Преоблечен като турски аскер, охраняван лично от войводата Хр. Чернопеев, залага под носа на врага 4 бомби в централния хан на гр. Демир Хисар
Последният български град, освободен от турско робство, е гр. Кюстендил. Това е станало благодарение на активната намеса на Ильо Войвода и неговите съратници – войводите Христо Чернопеев и Димитър Беровски (Македонски). Мирният договор от 3 март 1878 г., подписан в градчето Сан Стефано между воюващите Русия и Турция, с който се дава национална независимост на България и се възстановява териториалната й цялост, е нарушен. Западните страни от Европа не приемат новата българска държава с територия (около 170 000 кв.км), достатъчно голяма да им съперничи в много отношения. Тази тенденция е подкрепяна и от страна на Турция.
Не след дълго, през 1885 г., се провежда Берлинската конференция, на която отново България териториално е разпокъсана, като част от нея е върната в национална зависимост от Османската империя. Патриотично настроеното българско население отново започва борба за възстановяване независимостта и териториалната цялост на България, борба против несправедливото решение на Берлинския договор. Бързо се формират четите на Ильо Войвода, Христо Чернопеев и Димитър Беровски. В четата на Христо Чернопеев се записва като доброволец и петнадесетгодишният Стоимен Стоянов Христов от с. Шишковци.
Стоимен Стоянов е роден през 1895 г. в бедно семейство в с. Шишковци. През 1910 г. се записва като доброволец в четата на войводата Христо Чернопеев по време на Балканската война. Четата на Чернопеев, в която участва и Стоимен, освобождава Банско и води успешни боеве с редовната турска армия, като достига до гр. Кавала. По нареждане на войводата в Демир Хисар (по турски), Валовица или Сидерокастро (по гръцки), град близо до българската граница, на жп линията Дедеагач-Солун, Стоименов, преоблечен в униформа на турски войник, внася четири адски машини в централния хан на града, пълен с турски войници и офицери. При тази акция го охранява сам войводата Чернопеев. След няколко минути бомбите избухват и поразяват голям брой турски аскер и офицери. За тази и много други героични постъпки на Стоимен, за неговото себеотрицание и жертвоготовност в името на свободата и националната независимост и териториална цялост на България той е обявен за герой пред строя на четата лично от войводата Чернопеев. Това е дало основание по-късно Стоимен да получи прякора Чернопеев.
Неговият живот е низ от борба за опазване на българщината и свободата на народа. В условията на освободена България той не търси възмездие и облаги, а скромността му преди всичко е водеща в трудовия му живот и справедливостта между хората. В семейството, което формира, отглежда трима синове, а трудът, честността, взаимната помощ и човешките добродетели са били ежедневие във възпитанието на децата му.
Стоимен Чернопеев умира едва на 57 години. Той оставя дълбоки дири и пример за подражание на българин, когато зове дългът, да даде и живота си за свободата и териториалната цялост на родината си. За да сме истински българи, трябва да носим в сърцата си патриотизма и себеотрицанието на Стоимен Стоянов-Чернопеев.
Подготвяйки този материал, решихме на Задушница (7 юни) да съчетаем ходенето на гробища и да направим снимка на гроба на Стоимен Стоянов. За наше най-голямо съжаление открихме пропаднал в земята каменнен кръст, който е служил за надгробна плоча на националния герой. Впоследствие разбрахме от негови родственици, че върху тленните му останки е погребан и негов внук, на име Боян, а надгробният му кръст е отместен настрани. Нееднократно съм споделял с мои близки и колеги, че във всяко населено място трябва да се задели кът на централно обществено място, което да се обособи като „Пантеон на хората с неувяхваща слава“. Хора, оставили трайни следи в своя земен живот със своето себеотрицание и героизъм в борбата за отвърждаването на траен мир и национална независимост. Нека такива хора да служат за пример и подражание, а населението да се гордее с техния достойно изживян живот. Свидетели сме на всенародната признателност на българския народ към участниците, които са дали живота си в Априлската епопея, по случай юбилейната 150-годишнината. Населението на България – от най-малкия до най-големия град – активно участваше в този всенароден празник на признателността, което за пореден път доказа признателността към паметта на героите. Нека и занапред всеки повод да бъде използван за патриотично възпитание на младото поколение на нашия народ.
МИЛЧО СПИРОВ, 91 г., с. Шишковци
