*Интересът ми към театралното дело тръгна, когато баба Жана ме заведе в Младежкия театър и по време на представлението се провикнах: Снежанко, обади се, рукаа те! *Кандидатстването ми във ВИТИЗ беше тайно, защото бях приета „Журналистика” с втори език хинди*
Жането прелива от любов и емоция във всяка възраст. Сега, на 70, казва, че е по-обрана, но отстрани изглежда, че не е. Душата й сигурно е помъдряла, но сърцето й е същото, сякаш му се иска на късчета да раздаде тази безрезервна любов, която прелива от него, на хората, които среща по пътя си. Това е Жанет Керанова – артист, учител, творец и вдъхновител. Тази година заслужено получи и приза „Жена на годината” на Благоевград. Хората, които я предлагат за този конкурс, пишат: „Доказала своите добродетели, въплътени в десетки образи в театъра, Жанет Керанова е един скъпоценен камък в културата на нашия град. Всеотдайна, предана на изкуството, отговорна към посланията, които нейните герои трябва да предадат на поколенията”.
Не само чрез героите, които пресъздава на сцената, Жана може да предаде на поколенията и това, което носи от дедите си. С интересната й родова история започна нейният разказ:
„И двата ми рода идват от Егейска Македония. Баба Елена и дядо Ангел Керанови идват от Каракьой, Драмско, когато селото става част от Гърция. Това се случило през 1925 година. Моят прадядо Георги тръгнал с 25 златни наполеона в пояса. Баща ми Георги е бил на 1 годинка и когато преминавали границата, за да не плаче, го нахранили с попара от хляб и вино.
Родът ми по майчина линия е от Кукуш и имаме близки връзки с Гоце Делчев, защото баба ми Божия е негова втора братовчедка. Те бягат, когато опожаряват Кукуш. Минали Балкана и се установили в Перущица. Там баба срещнала моя дядо Атанас Петков. Двамата завършвали Технологическия институт в Дрезден – тя като зъболекар, а дядо като зъботехник, но тъй като в България не им признават дипломата, отишли и завършили Робърт колежа в Цариград, днешния Истанбул. И днес се срещат познати в Гоце Делчев, които носят пломби от времето, когато са работили там.
Баба Елена беше дребничка жена, но в същото време невероятен специалист в земеделието. Баща ми беше агроном и председател на АПК в Разлог, и си разбираше от работата, но когато баба идваше в градината, винаги имаше забележки и казваше: „Георге, не са хубаво посадени доматите!”. Грабваше мотиката и бях свидетел как за половин час правеше идеални редове и вадичка за напояване на зеленчуците. До 90-ата си година тя четеше по-големите букви без очила и беше наясно с политиката по това време.
Баба Божия беше изключителна жена. Всички бяхме притеснени, когато идваше от София на гости у нас, защото всичко при нея беше по френски образец. Със сестра ми ходихме с две книги на главата и две под мишниците, за да се държим прилично на масата – с изправена стойка, прибрани ръце, без лакти върху масата. Така че светското ми възпитание е от баба Жана. Имам много общи черти с другата ми баба Елена Керанова, която почина на повече от 100 години, но поради женска суета криеше част от годините си.
Колелото се върти и семейната история понякога се повтаря. Моят дядо Ангел беше шест години по-млад от баба Елена, моят съпруг Георги Зарев също е шест години по-млад от мен. Между майка и нейния брат имаше 18 години разлика, такава е и между моя най-голям син Георги и втората ми дъщеря Мария.
Баба Елена беше уникален човек. Присъствах на разговора й с Христофор Тзавелла, който беше дошъл в Разлог, за да събира народни песни. Тя му разказа за живота си в Каракьой и му изпя около 150 песни. Той си тръгна възхитен и щастлив, че се е срещнал с нея, а тя го изпрати с поздрава: „Напред, на нож!”. Беше бойка жена, истински стожер на нашия род!”.
