Димитър Дамянов е роден през 1947 г. в с. Годлево, Разложко. След завършване на средно техническо образование следва в Учителския институт по трудово обучение и изобразително изкуство в Станке Димитров (дн. Дупница). От 1988 до 1996 година е бил кмет на родното си село. Краевед с дълогодишни трайни интереси в историко-културното минало на Разлога и Пиринска Македония.

Един непринуден и интересен разговор, проведен през далечната 1975 г. между мен и Благо Катранджиев, участник в бежанския поток на християни от с. Годлево към Рила, укривайки се от турските безчинства след неуспеха на Илинденското въстание в Мехомия (дн. Разлог), ме впечатли. Моят събеседник сподели толкова богата палитра от събития, случили се във и около бежанския лагер за времето на престоя, равняващо се на цяла вечност.

Особено приятно бях изненадан, че знае толкова много за участието и дейността на прадядо ми Томе Дамянов, комита от Годлевската чета. След увлекателния разговор се почувствах длъжник на дядо Томе, което ме мотивира да проявя по-голям интерес към събитията около Илинденската епопея.

Прерових много литература, срещнах се със свидетели, представители на онова родолюбиво, борческо поколение: Благо Катранджиев, роден 1878 г. – бежанец; Никола Попов, роден 1886 г. – бежанец; Спас Кадрев, роден 1877 г. – четник; Атанас Бучков, роден 1922 г., племенник на Петър Попов – войводата.

Информацията, получена от тези хора, и прочетените публикации в някои случаи се припокриват, а в други се разминават. Твърдо убеден в достоверността на чутото от тези източници, ме накара да възпроизведа събитията, такива, каквито са ми разказвани от тях.

Настоящият очерк започва с предистория, отнасяща се за определящите „голямата“ политика Велики сили [Великобритания, Франция, Русия, Австро-Унгария и Германия], тъй като въстанията след 1878 г. в Македония и Одринско не са самоцел на поробените българи, а следствие на политиката и интересите на тези държави. След несправедливия Берлински договор [юни 1878 г.] свободолюбивият дух на българите както от Княжеството, така и в Македония и Одринско се проявява в подготовката и вдигане на Кресненско-Разложкото [есен 1878], Горноджумайското въстание [1902], за да се стигне до Илинденско-Преображенското [2 август – ноември 1903]. Но Великите сили, опасяващи се от всякакво усложнение на обстановката на Балканите, упражняват силно въздействие върху българското правителство за осуетяване на ново въстание. Резултатите не закъсняват и през януари 1903 г. е закрит Върховният Македоно-Одрински комитет (ВМОК) и неговите структури по места.  

Но този акт на официалната власт не попречи на ръководството на ВМОК да се готви усърдно за въстание. Генерал Цончев, този професионален революционер, отдаден изцяло на освободителната кауза, излиза с призив към всички родолюбиви военнослужещи да напуснат армията и се включат в освободителната борба.

От 2 до 4 януари 1903 г. на Солунския конгрес въпросът за въоръжено въстание е решен. Но предвид сложната международна обстанавка, преследване на въстаници и мирно население след Горноджумайското въстание, както и разбитите структури на Организацията, решението се приема от Гоце Делчев и Яне Сандански с неодобрение.

След решението на конгреса в София се провеждат няколко съвещания в присъствието на Гоце Делчев, Христо Матов и др. представители на ВМОРО, на което се решава предприемане на въоръжен курс на борба. С приетото решание за въоръжено въстание в Македония и Одринско през пролетта на 1903 г. се пристъпва към изпълнение решенията на Солунския конгрес.

В Мехомия структурите на ВМОРО, основани още в 1896 г. от Г. Делчев, работят трескаво за подготовка на въстанието. В началото на септември, когато в Битолско, Крушовско, Костурско и др. места са усетили и победата, и поражението, в Банско е свикана конференция, заседаваща цяла седмица, и решава на 14 септември 1903 г. в населените с мюсюлмани селища да се обяви въстание. Това са Мехомия, Бачево, Баня. От щаба е разпоредено в Мехомия да се атакува противника по махали. В село Бачево да бъде взривена джамията.

