Трендафил Марулевски е от видните и най-дейни български анархисти, чиято съдба е пример за достойно поведение, смелост и всеотдайност. Роден е 1919 година в Дупница, в бедно, но бунтарско семейство на македонски бежанци. Отрано се включва с тримата си братя в трудовата дейност и тежкият живот подтиква наблюдателното момче към размисъл за несправедливото устройство на обществото. Сам стига до извода, че за да постигне нещо, човек трябва да се бори. Житейският му път е изпъстрен с опасни, драматични и трагични събития. По време на Втората световна война е преследван като антифашист, става нелегален и продължава борбата вместо със слово – с оръжие. Включва се в Рилския партизански отряд на Желю Демиревски, с когото се познават от ученици. В отряда е неговата приятелка Петра Лисичкова от Дупница, също анархистка, която загива в сражението при село Еремия (1944).
Борецът за социална справедливост и против всяко господство обаче е неудобен за болшевишката власт, арестуван е в края на 1948 година и осъден на една година затвор. След затвора с бременната си съпруга и още трима души напускат нелегално България. Живее до смъртта си (умира през 2009 г., на 90 години) като политически емигрант в Париж – града на революциите и свободата. Оставя подробни спомени с ценни данни за родовите корени и семейството си, за тежкия живот на емигрантите, за анархистичното движение в България и във Франция. През 2021 година ги издаде неговата дъщеря Елена Пенколе – пламенна и с непокорен дух, разкъсвана емоционално между родовите корени в България и Париж, където преминава животът й. Познавах лично и водех кореспонденция с Трендафил Марулевски през 90-те години, затова разговорът ни с Елена преди отпътуването й за Париж е приятелски, като между свои.
– Помнят ли в Дупница твоя баща?
– Някои хора – да. Тогава не е имало много образовани хора, както знаеш, анархистите са били най-учените и най-грамотните. Партизаните сами го канят и моят баща изнася реч на 9 септември 1944 година, но не пише, че той е изнасял реч, а пише, че Желю Демиревски, когото аз уважавам – нямам нищо против, защото може би той плати много скъпо за своята симпатия към анархистите. Горкият Желю! В брошурата за историята на дупнишкото читалище нищо не пише за баща ми, а две години (1944-1946) той е отговорник за културната и финансовата работа, при това доста деен. После комунистите го изгонват и той отива в София.
– Имате ли снимки от онзи период?
– Каквото е имало, полицията го е прибрала. Може би са запазени в досието му в архива на Комисията по досиетата в София. Направих запитване и ми отговориха, че за него има запазени доста материали, които смятам да чета при следващото ми идване през февруари,
– За какво е арестуван и осъден баща ти?
– В края на 1948 година болшевишката власт извършва погром над анархистичното движение. Арестувани са всички анархисти, единици успяват да избягат. Съдят ги не за престъпления, а за идеите им! След шест месеца злокобно следствие с много мъчения и изтезания – три месеца в Държавна сигурност и три месеца в Софийския централен затвор – баща ми е осъден на една година затвор.
– Конкретният повод за интервюто е излизането от печат на мемоарите на твоя баща, които той нарича „автобиографичен роман”. Кога е започнал да ги пише?
– Точно това се запитахме и с брат ми Станко, когато намерихме романа. Моят баща цял живот все пишеше и по тази причина не знаехме какво точно пише – дали поредната статия, писма или спомени. Според мъжа ми вероятно е започнал да пише, когато е станал пенсионер, защото те много работеха, а писането изисква време. Хора, които са чели романа, ми казаха, че дава невероятни подробности, а една приятелка предположи: „Сигурно си е водил бележки, а вие не сте ги намерили – да помни така?!”.
– Освен с фактологията книгата впечатлява и с обема си.
