Не знам дали любовта е смисъл, но съм убеден, че смисълът е любов!
Името му идва от думата „радост“, „защото такава е била Божията воля“, казва Радослав. „Родителите ми доста са се чудели дали да ме кръстят на дядо ми Кирил по бащина линия, или Станислав – на дядо ми Стойчо по майчина. Аз съм късно дете, тъй като се появявам след 11 години брак. Родителите ми са решили, че след толкова дълго чакане ще ме кръстят Радослав. Тази история много ми харесва, защото, изглежда, нося радост в семейството си. Роден съм в последните дни на месец януари, в една студена зима на 1999 година“.
Майка му Пенка е административен служител в пощата, а баща му Петър е общ работник в Езиковата гимназия, вече в пенсионна възраст. Родът на баща му идва от село Обел. Баба му и дядо му по майчина линия – Велика и Стойчо, са били работливи хора, които прекарват целия си живот в село Бело поле.
„Интересното в рода ми е, че предците на дядо ми по майчина линия основават Бело поле. Поне такава история са ми разказвали“, заявява Ради. „Те идват от населено място в днешна Северна Македония, но за него чувам различни версии от роднините си. Чичо на майка ми, с когото се запознах преди дни, ми разказа, че дори е направил родословно дърво. Историята, която знам, е, че още по османско време един от моите прадеди – Ризо, се спречква смъртоносно с турчин и след това бяга успоредно на река Струма. Така стига до място, което е близо до сегашното село. Той и неговите наследници поставят началото на Бело поле. Някои казват, че е избягал със свой близък приятел, други казват, че е избягал с двамата си синове – Петър и Радко“.
В Уикипедия пише, че това място е наследник на древноримско селище и според легендата пътуващи търговци открили там поляни с бели цветя. Оттам произлиза сегашното му име – Бело поле.
„Много обичах баба и дядо и често ходех на гости при тях. Те изградиха представата ми за перфектното семейство, което, за съжаление, е труднопостижимо в днешно време. Подкрепяха се и се обичаха цял живот. Нямам спомен някога да са се карали и да са си казали лоша дума. Бяха заедно, докато смъртта ги раздели“.
Нито баба му, нито дядо му са подозирали, че един ден това любимо дете ще им посвети стихотворение:
Бобена чорба
На четири, някъде между Едем и вечността,
скришом се промъкнах до стария скрин,
бял като уличната котка на двора,
и в джоба си скрих седем бобени зърна.
Посадих ги тайно в мъртвата точка на пролетта,
там, където зоркото око на баба
не обхващаше света.
Бях готов да се боря с великани
с дървеното копие, завещано ми от дядо,
ала бобеното стъбло не стана
голямо като мечтите на наивно хлапе.
Няколко зърна се превърнаха в чорба,
ароматната галактика на баба,
създадена с любов и чубрица.
На двадесет и четири, някъде между чистилището и пъкъла,
никога не се промъкнах до мраморната плоча,
сива като прашната стара тава
в отдавна неотваряния скрин.
А може би, ако бях посадил зрънце
някъде в сляпото петно на зимата,
където вечно отворените очи на баба
пак не виждат,
щеше да поникне цвете.
Някое от онези, които тя поливаше с пот
в райската градина на селския двор.
Радослав учи във Второ основно училище до 4. клас, а след това завършва Природо-математическата гимназия „Акад. С. Корольов“.
„До ден-днешен се шегувам, че съм провален програмист и математик, защото след осем години в Математическата гимназия не се развивам в полето на приложните науки. Кандидатствах на шега за приема след 4-ти клас, защото се справях добре на състезанията по математика. Родителите ми ме насърчиха да опитам, без да ме притискат. Тогава наистина обичах да решавам задачи. Така влязох в паралелката за специален прием след 4-ти клас, в която приемаха само 29 деца. Връщайки лентата назад, още тогава усещах, че поривът ми е по-скоро към хуманитарните, а не толкова към приложните науки, но не промених училището след 7-ми клас, защото там бяха повечето ми приятели“.
Запознах се с Ради по повод представянето на първата му поетична книга „Мечтите на един глупак“, когато беше ученик в 12-ти клас в гимназията. Тогава видях един по-различен творец – естествено влюбен на тази възраст, но същевременно и много дълбок, въпреки че му беше рано да осъзнае тази мъдрост, която носеше в душата си.