Четите проявяват неистово желание за успех. ВМОК и ВМОРО действат в синхрон. Само ген. Цончев не се включва с четата си в боя, изтегляйки се от Пирин в Рила в посока свободна България. Може би, разбирайки за неуспеха на въстанието в другите райони на Серски революционен окръг, счита за безотговорно хвърляне на четниците в предварително обречена на неуспех битка. 

По неведоми пътища турските власти разбират за датата на въстанието и са в пълна бойна готовност.

След двудневна неравна битка въстанието е потушено. Трите селища са обхванати от пожарища, горят къщи и плевни. Християнското население е подложено на масов геноцид. Изпаднали в ужас, тези невинни хора масово напускат роден дом и се укриват. Мехомийци в местността Катарино, а бачевци напускат селото в посока свободна България през Рила планина. 

Четите не съумяват да се организират и да осигурят охраната на бежанците до местността Катарино, а ги остават да изпаднат в унизително положение да искат милостиня от каймакамина Тасим бей и засвидетелстват „покорство пред султана“.

Подпоручик Каназирев, представител на ВМОК, успява да събере около 30 четници от разбитите мехомийски чети и се укриват в годлевската част на Рила. Полковник [Анастас] Янков от ВМОК след поражението успява да възстанови четата и присъединилите се към нея мехомийски чети. Продължава изпълнението на поставените задачи, потегляйки за село Белица, където на 17 септември го чакат тежки сражения, пожарища и смърт.

По-бегло отразявам развоя на събитията в Мехомия, защото ще трябва буквално да препиша вече доказани истини за случилото се на 14 и 15 септември в града. Годлевската чета след неуспешна акция в село Бачево се изтегля с група годлевски бежанци към Рила.  

В спомените, които ми разказа Никола Попов (Пунев) при срещата ни 1988 г., сподели: маршрута на бежанците и трите чети; броя на четниците; лагера на установяване.

Годлевската чета, четата на подпоручик Каназирев и бежанците се придвижват по маршрута: Годлево – оброчище Св. Илия – местността Станков кладенец – местността Келав камък – лагерът на Годлевската чета. Четата на Каназирев заема позиция в местността Самовилски камък. И двете места са разположени така, че цялата Мехомийска котловина се вижда като на длан.

Бежанците се настаняват в местността Клинецу, място удобно за отсядане. Малцина от годлевските бежанци продължават придвижването по маршрута м. Ландски рид – хижа „Македония” – Рилски манастир, където временно се настаняват.

Четата на Радон Тодев се придвижва от село Годлево, оброчище Св. Илия, м. Печов орел, оброчище Св. Богородица, връх Чало; място естествено пригодено за отбранителен бой. Общият брой на четниците наброява около 90 души. Годлевската чета – 30 души, Радоновата чета – 26 души.

В разказа си Никола Попов не забравя да отбележи как група бежанци, в която е и той (17-годишен), сядат да си починат в м. Св. Илия над селото. Възрастните, насядали и обърнали се с лице към селото, гледат и със сълзи в очите се прощават с дом и имоти, а младежите пеят и се веселят, че ще идат в свободна България.

По време на неравната битка между четата на полковник Янков с турския аскер над с. Белица се издигат големи езици пламъци и дим, виждащи се от м. Келав камък и м. Самовилски камък.

Щабът на въстанието, установил се в м. Св. Богородица, и четите не остават безразлични към случващото се в с. Белица, решено е годлевската чета да се придвижи към Белица. Но кървавата свада, разиграла се в четата (разказът е от Атанас Бучков), насочва събитията в друга посока. Хронологията е следната:

Годлевските четници, изморени от операцията в с. Бачево и дългия преход до лагера, се възстаноявват под ярките лъчи на есенното слънце. Войводата П. Попов, изпълнявайки предадената му заповед, минава поотделно през всеки четник, подканвайки ги да се готвят за предстоящата битка. Когато стига до четника Неофит Бележков, същият скача и забива ножа си смъртоносно в гърдите на войводата и „потъва“ в гъстата гора. След нелепата драма Годлевската чета се присъединява към четата на подпоручик Каназирев. Във времето между „кървавата баня“ и придвижването на четата към м. Самуилски камък Томе Дамянов и братовчед му Димитър Бенгьов се отбиват при семействата си в бежанския лагер. Там е и 15-годишен тогава Благо Катранджиев. Запаметеното от него след 72 години ми бе разказано. Ето автентичния вариант на разказа:

– Хайде бе, младеж (тогава бях на 28 години), изгубил бях надежда, че ще ме посетиш, та да ти разкажа за случилото се по време на престоя ни в бежанския лагер „Клинецу“, и по-важното – за нечуваната постъпка на дядо ти Томе. Аз съм единственият свидетел, който може да ти разкаже за случилото се тогава.

