Източно от калето на Скопие се намира храмът „Възнесение Господне“, или „Свети Спас“. Намира се в сърцето на скопската чаршия и на метри от джамията на Мурад паша. Църквата, чийто първи живописен слой е от ХVІ-ХVІІ век, а окончателен вид добива в XIX век, е смятана за един от най-важните историко-културни паметници в града. Любопитното: там се пазят тленните останки на великият български революционер Гоце Делчев.
Преди 7 години Скопие изнерви София с провокация. На 7 октомври 2019 г. югозападните бракья предложиха Северна Македония и България заедно да честват едно историческо събитие. За Скопие с положителен знак, за София – с отрицателен! Събитие, пръкнато в следвоенната мътна 1946 година.
В интервю на Катерина Блажевска (19.06.2019 г.) за македонската секция на „Дойче веле” с Драги Горгиев, шеф на македонската част от Смесената историческа комисия, пита: „Пренесуването на посмртните останки на Делчев од Бугарија во Скопје од бугарски политичари беше опишано како најголемото национално предавство, извршено во комунизмот. Тоа е истиот комунизам, во кој се образувал и денешниот политички врв [връх] на Бугарија, но и историчарите со кои денес седите во иста Комисија. Може ли Комисијата објективно и неутрално да ги разгледува историските факти, ако тамошни политичари дискусијата ја наведуваат кон историски дисконтинуитет (прекъснатост) и низ идеолошка призма, која гласи – „тоа што било во комунизмот, не го признаваме?”.
Драги Горгиев: “Нашето предложение – като ден за честване личността на Гоце Делчев, да бъде 7 октомври, денят, когато в 1946 г. неговите тленни останки бяха предадени на НР Македония,
ОТ БЪЛГАРСКА СТРАНА БЕ ПРИЕТО КАТО ПРОВОКАЦИЯ.
Беше обосновано от факта, че това е едно от най-големите национални предателства в България, направено от комунистическия режим, ръководен от Георги Димитров, во контекст на соработката со Тито, а под притисок на Сталин, и дека за нив тоа е едно „отфрлено“ време”.
Акад. Георги Марков: “Чудя се как в Скопие могат с такава наглост да предлагат черната дата 7 октомври 1946 г. за общо честване паметта на Гоце Делчев. Не може те да се подиграват с нас, предлагайки датата 7 октомври 1946 г., когато костите на Гоце Делчев бяха предадени на скопските титовисти от Георги Димитров и управляващата комунистическа партия. Това е една гавра. Заветът е костите на Гоце Делчев да бъдат погребани в свободна Македония. Македония не беше свободна нито след Първата, нито след Втората световна война“.
В контекста на скопската провоакция читателите трябва да знаят неподправената истина за консумираното от БКП преди 80 години национално предателство. Още повече че това злощастно събитие се съпътства със щателно криено от народа решение за закриване на Македонския научен институт, приключила с предаване през 1947 г. на неговия архив на Скопие. Да припомним: 1946 година е втора от трите години окупация на България под “червения ботуш” на Съветската армия…
Срамният финал на десетилетната
САГА С ТЛЕННИТЕ ОСТАНКИ НА ГОЦЕ ДЕЛЧЕВ
е показателен как у нас родоотстъпничеството, потъпкването националните идеали и ценности е непрестанна позорна традиция.
В началото на ХХ век я отключва провокационен акт с фатални за Македония последици. Когато май 1903 г. на връщане от Солун, дето Гоце се опитва да предотврати взето януари 1903 г. решение въстание.
Туше Влахов: „Решението за въстание се взе на един противоуставен незаконен „конгрес“. Със специални писма бяха извикани в Солун за съвещание 14 души „делегати“, без да се съобщава какъвто и да е дневен ред. Всички делегати бяха легални градски дейци, слабо запознати с истинското състояние на районите. На „конгреса“ не присъствуваха Гоце Делчев, Даме Груев, Пере Тошев, Гьорче Петров, нито един от основателите на организацията – ни Сандански, ни Чернопеев, ни който и да е ръководител на чета. Нима Гарванов и с-ие не знаеха, че на такъв „конгрес“ не може и не бива да се взима решение от такова съдбоносно значение!“ („Криза в българо-турските отношения. 1895-1908“. София, Издателство на БАН, 1977, с. 42).