– Да, ръкописни 892 страници! Баща ми умря на 90 години през 2009 г. от тежката болест на Шарко. Майка ми после се разболя от болестта на Алцхаймер и почина 2011 година – и тя почти на 90 години. Трябваше да изпразним апартамента, за да го продадем, и тогава аз попадам на една голяма папка – ръкопис със заглавие „автобиографичен роман”. До този момент не знаех, че е писал спомени. На Станко му е по-трудно да чете ръкописен български език и ми каза да го взема аз.
Тогава живеех сама. Започнах да го преглеждам, но ми беше много трудно психически и го оставих настрана. Казах си, че ще го прочета по-късно. И отлагах, отлагах, отлагах… Когато се срещнахме със съпруга ми и се почувствах по-сигурна, започнах да чета романа. Виждам, че съдържа много интересни неща, че голяма част от историята на България е включил в този роман – почва от 1876 година с разказ за своята баба и завършва 2006 г. Това е много ценно. После моят баща се запознава с много известни хора, например като студент в София е общувал с Никола Петков, правели са общи събрания със земеделците; с Желю Демиревски и много, много други… Романът е много ценен и трябва да влезе в историята. Но лично за мен също се оказа ценен, защото децата познават родителите си като родители, а не както мъж и жена. Интересно ми беше да науча историята на запознанството им с майка ми, по-интимни неща. Романът е много богат и също много човечен.
Денем четях ръкописа, а вечер разказвах една част на мъжа ми, който не знае български. Той се привърза към моите родители и му е мъчно, че не е могъл да се запознае с такива велики хора. Много ги уважава! Но такъв е животът. Решихме да го публикуваме. Мъжът ми инсталира в компютъра кирилица и коректор и започнах да го печатам.
– Колко време ти отне набирането на романа?
– Две години. Огромен ръкопис. После аз исках да бъде всичко точно, проверявах факти, имена в интернет, за да бъда сигурна. Баща ми го пише на български, но по едно време започва да пише на развален френски език. Брат ми предположи, че може би е мислел да го издаде във Франция. Той живее в Южна Франция и когато баща ми е бил при него, забелязал, че пише, и го попитал: „Какво правиш, татко?”. „Пиша нещо” – и му дава да чете. Брат ми му казва: „Не искам да те обидя, татко, но продължавай на български”. А до този момент баща ми е бил написал 80 страници. Трябваше тези страници да не се загубят и аз ги преведох на български. Затова редакторът Костадин Зяпков и коректорката са се поизмъчили върху тези страници. Оригиналът на романа е във Франция и го патентовахме, има защитено авторско право.
– Значи и най-дребната подробност в романа е минала през твоето съзнание.
– Един път го четох да видя какво е. Втория път започнах да го чета и да сверявам всички сведения в интернет, за да бъде достоверен. И трети път – да го разкажа на френски на съпруга ми Жан-Пиер. Накрая дойде въпросът кой да го публикува и прегледах вестниците и списанията на баща ми.
Забравих да кажа, че дойдох в България 2009 година, след смъртта на баща ми, да направя тук панихида със семейството. С брат ми се питахме къде да погребем татко и майка – в България или във Франция? Решихме във Франция, защото ние сме там, да поддържаме гроба, а тук – да съберем роднините. Двамата са погребани заедно в гробището „Пер Лашез” в Париж.
В тефтера на баща ми намерих адреса на Александър Наков от Перник и на други анархисти, на които за съжаление не им помня имената. На събирането 2009 произнесох слово, което Александър Наков помести във вестник „Свободна мисъл”. Той ми подари и надписа своята автобиографична книга „Досие № 1218”. Когато търсех издател, видях адреса на ФАБ – Федерацията на анархистите в България, и си казах: Защо ФАБ да не издаде романа на баща ми?! По телефона от Франция се свързах с Тодор Иванов, който се занимава със синдикалната дейност, а когато дойдох в България, той ме запозна с историка Лъчезар Кръстев. На него показах двете първи глави от романа, а той ми предложи двама редактори. Когато завърших набора на ръкописа, през септември 2020 година го предадох на редактора Костадин Зяпков.
– В какъв тираж е книгата и кой я финансира?
