В процеса на борбата за самостойност на ВМОРО един деструктивен фактор играе фатална роля за македонското освободително дело. Става дума за една болест, изхождаща от Върховния Македоно-Одрински комитет (ВМОК). Болестта, поразила македонското освободително дело, е върховисткият вирус на разединението.
Тази болест споменава Гоце Делчев в знаменито писмо от 5 януари 1899 г. до Никола Малешевски в Дупница.
„Колйо, Всичките ти писма, досега изпратени от теб и чрез теб, съм получил. Отцепленията и разцепленията никак да не ни плашат. Действително, жалко е, но
ЩО МОЖЕМ ДА ПРАВИМ, КАТО СМЕ СИ БЪЛГАРИ
и всички страдаме от една обща болест! Ако тая болест не съществуваше в нашите прадеди, от които е наследство и в нас, нямаше да попаднем под грозния скиптър на турските султани. Наш, разбира се, дълг е да не се поддаваме на тая болест, но можем ли същото да направим с другите лица? Пък имаме заето нещо от гръцките болести, а именно – колко[то] глави, толкоз капитани. Пустата му слава!… Всеки иска да блесне, па не знае фалшът и на тоя блесък. Вай на тез, над страданията на които всички тез комедии, дет се разиграват“.
На Осмия извънреден конгрес на ВМОК (4-8 април 1901 г.) Гоце Делчев в качеството на делегат разкрива конфронтацията между ВМОРО и ВМОК. „Още преди 1895 г. хората в Македония са се установили на средството „политическа” борба срещу турската тирания с оръжие. Вътрешната организация не се стреми да дава само оръжие на хората, а и да разбие техният робски дух. Преди да влезнем във връзка с комитета от 1899 г., нам ни помагаха офицерите. Връзката не съществува сега, защото г. Борис Сарафов искаше да прати оттук [Княжество България] свои хора за ръководители на Вътрешната организация. Но тази организация си е местна, тайна. Има си местни комитети – градски и селски. Действията им се направляват според местните нужди и условия от местните управителни тела: околийски и окръжни комитети, а над тех има един Централен комитет. Възпротивихме се на Сарафов, защото ако той изпратеше оттук хора за ръководители, щеше да бъде това едно начало на революцията, щеше да се създаде катастрофа, въобще можеше да им се наложат тия работи отвън. Само ако Тукашната организация [ВМОК] одобрява духът на Вътрешната организация и не се стреми да й дава импулс, въздействие, т.е. не й се бърка в нейните работи, само в такъв случай може да съществува връзка между тия две организации“.
Изказване не само пророческо, но и предупредително за тегнещи опасности от братоубийства и преждевременно въстание.
Прелюдия на гореказаното е лятото на 1901 г., когато на Деветия конгрес (29 юли – 5 август 1901 г.) ВМОК е овладян от приближения на Двореца ген. Иван Цончев, амбициозен тесногръд ура-патриот. Същият, който следващата 1902 г. провокира Горноджумайското въстание с неизбежните турски репресии над местното българско население и разнебитване организационната мрежа на ВМОРО в Пиринско.
Превратът във ВМОК през 1901 г. е изцяло в угода на Двореца. Но това е първата стъпка. Следващата е контрол над ВМОРО и инструментът за това е именно ВМОК.
Славчо Гоцев (2019): „Върховният комитет е завладян, макар и само с един глас повече, от хората на ген. Иван Цончев. Те започват да се отнасят с ирония към принципите на ВМОРО и смятат, че македонското дело трябва да се води единствено от България. Открито започва да се говори, че е настъпило време за въстание в Македония и Одринско и че трябва да се пристъпи към непосредствената му подготовак. В Македония се изпращат чети, които агитират населението да се откаже от ВМОРО и да се готви за въстание. Започва истинска битка между ВМОРО и цончевистите, която трае близо три години“.
Овладяването на ВМОК и изхвърлянето от ръководството на Б. Сарафов, който въпреки някои различия с Гоце и Гьорче плодотворно сътрудничи с ВМОРО, е прелюдия към.