На връщане от Солун Гоце и четата му попадат в турска обсада при село Баница, Серско. Несъмнено турците били предупредени за маршрута на Гоце. На това навежда контекстуалният анализ на публикувани 1992 г. в Скопие „Турски документи за убиството на Гоце Делчев“. Превод, редакциjа и коментар Александар Стоjановски.
През нощта на 3 срещу 4 май турска потеря блокира селото по сигнал, че там нощуват комити. Гоце Делчев решава да изведе четниците от селото, но опитът пропада. Битката край село Баница завършва със смъртта на Гоце Делчев и Димитър Гущанов. Турците изпращат останките на Гоце Делчев и Димитър Гущанов в Сяр, където биват разпознати от местната власт. След това са погребани в общ гроб в село Баница.
През 1906 г. войводите Михаил Чаков и Таската Серски полагат костите на Гоце под светия престол на църквата в с. Баница, където престояват до 1917 г. От изпепеленото на 12 юли 1913 г. от гърците село остава само бойната кула (виж фотоса). Там, близо до нея, е лобното място на Гоце.
Години наред
ПЕРИПЕТИИ ПРЕСЛЕДВАТ КОСТИТЕ НА ГОЦЕ.
В Балканската освободителна война 1912 г. в Баница влиза българската войска, а войводите Михаил Чаков и Таската Серски са в редиците на Македоно-одринското опълчение. Като комендант на Ксанти, Михаил Чаков издейства разрешение от главнокомандващия генерал Михаил Савов сандъчето със съхранените кости на Гоце Делчев да бъде придвижено до град Ксанти на по-сигурно място, където до 1919 г. Чаков е комендант на града.
Клисарят Никола Мутафчиев слага сандъчето с Гоцевите кости в голяма войнишка мешка (торба) и се качва на влака Сяр-Ксанти, пълен с български войници. Вниманието на двама от тях е привлечено от мешката със сандъчето в нея. Помислили, че селянинът от Баница пренася ценности. Единият войник забаламосва клисаря, като го кани на по цигара в коридора, а другият бързо развързва мешката. Напипвайки човешки кости, войникът ужасен отваря прозореца до него и изхвърля торбата навън из равното Серско поле. Връщайки се на мястото си и като не намира своя багаж, дядо Никола се развиква из целия влак. Командирът на войсковата част полк. Семерджиев като разбира от него чии кости се съхраняват в изхвърлената торба, незабавно дърпа ръчната спирачка. Строява войниците отвън и след като емоционално им разказва кой е Гоце Делчев и какво кощунство е извършено с неговата памет, нарежда злосторниците да излязат пред строя. Двамата гузни виновници излизат, разкайват се и посочват приблизително мястото, където е изхвърлена торбата. Колоната войници тръгва обратно по релсите и скоро намират мешката със сандъчето.
Перипетиите с мощите на Гоце не свършват… До 1919 г. дървеното сандъче се съхранява в Ксанти. Когато става ясно, че градът трябва да се предаде на гърците, Михаил Чаков натоварва на файтон съпругата си Костадинка и нейна приятелка, също жена на български офицер, с поръка да пренесат костите на героя в България. Двете жени с ценния багаж потеглят за Пловдив, където семейство Чакови имат къща. По неравния път, осеян с ями от бомби, файтонът се накланя и почти преобръща, а багажът се разпилява. Жените прибират мешката със сандъчето и се прекръстват: “Това е Божи знак, Божия поличба е. Гоце не иска да напусне Македония, защото тя остава пак под чуждо робство”, казва Костадинка на приятелката си.
До май 1923 г. тленните останки на Гоце се съхраняват в една от стаите в дома на Михаил и Костадинка Чакови в Пловдив. След това са пренесени в София и тържествено се полагат за съхранение в току що построения Дом на македонските българи, на ъгъла на улиците „Пиротска“ и „Георг Вашингтон“. През август с.г. тленните останки на Гоце заедно с костите на Георги Раковски за една седмица са изложени на всенародно поклонение в църквата „Света Неделя“, а до 12 август са съхранени на тавана на храма заедно с костите на Георги Раковски. Ако са били оставени там за постоянно, щяло да ги сполети съдбата на костите на Раковски, взривени на 16 април 1925 г. при зловещия комунистически атентат, извършен по заповед на Кремъл.
