Как екологичната тревога се превръща в инструмент за чиновнически контрол
„Братко, кОга имаш прОблем и не мож‘ да гЪ рЕшиш со пАри… ке го рЕшиш со много пАри“ – тази култова реплика от филма на Костурица ми мина през ума, когато разбрах, че на 12 август влиза в сила новият европейски регламент за опаковките. Регламент (ЕС) 2025/40 – цели 124 страници – отменя старата Директива 94/62/ЕО от 1994 година, която беше само 15 страници. Старата директива до голяма степен се провали в опита си да реши същия проблем. И сега от Брюксел ни казват, че това, което не е станало с 15 страници правила, ще стане със 124.
Не е случайно, че по интернет се върти шегата:
АМЕРИКА ИНОВАТИРА, КИТАЙ КОПИРА, ЕВРОПА РЕГУЛИРА.
Новият залп от забрани и ограничения разбира се отново се представя като акция за спасяване на планетата. Чрез рециклиране и многократна употреба щял да се намали обемът на опаковките, особено найлоновите. Щял да се защити потребителят от „алчните търговци“, които слагат стоките в прекалено големи кутии. Страхотни намерения. Но както е казал икономистът Уолтър Уилямс: „Политиките не трябва да се оценяват по добрите им намерения, а по реалните резултати“.
Доброто намерение на директивата от 1994 г. беше „предотвратяване на отпадъците от опаковки“. Реалният резултат? Образуването на отпадъци от опаковки продължи да расте през по-голямата част от периода. Данните на Евростат показват ясно увеличение на количеството на глава от населението – от около 156 кг в началото на 2010-те до стойности близо до 190 кг преди лекия спад напоследък. Като се наблюдава особено силно нарастване именно на пластмасовите опаковки. Самият Европейски парламент признава:
„ВЪПРЕКИ МЕРКИТЕ И УСИЛИЯТА ЗА НАМАЛЯВАНЕ НА ОПАКОВКИТЕ, КОЛИЧЕСТВОТО ОТПАДЪЦИ ОТ ОПАКОВКИ В ЕС НАРАСТВА“.
И решението на чиновниците е познато – повече мерки, повече правила, повече наказания.
Почти никой обаче не си задава въпросът: дали пък самата идея не е погрешна. В богати и развиващи се общества има повече стоки, което неизбежно означава повече опаковки. Това не е провал на регулацията, а естествен резултат от икономическия растеж, глобалните вериги и потребителския комфорт. Упоритата борба срещу нарастването на опаковките в този смисъл е борба срещу самия напредък. Тридесет години опит ясно показаха: рециклирането може да се подобри, но абсолютното намаляване на опаковките си остава илюзия, която се плаща с все по-тежка административна тежест.
Още в първия член на новия регламент четем, че една от целите е „намаляване на ненужните опаковки“. Интересното е, че
РЕГЛАМЕНТЪТ ГОВОРИ ЗА „НЕНУЖНИ“ ОПАКОВКИ, БЕЗ ДА ДЕФИНИРА КАКВО ОЗНАЧАВА „НЕНУЖНО“.
Вместо това просто изброява нещата, от които според брюкселските експерти ние, обикновените хора, нямаме нужда: фолиото, с което се групират бутилки и кенчета; пластмасовите опаковки за плодове и зеленчуци под 1,5 кг; еднократните сашета за сосове и подправки в заведенията; малките флакончета с шампоан в хотелите. Всички тези неща някой е решил, че са излишни. „Нужен – ненужен“ тук не е технически критерий. Това е ценностна преценка. Но не нашата.
В цялата история обаче има нещо, което (според мен) е много по-притеснително от това, че в хотелите вече няма да имаме еднократни флакончета шампоан или че плодовете, които сме купили, не са удобно пакетирани. Говоря за протичащото в момента малко потайно и не много почтено подменяне на основните аргументи, определящи рамката на дискусията за рециклирането. Публичното обяснение на всички тези мерки продължава да разчита на познатия страх – пластмасата не се разгражда, трупа се в природата, замърсява океаните, ще бъде „навсякъде завинаги“. Това е езикът, който работи. Хората го разбират и в голямата си част го приемат. В бърза неофициална анкета, която проведох сред мои познати и Фейсбук приятели,
ОТ 40 ЧОВЕКА САМО 4-МА ПОСОЧИХА „ДА НАМАЛИМ ЕМИСИИТЕ НА CO₂ И ДА СЕ БОРИМ С ИЗМЕНЕНИЕТО НА КЛИМАТА“ КАТО „НАЙ-ВАЖНАТА ПРИЧИНА ДА РЕЦИКЛИРАМЕ ПЛАСТМАСА“.
Докато за 30 човека най-важната причина за рециклирането на пластмаса бе… познахте – „да намалим пластмасата, която остава дълго време в природата и я замърсява“. Затова не е никак учудващо, че именно това е основната ударна теза на радетелите за рециклиране. Когато обаче погледнем по-внимателно в официалните документи, особено оценката на въздействието към регламента, виждаме нещо друго. Там един друг аргумент – намаляването на емисиите на СО₂ – заема все по-централно място. Самата Европейска комисия посочва като един от основните положителни ефекти от мерките в новия регламент – намалението на парниковите газове с около 23 милиона тона CO₂ годишно до 2030 г.
Защо е това изместване? Защото
КЛАСИЧЕСКИЯТ ПРОБЛЕМ С ПЛАСТМАСОВИТЕ ОТПАДЪЦИ ИМА ПО-ЕВТИНА И ТЕХНИЧЕСКИ ПО-ПРОСТА АЛТЕРНАТИВА.