– Отпечатана беше в близо 400 екземпляра. Аз я финансирам и решихме да я подаряваме на приятели, на семейството, на децата на пострадалите анархисти, да не се продава в книжарници. Ако хора искат да я получат и се интересуват, да се обърнат към сайта на ФАБ и да я поръчат. Оставили сме книги в София.
– В Париж има ли още анархисти от поколението на баща ти?
– Не. Останаха децата им. Те не знаят български, но бащите им фигурират в книгата и аз им я подарих. Иван Михов, който също е от Македония, има две дъщери – подарих им книгата. На Ани Карталска баща й е избягал от Белене. Срещнах много хубав жест в Белене. Разказах на кмета на града за Карталски и той ми даде подарък за дъщеря му. Обадих се на Ана по телефона и тя се разплака. Казах й, че когато се приберем, ще прескочим – защото тя не живее във Франция, а в Белгия – да й занесем подаръка. Снимахме го с телефона и й го показахме. Само това мога да направя за децата на приятелите на баща ми.
Двамата ми родители са българи, моят баща минава границата с майка ми и аз съм стопроцентова българка, затова със Станко знаем български. Другите приятели анархисти отиват във Франция сами, там се женят и децата им не знаят български. Например Иван Михов се жени за италианка. Дъщеря му Ана много милее за баща си и записа руски факултет, та покрай руски език горката да може да научи български… Антон Антонов, който също издаде книга, е женен също за италианка – сестра на жената на Иван Михов. Карталски се жени за испанка.
– Ако трябва да представиш накратко живота на твоя баща, кое е най-важното? Да започнем от предците ви.
– Баща му Станко е от село Марулево, а майка му е от село Влахи. Баща ми описва как двете семейства бягат от жестокостите и ужасите на турското робство, преминават в свободна България и по случайност дядо ми Станке и баба ми Елена се запознават. Когато бягат от Влахи, баба ми Елена, чието име нося, е малко дете и като минават границата, тя почва да плаче. Баща й Стоян Солунов много се ядосва, че бебето ще ги издаде. Моят баща казваше: „Каква ирония на историята! 66 години след това същата история се повтаря”. Но с мене в Триест, когато нелегално преминаваме с лодката, аз съм бебенце и също почвам да плача, а водачът ни Томазини си загубва шапката при опитите да ме успокои, като я размахва пред очите ми и вятърът я отнася.
Най-важното е, че моят баща никога за нищо не е съжалявал, той целия си живот отдаде на своя идеал за безвластническо общество. И въпреки всичките премеждия и мъчения никога не е съжалявал. Никога, никога! Това съм го запомнила от баща ми.
Майка ми също притежава голям кураж в живота, защото заминава бременна през границата. Нищо не я предразположи към такъв живот, семейството й беше буржоазно, никой не се занимаваше даже с политика. Тя е софиянка. Влюбва се в баща ми, който като студент живее на квартира при сестра й. От романа научих интимни неща. Тропа се на вратата и баща ми вижда едно хубаво момиче с черни коси, сини очи и й отваря. Той винаги се майтапеше, дразнеше моята майка с това и казваше: „Откакто ме видя, идваше по-често да виждаш сестра си”. Там се запознаха. Майка ми се влюбва в него и когато изчезва, с голям кураж го е търсила по затворите. Винаги е била с него с голям кураж. И в Париж пак го спасява от робската работа в завод „Рено”. Тя знаеше да шие и се заеха да шият трико вкъщи. Представяш си на 36 квадратни метра с шивашките машини, но после, когато отимаха малко пари, те си наеха едно малко ателие.
С моя баща много се обичахме, но се и карахме. Аз намирам като жена, че той можеше да отделя на майка ми повече време, защото, когато неговите приятели се ожениха, почнаха да си пазят жените. Трябваше да й отдаде повече време. Не съм съгласна аз и Станко да сме кръстени на неговите родители, а не на родителите на майка ми.
– Корените на баща ти са македонци, роден е в Дупница, но е учил три години гимназия в Горна Джумая. Как протича животът му до емигрирането? Кога той се увлича по идеите на анархизма?