През Втората световна война в Баница е отслужена панихида и е открит мраморен кръст на мястото, където са погребани Гоце и другарите му до 1906 година. Панихидата е отслужена на 3 май 1943 г. в чест на 40 години от гибелта на героите. Тогава Баница отново е в българското землище. Има запазена снимка от панихидата. На снимката се виждат три от сестрите на Делчев – Руша, Велика и Елена, коленичили до кръста. На мраморния паметник отпред е изписано: “Тук почива Гоце Делчев, легендарният борец за свободата на Македония“, а на гърба на паметника – “В памет на падналите бойци в с. Баница на 4 май 1903 г. за обединението на Македония към майката родина България и за вечен спомен на поколенията: Гоце Делчев от гр. Кукуш, апостол и войвода; Димитър Гущанов от с. Крушово – войвода; Стефан Духов от с. Търлис – четник; Стоян Захариев от с. Баница – революционер; Димитър Палянков от с. Броди – революционер. Заветът им бе – свобода или смърт!“
ПАМЕТНИКЪТ ВАРВАРСКИ Е ВЗРИВЕН ОТ ГЪРЦИТЕ
през злощастната 1946 година.
Домът на Чакови не е последният пристан на Гоцевите мощи. Няколко месеца по-късно (1923 г.) сандъчето е пренесено в канцелариите на дружество „Илинден“, където остава 23 години. До 7 октомври 1946 г. се съхраняват в Македонския дом на ул. „Пиротска” №5, където се пазят в урна от Илинденската организация.
През 1946 г. под натиск на Кремъл и Белград управляващата БКП без уговорки подарява реликвата на сърбокомунистите. Тогава тайно от народа “тече” друго предателство. В отечественофронтовска България освен споменатото СИМВОЛНО предателство (предаването мощите на Гоце) тайно се консумира ДУХОВНО предателство: ликвидиране на Македонския научен институт, чийто архив безвъзмездно е дарен на Скопие.
Предаването костите на Гоце е в контекста на рязката промяна в политиката по македонския въпрос под натиск от Югославия и СССР. Новото комунистическо правителство отговаря положително на искането на създадената в Титова Югославия на антибългарска основа Народна република Македония да предадат костите на Гоце Делчев. И след 1990 г., когато РМакедония стана формално независима, ред сърбомански наследници – цървенковци, груевци, заевци, мицкосци – щафетно използват Гоце Делчев като ключов символ на силово (цезарово сечение) родената “македонска нация”.
В продължение на няколко дни саркофагът с тленните останки на Гоце е поставен на лафет, преминава
ЗА ПОСЛЕДЕН ПЪТ ПРЕЗ ПИРИНСКИЯ КРАЙ,
където той е бродил с четата. Стотици хора се тълпят по пътя му през Дупница, Горна Джумая (дн. Благоевград), Петрич и Струмица, докато стигне в Скопие. Най-трогателна била гледката в Симитли, където стотици бежанци от родния на Гоце Кукуш, изпепелен 1913 г. от гърците, са налягали с плач покрай преминаващия лафет, сбогувайки се завинаги със своя именит земляк и герой.
След Деветосептемврийския преврат от 1944 година, когато София рязко сменя политиката по македонския въпрос под натиска на ФНР Югославия и Кремъл, БРП (к) предава костите на Гоце Делчев на Скопие.
Нищо че първоначално партийният бос Лазар Колишевски обявява Гоце Делчев за „ЕДИН БЪЛГАРИН БЕЗ ЗНАЧЕНИЕ за освободителните борби“, костите са приети в НР Македония и са препогребани в каменен саркофаг в църквата “Свети Спас”, където са и днес”.
КАК ТОЧНО СТАВА ПРЕДАВАНЕТО КОСТИТЕ
на Гоце Делчев на Скопие?