ПЪРВА ФАЗА НА ЗАГОВОРА СРЕЩУ ВМОРО
– създаване на място, т.е. в Македония, на структура, паралелна на Гоце-Дамевата организация със задача да я измести и изолира от масите. Тази роля поема личност, чието фамилно име едва ли случайно е алегорично, символно – Иван ГАРВАНОВ.
Скритата връзка в Солун между правителството и Двореца и амбициозният кръжец около Ив. Гарванов бил Делчо Колушев, чиновник в българското консулство. Именно с негово посредничество и съдействие през 1897 г. се пръква „Благодетелно братство“. Основатели: старозагорецът Иван Гарванов, Димитър Мирчев, Христо Тенчев, Антон п. Стоилов – учители в Солунската мъжка гимназия, Йосиф Кондев – банкер, Самарджич – книжар и самият Колушев“.
Според спомените на Хр. Куслев основаването на това „братство” било свързано с едно посещение на подполковник Янков (виден върховист) в Солун към края на 1896 г. „Янков искал от Д. Груев – разказва Куслев – да узнае сметките на комитета дотогава. Груев му отказал… Янков, разсърден, дохажда при Колушев (секретар на българския консул в Солун – б.а.) и вече с отворени карти захващат с Колушева и горепоменатите (Гарванов, Мишев, Тенчев и др.) да работят против комитета”. Янков заминал от Костурско и оттам за България. Той писал писма до Колушева. Някои от тези писма попаднали в ръцете на Организацията. „От писмото се разбираше – продължава Куслев – че се уговорили с Колушева и други да устроят контракомитет, и на тая идея се дължи „братството“.
Л. Милетич: „Прикритите върховисти около Гарванов първо създали Благодетелното братство. На първо време то било против ВМОРО, не приемайки нейните революционни методи и средства. Но като видяли, че „ще си останат мъничка интелигентска групичка, без значение и перспектива… прекръстили „Братството” в „Революционно братство”. „Позицията ми сега бе не против самото революционно движение – по-късно признава Гарванов пред Л. Милетич – а против неговите водители, като недостатъчно тактични, много бързи…“. („Македонско дело“, 25. ІІ. 1928, с. 5-6).
Май 1906 г. в дома на Л. Милетич Гарванов изрича: „Тогава ние в братството решихме да убием Матова (в Солун) и Груева (който беше в Битоля), Хаджи Николова и [Пере] Тошева. Татарчев тогава не беше толкова активен. За малко остана Груев да бъде убит… Аз исках една вечер да стрелям срещу Матова, Хаджи Николова и Тошева, но те, предупредени, избягаха. Бехме в съвсем обтегнати отношения“.
Константин Пандев (1938-1983), виден историк, родом от Неврокоп (дн. Гоце Делчев), разкрива нишките на заговора срещу ВМОРО: „Всъщност Революционното братство, или по-точно Българското тайно революционно братство в Турция, било създадено през март 1897 година. Благодетелното братство пък – Българско благодетелно братство „Милосърдие” в Солун – било създадено през ноември 1897 г. и продължило да съществува и след разтурянето на Революционното братство. Макар и образувани от хора с еднаква идеология, те представляват отделни дружества или организации“.
Очевидно било: „милосърдното“ братство било мимикрия на „революционното“. Неслучайно го поставяме в кавички. Истинската му същност не е революционна, а озъбена, заговорническа.
К. Пандев: „Участието на членовете на Революционното братство (съкрат. РБ) в Благодетелното братство свидетелствува, че те споделяли посочените възгледи. РБ обаче имало по-специална задача: да се противопостави на революционната организация и да ПРЕВЗЕМЕ ПОЗИЦИИТЕ на ЦК. Идеята за това била внушена от Цариград или от София. Според Иван Гарванов… мотивите за създаването му били мнимото партизанство на членовете на Централния комитет и въображаемите злоупотреби със събираните пари… Както от устава, така и от дейността, която се опитало да развие РБ, личи ясно, че то трябвало да дублира революционната организация. Именно по този начин то смятало да привлече на своя страна значителна част от народните маси, за да може да се превърне в сила, която да се противопостави с успех на организацията“.
К. Пандев потвърждава връзката на РБ с ВМОК: „Веднага след основаването му братството влязло във връзка с Върховния македонски комитет… и изложило желанието си да се установи единство между Върховния комитет и революционната организация в Турско“.