– Той го разказва в романа – от много млад. Родителите му не са се занимавали с политика, но семейството му е много бунтовно. Баща ми разказва, че анархизма не го е научил от книгите, после от книгите го взима; той му идва от живота, от опита. Вижда как страдат тогава селяните. Той учи, а през лятната ваканция помага на родителите си. И се пита защо едни могат да отиват на почивка, а той трябва да работи. Осъзнава, че иска да се променят нещата, и си дава клетва да бъде винаги на страната на бедните. Затова трябва да бъде все по-умен – и той учи, за да бъде по-образован.
Ще разкажа случка с моя дядо Станке, който много е впечатлил баща ми. Семейството е отглеждало тютюн, а търговците го изкупували на много ниска цена, приемат само половината, другото – „шкарто”. Дядо Станке го хваща яд. Отива с двамата големи синове – чичо ми Георги и баща ми, като им казва да вземат големи тояги, а той е с пищов и когато им даде знак, да се спуснат към тютюневите търговци. Когато оценяват тютюна като шкарто, дядо Станке казва: „Какво шкарто? Вие сте крадци!”. Изважда пищова и двамата му синове се спускат към експертите мошеници. От страх те заплащат истинската добра цена за тютюна на дядо Станке. След него и останалите получават добра цена за тютюна си. Постъпката на дядо Станке е пример за баща ми, че когато човек се бори, постига нещо.
Баща ми е анархист от ученик, създават клубове на анархистите в Дупница, Кюстендил, Горна Джумая. След преврата 1934 година има големи манифестации. Когато заминава за София 1939 година, той вече е анархист. Слуша разказите на по-възрастните анархисти, които му разправят за Испанската гражданска война и за мръсотиите на комунистите, които казвали: „По-добре да е Франко, отколкото анархистите”. Всички анархисти, които са участвали в Испанската гражданска война, на процеса получават най-големите наказания. Гледали са да ги изчистят.
– Какво е работил баща ти в София?
– В София той следва финанси в Софийския университет и работи като сервитьор в един ресторант, за да си плаща наема. Живеел е на квартира при сестрата на моята майка. След окупацията на Франция от хитлеристите анархистите провеждат тайни събрания, издават и разпространяват позиви. Една вечер е при родителите си в Дупница, къщата им е обсадена, майка му го събужда, той излиза през прозореца и през комшийските дворове успява да избяга. Хваща пътя към балкана. Става нелегален. С Желю Демиревски се познават от училище, свързват го с него и така почва партизанският му живот с псевдоним Странджата.
Първата глава на романа е детството, втората – партизанският живот, третата – борбата против болшевишката диктатура, четвъртата описва живота в Париж, нелесен за хора, които нямат пари; петата глава е завръщането в родния край 1991 година. След падането на Берлинската стена не можа веднага да си дойде, имаше много справки по документите, тъй като нямаше френско поданство.
– А защо след 40 години живот в Париж нямаше?
– Това е много интересно. След падането на Берлинската стена си подава молба за пропуск съгласно Женевската конвенция за защита на политическите емигранти, да пътува до България. Чиновничката го пита: „Господине, толкова години сте във Франция, защо досега не сте подали молба за поданство?”. Той й отговаря: „Госпожо, нямам нищо против Франция, тя е най-демократичната страна, но от солидарност към моите другари исках да си остана политически емигрант. Сега „желязната завеса” падна и си подавам документите”. Станаха френски граждани 1992 или 1993 година. Запазиха си и българското поданство. И аз се водех емигрантка, понеже съм родена в чужбина, и поисках френско поданство след навършване на пълнолетие – 18 години; брат ми – не, той е роден във Франция.
Решихме, че родителите ми не могат да се върнат сами, прекалено емоционално ще бъде завръщането им след 40 години. Тогава работехме, но си взехме отпуска, за да бъдем с нашите родители. После сами ще пътуват, но за първия път трябваше и ние да бъдем с тях. Дойдохме цялото семейство – родителите ми, брат ми, аз, мъжът ми и дъщеря ми.