Димитър Иванов (БГНЕС, 29.04.2023): “В навечерието на 120-годишнината (2023 г.) от гибелта на Гоце Делчев, при обработката на фонда на „Българска фотография“, Евгений Еков открива 51 уникални негативи, които съдържат снимки от пренасянето на костите на Гоце Делчев от София в Скопие на 7 и 8 октомври 1946 г. Тези негативи са останали в архивите, без да бъдат показани по политически причини през първите 45 години след 9 септември 1944 г. Впоследствие заради нехайство биват оставени в архив още 32 години. Тези негативи са уникални дотолкова, доколкото това събитие досега е представяно само от две снимки във вестниците и от спомените на участниците, които също са показани в тяхното „величие” както от българска, така и от югославска страна. Откритието разгръща нова страница от историята за Гоце Делчев. Също така са изобличени лицата, които предоставят тленните му останки на Скопие.
Инициативата за предаването на костите на Гоце Делчев идва от македонска страна с подкрепата на Коминформбюро (наследник на Коминтерна) и СССР. Силна „мотивация“ за управляващите в София да предприемат тази стъпка изиграва присъствието на 150 хилядна съветска окупационна армия, която се установява в България на 5 септември 1944 г.
От българска страна активно се включва видният деец на БРП (комунисти) и същевременно председател на Илинденската организация в България – Стефан Аврамов от Чирпан, който още през октомври 1944 година излага идеята за пренасянето на костите. Минават цели две години преди ръководителите на София и Скопие да се разберат и да се стигне до датите 7-8 октомври 1946 г. Стефан Аврамов се опитва да склони близките, главно сестрите на Гоце Делчев, да се съгласят костите на героя да бъдат пренесени. В крайна сметка, в резултат на голям натиск, включително и от страна на управляващите начело с Кимон Георгиев и Вълко Червенков, самият той родом от Македония и зет на друг известен българин с македонски произход – Георги Димитров, се стига до решението тленните останки да бъдат предадени.
Основните лица са запечатани върху негативите, които представят „тържеството”, както е кръстено тогава пренасянето. То започва от Македонския дом на ул. „Пиротска” №5, преминава през централната ул. „Търговска”, която днес не съществува и на нейно място е бил издигнат Партийният дом.
На дигиталните копия освен Стефан Аврамов и Христо Калайджиев, присъстват още Кирил Петрушев – министър на труда в НР Македония, който е ръководител на делегацията; посланик Никола Ковачевич – българин от днешна Северна Македония, преименувал се от Ковачев; ген. Кирил Михайловски-Груица, един от набързо произведените от диктатора Тито генерали; Диме Бояновски-Дизе – министър на търговията и бивш бръснар от Прилеп; Лазар Танев, председател на Народния фронт в Скопие и други [еничари].
В Народния театър, където се състои „тържеството”, в ложата до македонските гости са министър-председателят Кимон Георгиев и министърът на информацията Димо Казасов. Речта за делото на Гоце Делчев се прочита от един обикновен тогава учен, но бъдещ академик Тодор Павлов. Сред участниците е Лика Чопова-Юрукова, племенница на Гоце Делчев. На церемонията присъства и председателката на Антифашистката федерация на жените в НР Македония – Вера Ацева.
„Това е
ГЛУТНИЦАТА ОТ БЪЛГАРСКИ И МАКЕДОНСКИ ПРЕДАТЕЛИ
– резюмира Евгений Еков – всички с общ корен български произход, които извършват предателството на костите на Гоце Делчев от София в Скопие в началото на октомври”.
След това ковчегът с костите заминава за НР Македония: минава през Дупница, Горна Джумая, Свети Врач, Петрич, от там влиза през Струмица, Велес, Щип и на 11 октомври 1946 г. саркофагът е положен в каменната крипта, където се намира и до днес.
Освен негативите е открит и документ. Става дума за придружително писмо на ръководителя на делегацията за пренасянето на костите Кирил Петрушев, което е изпратено до владата /правителството – бел. ред./ на НР Македония. Той приложено изпраща Протокол №37 от 7 октомври 1946 г. за приемо-предаване на тленните останки, за да бъде запазен в архивите на правителството.
