: „Ех, Кирчо, Кирчо, сега даваш здраве за пари, ще дойде време да даваш пари за здраве”. И сега си плащам за плуване, за да поддържам тялото жизнено и здраво. Но както казва една моя колежка певица „Докато дишам, все ке пеям!”. И аз така!
Или както започва и биографичната книга на Кирил Костов: „Никой не може да избяга от съдбата си!”.
ЮЛИЯ КАРАДЖОВА