Седнах на стола  до него и с бавен и треперещ глас започна да разказва:

– Еее, момче, ние с тебе сме голема рода. Дядо ти Томе е съпруг на моята тета (леля) Гюрга. Затова, като близки роднини, двата рода се установихме на едно място, под вековна мура в лагера „Клинецу“. По пладне на 17 септември незнайно откъде, но с нетърпение очаквани, при нас пристигнаха дядо ти Томе и братовчед му Димитър. Още с идването споделиха кървавата свада в четата. Захвана се напрегнат разговор в семейството. Тета Гюрга се обърна към съпруга си с думите: „Томе, цял ден нося на гърба си това дете. Стагите на цедилката (приспособление за носене бебе на гръб) са разранили раменете ми. Сега е твой ред да го ваюваш (пазиш)“.  

Минута мълчание, а точно в този момент тишината бе нарушена от силен глас:

– Томе Дамянов, ако ме чува, веднага да тръгне към м. Чало!

Баща му, дядо Петър, прехапа устни, но набра смелост и се обърна къмв сина си с думите:

– Томе, знаеш ли къде отиваш? От там връщане няма. Откажи се! Имаш сакат баща. Ще оставиш жена вдовица с четири невръстни деца.

Глух за молбите, Томе нарамва пушката, намята ямурлука и подканва Димитър да тръгнат с думите: „Клетва съм дал до последно да се боря“.

С пристигането при Радоновата чета братовчедите са поставени на секретен пост в м. Русалиите да наблюдават подстъпите откъм Горна Джумая.

С изгрев слънце на 15 септември се задава голяма група турски аскер и башибозук. Първият изстрел е произведен от секретния пост и поваля юзбашията [съответства на капитан – бел. съст.] от коня. За кратко време братовчедите са убити по най-жесток начин. Малка част от аскера е насочена от двама овчари (каракачани) към обединената чета на Каназирев в м. Самовилски камък.

След кратко сражение, в което са ранени годлевците Г. Лачин, Г. Нусторов и Щерьо Лонев, аскерът е отблъснат, а комитите се връщат към лагера „Клинецу” при бежанците. За сражението на обединената чета с аскера и последиците потвърждава в разказа си четникът Спас Кадрев. В далечните години на миналия [ХХ век] век дядо Спас ни събираше нас, малчуганите (7-12-годишни) от махалата и ни разказваше спомени, когато е бил четник. От разказите му смътно си спомням, че Годлевската чета полага клетва в селското училище (виж снимката) и избира за войвода Петър Попов; че войводата е убит от четник, опълчил се на заповедта за включване в боя за Белица; че е имало сражение на обединената чета с турците, в резултат на което са ранени 3-ма души.

След час четата на Радон Тодев е о[б]градена от запад от Горноджумайската войска, на юг – от установилия се през нощта в м. Кашкавалницата мехомийски аскер. Четниците след 4-часов неравен бой са избити, а турските части след свършената черна работа“ се изтеглят в посока Горна Джумая, [а] другата част – в посока Бачево, Мехомия.

Дядо Благо, продължавайки разказа, се обръща към мен с думите: „Митко, този кървав ад го наблюдавах от отсрещния хълм до момента, в който престанаха гърмежите“. Помълча малко и сякаш, че в момента е станало кръвопролитието, прошепна: „Така си отидоха тези момчета“.

Стана бавно от стола, държейки чаша с ракия. Изсипа част от съдържанието по пода ритуално с думите: „Бог да ги прости“.

„Още след сражението – продължи разказа си дядо Спас – почнахме да се изтегляме към селото. Два дни по-късно, 2 октомври (нов стил), от селото бяха изпратени група съгледвачи, които намерили окървавените и обезобразени тела на братовчедите. Погребали ги по християнски обичай. Натрупали купчина камъни, забили кръст, гробът да се забелязва отдалече.