„Самият протокол съдържа имената на националните предатели. От македонска страна – Кирил Петрушев, Диме Бояновски и Лазар Танев. От българска страна са споменатият вече Стефан Аврамов – като председател на Акционния комитет за пренасяне на костите; подпредседателят на същия комитет – известният македонист от Пиринския край Михаил Сматракалев; секретарят Георги Абаджиев; членове Христо Миладинов, Радой Спасов, Петър (Пецо) Трайков – известен терорист на сръбска служба, Лика Чопова Юрукова. По-позорен документ, уличаващ ги в престъпление спрямо българската национална история и памет, не може да има. Отдолу са и подписите и на македонските, и на българските национални предатели”.
Отправеното 2019 г. провокационно предложение за общо честване /на 7 октомври – предаването на Гоцевите мощи/ не бе случайно. По някакъв начин е свързано с безплодната работа на излишната смесена българо-македонска комисия, от години зациклила около казуса “Гоце Делчев”:
КАКЪВ Е ГОЦЕ – БЪЛГАРИН ИЛИ МАКЕДОНЕЦ?!
Тогава известният македонски журналист от Прилеп Владимир Перев отправи открито писмо до шефа на комисията проф. д-р Ангел Димитров, първият ни посланик в Скопие след промяната.
„Изненадан съм от бездействието и стерилността в работата й, но най-много съм изненадан от липсата на информация за работата на тази „проблематична научно-идеологическа, но и политическа“ институция, както я наричат някои македонски журналисти. Някои от нас изпитват чувство на сериозна загриженост от позициите на македонските членове на комисията, че Гоце Делчев е „българин“, колкото и „македонец“, че цар Самуил „не е имал национално съзнание“, затова царството му е колкото българско, толкова и македонско, и подобни някакви недомислици, каквито няма и в букварите на малките деца. Какво прави Вашата комисия, къде сте, има ли „светлина в края на тунела“, или пак си оставаме в задънената улица на македонското сърбоманство и българското русофилство… дали още смятаме да се съобразяваме с политическите и разузнавателните интереси на „Големия брат“?!“
На едно от заседанията (9 април 2022 г.), по повод идеята за взаимно честване на цар Самуил, с половин уста се споделя, че „скопските историчари” скланяли на мъглява формула за някакво без значение „царство по негово време“. Някой си Петар Тодоров, член на комисията от северномакедонска страна, директно споделя, че няма да трансформират учебниците си. А там написа, че страната на Самуил си е „македонско царство”!
Не знам как реагират учените в такива моменти, виждам, че реакцията Ви е слаба и неадекватна, и
СЕЩАМ СЕ ЗА ЕДНА МАЛКА ИСТОРИЯ,
за това как обикновените, не толкова образовани хора реагират в подобни ситуации.
Някъде през пролетта на 2005 година аз и тогава вече бившият председател на МПО (Македонската патриотична организация в САЩ и Канада) Георги Лебамов заминахме на няколкодневна обиколка из Костурския край, откъдето е семейството на Лебамов. Георги Лебамов е човек от американския елит, сътрудник на полковник Донован (директор на Американската агенция за външно разузнаване, назначен на 11 юли 1941 г. от президента Рузвелт – бел. ред.) и личен приятел на Роналд Рейгън и Буш-баща. Той много държеше, може би за последен път, да посети гробищата в с. Вишени и в с. Блаца Българска, където са погребани неговите дядо и баба както по бащина, така и по майчина линия, борци от Илинденско-Преображенското въстание и негови жертви. На връщане, на ГКПП-Евзони, гръцкият полицай взе документите ни, отиде в полицейския пункт и след около 20 минути се върна заедно с добре възпитан цивилен, явно агент на гръцката ДС. Цивилният държеше документите ни и започна на английски, с учтив тон:
– Извинете, но вие двамата сте много интересни пътници. Единият има американски паспорт, а другият (гледайки мен) пътува с български паспорт. На едния баща му се казва Аргир (на Лебамов) а на другия – Хараламби… обаче и на двамата майките имат едно и също име – Елена… как обяснявате това нещо?
Останах изненадан, че гръцкият полицай знае имената на майките ни, затова мълчах, но Лебамов се обади:
– Това с имената на майките е съвпадение, аз и Владо сме стари приятели и отиваме да посетим родните места на моите предци.
– Аха – рече полицаят – значи сте грък.
