„Едно е да ти се иска, друго е да можеш, а пък трето и четвърто – да го направиш“, за тези толкова мъдри думи на великия Николай Хайтов от разказа му „Мъжки времена“ се сещам често, откакто се разрази пушилката около изказването на премиера Румен Радев, че България няма да се включи в „Коалицията на желаещите (искащите)“. „Руски слуга“, „Предател на Европа“, „Изменник на българските интереси“ – това бяха само част от обвиненията, полетели по адрес на министър-председателя. Аз обаче си мисля, че
ПРЕДИ ДА СЪДИМ НЯКОГО ЗА ТОВА, ЧЕ НЕ НИ ВКЛЮЧВА В ДАДЕНА КОАЛИЦИЯ, ТРЯБВА ДА ПРЕЦЕНИМ ТРЕЗВО КАКВА ТОЧНО Е ТАЗИ КОАЛИЦИЯ.
Рибата мирише от главата – казваме ние, българите, затова нека първо погледнем към лидерите на коалицията: Киър Стармър – Великобритания, Еманюел Макрон – Франция, Фридрих Мерц – Германия. Германският канцлер Мерц държи безспорния рекорд за най-непопулярен канцлер в историята на Германия, като през май рейтингът му на одобрение спадна до 16% според проучване на Deutschlandtrend/ARD. Френският президент Макрон или си поделя с бившия президент Франсоа Оланд титлата „най-непопулярен френски президент“ за последния половин век, или дори го превъзхожда по непопулярност – в зависимост от това кое проучване се взема предвид. Стармър влезе в историята като най-непопулярния премиер на страната с едва 13% подкрепа и 79% недоволство. Никой от тях няма да е лидер дори на собствената си страна след следващите избори (Стармър вече е аут). Добавете към тях председателката на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен – разследваната от Европейската прокуратура за възможна корупция в особено големи размери покрай сделката за т.нар. Ковид ваксини, и неадекватната върховна представителка на ЕС по външна политика и сигурност Кая Калас, чийто съпруг държи 25% дял в транспортна фирма (Stark Logistics), която продължава тихомълком да прави бизнес с Русия, докато Кая яростно заклеймява Путин и налага нови и нови санкции (в момента е наред пакет 21). Не знам за вас, но за мен отказът да се влезе в коалиция с тези точно хора не е лишен от логика.
Нека започнем с името: Коалиция на желаещите. По принцип няма добро има за коалиция, водена от днешните европейски лидери (всъщност се сещам за няколко много подходящи имена, но на тях няма да им харесат), но „желаещите“ е възможно най-лошото. Дори хич да не си чел за Фройд и подсъзнанието,
АСОЦИАЦИЯТА МЕЖДУ „СИЛНО ЖЕЛАНИЕ“ И „ГОЛЯМО НЕМОЖЕНЕ“ Е ПРЕКАЛЕНО ОЧЕВИДНА ВЪВ ВСЯКАКЪВ КОНТЕКСТ.
Сигурен съм, че в детската градина всеки един от нас е бил в „Коалицията на желаещите всеки ден десертът да е сладолед“; в училище пък в „Коалицията на желаещите да няма никакви домашни“; да не говорим за мъжката „Коалиция на желаещите да правят секс с Дженифър Анистън“… или женския й вариант – с Брат Пит (окей, аз съм почти на 60 и не знам кои са днешните секссимволи). Сега, по-сериозно – да поразсъждаваме малко за желанията, възможностите и реалните постижения на тази коалиция. Дори си мисля, че е крайно време критиките към Коалицията на желаещите да бъде разширена и да се насочат към сегашните европейски лидери и настоящите политики на Европейския съюз по принцип. Политики, които бих охарактеризирал като огромни желания; ограничено можене и трагични резултати.
ЕДНО Е ДА ТИ СЕ ИСКА…
На тях много им се иска, о, как само им се иска!!! От десетилетия ни заливат с утопични мечти, които представя като неизбежно бъдеще: Пълна забрана на двигателите с вътрешно горене и никакви бензинови коли след 2035 г.; „Зелената сделка“ и Net Zero, които ще спасят планетата и ще създадат милиони нови работни места; Стратегическа автономия, наказване на Русия чрез санкции и технологично превъзходство над Китай и САЩ.
ДРУГО Е ДА МОЖЕШ…
Да видим обаче как стоят нещата с моженето. Материал в авторитетния Politico от 16 декември 2025 г. е озаглавен „Европейската комисия се отказа от ключовата си иницатива за забрана на двигателите с вътрешно горене“, с подзаглавие „След 2035 г. ще могат да се произвеждат нови автомобили с двигатели с вътрешно горене – важна победа за индустрията“. Тук аз бих добавил, че победата е най-вече за здравия разум.
Зелената сделка – според доклад на самия Европейски съюз („Study on energy subsidies and other government interventions in the European Union – 2025 edition) за периода 2015-2024 г.
ЕВРОЧИНОВНИЦИТЕ СА ИЗСИПАЛИ 700 МЛРД. ЕВРО ДЪРЖАВНИ СУБСИДИИ ЗА ВЪЗОБНОВЯЕМИ ЕНЕРГОИЗТОЧНИЦИ.