„С течение на времето литературата се оказа голяма любов и спасителен бряг от злободневието. За мен тя е пристан. Място за големите въпроси, които ни вълнуват, особено в тийнейджърска възраст, защото тогава имаш свободата на дните, която все повече губим с всяка изминала година. От малък обичах майка ми да ми чете книги. Когато и двамата с баща ми бяха заети, слушах касетки с приказки на стария магнетофон от соцвремето. Имаше обичай в семейството ни поне един ден в месеца да получавам подарък – детска книжка или касетка с приказки. Така всяка вечер прекарвах с детските приказки на братя Грим, Ханс Кристиан Андерсен, Шарл Перо и много други писатели.
В детската градина бях с предишния набор, защото съм роден в началото на годината, и понякога учителките ми даваха възможност да разказвам приказките, които съм чул предишната вечер, за да успокоявам групата преди лягане. В някои случаи получавах награда – например да стана по-рано и да изгледам един детски епизод повече от останалите.
Този интерес към книгите продължи и в началното училище, където правихме състезания с мои съученици кой колко книги от Регионалната библиотека ще прочете. Колкото и да е неестествено, на 8-9 години любимата ми книга беше повестта „Немили-недраги“ на Иван Вазов.
Друг сладък спомен, свързан с литературата, е първата книжка, която си купих сам. Това беше „Цар Лъв“. Когато бях на 4 или 5 години, едни от братовчедите ми имаха видео, каквото ние нямахме вкъщи, и при тях гледах за първи път „Цар Лъв“. Уви, неуспешно. Изпаднах в истеричен рев при смъртта на бащата на Симба – Муфаса. Така и не успяха да ме успокоят и не догледах докрай анимацията. Направих го години по-късно.
Когато бях на 6, видях хубаво луксозно издание на „Цар Лъв“ в книжарницата, което струваше около 10 лева. Това бяха много пари за онова време. Майка беше категорична, че няма да ми купи тази книжка, но ми каза, че ако си събера пари, ще я получа. Помня как в продължение на седмици събирах стотинки и левчета, които баба ми даваше. И родителите ми помогнаха, разбира се, но това беше ценен урок за мен. Трябва да се потрудиш и да проявиш търпение, за да получиш това, което искаш“.
Интересът към книгите провокира и творческите му заложби и той започва да пише стихчета за първи път в първи и втори клас.
„Мама вероятно още пази тези мои първи опити“, споделя Ради. „Аз пазя тетрадки с първите ми опити от 13-годишна възраст. Те по-скоро за песни, тъй като много ми се искаше да се науча да свиря на китара и да си съчинявам песни. И до ден-днешен не умея. Впоследствие започнах да се увличам по рапа, но като ритъм и поезия, и вид социално изкуство с голяма дълбочина. Първите ми тийнейджърски стихове наподобяват рап песни. Едва след това се появиха и първите опити за класически стих. Тези стихове са свързани с първите тийнейджърски трепети и с някои екзистенциални въпроси, част от които днес възприемам като повърхностни. Интересно е, че имаше един период от няколко години в прогимназията, в който сякаш бях забравил за литературата. Понякога се шегувам, че това е личното ми Средновековие, макар че тази стереотипна негативна конотация за този период не е особено правилна. В прогимназията спрях да чета книги извън задължителния списък. Едва в първите години на гимназията осъзнах, че забравям това, което обичам най-много, и отново се върнах към по-активното четене. Връщането към литературата съвпадна с първите ми творчески пориви. Те се задълбочиха в края на гимназиалния курс, когато влияние имаше и голямата ми ученическа любов, но продължаваше да ме вълнува и вечният въпрос за смисъла на живота и как преминаваме през него. Когато се връщам назад, знам, че съм писал честна и емоционална поезия, но не мисля, че тя има особена литературна стойност. Понякога не мога да повярвам каква смелост и безразсъдство съм проявил, за да издам стихосбирка като ученик. Много хора ме предупреждаваха, че едва ли бих имал успех, но с моя младежки ентусиазъм, с доза смелост, наивност и любов издадох тези творби. Редактор ми беше поетесата Ива Спиридонова, която днес дава път на редица български автори в издателство „Библиотека България“.
В един от броевете на списание „Нова асоциална поезия“ от 2021 г. намерих стихове на Радослав Александров, които Ива Спиридонова описва така:
„Когато есента идва в живота ни, не ни остава нищо друго, освен да приемем поканата на Смъртта за партия шах… Лъжата на пролетта е разобличена в ноември. Светът е черно-бял, човекът в огледалото си ти и не си ти, сам си и не сам, а шахматната дъска те очаква в новите стихове на Радослав Александров“.