Костадин (Кочо) Молеров в „Хайдушки дневник“ споменава, че два дни по-късно, първи и втори октомври (нов стил), група банскалии се изкачват на лобното място, намират телата на героите и ги погребват.

Ето откъс из народна песен, посветена на тази изключителна личност, поместена в дневника на Кочо Молеров:

„Дружина верна, сговорна,

де ви остана млад Радон –

моето чедо Пиринско.

Радон ти, бабо, остана,

горе ми, горе на Рила,

на Годлевската планина“.

Лазар Томов в книгата „Спомени за революционната дейност в Серски окръг“ на стр. 48 сочи датата на сражението – 18 септември, и общо 25 жертви от страна на комитите. Така че датата не подлежи на съмнение. Друг въпрос заслужава по-дълбоко тълкувание и анализ. Можеше ли това кръвопролитие да бъде избегнато. Категорично НЕ. Защо?

Аскерът от Горна Джумая и Мехомия се придвижват в пълен синхрон по направление връх Чало със задача обезоръжаване четата на Радон Тодев. Радоновата чета

ОЩЕ ОТ БАНСКО ПОЖЕЛАВА ДА БЪДЕ ОПЯТА,

което подсказва решимостта за битка до последна капка кръв. Огньовете на брой около 30, запалени от заелия позиция мехомийски аскер в местността Кашкавалница срещу [връх] Чало на 17 септември вечерта, подвежда Радон Тодев, че това са чети от другите райони на Серски революционен окръг, идващи с победен марш.

Четата можеше безпрепятствено да премине от стоящата само на километър граница със свободна България или да се укрепи северно от връх Чало, полоса, предлагаща идеални условия за самоотбрана. Войводата категорично отхвърля предложенията на четниците да потърсят спасение. Категорично е отказано предложеното от аскера условие, ако положат оръжие, да бъдат пощадени.

Тиражираните от някои източници постоянни контакти между Радон Тодев и Каназирев и предложена помощ са несъстоятелни, защото ако се осъществяваше връзка, отблъсквайки аскера, обединената чета щеше да продължи преследването на противника и да се присъедини към четата на Радон Тодев.

Колкото трагична, толкова е и героична тази битка, бележеща края на славната Илинденска епопея. А връх Чало (сега Радонов гроб) се нарежда до висотите на Оборище, Милин камък и Околчица.

Много ми се иска повече родолюбиви млади хора да се запознаят със себеотрицанието и жертвоготовността на тези герои и когато посетят места с паметни плочи, свързани с борбите за национално освобождение, да помълчат за минутка и запалят свещичка в тяхна памет!

ДИМИТЪР ДАМЯНОВ

Още и още за върховистките „подвизи“ в Разлога…

За разлика от Априлското въстание 1876 година, Илинденско-Преображенското въстание 1903 г. се провежда при неблагоприятна международна обстановка. Руската империя е пренасочила своето внимание на Изток в нарастващо съперничество с Япония, подсказващо бъдеща война.  Русия няма интерес от промяна статуквото на Балканите. Обстоятелство, предопределящо изричното настояване на Санкт Петербург българското правителство да държи под строг контрол ВМОК и ВМОРО от опити за въстание в този момент.

Още при своето посещение в София (декември 1902 г.) руският външен министър граф Ламсдорф на среща с правителството и с ръководни дейци на ВМОК и ВМОРО предупреждава: Русия няма да подкрепи въстание в Османската империя.

В телеграма от 10 април 1903 г. до премиера Данев българският пълномощен министър в Петербург Д. Станчов съобщава: „Графът се чуди как ние, българите, не искаме да разберем, че Русия не може да повтори грешките от 1877 година. Графът се чуди на тона на българските вестници“. (Туше Влахов. Криза в българо-турските отношения. 1895-1908. – София, изд-во на БАН, с. 43).

Предупреждението на руския дипломат №1 е оценено от русофилския кабинет на Стоян Данев. На 30 януари 1903 г. то забранява ВМОК. Де юре, но де факто тази офицерска организация продължава да конспирира и безотговорно праща върховистки чети в Македония.