Забелязвам черти от баба Елена и в Жана, въпреки че е кръстена на баба си Божия. През 1955 година в списъка не съществувало такова име и затова я кръстили Жанета, която продължава да ми разказва:
„И двете ми баби бяха жени с отношение към политиката. Баба Жана и дядо Атанас са били интернирани в Гоце Делчев, тъй като тя е била сподвижничка и близка приятелка на Вела Благоева по време на женското движение. Баба Елена пък беше привърженик на Яне Сандански. В нашата къща в Разлог са се криели доста войводи и четници. Дядо Ангел е бил в четата на Гоце Делчев. С баба винаги се караха на тази тема, разбира се, с добро чувство. Когато баба Елена почина, слязохме в зимника на старата ни къща и намерихме два коша, които винаги бяха пълни с ябълки, и често си хапвахме тайно от тях, въпреки че от нищо не сме били лишени. Когато разместихме кошовете, отзад се откриха две големи дупки – метър високи, с дълбочина около 80 см. И тогава моята леля Анастасия ни каза, че това са двете дупки, в които са се крили войводите. За нас беше интересно преживяване.
Мама Елена и татко Георги се срещат в Гоце Делчев, където са били интернирани родителите на майка, а татко отива там да учи в гимназията. И любовта им започва от ученическите години. Татко отива на война през 1944 година и участва в двете фази на Втората световна война. Цял живот не понасяше кръв. Като школник на фронта станал свидетел как загинал най-близкият му приятел. Граната откъснала двата му крака и молил през цялото време баща ми да го застреля, за да не се мъчи. Оттогава като видеше кръв, татко буквално припадаше. След войната двамата с майка се събират в София. Македонското дружество им помага с две лъжици, две чинии и едно одеяло. Той става агроном, а майка акушер-гинеколог. Имаше и втора специалност „Педиатрия”. Изродила е половината жители на Разлог”.
Жанет е родена на 20 май 1955 година в Сливница, Софийско. Родителите й заминават за Разлог, а тя остава да живее в София при баба си Божана.
„Апартаментът ни гледаше прозореца на кухнята на Партийния дом. И съм запомнила една Нова година, когато от малката ни тераска видях една огромна купа с ягоди на 1 януари. Красив, но малко горчив спомен е това за мен. Три години живях при баба Божия и дядо Атанас, които имат голямо влияние върху мен да избера актьорската професия. То звучи като анекдот, но ще го разкажа. През лятото ходих на гости при баба в Разлог и там, естествено, съм усвоила разложкия диалект. Един ден баба Жана ме заведе на спектакъла „Снежанка и седемте джуджета” в Младежкия театър. И по време на представлението гледам Снежанка в стъклен саркофаг, а джуджетата плачат и викат: „Снежанке, обади се!”… Баба ми разказва: „За мой ужас ти се изправи от втория ред и се провикна: „Снежанко, обади се, рукаа те!”… Залата се заливала от смях, артистите също се разсмели…
Оттам тръгва моят интерес към театралното дело, въпреки че кандидатстването ми във ВИТИЗ беше тайно, защото бях приета „Журналистика” с втори език хинди. Бях си взела вече студентска шапка и бях готова да започна следването, но, както се казва, лудо не трае. Още повече че бях пленена от театралната сцена още в самодейната оперета в Разлог, където мама свиреше на цигулка, там преживях много хубави детски години. С вуйчо, който беше волейболист и с 18 години по-малък от мама, решихме да кандидатствам и във ВИТИЗ, без да им казваме. Явявам се и след всеки кръг той ми се обажда и казва: „Трябва пак да дойдеш”. И понеже е тайно, измисляхме разни глупости, за да оправдая заминаването си. И накрая той ми каза: „Приета си!”.
Вече трябваше да кажа вкъщи какво се случва. Те не бяха много доволни. Събра се семейният съвет – родителите ми, баба Елена, леля Анастасия – и започнаха да ме разпитват защо съм избрала тази професия. В крайна сметка баба Елена реши моя житейски път. Тя зададе въпрос на майка: „Нашето Жане ще се целува ли по телевизора?”, а мама каза: „Каквато е дребничка, само детски роли ще й дават да играе”. Баба удари по масата и каза: „Щом иска, да ходи!”.