Лебамов го погледна и студено му каза:
– Не, аз съм роден в Америка, аз съм американец.
– Да – отговори полицаят, – но Вашият баща Аргир е от тук, значи той е бил грък.
– Не – студено му отговори Лебамов – моят баща беше турчин.
Полицаят с ужасен поглед, пълен с неверие, изгледа Лебамов, после въпросително погледна и мен, а накрая Лебамов все така спокойно продължи:
– Знаете ли, баща ми отишъл в Америка, когато е бил на 15 години, в далечната 1905 година. Тогава това е било част от Турската империя и неговият паспорт е бил турски, той е бил дете без родители, носел е името Аргирис Султанис, поданик на султана, значи е бил турчин.
Полицят ядосано махна с ръка, върна ни паспортите и даде знак да се вдигне бариерата на границата. След това в продължение на много дни слушах размишленията на Лебамов за проклятието на името, документите, властта и парещото желание да има своята националност в една свободна страна като Америка. Между другото Аргир Лебамов беше един от основателите на МПО и твърд българин, до последния си дъх привърженик на Тодор Александров и Иван Михайлов.
Сега, когато слушам изявленията на македонските членове на общата комисия и когато „чувам“ мълчанието на българската страна, оставам с впечатлението, че нещата може да се проблематизират на по-високо ниво. Питам се, ако гръцката страна извади кръщелните на Никола и Султана (родителите на Гоце), кръстени в патриаршеската църква, и каже, че според това и Гоце Делчев е грък… Напълно вероятно е из турските тефтери и архиви да се намерят документи, че и самият Гоце Делчев, след като е пътувал с турски документи, е бил… турчин… Дали и тогава ще мълчите, дали и тогава академичният мир и миролюбивост ще бъдат позиция за действията на Вашата комисия?”.
Оттогава нищо не се е променило. Докога? Докато съществува „удобната“ за неудобната истина смесена комисия!
В социалната мрежа Иван Иванов бе прав, когато писа: „Навремето български войници му изкопаха костите от гробището на село Баница! По-добре да бяха ги оставили там, та да няма с какво да се направи сделката в Блед за 25 милиона долара, дължими като репарации на Титова Югославия! Толкова струваха българите в днешна РСМ за Георги Димитров!
НЕОБХОДИМО ДОПЪЛНЕНИЕ
През 1987 г. в Благоевград е завършен мемориалът на рода на Гоце Делчев. Той се намира в двора на черквата „Въведение Богородично“. На 4 март 1990 г. там тържествено са препогребани костите на бащата на Гоце Делчев – Никола Делчев (починал през 1920 г.), в знак на признателност към Делчевия род.
Войводата Михаил Чаков разказва…
Спомените на войводата Михаил Чаков, участник в сражението на 4 май 1903 г. в с. Баница, Серско, където е убит Гоце Делчев, са публикувани в „Илюстрация Илиндень“ – София, 1933 г., в книжка 6. Това е илюстровано списание на македонската емиграция в България преди Втората световна война. Ето избрани откъси, посветени на сагата с мощите на Гоце Делчев…
“В началото на м[есец] априлий 1906 год. бех вече в селото Горно Броди (Серско), а Таската [Серски], който се движеше по полските села, предупреден за пристигането ми, дойде с другарите си в Броди.
Срещу 23, априлий с.г., Гергьовден, стигнахме в с. Баница. Точно след три години от смъртта на Гоце. И след едно съвещание с Таската, взехме решение да разкопаем гроба на Гоце и Гощанов и приберем костите им. Гробът беше в една ливада до самото село, на едно разстояние около десетина минути, до кулата (виж фотоса) на шосето Серес-Неврокоп [дн. Гоце Делчев], в която стоят около двадесетина души жандарми.
Предвид на това, решихме разкопаването на гроба да стане нощно време, като за целта се взеха всички предохранителни и предпазни мерки. За щастие разкопаването и прибирането на костите става без да узнаят стражарите, въпреки обстоятелството, че нощта бе лунна и ясна.