Междувременно в късната зима на 1903 г. в Солун пристига дошлият спешно от Банско през Серско Гоце Делчев. Той постига с председателя на ВМОРО Ив. Гарванов и Даме Груев отлагане на въстанието за есен 1903 г. Освен това Гоце налага принципно решение: върховистките офицери да се подчиняват на окръжните комитети на ВМОРО. Решение неизпълнено. След гибелта на Гоце (4 май 1903 г.) изчезва авторитетът, няма кой да контролира действията на навлизащите от Княжеството върховистки чети в Македония. И те нахлуват през Рила планина в Разлога. Тук идват полк. Анастас Янков, зам. председателят на ВМОК ген. Ив. Цончев и други офицери-войводи. Това че Серският революционен окръг не е въоръжен и подготвен за масово въстание, за тях няма никакво значение!

Върховистката тактика изначално е контрапродуктивна, обратна на договорената на Солунската среща на „тройката“ Делчев-Груев-Гарванов. Най-автентично разкрива тактиката на Гоце Делчев Пейо Яворов. Негов верен сподвижник, поетът е пряк свидетел на Гоцеви думи. Визиращ Серския и други неподготвени за масово въстание окръзи, Делчев казва: „Ний трябва да почнем с нападения от страна на четите върху аскерски отделeния и с атентати от страна на решителни момци по железопътни линии, също и по държавни учреждения. И да продължим така, но ВСЯКОГА ДАЛЕЧЕ от българското население, което не трябва да излагаме на турски преследвания и жестокости”.

Върховистите обаче нарушават договореното в Солун споразумение.

„Хайдушки дневник“ на Кочо Молеров разобличава ролята на ръководните офицери-върховисти през Илинденското-Преображенското въстание 1903 г. Този ценен извор бе публикуван чак след 1989 г. (Хайдушки дневник. Дневникът на банския войвода Кочо Молеров. Под ред. на Ярослав Голев и Георги Колчагов. – София, библиотека „Македония”, 1996). 

С ред факти банският войвода показва преднамереното нарушаване от върховистите на договорената между Гоце Делчев, Даме Груев и Ив. Гарванов модифицирана тактика на въстанието. Пред нас

СЕ РАЗКРИВА ДРУГА КАРТИНА НА ИЛИНДЕН 1903,

съвършено различна от тази в казионната историопис.

Там дето К. Молеров описва как, когато турският аскер пристига от Мехомия и Гора Джумая, тръбата на върховистките войводи бие отбой:

17 СЕПТЕМВРИ:

„Нашата тръба беше свирила отбой. Нов аскер беше дошъл на помощ от Мехомия. Четите отстъпваха, като оставяха селата в неизвестност… Комитите бягаха. Всеки гледаше да избегне опасността. А [полк.] Янков беше говорил, че като се превземе селото [Белица], цяла нощ ще се държи. Самият той не влезе вътре. Те, Цончев, Янков, разни офицери, са най-страхливи. Избират за себе си най-безопасни места, а хората бутат в огъня”. (с. 123).

18 СЕПТЕМВРИ:

Същата съдба постига и село Кремен.

Кочо Молеров: „Из тая карпа [скала – бел. ред.] гледам далеч из тия първобитни места високи стълбове дим като вулкани. Сега пък гори Кремен. Нещастни българи! Всичките ви села ще изгорят. Това става край Места, това става край Глазне, край Струма, Вардар – ужас! И Белица още пуши. Като че по цяла Македония са изригнали вулкани. Върху тия високи димни стълбове аз искам да схвана някакви бледни, кървави фигури. Това са нещастните жертви на печална Македония, това са грозни паметници. Те се издигат все по-високо, стигат дори до небесата., но пустинният свят не вижда. А Бог? – Той ще види, кога идем всички при него. Нещастие, нещастие! Ето плода на толкова мъки и страдания, на готвеното страшно въстание, което щеше да бъде разгром за тираните. Жално!

Уверих се, че с тълпа, каквато е нашата освободителна армия, не се върши нищо. Нищо не се върши без съзнание. Робството е плод на невежеството. Тълпа проста, недисциплинирана, начело със своите нещастни водители не може да върши нищо”. (с. 125).

Върховистките водачи са герои, докато не идват редовните турски войски. Тогава благоразумно, по заешки, се изтеглят горе, в Рила, дето близко зад тях е спасителната граница с Княжество България.