– Баща ти не просто се е спасил от преследване в България, но много активно е участвал в анархистичното движение в Париж.
– Анархистите в чужбина поддържаха движението в България – при обиски тук са намирали печатни издания от Франция; те са подпомагали финансово приятелите в България и техните семейства, имали са специална каса за това. Освен това във Франция винаги са се опитвали да обяснят на френските медии какво е положението в България. Аз намерих на френски език апел за Христо Колев-Големия по повод арестуването му. И мога да докажа, че френските медии и журналисти напълно са били в течение какво става в България. Писателят Жан-Франсоа Ровел е написал нещо много хубаво за тях: „Да се знае, че в света съществуват такива хора, които са си запазили интелигентността и не са преминали към черната страна въпреки всичко! Това доказва, че човечеството може би заслужава да бъде спасено”.
– Никоя власт не обича анархистите, защото техният идеал е безвластническо общество. Какво е отношението на френската държава към анархисти като него?
– Франция е демократична страна. Те имаха право да се събират в кафенета, да наемат зали и да изнасят сказки, да издават свои списания (като „Наш път”). Бяха винаги заедно с испанските анархисти. За това никой не им пречеше. Но моят баща пише: „За съжаление и в най-демократичната държава стават такива неща”. По искане на руското правителство при гостуването на Никита Хрушчов, а по-късно и на Леонид Брежнев, събират всички български анархисти и земеделци и всички политически емигранти от Източния блок. Арестувани са и испанските анархисти заради техните приятелски връзки с българските анархисти. За да не направят атентат на Хрушчов, със самолет ги завеждат на остров Корсика и там престояват 45 дни. Настаняват ги в хотели, не са работили, но са ги пазели. После френската държава даде обезщетение на интернираните. След няколко години същото се повтори при посещението на Брежнев. Президентът Жискар д’Естен спря тази практика. Баща ми описва тези събития в романа. Помня как с майка ми обикаляхме жените на другите интернирани и всяка неделя се събирахме да се поддържаме.
Романът е интересен не само от историческа гледна точка, но и от хуманитарна. Той изпълва душата с надежда и показва колко е важна борбата. Често съм чувала от моите родители: „Човек в живота разочарова ли се, е загубен. Край с него”. Това ми е останало и често, когато съм уморена, се сещам за майка ми. Моите родители работеха по 14 часа на ден, но отделяха време да се занимават с мен и със Станко. Въпреки че бяха бедни, участваха в училището, помагаха и на по-бедни.
– Много интересна е историята с твоето раждане. Разкажи я!
– След затвора баща ми заминава в Долни Дъбник, където майка ми е изселена. Баща ми си намира работа като хамалин на гарата, разтоварва чували с циганите. Един ден моята майка му съобщава, че е бременна. Баща ми пише: „Голямо щастие!”. Така аз знам, че са ме създали в Долни Дъбник. Те се женят през август 1948, но аз се раждам две години по-късно, защото баща ми го арестуват и е бил в затвора.
Един ден милиционери обискират стаята им и заръчват на хазаина да им каже да се явят веднага в милицията. Баща ми разбира, че няма да го оставят на мира, а си е обещал по време на следствието: „Никога жив отново в ръцете на болшевишките тирани!”. Принуден е да напусне нелегално България. Не обичаше думата „избягал” – той е принуден да напусне, иначе никога нямаше да замине. На моите родители е издадена задочна смъртна присъда, която през 90-те години е отменена и са реабилитирани.
Двамата се връщат в София и оттам тръгват заедно с други, чийто живот също е застрашен, общо петима души – майка ми, още една жена и трима мъже, води ги баща ми, който е бил партизанин и познава планините. Слизат на гара Искрец и оттам седем дни пеша по Стара планина, само нощно време, за да не ги забележат граничарите. Преминават в Югославия през една малка река.
