В райска градина с десетки плодни дръвчета и храсти е превърнал част от коритото на река Благоевградска Бистрица пенсионираният учител по музика Йосиф Калпачки. Който иска да го намери, ще го види почти всеки ден в отсечката между въжения мост и баражите да копае, сади и пресажда. Разказва, че го прави вече 35 години в обществена полза.
„Тук цялото корито на реката беше пълно с отпадъци от строителство. Боклуците почти бяха запълнили коритото и към реката се слизаше направо от стената. Поне 2 г. съм чистил района. По-обемните отпадъци редях край водата като дигичка да не навлиза водата и да подкопава растенията. Идвах след часовете в училище, в събота и неделя, когато имам свободно време. Бях плувец и маратонец, допреди 5-6 г. всеки ден тичах до Бракаданския мост в с. Бистрица и обратно, но се отказах от спорта заради тази градинка. Ще ти призная, че които не знаеха какво преподавам, мислеха, че съм учител по физическо“, разказва Йосиф Калпачки.
Започнал да облагородява района около 1990 г. „Тогава мнозина се юрнаха да правят близнес, а аз започнах да се занимавам със земеделие. Работех вкъщи на двора, в имота ни в родното ми село Градево, и тук – край реката, навсякъде. Никой не ми плаща, правя го за хората, за мързеланковците наркомани и пияници, та като отрезнеят след години, да знаят, че е имало човек, който е работил и е създавал нещо“, откровен е бившият учител.
На въпрос защо е избрал за трудовия си ентусиазъм точно отсечката под пешеходната алея покрай плажа той възкликва: „Защото детството ми мина тук. Тук правехме най-големите гьолове. Нагоре покрай реката беше пълно с градини, в които като деца сме брали ябълки петровки, круши и какво ли още не. Имаше един възрастен човек, дядото на Данчето Шаламанова, той ни караше да ходим да му пълним вода от изворчето при голямата скала вдясно. Там, на 100-200 м над бейзболното игрище, беше неговото ранчо и като ни види, че скачаме от скалата, викне ни и после ни изпрати с пълни потници с какъвто плод има в момента. Бил съм 10-13-годишен“, спомня си за безгрижните години учителят.
Разказва , че трудолюбието си наследил от предците си: „Родовете ми са от Градево и от Бачево, и в двете села хората са се занимавали със земеделие, а дядо ми в Градево е бил най-големият стокар в околията, неговите животни – кози, коне, всички са били на ниво. Той ме е учил да присаждам. Татко, Благой Калпачки, беше шеф на ДС в Благоевград и също много трудолюбив човек. Аз съм роден в Коларовград (Шумен), родът ни бил голям, дядо ми е имал 12 деца, а имотът в Градево бил малък, затова се преселили там“, разказва за фамилията си Йоско.
В Благоевград изкарал до 7-ми клас, тогава заминал да учи в Котел, където се открило музикално училище, и той е от първия му випуск. Свирил на тамбура, но там държали и изпити на гайда, кавал, гъдулка и тъпан с тарамбука, затова владее всички инструменти. Доволен е, че е помогнал на много деца да тръгнат по пътя на музиката и сега са професионалисти, и признава, че не помни всичкитеси ученици, но те го помнят и го уважават почти като родител.
Радва се да вижда как хората се възползват от сътвореното от двете му ръце – лятото намират прохлада под сенките на дърветата за плаж, а през есента берат плодовете.
„Аз съм този, който съм! Мен комунистите ме научиха да работя, не да крада, това е!“, сам си дава характеристика Йосиф Калпачки и признава: „Много приятно ми е като видя хората да си почиват тук. Аз не съм откарал вкъщи нито една ябълка, нито една кайсия, дренка, всичко берат другите и това на мен ми доставя удоволствие“, откровен е той.