Баба Елена беше прототипът на баба Кунка от спектакъла „Вражалец” и беше много смешно, защото тя наистина ходеше като моторетка, а беше дребна – метър и 60 см. Нямаше възрастна актриса, която да се съгласи да играе този образ, и тогава режисьорът Коста Бандутов ми каза: „Ще играеш две роли – ще се преобличаш бързо и ще си хем младата Босилка, хем баба Кунка”. Така, успях да пресъздам баба на сцената.
Татко беше интересна личност, много отдаден на работата си. През 1956 година го връщат в Разлог и той поема управлението на машинотракторната станция тогава, а по-късно става председател на АПК.
За една майска манифестация му гладих костюма, защото и той се качваше на трибуната, и забелязах, че сакото му тежи. Напипах в джоба му нещо дълго и много тежко и намерих около 20-сантиментров болт. Питам го какво е това, а той ми каза, че след манифестацията ще ходи да оправя един комбайн, който се развалил. Не искам да го хваля, но за него общественото стоеше по-високо от семейството. Един пример – вече съм към последния кръг на моите кандидатстудентски изпити. За София имаше само един автобус и в този ден той беше пълен, нямаше никакви места и аз не можех да тръгна. В същото време джипка на АПК пътуваше за София и мама тогава деликатно го попита дали може да ме вземе с тяхната кола, а аз там с трамвай ще стигна докъдето трябва. Той каза категорично „не” и ми нае едно такси. Така стигнах за изпита. Беше отговорен, принципен и в същото време милозлив, състрадателен човек.
Спомням си, в село Микрево отидохме да играем в читалището едно представление и помощник-режисьорът Марчелка ми казва, че ме търси една жена. Срещнах се с възрастната женица, която държеше нещо, увито във вестник, и ме попита: „Вие ли сте дъщерята на Георги Керанов?”. Казвам: „Да, аз съм голямата му дъщеря”. И тя ми сподели: „Аз дължа живота си на Вашия баща”. Разказа ми, че е работила в МТС и когато се развела със съпруга си в едно разложко село, останала на улицата с едно дете и без пари. Татко й казал, че квартира не може да й намери, но й предложил една стая в МТС, където понякога оставали да пренощуват шофьори или работници от предприятието по време на нощните смени, докато намери по-добро решение. Подаде ми пакета, който държеше в ръцете си. Каза: „Не е много, но ти го давам с дълбоко уважение към баща ти”. Не знаеше, че е починал. И в пакета имаше две ръчно изплетени тарлъчки в зелено. Много ме трогна. Да плачеш ли, да се радваш ли, имах усещането, че татко беше дошъл при нас. Често ги сънувам и си говоря с тях, особено когато имам проблеми.
Когато идваха в театъра на представленията, татко винаги се притесняваше дали няма да сбъркам текста и с едното око гледаше встрани от сцената. Той почина, когато бях на 34 години, и успя да ми се порадва и да се гордее с мен. Родителите ми помогнаха да отгледам големия ми син Георги, който завърши право и сега работи като юрист в Община Благоевград. Той е гордостта на мама, защото е баща на три деца и е перфектен родител на Яна, Калоян и Константин – все царски имена. Най-малкият сега завърши първи клас и ми каза: „Бабо, аз вече съм доста голям и така се отнасяй към мен, ако можеш!”. Георги се ожени за Златина – голямата дъщеря на наши колеги от ансъмбъл „Пирин” – Яна и Лилян Данчеви. Живеехме в съседство и когато се срещахме, аз все им казвах: „Свате, здравейте…”, и така повече от 20 години. Един ден Жорко дойде и ме предупреди да не викам и да не плача, а аз изтръпнах, защото реших, че е направил някаква беля. Обещавам да се държа без емоции, сядаме на стола, а той ми държи ръцете и казва: „Знаеш ли, че аз се запознах със Златина – дъщерята на Яна и Лилян, и вероятно ще имаме по-различна връзка”. И така наистина станахме сватове. Георги е детето ми от Огнян Спиров.