Моята майка е бременна в седмия месец и баща ми я носи на рамото. Аз исках майка ми да ми разкаже как е преживяла тия събития, не само да слушаме мъжете. Тя отказваше, защото тези спомени бяха мъчителни за нея. Но можем да си представим какво е било. През деня най-много е страдала от жажда, защото е било много горещо. Смучела е росата от листата на дърветата. Минали са по най-трудния път, защото най-малко се охранява. Често е падала. Петнайсет дни разпит на границата, още петнайсет дни в един мизерен затвор в Ниш, където са им давали храна един път на ден, представяш ли си – бременна жена! Изпращат ги в Босилеград. Понеже моите родители са образовани (баща ми е завършил финанси и една година е следвал зъболекарство), ги назначават на работа в кметството. Скоро аз се раждам в болницата. Но в Сърбия не е възможно да останат, защото моят баща иска да живее свободно. По онова време анархистите са имали канали със свои хора на различни места. Така те пресичат нелегално Югославия и през Италия до Южна Франция. В Ница им купуват билети и ги качват във влака за Париж – моите родители нямат пари, движението на анархистите ги поема. В Париж ги чака Ян Дубински – руски анархист, участник в събитията в Кронщад. Той е приятел на Никола Чорбаджиев (истинското му име е Юсиф Синто), при него навремето е ходел и Махно. Те са първото поколение анархисти емигранти. Второто е баща ми, третото съм аз…
– Във вашето семейството говорехте ли на български?
– Да, винаги, винаги вкъщи, а навън – на френски.
– Ти кога за първи път видя България?
– 1972 година, вече бях пълнолетна и френска гражданка. Първо баща ми и майка ми изпратиха брат ми, за да се осведомят дали има риск, страхуваха се да не вземат децата му като заложници. Щом пристигнехме в Дупница, винаги ни викаха в участъка да ни разпитват. Задаваха въпроси с кого се вижда моят баща, показваха списък с имена. Бяха ме предупредили да съм сериозна, защото те не разбират от майтап. Отговарях – да, познавам ги, идват всяка неделя при моите родители, но не слушам какво си говорят, аз не седя с тях, а излизам с мои връстници.
Един ме пита защо баща ми ни праща тука. На мен ми дойде до гуша и му казах: „Слушайте, и вие сте баща, вие ще изпратите ли вашето дете вместо вас да върши вашата работа някъде, в една чужда страна?”. Той нищо не отговори. Аз идвам да видя братовчедите, чичовците и да предам новини на моите родители, които милеят за България. Ето това ми е целта. „Ама вие знаете български език и можете да говорите с хората!”. Да, знам български език, мога да общувам и това е хубаво.
– Как те приеха в Дупница и София?
– Първата година се запознах с роднините. Ние си записваме със Станко думата „чичо”. Отиваме в София при братята на майка ми, казваме им чичо, но се оказва, че те са „вуйчо”. Записваме си и думата „вуйчо”.
Идвахме през две-три години. Престанах да идвам в България 1984 година. Забременях и реших повече да не пътувам, беше ме страх за детето. И казах съвсем спокойно: ще отида, когато падне Берлинската стена. От малка го знаех и винаги съм казвала на моите родители: „Вие ще се върнете, няма да умрете в чужбина”. И моята братовчедка Пепа каза: „Единствена Елена вярваше в това”. Много пъти сънувах един и същи сън. Баба ми Елена горе, на нивата, със скръстени ръце, аз съм малко дете и бягам по пътя. Има хора зад мен, ама не знам кои са и казвам: „Бабо, бабо, обещах ти, довеждам ги всичките”.
– В последната глава от романа баща ти разказва подробно за конгресите, много събития и срещи, свързани с анархистичното движение в България през 90-те години.
– Това беше най-трудно за мен при набора, защото има много имена на български и не бях сигурна дали са изписани правилно. Но тук ги познават и редакторът вероятно е коригирал евентуалните грешки. Затрудниха ме и многото технически думи, които не знам. Ползвах един голям българо-френски речник, той е в Дупница.