С ВМОРО РБ влязло в конфронтация. Моралното падение на РБ се изражда в опити да ликвидира физически Д. Груев, Хр. Матов, П. Тошев и Ив. Хаджиниколов, изострящо до крайност отношенията им.
Ескалиращата конфронтация извиква опит за помирение между ВМОРО и РБ. Разбира го и самият Гарванов. По решение на Управителния съвет на РБ – бележи К. Пандев – „бил пратен в София да проучи дали ще намерят поддръжка сред обществото или в правителството и екзархията, ако продължат дейността си независимо и против революционната организация. Там той се срещнал с Рачо Петров, К. Стоилов и В. Радославов“.
Тримата изпечени царедворци „го посрещнали хладно, защото, както сам се изразява [Гарванов], „не думи, а дела са нужни по тези въпроси”. Р. Петров го посъветвал да се споразумеят с революционната организация и да вървят „по един път“.
Помирение между ВМОРО Революционното братство става 1901 г. Негов медиатор бил пратеник на Сарафовият ВМОК – поручик Иван Камбуров, офицер от Русенския гарнизон. Пристигнал в Солун към 9-10 септември 1899 г. Последвали преговори. ЦК на ВМОРО не приел представените от медиатора 5 условия за помирение.
В свои записки на разговор с Иван х. Николов Хр. Шалдев пояснява: „ЦК обаче не приел тези изисквания. Той предложил свои условия за приемане на членовете на Братството в редовете на Организацията. Революционното братство не представлява революционна организация, а една малка група без особено значение. Тя не може да се слее с революционната организация. Тя трябва да се разтури и нейните членове да влязат в организацията, като всеки един от тях положи необходимата клетва“.
Гьорче не одобрил начина на помирението и взел предохранителни мерки: „Може би не било случайно – изтъква К. Пандев – че за член в ЦК бил избран бездейният Йосиф Кондов, който след това бил викан на заседание само веднъж, а активният, деен Ив. Гарванов бил включен в състава на местния революционен комитет. А и там той бил държан настрана“.
Иван Гарванов разгадал йезуитския ход на Гьорче: „След две недели определиха Йосиф Кондова за член на Ц.К., знаяйки, че е негоден за работа, а мене за член на местния комитет… Кондов беше викан само един път на заседание в ЦК. Тогава беше д-р Татарчев председател, Хр. Матов, Пере Тошев, Иван х. Николов и Кондов – членове. След това Кондов не е бил викан, па и сам е гледал да се държи настрана“.
Хората около Гарванов предприели активни действия за превземането на организацията отвътре – по пътя на изтласкване от ръководството на Гоце Делчев, Гьорче Петров, Даме Груев, Пере Тошев и техните другари с цел настаняване в ЦК на ВМОРО на върховистки агенти. Това обаче било трудно начинание.
Тогава ВМОК пристъпва към
ВТОРА ФАЗА НА ЗАГОВОРА СРЕЩУ ВМОРО.
От този момент нататък в Македония зачестява изпращането на чети, чиято дейност е провокаторска и рушаща. Тя дава повод на турската власт да репресира населението, разкрива комитетската мрежа, арести… Най-важното – правят се опити за превземане местните организации на ВМОРО. Това е време (1901-1902), когато Б. Сарафов е извън ВМОК, оглавен от царедворския дует Михайловски-Цончев.
Непосредствено след 9-ия конгрес „…комитетът започнал да изпраща и свои чети във вътрешността, с които да завладее Вътрешната органиазция. Първите върховистки чети, съставени главно от харамии, прогонени и преследвани от Организацията, били изпратени почти веднага след избирането на новия комитет. Те обаче срещнали отпор от страна на Вътрешната организация и били принудени да се върнат. Към края на 1901 и началото на 1902 г. върховистките чети се активизирали. Техният брой се увеличил. Започнали да навлизат и чети, водени от запасните офицери А. Янков, Т. Саев, Дамаскинов, Й. Стоянов, С. Стоянов, К. Лефтеров и др. Всички те агитирали в полза на Върховния комитет и за въстание есента на 1902 г. Дейността на тези чети принудила Вътрешната организация да започне открита борба срещу тях“.