Срещу Георгьовден 1906 година смятахме да разкопаем гроба, където бяха заровени двамата – Делчев и Димитър Гощанов от селяните в Баница, и които знаеха как са сложени в гроба… На 22 април вечерта започнахме разкопаването, което за щастие остана незабелязано от турците. Щом разровихме гроба и стигнахме до труповете, Димитър Гощанов, който беше сложен вляво от Делчев, се беше окончателно разложил. Прибрахме костите му отделно в един чувал и ги предадохме на чича му, когото бяхме извикали от село Крушево, Демирхисарско.
За голямо наше учудване, обаче, щом разкопахме гроба и стигнахме до костите, гръдният кош на Гоце бе недоразложен, за което се видяхме принудени да приберем черепа и краищата, като гръдния кош ги оставихме да се доразложат. Гощанов беше по-слабичък, та се беше разложил окончателно. Неговите кости ги предадохме на чича му, когото бехме извикали от Крушево специално за тая цел.
С прибраните от Гоце кости влезнахме в селото, в къщата на дедо Никола Мутафчиев, клисар на църквата. Сварих един голям котел с вода и, след като омихме добре костите, пред вид на това, че не разполагахме с никакви дезинфекционни средства, в един съд потопих костите в спирт.
След три дена изкарах ги от спирта, грижливо ги прибрах в една нова бохчичка и ги предадох на дедо Никола.
Вечерта, преди да напуснем селото, извиках настрана дедо Никола и, между чеитри очи, казах му следното: “Дедо Никола, ще направих едно сандъче, ще прибереш костите в него, и когато спи Господ, през нощта, ще ги пренесеш и ще ги оставиш под светия престол в олтара на църквата. Змия езика ще ти изяде, ако освен теб друг узнае, че това са костите на Гоце Делчев…”.
Дедо Никола запази тая тайна гробно, без да я повери никому. В 1908 год. дедо Никола една нощ самичък отишъл, разкопал наново гроба, прибрал останалите кости от гръдния кош, като по същия начин ги измил, потопил в спирт и ги поставил в сандъчето при другите. В черквата, под светия престол, костите стояха до 1917 год.
Разболях се аз на 25 октомври 1917 година бех уволнен от Пловдивската болница и се завърнах в Ксанти, където се бех преселил след реокупацията.
През ноемврий-декемврий канонадата от топовните гърмежи при Серския фронт се слушаше чак в Ксанти. Мина ми мисълта, че англо-френският фронт при един силен напор, може би да принудат нашите да отстъпят тези места, а заедно с това и костите на Гоце да загубим завинаги. Замислих как да ги прибера.
Дедо Никола Мутафчиев през 1913 год. се беше преселил в с. Коюнкьой, на половин час от Ксанти. Извиках го един ден в Ксанти и му предложих следното: „Дедо Никола бе, направи един бабаитлък, иди до селото Баница, хем да си видиш селото и да прибереш костите. Дедо Никола ми отговори: „С удоволствие г-н Чаков бих отишъл, но ще ми трябва открит лист. – Лесна работа” – отговорих аз.
Дедо Никола замина, стигна в селото и, както беше оставил сандъчето с костите, така и го намерил.
Селото Баница горя три пъти. И самата черква изгоря, но само олтарчето, по чудо, се запазило заедно с костите на Гоце. Дедо Никола прибира сандъчето в едно чувалче и през Серес и гара Тополяне пристигна в Ксанти и дойде направо вкъщи, като ми разправи какво е патил по пътя.
Направих ново сандъче, поставих костите в него и до 1923 год. ги пазих в къщи при иконата, като едно кандилце денонощно гореше.
През 1919 год. по силата на обстоятелствата трябваше да напусна Ксанти и най-напред експедирах сандъчето с костите в Пловдив с балдъзата ми Василка Д. Банкова.
В 1923 год. се образува македонския филм и костите се изнесоха от квартирата ми на ул. Владайска № 20 тържествено. Шествието се отправи за гробищата, където положихме венци на гробовете на Пею Яворов, Борис Сарафов, Гарванов и др.
По пътя за гробищата, точно при площад „Македония“, настигна ме Иван Михайлов и ми предаде следното писмо от Тодор Александров, като ми каза: „Бай Михале, от името на г-н Александров, моля те, приемете настоящето благодарствено писмо“.
НИКОЛА СТОЯНОВ