След като се разделихме с Огнян, се запознах случайно с един прекрасен и чаровен мъж, който при първата ни среща се усмихна по такъв начин, че след това тази усмивка се превърна в женитба, в раждане на деца, във всичко… Той работеше като тоноператор в театъра, а от 10-ина години се премести в Кукления театър. В началото връзката ни беше далечна, защото, когато се запознахме, той трябваше да замине за Германия, където работеше, и започнахме да си пишем писма. Постепенно те започнаха да стават все по-сериозни – с едни сърчица, венчални халки и преплетени ръце, и накрая се взехме. Сега живеем двамата, защото децата вече изхвърчаха от гнездото си.
Дъщеря ни Мария е на 27 години и е инженер-химик. Живее в София. Тя е взела от характера на моя баща и е непримирима към неправдите в живота. Винаги ми казва: „Ти защо ми говореше, че интелигентният човек отстъпва. Къде да отстъпвам, като вече съм опряла стената и я дълбая”…
Синът ни Мишо е зодия Лъв и не се гневи на дребни неща. Винаги ме успокоява и ме съветва да дам свобода на душата си. Той завърши АУБ и сега следва магистратура по специалността „Когнитивна психология”. Тази година навършва 25 години. Аз явно съм взела и от двете си баби по малко, защото съм ту войнствена, ту ме избива на интелектуални прояви. Обичам да пиша стихове, много се вълнувам от литературата. Насърчавана бях от моята учителка по литература г-жа Герчева в 11 клас, един изключителен учител, царство й небесно. Театърът е моето наказание и очарование. Наказание, защото на тези години осъзнавам колко много съм лишила децата от себе си заради сцената. Разбирам го сега, когато имам внуци и виждам колко е вкусен животът с тях.
Питам я дали е щастлива.
„Мисля, че съм щастлива. Когато правя равносметка какво съм могла да постигна и какво съм постигнала, мога да сложа равенство между двете. Получих това, което исках – работа, без която не мога, прекрасни деца, семейство, внуци. Онова, което не можах да постигна, е може би малко повече равновесие, което ми липсва. Прекалено емоционална съм и мога да направя много глупости от емоция, но това ми помага в работата, така че се постига някакво равновесие. Имам уважението на съпруга си, на децата си, имам колеги, които ме обичат, а аз обичам всичките си колеги. Много ми е мъчно, когато при нас идват млади хора и след две години си тръгват. Винаги плача, когато някой от младите си тръгва, защото много искам да бъда с тях, добре се чувствам в тяхната компания, а забелязвам, че до известна степен и те се привързват към мен. Някои дори ми викат „маме”, защото в „Метаморфози” по Овидий играя майка на Еризихтон.
Животът ми в театъра беше скоклив. Не винаги съм имала много работа и роли, които са ми харесвали, но аз никога не съм искала на всяка цена да играя главни роли. Даже дребничките роли ми доставяха много повече удоволствие, защото трябваше бързо да ги измислям. Когато нямах работа, правех моноспектакли. Започнах с „Небесна болка” за Емили Дикинсън. После играх една комедия, която се наричаше „Демонът на средната възраст” по М. Берние и М.П. Остериет, която постави Юлия Дживджорска. Този спектакъл изигра голяма роля в живота ми, тъй като точно тогава бях в бракоразводни дела и това представление ме разтовари някак си. Чрез него изхвърлих болката и наранените си чувства. След представлението жените обикновено оставаха да си говорим и откриваха себе си в моята роля”.
Поговорихме и за уроците от загубите, разделите, от грешките…
„Разбрах, че човек трябва повече да внимава в отношенията си с хората. Да дава толкова, колкото се иска от него, без да прехвърля границите, защото човекът срещу теб може да се почувства угнетен, потиснат, зависим. Събитията, които се случиха в живота ми, ме накараха да погледна по-различно и по-сериозно на онова, което в момента смятам, че е най-важното нещо в живота – семейството. Имаше събития, които ме натовариха много, но ми дадоха и добър урок, че трябва да се уповаваме повече на доверието помежду си, на стабилността в семейството, защото там е нашето огнище, там е сърцето и душата ни. Човек трябва да цени много повече онова, което притежава, дори да е най-мъничкото. Аз съм голям почитател на китайския философ Лао Дзъ. Той казва: „Действай чрез бездействие!”. Отне ми седмица да премисля какво означава това, но разбрах, че понякога когато нищо не правиш, ти действаш много повече, защото оставяш човека срещу теб да се разкрие, да видиш истинската същност на проблема, който има, и да прецениш правилно. Затова с мъдростта на годините си продължавам да се чувствам млада и спокойна и малко по-хармонична”.