В първата глава също имаше доста думи, които и на френски не ги знам. Примерно свързаните с обработката на тютюна или с отглеждането на овцете (влачене на вълна и пр.); с църквата и богослужението. Аз никога не съм била в черква, ние с брат ми не сме кръщавани. В романа баща ми разказва за увлечението си по черквата като дете и как неговите братя са го майтапели, казвали са му Попче, защото помагал на попа и обожавал Исус Христос като личност. За термините при литургията ми помагаше мъжът ми, който е католик.
– Колко са децата в семейството на баща ти?
– Четирима братя са: най-големият е Георги, роден 1915 година; баща ми – 1919 година, Любе – 1921, Янко – 1924. Смъртта почна от най-младия. Янко се разболя от рак и почина рано, 1968 – много млад, на 44 години. Когато баща ми се завръща, намира чичо Георги и чичо Любе. Чичо Любе почина 1994 година, по същото време баща ми е в България, тогава умира и Юсиф Синто в Пловдив. Баща ми почина 2009 година, а чичо Георги след баща ми – на 96 години, през 2011.
В семейството на майка ми също са четири деца: две сестри и двама братя, майка ми е най-малката.
– Във Франция на кого ще подариш романа на баща ти?
– Пътуваме с кола и взех да пренеса около 15 книги. Поискаха ми книгата френски приятели от Париж, които не са анархисти, но на които съм разказвала за борбата на моите родители. Те ми казват, че съм изпълнила своя синовен дълг и моите родители могат да се гордеят с това. И най-важното, искат да се запознаят с тази история и ме карат да я преведа на френски. Но това е трудна работа, нужна е дарба. Аз пиша добре статии, но романът е нещо съвсем друго. Федерацията на френските анархисти има книжарница и в нея се продават много книги на френски и на испански; на български също няма да има проблем.
– Какво са за теб България и Франция?
– Когато падна Берлинската стена, казахме на нашите родители: „Връщайте се в България, останете там, ние ще ви идваме на гости”. Те отговориха: „Вие не знаете какво е да бъдете родители, да имате внучета”. Ето, сега аз имам внучета и какво правя – и аз се връщам. И си спомням думите на моите родители. Защото тук са братовчедите, но там са брат, дъщеря, внучета…
Такава е трагедията на емигрантите. Винаги, когато напускам България, ми трябват три-четири дена да се осъзная. Аз съм като осиновено дете – имам две семейства. Кръвните връзки от една страна са в България, от друга страна – аз съм израснала в друга среда. Когато дойдох, ми беше трудно да се привържа към чичовците, понеже не съм израснала с тях. Те са по-възрастни и ме гледаха с по-нежни чувства, отколкото аз тях. Кръвните връзки са тук, а другите – където съм израснала, съзнателният ми живот е там. Винаги за мен е трудно отиването и връщането. Силви Вартан по телевизията каза почти същото: „За мен винаги ще бъде мъка това отиване и връщане между Франция и България”. Тя е родена 1944 година, била е на 7 години, когато напуска България. И за мен сега ще бъде мъка. Ама няма как.
Разговаря ЛАЛКА БЕНГЮЗОВА
Трендафил Марулевски и д-р Любен Янкулов на конгреса на ФАБ в София, 29 май 1993
Корицата на романа
Елена, Станко и баща им посрещат Новата 1985 година в Париж, снима майка им
Братята Трендафил и Георги Марулевски със съпругите си, 2000 г. 
Цветана и Трендафил Марулевски на почивка във Франция, 1978
Карта за членство във ФАБ, 1991
Елена и Станко в планинската област Севените, Франция, 2017
Трендафил, Цветана и Елена в Дупница, 2004
Трендафил, Цветана и Елена в Кюстендил на гости на Георги и Славка Черневи, 2004
Надгробни плочи на Цветана и Трендафил Марулевски на гробището „Пер Лашез” в Париж
Много интересна публикация. Бих желала да прочета този „автобиографичен роман“.