В каква степен ескалира противопоставянето ВМОРО-ВМОК говори писмо на Яне Сандански до Н. Малешевски. Пратено от Банско на 15 юни 1902 г. и предназначено за Гоце Делчев, там пише: „Проводете ни отрова за кучета и за човеци, прахове за кашлица, за главоболие… Пък престрашете се, та пишете и вие едно писъмце, кажи що има по вашенско. Стига толкова мълчание“.
Но най-показателна за новата тактика с цел инспириране на скорошно въстание била акцията на полковник Анастас Янков в Егейска Македония.
В края на август 1902 г., преди Деветия конгрес на ВМОК [29 юли 1902 г.]
В КОСТУРСКО ПРИСТИГНАЛ С ГОЛЯМА ЧЕТА
от България с цел да вдигне населението на въстание.
Това е Югозападна Македония. Полковник Янков трябвало да опита да вдигне въстание. Но срещнал отпор от местните ръководни дейци на ВМОРО Васил Чекаларов и Пандо Кляшев. Успели до осуетят намеренията му, но агитациите му внесли смут и объркване сред част от населението. По време на пребиваването на Янков в Костурско станали и няколко сражения с турската войска и жандармерия. По селата плъзнали потери, които търсели Янковата чета, арестувала и изтезавала селяните.
Пред Л. Милетич костурският войвода Пандо Кляшев разказва: „Около 30 август 1902 г. Янков беше пристигнал откъм Вич планина, дошел от Леринско… Срещата стана на 1. септ. в неделя. На Шестеовския връх се спрехме, като доста много се отдалечихме от аскера. Разположихме се на бивак. Тук Янков извика настрана Чекаларова и му говорил: „Вие много нещо направихте, народът има дълг да Ви отплаща; вашият труд ще се увенчае с успех; онова което Вие сте направили, никога няма да бъде забравено и пр. ласкателства. Най-сетне му съобщил, че е дошел да дига въстание, че всекаде, гдето е минал, е организирано и че на 7. Септмврий въстанието ще бъде провъзгласено с биене на черковните камбани. Янков казваше, че три дена да се одържи въстанието – стигало; той гарантира, че след две недели свободата на Македония ще се даде, защото руските генерали от Шипка[!] ще поведат заедно с Цончева българската войска. Чекаларов казал, че това не му е чудно, че Битолското началство, което ни е поверило цел район, да премълчи такова нещо от нас…“.
По-нататък следва показателен текст: „Между туй аз и Чакаларов преди да се разделим, писахме в Битоля, как положението е нетърпимо, и искахме да ни обяснят, дали ще има някакво движение на пролет и въобще, какво да се прави при такова положение. Отговориха ни да изпратим четите към Леринско и Воденско, а ние да заминем през Гърция и да оставим само неколцина легални хора, които да съобщават в Битоля, как стоят работите. Ние на това не се съгласихме, като отговорихме, че ние тук сме родени, тук и ще умрем, като предпочиатме да станем жертва на мъчното положение. Тогава от Битоля се получи едно окръжно до селата, което за насърдчение се казваше, че трябва да имаме още малко търпение, че часът на борбата е наближил и пр. Това се получи пред Божик (Рождество Христово)“.
Това, което не станало в Костурско, ВМОК извършил в Североизточна [Пиринска] Македония. След конгреса там били пратени нови чети, които през втората половина на септември [1902 г.] обявили т. нар. Горноджумайско въстание.
Христо Силянов [том І. Освободителните борби на Македония. София, 1933, с. 177-183], в глава „Джумайското въстание“ пише: „Желанието на комитета Михайловски-Цончев бе да увлече в решеното свое възстание колкото се може повече околии. Опити той направи навсякъде, където имаше спечелени привърженици и където успя да изпрати свои чети или специални емисари, но навсяъкде се натъкна на съпротивата на Вътрешната организация. Възстана само Джумайската околия, затова възстанието мина в историята под името Джумайско възстание“.
То започнало на 23 септември и се изразило главно в сражения на четите с турския аскер, продължили до началото на ноември. Сраженията станали главно в Горноджумайско. В съседните околии – Мелнишка, Петричка, Малешевска, Струмишка и Разложка, станали само отделни сражения.