Първото дръвче посадил около 1990 г. „Беше орех, най-близкият до въжения мост. Тук имаше и барче преди години, те се отказаха, но аз не се отказвам. И започнах да садя и присаждам ябълки, круши, черница, това е много едър дрян, сливи имам всякакви видове, малини, касис, смокини… Някои дръвчета присаждам, други взимам от Монката Коляшев, бивш учител по физика. Той ми е приятел и отглежда дръвчета за продан. Живеем един срещу друг и коментирахме скоро да насадим орехи и кестени долу, където край реката правят огъня на Сирни Заговезни. Сега садим китайски ядливи кестени, че са по-издръжливи и не боледуват. А отгоре засадих орех, който ми донесоха от Кипър. Пръскам само за листни въшки, които унищожават младите филизи, други препарати не ползвам. Правя го за хората, да си наберат пресен екологичен плод и да е удобно, ги подрязвам ниско, да се достигат лесно, само се моля да не чупят“, разказва пенсионираният учител по музика. На въпрос дали хората пазят сътвореното от него отговаря с огромно съжаление: „Чупят. Тук имаше една пейка от моите детски години още, донесохме я и я сложихме под големите дървета. Откраднаха я. Има едни момчета ,горе- долу на моята възраст, които правят маси и пейки, но наркоманчетата унищожават всичко. В България големият проблем са алкохолът и наркотиците. Идват тук и чупят, хвърлят… Виж, пак е пълно с бутилки и кенчета и те са от деца от 7-ми клас нагоре. Нарочно съм оставил една обърната кофа да си събират отпадъците в нея, да ми улеснят работата. Аз ще изхвърля боклуците им, но те не го правят, мятат където им падне. Всяка сутрин, като дойда на работа, първо това гледам да почистя“, показва Йосиф Калпачки остатъци от нечие чуждо пиршество. Дали има решение? „Има начин, да взема тоягата за 2 дни ще ги оправя, но те имат права, а аз имам задължения, така е вече в България. Правят каквото им хрумне без задръжки, защото знаят, че са безнаказани. Едно време, ако направя беля, освен че ще ме напердашат на място, после и татко ще продължи. А сега е обратното. Още като учител виждах как се променят ценностите и ме боли от това. Аз му пиша шестица, без да знае и за двойка, а то ме засипва с цинизми. Последният случай, който ме потресе, бе с моя колежка. Срещнах я много разстроена и ми разказа, че се скарала на ученик, а майка му заплашила, че ако тя не се извини, ще подаде жалба срещу нея. Дотам сме я докарали! Умно дете става с работа, не с телефона, бирата и наркотиците. Но в момента законът ограничава дори родителите във възпитанието, ако го напердашат, детето може да подаде сигнал за малтретиране и ще ги вкарат в затвора. Това за мен не е нормално!“, възмущава се пенсионираният учител и за да се разсее, се връща към градината си: „Последно преди 1 седмица посадих един едър лешник. Той обича водата, затова съм го сложил по-близо до реката. Всеки ден окопавам и обгрижвам насажденията. Виж, тая черница специално съм я подбрал да можеш да ядеш, без да се катериш по нея, а между клоните отдолу децата да играят на сянка. Над 100 растения съм посадил и присадил“, показва с ръка. На въпрос защо го прави, защо като повечето му набори не си седи в кафенето на хлад или пред телевизора, а бъхти за обществото, което не е сигурно, че ще оцени труда му, той отговаря, без да се замисли: „Искам да покажа на децата, на младите как се изкърва прехраната. Ще стане райска градина, но ако хванеш мотиката, не само компютъра и телефона. Сигурен съм, че 70-80 % от децата не знаят какво е мотика. Хубаво е да учат английски, немски, френски, но още по-хубаво ще е да се научат и на земеделие. Иначе ще се оплакваме, че ядем лоша храна. Разправят, че едно време хората са яли чиста и качествена храна, затова са живели по 100 г., но това не е съвсем вярно. Работили са от сутрин до вечер, яли са сух хляб и са били спокойни, общували са помежду си, не са гледали в телевизора и в телефона си, затова са били дълголетни. Нас новото време ни раздели от работата и от животните и се опасявам, че ни очаква жестоко бъдеще. Ядем боклуците на Европа, вместо да си произвеждаме храната. Едно време всяко семейство имаше градинка, а сега чакаме отвън някой да ни вкара месото и доматите. Дали се притеснява, че реката може да придойде, както се е случило през 1954 г. и посадените от него растения да станат причина за сериозен проблем, питам и цитирам становище в тази посока на инж. Кирил Станоев, който от години алармира до всички контролни институции, че цялото корито трябва да се освободи от всякаква растителност заради такъв риск.
„Реката никога няма да придойде, както се е случило през 1954 г. Тогава е станало, защото са оставили в андъка отсечени трупи, които са се превърнали в бент и е станала белята. Възрастни хора, които са били свидетели, са ми разказвали историята. И от съображения за безопасност коритото после е изградено с високи стени в района на града“, отхвърля категорично всякакви опасения в тази посока Йосиф Калпачки. А дали има мераклии да му помагат – няма. Още по- тъжно е, че в редките случаи, когато повика минувач по алеята да му придържа фиданка, за да я засади изправена, най- честият отговор, който получава, е „Бързам, имам работа“.
ДИМИТРИНА АСЕНОВА