Инсинерацията (изгарянето с оползотворяване на енергия) унищожава пластмасата и решава въпроса с натрупването й в природата. Освен това обикновено струва значително по-евтино, отколкото пълния цикъл на рециклиране (събиране+сортиране+преработка). В много случаи рециклирането на пластмасови опаковки излиза по-скъпо от производството на нови. Разходите за събиране, сортиране и преработка често надвишават стойността на получения рециклиран материал. Холандско изследване стига до смущаващ извод: намаляването на един тон въглероден диоксид чрез рециклиране на пластмасови опаковки струва около 178 евро. Това е многократно по-скъпо от други начини за намаляване на емисиите. Нетните разходи за рециклиране на домакински пластмасови опаковки достигат стотици евро на тон – средства, които в крайна сметка се плащат от гражданите и бизнеса.
Основният измерим недостатък на изгарянето спрямо рециклирането остава въглеродният отпечатък (отделянето на СО₂ в атмосферата). И именно този аргумент все по-често се използва, за да се оправдаят по-високите разходи и по-строгите правила.
Така се получава тиха подмяна. Хората масово подкрепят мерките, защото не искат пластмаса в реките и моретата. Политиките, от друга страна, все повече се обосновават и определят от логиката на въглеродните емисии и климатичната неутралност. Това обаче не е едно и също нещо. Никак даже. Когато основната цел се измества от „по-малко боклук в природата“ към „по-малко CO₂ в атмосферата“, ние вече не говорим просто за чистота. Говорим за ограничаване на производството, потреблението и икономическия растеж. Защото въглеродните емисии са тясно свързани с енергията, транспорта, производството – неща, превърнали живота в съвременните общества по-богат и по-комфортен.
БОРБАТА С CO₂ В ТОЗИ Й ВИД ЛЕСНО СЕ ПРЕВРЪЩА В БОРБА СРЕЩУ ПРОГРЕСА.
А това вече не е просто екология. Това е антихуманна идеология, готова да жертва настоящето благоденствие на всички нас днес в името на утопичните прогнози на хора, многократно доказвали своята некомпетентност в миналото. През 70-те години се говореше за идваща нова ледникова епоха. После за неизбежен глад заради свръхнаселението (книгата на Пол Ерлих „Популационната бомба“ обещаваше стотици милиони умрели от глад още през 70-те). После за изчезващите полярни мечки, за потъващите островни държави, за умиращия Голям бариерен риф, за полюси без лед. Ал Гор в „Неудобната истина“ обещаваше, че „в рамките на десетилетие няма да има повече снегове на Килиманджаро“. Нито една от тези мрачни и силно драматизирани прогнози не се сбъдна. Вместо сериозен анализ на грешките обаче самообявилите се за „спасители на планетата“ просто преминаваха към следващата „екзистенциална заплаха“ и към новите „спешни и неотложни мерки“. Основната теза в книгата бестселър на New York Times и спечелила редица престижни награди от 2014 „Това променя всичко: капитализмът срещу климата“ на Наоми Клайн е: Проблемът с изменението на климата не може да бъде решен в рамките на настоящата ни капиталистическа система на свободен пазар и растеж. В този начин на мислене кризата е „твърде добра възможност, за да бъде пропиляна“ – тя е възможност за мащабна държавна намеса, преразпределение и ограничаване на пазарната логика на свободния пазар. Дали днешните климатични политики са пряко продължение на тази логика? Това е само хипотеза, но сходството в посоката –
ИЗПОЛЗВАНЕ НА ЕКОЛОГИЧНА ТРЕВОГА ЗА РАЗШИРЯВАНЕ НА КОНТРОЛА ВЪРХУ ИКОНОМИКАТА
– е достатъчно ясно, за да бъде обсъдено по-сериозно.
В крайна сметка въпросът не е дали пластмасовите отпадъци са проблем. Те са. Въпросът е дали сме готови да приемем, че в името на все по-амбициозни и все по-скъпи цели е оправдано да оставим други хора да преценяват вместо нас какво ни е „нужно“ и какво – не. И дали зад езика на спасението не се крие просто старата бюрократична вяра, че всеки провал на предишните правила се лекува с още повече правила.
Как го беше казал Костурица – когато не можеш да решиш проблема с пари, го решаваш с много пари. В случая – с много страници, много забрани и много регулации.
П.п. За да стане трагикомедията с новите регулации за опаковките още по-жалка и абсурдна, докато подготвях този материал, в немския Die Welt излезе информация, че високопоставен служител на Европейската комисия е заявил:
„НАСЪРЧАВАМЕ ДЪРЖАВИТЕ ЧЛЕНКИ ДА НЕ ПРИЛАГАТ НОВИТЕ ПРАВИЛА И ДА НЕ НАЛАГАТ САНКЦИИ“.
Това е във връзка с едно друго идиотско изискване в новия регламент (което заслужава отделна статия), според което, считано от 12 август тази година, всеки производител или онлайн търговец, който продава опаковани стоки в държава, членка на ЕС, в която няма търговско представителство (юридическо лице), е длъжен да назначи упълномощен представител. Кашата е пълна и много малки фирми и независими търговци отказват изпращането на стоки за държави от ЕС. И ако следваме логиката на брюкселските чиновници, решението на тази каша най-веротно ще бъде направено със забъркването на още по-голяма каша.
ИВО СТАНОЕВ
Този трябва да има предвид, че ние живеем в България и лошата хигена с битовите отпадъци се дължи на липса на култура и отговорности в гражданите, ниските доходи, лоши бюджети на Общините и липса на отговорности във фирмите за почистване, каквато е БИОСТРОЙ Благоевград. България не е ШВЕЙЦАРИЯ,Холандия или….