След провокационната четническа инвазия от Княжеството към Македония върховистите пристъпват към следваща стъпка по овладяване на ВМОРО. Йезуитската
ТРЕТА ФАЗА НА ЗАГОВОРА СРЕЩУ ВМОРО:
вербуване на вътрешни дейци, съчетано с инфилтрация на агенти, верни слуги на Двореца.
К. Пандев: „Тежък удар за организацията била Солунската афера от края на януари 1901 г. и свързаните с нея афери в околните райони – Кукушко, Гевгелийско, Воденско, Тиквешко и Радовишко. В резултат на Солунската афера били арестувани членовете на Централния комитет и много други видни дейци на организацията от засегнатите околни райони. Тази афера довела до това, че Ив. Гарванов, който дотогава бил държан настрана въпреки помирението от септември 1899 г., застанал начело на обезглавения ЦК.
След арестуването на другите членове на ЦК, очаквайки всеки момент да бъде заловен, Ив. Хаджиниколов предал на Ив. Гарванов и Спас Мартинов адреси, шифър, канали и пр. за влизане във връзка с провинциалните комитети и Върховния комитет в София… През март бил извикан в Солун за попълване на Централния комитет учителят от Сяр Яким Игнатиев. На 7 юни обаче той бил случайно убит при хашлашко боравене с револвер. Гарванов бил временно затворен [в съмнение, че нарочно произвел фаталният изстрел]… Докато Гарванов бил в затвора, работите на ЦК били подети от К. Пърличев, дотогавашен ръководител във Воден, и Ал. Чакъров от Струга. След освобождаването му в края на юли Гарванов пристигнал в Княжеството, където влязъл във връзка с членовете на Върховния комитет Михайловски и Цончев и започнал преговори за споразумение между двете организации“.
Версия на Дино Кьосев (1954) за развоя на събитията: „В края на януари 1901 г. поради предателството на Милан Михайлов, препоръчан лично от Борис Сарафов за работа в Централния комитет на ВМОРО, в Солун били арестувани всички членове на Централния комитет. След изпразването на Централния комитет в резултат на арестите Иван Гарванов, неговият приятел Димитър Мирчев и Спас Мартинов се самоназначили за Централен комитет, като Гарванов се самообявил за негов председател… По този начин неприбуленият великобългарски шовинист и последователен служител на политиката на софийските правителства Иван Гарванов застанал – използвайки тежките условия на нелегалността, благоразположението на Христо Матов и неговите приятели, ареста на членовете на Централния комитет и отсъствието от Солун на призваните водачи на освободителното движение Гоце Делчев, Гьорче Петров, Даме Груев – начело на Централния комитет и започнал да играе решаваща роля в ръководството на ВМОРО. Ръководството на ВМОК в София тържествували, че отвътре са превзели Централния комитет и чрез него – ръководството на цялата организация“.
Пред Л. Милетич Ив. Гарванов казва: „Повод за Солунската афера даде Милан Михайлов (момче, слуга в Сарафовия комитет, избягал от София, защото, казват, убил тук някаква публична). Препоръчан от Сарафов, той служеше на ЦК“.
Ив. Гарванов отрича пред Л. Милетич, че се самоназначил за председател на ЦК: „Хаджи Николов, който още не беше затворен, вика мене и Спас Мартинов, и понеже чакаше да го затворят, посочи ни, по какъв начин ще влезем в споразумение с провинцията и с върхов[овния] Комитет в София (посочи ни мастило, канали, шифър и пр.). На втора една среща, при воденицата на Латини, взехме решение да изпратим пет бели бланки, подпечатани, на върховния комитет в София, за да им послужат като пълномощни на офицерите, що трябваше да преминат в страната като инструктори, и ако се укажеше нужда и въстание да подигнат. Хаджи Николов твърдеше, че такова решение имали още при идването на Софрония. Два дни след тая среща Хаджи Николов най-сетне го затвориха. Тия бланки Сарафов ги е показвал на Гьорчо и Делчева, като че уж е превзел организацията вътре и и имал право да пише на тия бланки каквото ще. По тоя повод между Делчева и Саракинова бе станало сбиване, па Сарафовският комитет беше взел решение да убие Гьорча и Делчева. И аз тогава получих едно писмо от Софрония Стоянов, че работите щели вече да тръгнат в ред между върховния и централния комитет, понеже Гьорчо и Делчев вече не ще могат да играят «ролята на върховен и централен комитет“.