Това са парите от данъкоплатците, без частните инвестиции. И въпреки тези колосални суми делът на възобновяемите източници в общия енергиен микс се е повишил от 14% през 2010 на 26% през 2025, т.е. увеличение с около 12 процентни пункта за 15 години, или средно под един пункт на година. Въпреки абициозните заявки за рязко свиване на обема на CO2, отделян в атмосферата, резултатите са повече от скромни. И всичко става още по-абсурдно, когато погледнем на проблема глобално: ЕС е отговорен за около 6-7% от глобалните CO2 емисии, Китай – 30-32%, Индия – 7-8%, САЩ – 13-14%. И въпреки че от 1990 година насам ЕС е намалил емисиите си с около 37-39%, в същото това време глобалните емисии са се увеличили с над 60%. И това намаление в ЕС се дължи на деиндустриализация и изнасяне на замърсяващи производства в други държави с по-ниски екологични стандарти – Китай, Индия, Турция и др.
САНКЦИИТЕ СРЕЩУ РУСИЯ СЕ ПРОВАЛИХА В КЛЮЧОВИ АСПЕКТИ.
Въпреки над 20 пакета Русия пренасочи износа на петрол, създаде „сенчести флотилии“ и продължава да генерира огромни приходи (150-200 млрд. долара годишно от нефт и газ в последните години). Руското военно производство в някои области (снаряди, дронове) надминава европейското. Брюксел многократно разводняваше мерките заради вътрешни разногласия. В момента шест европейски държави – Гърция, Германия, Франция, Италия, Австрия, Португалия, искат сериозни изключения от 21-ия пакет санкции срещу Русия, което е на път напълно да ги обезсмисли. Това е част от все по-забележима тенденция на „умора от санкциите“ в някои страни членки и неспособността на ЕС да наложи единни политики.
А ПЪК ТРЕТО И ЧЕТВЪРТО – ДА ГО НАПРАВИШ.
И така стигаме до направеното. Символът на европейската автомобилна индустрия – Германия – е в тежък нокдаун. Като деца често изразявахме възхищението си с репликата: „Има две марки автомобили – „Мерцедес” и всички останали“. Днес „Мерцедес-Бенц” прехвърля значителна част от производството си към Китай и други пазари, за да се опита да оцелее в условията на строги европейски регулации и жестока конкуренция от китайските електромобили. „Фолксваген”, най-големият производител в Европа, планира съкращения на до 100 000 работни места и евентуално затваряне на четири завода в Германия (Хановер, Цвикау, Емден и заводът на „Ауди” в Некарсулм). Това ще бъде една от най-мащабните преструктурирания в историята на автомобилостроенето. Високите разходи за енергия, труд и регулаторно бреме правят производството в Германия все по-неконкурентно. Това не е „преход към електромобили“ – това е деиндустриализация в реално време. И политиката на Брюксел за пълна забрана на двигателите с вътрешно горене от 2035 г. ускори кризата в един от стълбовете на европейската икономика.
УТОПИЧНАТА „ЗЕЛЕНА СДЕЛКА“ И САМОУБИЙСТВЕНИТЕ ПОЛИТИКИ ЗА НАМАЛЯВАНЕ НА СО2
са сред основните причини за драстичния спад на дела на ЕС в световния БВП – от около 25-26% в първото десетилетие след 2000 г. до 17-18% днес. За същото време Китай рязко увеличи своя дял от около 5% на близо 19%, а САЩ запазиха и дори леко увеличиха влиянието си. Това не е случайно – докато Европа затваря заводи и налага все по-строги ограничения, Азия и Америка произвеждат и растат. „Drill, baby, drill!!!”, заяви още с влизането си в Белия дом президентът Тръмп. В Интернет е много популярна шегата:
„АМЕРИКА – ИНОВАЦИИ, КИТАЙ – ИМИТАЦИИ, ЕВРОПА – РЕГУЛАЦИИ“.
За нас в Европа обаче тази смешка е все по-малко смешна.
И на финала – най-голямата жертва на настояването за продължаване на войната в Украйна е… самата Украйна. Страната плаща изключително висока цена – не само в човешки жертви, но и в дългосрочна загуба на суверенитет и икономическа автономия. Украйна изпадна в силна финансова зависимост и в момента функционира почти като васална държава, чиято издръжка до голяма степен се обезпечава отвън. Бюджетният дефицит е вече над 15-20% от БВП. Гражданската част на бюджета (здравеопазване, образование, социални плащания) е почти изцяло зависима от директно чуждо финансиране. Войната унищожи голяма част от тежката индустрия, енергетиката и инфраструктурата. Възстановяването ще отнеме десетилетия. Най-тежка обаче е демографската катастрофа: ако населението преди войната бе 41-42 млн., сега в контролираните от Киев територии има около 28-33 млн. Над 6 млн. украинци са в чужбина (главно жени и деца). Много млади мъже също са избягали или са на фронта. Жертвите са стотици хиляди убити и ранени военни и цивилни. Точните цифри са секретни, но загубите са огромни. Всичко това, съчетано с катастрофално ниската раждаемост, обричат Украйна на сериозен недостиг на работна ръка (особено млади мъже) за десетилетия. Възстановяването на демографията ще отнеме поколения.
И затова според мен избягването на коалиция с една такава една групичка от лидери с утопични желания, скромни способности и печални резултати според мен не само не е укорително, но дори е похвално. Тук се сещам за един съвет, които истински стойностните дами си дават една на друга: „По-добре сама, отколкото зле придружена”.
ИВО СТАНОЕВ