Жана се похвали, че сега готви нов моноспектакъл по разкази на Бойка Асиова, който отдавна преживява и сама си пише сценария.
„Направих този избор, защото имам сърдечни ангажименти към Разлог, искам да направя реверанс към този град, който ме е отгледал до 18-годишна възраст. Освен това познавам част от героите в тези разкази. Това са все силни жени. Едната прави избор кое от петте си деца да остави, когато гърците влизат в Разлог, и да бяга през планината към Белица и Якоруда с останалите. Втората героиня отглежда детето на своята починала етърва и в деня на сватбата на това момиче убиват нейния син, но тя успява да не развали празника и изпълнява докрай задълженията си. Третата героиня е жена на войвода, който не е допуснат до манастира, където е тя, и прави така, че всеки да получи своето възмездие. Има и млада героиня, която за първи път усеща трепетите на любовта. Всичко това се развива от името на персонаж от книга на Бойка Асиова – това е Муша, но всички й викат Рабието, защото приличала на една кадъна от съседното село. От нейно име разказвам тези истории, докато тя отива да почете своите приятелки на гробовете им. „Поднебесни невести” – така се казва този моноспектакъл и мотото му е: „Няма нищо по-тъжно от замлъкнала воденица!”. Нищо не създава по-голяма представа за старост като изоставената воденица. Не бива да замлъкват водениците, не бива да замлъкват спомените за онези, които са били преди нас! Това е жест към всички мои близки, за които ти разказвам сега. Както казваше Крикор Азарян – излизаш на сцената, защото има какво да кажеш на публиката. Затова ми се искат театърът да бъде мястото, където хората идват, за да научат още нещо, което да ги издигне духовно”.
Жана не спира да работи с деца и млади таланти. Тя направи Детско театрално студио с децата на Разлог. Скоро имаха представление за различните хора.
„Това е пиеса, която съм написала за моите деца, за да им обясня, че в живота не винаги може да се харесаш на всички. Главната героиня е една снежинка със синьо носле, с която никой не иска да си играе. Тя слиза на земята, за да намери приятел – едно детенце, самичко като нея. Та тези деца, които обучавам, изведнъж пораснаха. Бях много прецизна и исках всичко да бъде както трябва, но когато започна спектакълът, осъзнах, че те ще го интерпретират с моите указания, но по техен начин. И бяха страхотни, направиха ме щастлива, както и хората, които дойдоха да гледат представлението.
Голяма дейност развиват тези сърцати хора в разложкото читалище. В Благоевград работя с деца в училища по програмата на МОН „Заедно със спорта и изкуството”. Работя най-много във Второ училище, където имам прекрасни условия, и това стана моето училище. Дори нито едно от тях да не стане актьор, аз ще бъда горда, защото възпитавам деца, които след това ще се интересуват от театралното изкуство. На тази възраст това за мен е много важно – да предам любовта към театъра, която нося в себе си. Да предам любов се оказа голямата ми мисия в живота, без да чакам същото в замяна. Даването на любов е нещо много красиво. Още се уча да не прекрачвам границите в това чувство. Да помагам, когато ми поискат помощ. Дори и да съм сбъркала някъде, целта ми винаги е била да дам повече, отколкото да получа.
Една от най-ценните ми награди в живота е „Жена на годината”. Когато видях колко са възторжени децата ми при връчването на тази награда, бях щастлива. Ценя я много, защото наистина обичам хората и Благоевград като мой втори роден дом. Близо 50 години съм тук и затова се чувствам благоевградчанка с уклони към родната Сливница на Вазов и към Разлог, където съм израснала”.
ЮЛИЯ КАРАДЖОВА