Всъщност нещата били далеч по-сложни. На дело вече имало два ЦК: единият представляван от двамата задгранични представители Делчев и Петров, а другият – онзи, възглавен от Иван Гарванов, който е узурпирал, т.е. овладял в края на 1902 г. върховното ръководство. И тъй като тогава Гоце и Гьорче са в София, а Даме е още в затвора, тоз момент йезуитски е използван от Гарванов да свика незаконен конгрес, който януари 1903 г. дава директива за въстание напролет.
Долууказаното от Пандо Кляшев пред Л. Милетич потвърждава нелегитимността на Солунския конгрес: „Преди туй, през ноемврий [1902 г.] ни писаха да им определим човек за окръжния конгрес, който се проектирал през коледните празници. Ние отговорихме, че само аз и Чекаларов можем да бъдем делегати. На това не ни се отговори дълго време, и когато ние пак попитахме по тоя въпрос, отговори ни се, че конгресът се е състоял вече и без нас. Конгресът наистина се състоял в Солун [2-4 януари 1903 г.], но той не бил окръжен, нито общ македоно-одрински конгрес, както е трябвало, а е бил конгрес на няколко градски ръководители и учители, слабо запознати отблизо със състоянието на работите. От града Кукуш е имало един представител, от цяло Битолско пак един, и пак градски ръководител, Лозанчев“.
Ето какво пише Дино Кьосев, визиращ 1902 г.: „…все повече се очертавали и кристализирали две противоположни крила: едното крило начело с Гоце Делчев, Гьорче Петров, Пере Тошев, Яне Сандански и други, стояли искрено на позициите на независимостта на македонското освободително движение и против домогванията на върховизма…; другото крило начело с Христо Матов, Христо Коцев и други… държело за революционната организация по тактически съображения – като „необходим” етап на борбата за присъединяването на Македония към България. Крилото на Христо Матов особено се засилило с присъединяването към него в 1900 г. на Иван Гарванов и неговите другари. Нещо повече. Заставането начело на Централния комитет в Солун на Иван Гарванов ускорило развитието на групата около Христо Матов по пътя на върховизма, на откритото възприемане идеологията и тактиката на Македонския върховен комитет в София“.
След като завземат ЦК на ВМОРО, Гарванов и заговорниците му правят следваща стъпка. К. Пандев: „И ето, още през ноември 1902 г. Иван Гарванов и приятелите му застанали начело на Централния комитет на Вътрешната македоно-одринска организация, изпратили писмо до окръжните комитети и до отделни дейци в София, с което искали мнение „дали да се вдигне въстание напролет” и канели делегати на общ конгрес в Солун. Това писмо по същество издавало преднамерението на Гарвановия Централен комитет „да се вдига въстание напролет“.
Това става на Януарския конгрес на ВМОРО, който, както отбелязва Славчо Гоцев, „взема решение да бъде обявено въстание „повсеместно, стратегическо, с партизански характер“.
„На фона на това решение – отбелязва Славчо Гоцев – се провеждат януарските съвещания на дейците на ВМОРО в София, с участието на Иван Гарванов и Велко Думев. В тях не участва Гоце Делчев (който е против решението за преждевременно въстание), защото на 7 януари 1903 г. той заминава за вътрешността на Македония. Главна тема, която се разисква, е решението за въстание. Оформят се отново две виждания: за и против. Против [преждевременно въстание] са Гьорче Петров, Константин Антонов, Яне Сандански, Михаил Герджиков, Сава Михайлов и др.“.
Дино Кьосев, позабравен историк, идеологически обременен от македонизма, прави опит да верифицира целта на мисията на Гарванов в София, за да убеди софийските македонски дейци в правилността на взетото януари 1903 г. решение за въстание. Според Кьосев, Гоце Делчев е участвал в съвещанието, на което Иван Гарванов и Велко Думев се опитват да убедят софийските дейци в правилността на решението за въстание през пролетта на 1903 г.