Ще цитирам едно от тях:
НЕсамота
„Ти никога не си един човек“ –
изрече онзи невзрачен
образ в огледалото.
Хиляди дни пренебрегван,
скрит в прашните, тъмни
и забравени ъгли на стаята.
„Ти си Авел, но и Каин“
…
„И все пак… Ти никога не си един човек“ –
изрече онзи невзрачен
образ в начупеното огледало,
хиляди дни пренебрегван,
осветен от тънките
слънчеви лъчи”.
„Около 2021 г. все още пишех активно, но така се случи, че през последните няколко години пиша все по-рядко поезия или разкази. Понякога писането много ми липсва, защото никога не съм писал заради другите, а най-вече заради себе си. Затова и рядко публикувам. Когато го правя, искам да съм сигурен, че не мога да бъда по-прецизен с думите към дадения момент. Че бих бил полезен на поне един човек с написаното. Това беше и една от причините да издам първата си и единствена засега стихосбирка. Тя можеше да има само едно копие, но сметнах, че щом аз се чувствам по този начин, вероятно много други млади хора изпитват сходни емоции. Исках да им покажа, че не са сами. От пет години обаче не съм публикувал нищо, макар и да са се посъбрали някои неща“, разказва Радослав.
Литературата започва периодично да го връща в родния Благоевград, където на два пъти през последната половин година му се отдава възможност да представи книгите на свои близки приятели: романа „Неадекватните“ на младия писател и преводач Або и дебютната стихосбирка „Земята на големите грешки“ на поетесата и журналист Катерина Василева.
„Оказа се, че много ми харесва да говоря за книгите на талантливи автори. Радвам се, че ми гласуваха такова голямо доверие и се надявам в бъдеще да имам още подобни поводи за връщане в родния град“.
Човек цял живот търси себе си, професията си, половинката си, нещата, с които иска да се занимава… Ради завършва бакалавърска степен по „Международни отношения“ в Софийския университет, след което записва магистърска степен по световна история, която е завършил семестриално и все още работи върху своята теза. Тя е свързана с историята и литературата. Изследва как социално-икономическият живот в САЩ през 20-те и 30-те години на миналия век рефлектира върху творчеството на Стайнбек.
„Още в гимназиалните години, когато осъзнах, че за мен едно от най-ценните неща е словото, реших, че искам да стана журналист и тази моя мечта се реализира. Вече три години пиша за една от най-авторитетните медии в страната – Mediapool. Това е първият български информационно-аналитичен сайт и една от първите онлайн медии в България. Работя с едни от най-добрите колеги в своите области и се опитвам да се уча от тях. Смених различни ресори, търсейки най-подходящия за мен. На този етап отговарям за културните теми, пиша за спорт, помагам с общинските теми, а понякога пиша за образование, както и международни новини. Имах и една година неуспешен опит като втори политически репортер, тъй като едно е да си го учил, друго е да го практикуваш. Разбрах, че политиката не е моето“.
Ради дойде за срещата с мен след неделната литургия в благоевградския храм „Св. Архангел Михаил“ и затова го попитах дали намира разлика между религията и вярата.
„В миналото определено бих ги разделил“, сподели той. „С времето двете започнаха все повече да се припокриват за мен. Бог е част от живота ми от ранна възраст, дори ако го определим като висша ценност. Сякаш винаги съм имал духовни търсения. Не знам дали е защото майка ми четеше едно красиво издание на детската Библия, когато бях дете, или защото ме водеше на църква, когато бях малък. В тийнейджърството си духовните ми търсения бяха най-различни. Четях откъси от различни религиозни и философски книги, интересувах се и от езотерични неща. Но след години преоткрих истината в образа на Христос. Смятам, че е много трудно човек да бъде истински християнин. Аз не бих се определил като такъв, колкото и да опитвам. Това е ежедневна вътрешна борба. Тези, които се опитват да живеят според Божиите закони, водят непрестанна война вътре в себе си. Именно в нас сякаш е най-важната битка, която трябва да спечелим“.
– Кога разбираш, че Бог намира път към теб?
– Вярвам, че Бог намира различен път към всеки. При мен се случи след много премеждия. Последните години на тийнейджърството ми и ранните ми двайсет години бяха много трудни в психоемоционален и дори духовен аспект. Не се срамувам да говоря за това – чувствах се потиснат, депресиран. Имах период с ужасни натрапчиви мисли в продължение на една година, състояния, близки до паник атаки, периоди на дисоциация и деперсонализация. В апогея на всичко това се чувствах безсилен и до ден днешен казвам, че в онези мигове бях в ада. Тогава психотерапията много ми помогна, но междувременно под една или друга форма открих истинския, дълбок смисъл в Христа. Осъзнах, че няма по-голяма любов от Божията, но човешкото ни съзнание трудно го проумява.