Разбира се, има офицери и офицери!

Елена Чалгънова: „Изнесеното в „Реформи“ се различава в известен смисъл от информацията на преките участници и свидетели на събитията. По неустановени причини официозът не споменава, че ген. Цончев не оказва предвидената външна подкрепа за Мехомия след дадения сигнал. От върховистите влиза в града и прави опит да следва набелязания стратегически план ЕДИНСТВЕНО подпоручик Владимир Каназирев. При неблагоприятния развой на събитията той извежда щаба от пожарищата и се прехвърля във воденицата на Тасе Хаджийски, където съставя план за изтегляне“. (Владимир Каназирев. От Разлог до Сент Луис (1879-1962). – Благоевград, РИК „Ирин-Пирин“, 2019, с. 84).

Ето какво пише К. Молеров досежно уронващото офицерската чест и достойнство поведение на ген. Цончев и полк. Янков?!

20 СЕПТЕМВРИ:

„Напуснахме Искъра и се упътихме към Рибните езера, славния комитски лагер в Българско. Там щяха да се приберат четите и видят какво ще правят. Пристигнахме. Отидохме в колибата на Христо Матов (1869-1922), идеолог на ВМОРО, задграничен представител и член на ЦК на ВМОРО – бел. Н.С.) и Лука п. Теофилов от Белица, главни войводи. Те потъваха в леност.

– Е, господин Матов, много огън стана по нашия Разлог. Няма ли някаква надежда да се тури край на тия нещастия? Това е достатъчно, половината от Македония гори. Какво повече, нима всичко трябва да изгори и да потърсим свободна земя на оня свят?

– Не е достатъчно това, още трябва, още огън! – каза тоя подпухнал, нищо не представляващ човек и пак се изтегна на постланата му дреха. – Момче, я приготви повечко дърва и наклади по-силно огъня! Приготви и вечеря! 

Така гледаше, т.е. чуваше отдалеч тоя човек и нему подобните как Македония гине и незагиналите бягат по чужди страни, а те си стояха доволни всред хубавите гори на Рила. От потта на нещастния тоя народ и в негово име те имаха всичко на разположение. По хората глад, един хляб се раздаваше на 20 души, а те имаха сардели, коняк и пр. В колибата налитаха гладници за хляб, но се връщаха изпъдени. Мнозина си завиха вратовете накъдето щяха. Безредица“. (с. 127).

В Разлога ген. Цончев не удържа на офицерската дума, не се включва в бойните действия. В Белица ботушът на ген. Цончев не стъпва! Върховистките водачи са храбри, докато не идва аскерът. Тогаз малодушно се изтеглят горе, в Рила, до спасителната граница с Княжеството.

Любопитно е поведението на тези „герои” оттатък границата, когато на 21 септември са в Рилската света обител:

К. Молеров: „Влязохме в манастирската ограда и най-сетне в кръчмата на двамата патриоти. Там беше препълнено с комити, страшила за турците. Ядяха, пиеха, веселяха се. Под влияние на хубавото вино, разгорещени,

НАКРИВИЛИ КАПИТЕ, ПРОДАВАХА ПАТРИОТИЗЪМ

и разправяха за небивали геройства”. 

Възмутен, Кочо пише гневно:  „Боже, си рекох, тая сган там толкова мъртва, плашлива, тука как се показва дива, сърцата” (с. 129).

Но най-укорните думи, терзаещи душата на банския войвода, чува от бай Коле Хадживаканов: „Поне една къща в Мехомия турска защо не изгоряхте, поне един турчин защо не утрепахте? Ами пак се падна на българите! Язък! Язък! Бягайте, бягайте, скрийте се, че е срамота. Водители, ръководители, интелигенция! Връщате се живи-здрави като магарета, а хората тикате в огъня! Така ли трябва, такъв ли пример показвате?!” (с. 130).

В кръчмата на чашка ракия се изфантазират „много други комитски геройства”. Но връх на безподобно „геройство” е подлостта на зам. председателя на ВМОК ген. Цончев спрямо Радон Тодев в Годлевско.