Дино Кьосев: „Иван Гарванов и Велко Думев пристигнали към средата на януари 1903 г. в София с цел „да свикат на съвещание намиращите се там нелегални и видни дейци и да се постараят да ги убедят с доводите, които убедиха и делегатите на конгреса във взетото от последния решение”. На това съвещание присъствували Гоце Делчев, Гьорче Петров, Пере Тошев, Христо Матов, д-р Хр. Татарчев, Иван х. Николов, Славчо Ковачев, Михаил Герджиков, Сава Михайлов, Вълчо Антонов, Никола Наумов, Димитър Стефанов и др.“.
Дино Кьсев обаче греши. Гоце Делчев не присъствал на съвещанието, защото на 7 януари 903 г. заминал за Македония, по-точно за Пиринска. Христо Силянов в бележка под линия потвърждава отсъствието на Гоце от съвещанието: „Делчевъ не участвува до край въ тия събрания. През първите дни на януарий той замина вътре, за да не се върне вече никога…“. (с. 202).
Едно друго събитие април 1903 г. усложнява още повече ситуацията. Солунските атентати, дело на група тесногръди анархисти. Извършени в периода 15-17 април стар стил 1903 година са бомбени атентати, чиято цел е да предизвикат намесата на европейските държави за подобряване положението на още поробените българи в Македония и Одринско. Групата на Гемиджиите е организирана от Йордан Попйорданов и Павел Шатев. Участници в нея са Попйорданов, Шатев, Димитър Мечев, Милан Арсов и др. Атентаторите целят да засегнат финансовите и икономическите интереси на западните държави в Османската империя и да ги принудят да действат в защита на българското население в Македония. Част от динамита за атентатите бил осигурен от Б. Сарафов, но по-голямата част с хитрост попада в ръцете на Ив. Гарванов. Взривени са сградата на Отоманската банка, френският кораб „Гвадалкивир“, прекъснато е осветлението на града.
Славчо Гоцев: „[В опит, ако не да спре, поне да отложи въстанието с няколко месеца], през февруари 1903 г. Гоце Делчев тръгва [от Банско] за Солун за среща с ЦК на организацията по въпроса за въстанието. В края на април той пристига в Солун, където се среща с току-що завърналият се от заточение най-верен свой другар Даме Груев. В продължение на една седмица двамата апостоли на македоно-одринската революция разменят мисли насаме и с хората на ЦК. В резултат на много усилия успяват да коригират първоначалния план за „повсеместно стратегическо въстание” и решават то да се отложи до есента и да избухне само в три революционни окръга. Така планът за Илинденско-Преображенското въстание в крайна сметка става такъв, какъвто го начертават всепризнатите ръководители на ВМОРО Гоце Делчев и Даме Груев“.
Че злото вече е сторено, става явно по това, че то избухва в разгара на лятото, а не през есента, недоживяно от Гоце Делчев, който на 4 май 1903 г. е обграден в с. Баница, Серско, и убит.
Гибелта на великия революционер е също тъй странна, както тази на Апостола Васил Левски. Българската историческа наука е длъжница относно изясняване истинските причини, довели до гибелта на Гоце Делчев. Външните (технически) подробности са едно, а скритите мотиви и обстоятелства – съвсем друго. Но имайки предвид съдбата на друг верен съратник на Гоце Делчев – Яне Сандански – ликвидиран по внушение на Фердинанд, не е трудно да допуснем високата вероятност на предателски заговор за отстраняването му чрез подхвърлена на турските власти информация за Гоцевия маршрут от Солун през Серско към Пиринско.
Още в Солун (края на април 1903 г.) „тройката” Делчев-Груев-Гарванов вече са приели принципно решение: върховистките офицери да се подчиняват на окръжните комитети. Решение неизпълнено. След гибелта на Гоце изчезва авторитетът: нямало кой да контролира и синхронизира действията на навлизащите от Княжеството върховистки чети в Македония. И те нахлуват през Рила планина в Разлог. Тук се събират полк. Анастас Янков, зам. председателят на ВМОК ген. Иван Цончев и др. офицери-войводи. Това че Серският революционен окръг не е въоръжен и подготвен за масово въстание, за тях няма никакво значение!
Как се прилага решението на Януарския конгрес за въстание в Пиринска Македония, което започва септември 1903 г., е отделна тема, заслужаваща специално внимание.
НИКОЛА СТОЯНОВ