До онзи момент имах силно чувство за справедливост, което предизвикваше много вътрешни конфликти в мен заради заобикалящия ни свят. Но истинската любов е много по-всемилостива и всеопрощаваща. Любовта не е справедлива и това е нещо прекрасно. А любовта е в образа на Христа. Моето връщане към Бога беше трудно, трудно е и до ден-днешен, защото понякога продължавам да изпадам в маловерие, да се чувствам отчаян и да губя смисъла заради всичко, което се случва в света. В такива моменти си припомням, че човешкият ум е твърде ограничен. Има много неща, които не разбираме, и може би това е моментът да се доверим на Божията воля и да се смирим. По трънлив път се върнах към Бога, в когото съм вярвал още от детството си, и се надявам Той да ми помага да вървя с Него“.
Това не са празни приказки. Това е човешката същност на Радослав. Откривам я и в разказите му, които още не е издал, но които са написани с онази дълбочина и деликатност на преживяването, че дълго време трептят в съзнанието ти и те връщат към истинската реалност на живота. Ще цитирам откъс от разказа му „Ръкавици за Христос“:
„Където е любовта, там е и Бог. Спомних си за татко Панов и за неговата добрина, за срещата му с Господа. Ами ако не онзи жален бездомник ме бе помолил за ръкавици, а ако това бе самият Господ? Защото Христос живее във всеки от нас, нали?
Плаках, когато се прибрах. Тихо, под душа, за да залича сълзите си бързо. За да скрия срама и болката, че не успях да бъда повече човек, и то не за първи път, а може би някой има нужда да бъдем само малко повече от това, което сме. И това сме може би самите ние. Аз. Ти. Ние. Съединението прави ли силата?
Не успях да му занеса ръкавици преди Рождество. Обещах си да го сторя, когато се върна. Дотогава мога да се моля единствено някой да е бил далеч по-щедър от мен. Да е свалил ръкавиците си и да ги е подал вежливо на ближния. Падението на всеки човек е и мое падение, но и спасението на всеки човек е мое спасение. Възкресението на един е и мое възкресение“.
Извън Божията любов го попитах дали изпитва и онази любов, без преживяването на която животът ни няма да е пълен.
„Има любов в живота ми. Има специална дама до мен, с която от години сме в сериозни отношения. Тя е учителка по немски език. Имаме своите прилики и различия, но е важно, че сме щастливи заедно и се подкрепяме”.
Говорим си и за любовта между мъжа и жената, защото и тя е Божи промисъл, а връзките ни с определени хора също се случват, за да ни променят в духовен план и да ни накарат да научим уроците си, заради които сме дошли в този свят.
В своя разказ „Ефект на необичайността“ той пише:
„Нали затова живеем. Да търсим отговор на най-важните въпроси. Защо сме тук? Защо сме свободни? Защо обичаме? Защо да се радваме ни харесва повече, отколкото да тъгуваме? Какъв е смисълът? А понякога просто плачеш скришом сам в стаята, или тичаш на воля. Човешко е. Въпреки че знам неврологичното обяснение на поведението на мозъка и функциите му да ни пази живи, не разбирам много неща. Нищо не разбирам. Знам само някакви факти, които чета непрестанно, но така и не мога да си науча уроците. За повечето неща си мълча. Ефект на необичайността. Надеждата е единствената свещ, която не гасне!“.
От разказа на Ради и неговия творчески свят разбирам, че духовният му свят е пълен с образи, които понякога се появяват в сънищата му и че може би именно чрез творчеството би могъл да изчисти вътрешното си пренаселено пространство и да намери хармонията в себе си. Сигурно затова е написал „Епитафия на една мечта“:
„Пожертвай всичко скъпо,
за да има нещо,
дори отвъд това,
за което няма сила
човешката ти мисъл.
Пожертвай,
за да пише: Смисъл“.
Това са стихове от 2021 година, а Ради пише: „Не знам дали любовта е смисъл, но съм убеден, че смисълът е любов!“.
Сега може би напират други творчески мисли и идеи в него, които със сигурност ще намерят място върху белия лист, за да се почувства лек и ефирен в пространството. Защото в сънищата си човек може да открие послания не само за творческо израстване, но и за пречистване.
ЮЛИЯ КАРАДЖОВА