23 СЕПТЕМВРИ:

„Радон – четем в дневника – остана заедно с Цончев да действуват в Годлевско, когато ние заминахме към Белица. Без да му се обади, Цончев заминал с хората си за България. Останал само Радон. После се намерили със Саве и новата чета, която водели Георги К. Голев и Лазар Колчагов от България… Сутринта на 18 септември, кога да се съберат трите чети и минат границата, Радон видял, че иде към тях потеря. Момчетата се безпокояли и искали да отстъпят, но той не искал и казвал: „Който посмее да побегне, ще го застрелям! Тука ще се държим всички”. Така, останал без помощ, загива геройски Радон Тодев. Нападнат от две страни от мехомийския и от джумайския аскер, за „по-малко от един час Радон бил разбит”.

Разбира се, че поведението на ген. Цончев и на полк. Янков не е революционен, а върховистки, провокационен акт. С определено намерение – съзнателно или не – увреждаща революционното дело. Което изцяло и единствено е в прерогативите на ВМОРО.

Включването открито на висши и средни офицери в качеството на войводи на върховистки чети, нахлуващи от Княжеството в Македония против съгласието на ВМОРО, дава силни козове на сръбските и гръцки шовинистични „хиени” пред Великите сили. Това отбелязва и Пейо Яворов, визиращ ген. Ив. Цончев: „Дори по самото си положение, като генерал от българската армия, той компрометирва пред чужденците делото, на което се заема да служи” (П. К. Яворов. Събрани съчинения в пет тома. Том втори. Гоце Делчев. Хайдушки копнения. – София, Български писател, 1978, с. 52).

Туше Влахов: „Върховисткото схващане за въстанието особено ясно пролича в Разложко. Дошлите там с чети върховистки величия ген. Цончев, офицерите Протогеров, Дървингов и др., като обещаха своята безрезервна подкрепа, подбудиха местните чети и ръководители на Вътрешната организация да дигнат населението на въстание. Когато пламнаха подпалените от турските пълчища села, върховистите се изтеглиха към България, без да дадат дори едно сражение. Целта им беше да предизвикат пожарища и кървави репресии. С това, според тях, се изчерпваше задачата на въстанието“ (Туше Влахов. Криза в българо-турските отношения… с. 44-45).

В „Хайдушки копнения” П. Яворов сочи вредните последици от върховистката провокация: „Населението, лишено от „легалните” си ръководители, обръщаше вече поглед единствено към „нелегалните” подпалвачи“ (пак там, с. 90).

Тук поетът не е съвсем точен. Населението никога не е изпитвало приязън към „нелегалните подпалвачи”. Нахлуващи от Княжество България, след тяхното изтегляне обратно, следвали неизбежните репресии, жертви, изнасилвания, пожарища.

Впрочем в края на своята биография за Гоце Делчев Яворов привежда неговото становище, в което излага своя план за по-нататъшно действие в опит ако не да отложи въстанието, насрочено през януари 1903 г. за пролетта от узурпиралия ЦК Ив. Гарванов, поне да ограничи безсмислените жертви.

„Ний имаме зад себе си – говореше той – примера с арменците, а пред себе си – изгледите, които ни открива австро-руското съглашение. Освен това престъпно е да се освобождава народ чрез преднамерено създавани пожарища и касапници. Инак ний ще заприличаме на просякът, който човърка раните си и вади гноища и кърви, за да застави хората да се избавят с един десетак от зрелището на една гнъсотия” (с. 62).  

Именно тук виждаме удивителен паралел между съдбата на Левски и Гоце. И двамата апостоли със силата и целенасочеността на своя гений, планомерно и с ясна визия за бъдещето подготвят народа за всеобщо въстание. И на двамата не е съдено да видят плодовете на своя къртовски труд, загивайки преди „сватбата”, както Левски алегорично нарича националната революция. И двамата не я доживяват. Левски – Априлското въстание 1876, Гоце – Илинденско-Преображенското 1903 г.

И двамата жертви на перфидно предателство на своеобразни „колективни“ Юди: Васил Левски – на безотговорното ръководство на Ловчанския комитет воглаве с Марин Поплуканов и изпадналия в паника председател на БРЦК в Букурещ Л. Каравелов; Гоце Делчев – на ВМОК начело с ген. Иван Цончев, зад когото прозира мегаломанска сянка на княз Ферданнд…

Съставителство и коментар:

НИКОЛА СТОЯНОВ