Убедена съм, че се е родил политикът, който ще въздигне България, няма да мисли за банковата си сметка, и утрешните майки и бащи ще кръщават децата си на негово име
Здравка Евтимова е писател и преводач с няколко романа и безброй разкази – световнопризнати – зад гърба си. Нейни книги имат английски, американски, холандски, гръцки, италиански и дори китайски издания. Евтимова сама превежда творбите си на английски. Последният сборник на родената в Перник писателка „Луничави разкази“ съдържа 20 истории – „мехлем за отворени рани“, пътеводител към радостта, за който тя самата разказва в интервюто за читателите пред в. „Черноморски фар“.
– Как се зараждат историите, които изливате на белия лист? Или как сяда да пише Здравка Евтимова?
– Може би някоя чута фраза, човешко лице. Тъй като пътувам често с нощните влакове във втора класа, то всеки пътник е разказ – изражението на лицето му е разказ. Историите се раждат, когато съм потисната или тъжна, или съм почувствала обида. Начинът да се освободя от напрежението и тъгата е да напиша нещо. Той просто се случва. Разказът за мен е посока, в която човек излиза от болката. Подадена ръка към онзи, който е слаб и не може да се пребори сам с неправдата, не може да се изправи без чужда помощ. Представете си млада фиданка, която може да се прекърши от вятъра. Винаги възприемам разказа като един кол, забит до младата фиданка, към която дръвчето се привързва, за да оцелее. Това е разбирането ми. Разказът идва, когато в живота има бурен вятър, когато някой изпитва болка – от една страна той те подкрепя да разрежеш раната и да излезе лошото, гнойта. От друга – разказът е мехлем, за да зарасне раната. Така че всеки белег, останал у човека, било то по кожата му, по тялото му или в неговия дух – всичко това означава: аз оцелях.
– Кога идва краят на една история?
– Обикновено имам изключително малко време, пътувайки. Или като работя, днес имам два часа. Като изтекат двата часа, разказът сам усеща, че ти нямаш повече време за него. И той свършва. Това е хубаво на късата форма, че тя е живот, в нея живеят хора. И както животът не свършва, така и разказът не свършва. Може да сложиш последната точка във всеки един момент, а животът след това да продължи. Истинският разказ е точно това, той продължава в съзнанието на човека, който го е прочел.
– Как се роди идеята за сборника Ви „Луничави разкази“, имат ли прототипи героите между кориците?
– Заглавието на сборника„Луничави разкази“ е измислено от моя редактор Красимир Лозанов. Аз нямам способност да създавам добри заглавия. Има две посоки, два основни поддържащи камъка в този сборник. От една страна, историите за отровителките в селата по горното течение на р. Струма – там живеят луничави жени, когато в семейството дойде Луничава, се радват, защото тя или ашладисва много добре дръвчета, или умее да прави извлек, който не е отровен, а целебен за мъжете. В Перник – една бедна земя, много постна, мъжете изкарвали прехраната си в мините. Слизали на 30 м под земята, по тясна ръждясала метална стълба. Аз съм се спускала по такава конструкция, чувството е, че се спускаш към подземия свят, едва ли не в преизподнята. Работят там по 10-12-14 часа, за да си спечелят парите, защото не е имало с какво друго да се препитават. Прибира се мъжът вкъщи и на кого да излее гнева си, цялото недоволство от съсипания му живот – вдига юмрук над жена си. Но в Перник е характерно, че няма малтретирана или унижавана жена. Защото именно тези луничави жени, способни да правят извлек, са ключът към отговора. Прави се в продължение на три месеца. Няма мирис, няма вкус, но когато се капне в ракията – човек, който може да ви вдигне на мускули, остава безсилен, не може да вдигне и палеца от масата – толкова е силна тази отвара. И жената, която е бита, когато мъжката сила на съпруга й отслабне, тя му показва шишенцето с извлека с думите: „Друг път, когато вдигнеш пестника си над мен, ще се събудиш умрял“. И затова в моя град някога не е имало малтретирани жени.
Втората посока е щастливата, радостната, защото са ме търсили приятели, познати и са ми казвали: „Напиши ми един щастлив разказ, дано свърши този невървой“. В Перник невървой означава период, в който не ти върви, когато те преследват все лоши обстоятелства. И аз съм направила такива разкази в тази книга. Засега са ме разкрили само трима човека. Най-хубавото нещо в последната ми книга са точно щастливите разкази. Преди няколко дни ме среща едно момиче и ми казва: „Напиши ми един щастлив разказ, за да ям каквото искам и да не напълнявам“. Още не съм го измислила. Той, разказът, е като глада – идва и трябва да направиш нещо. И понеже вече се трупат капчиците на онова специфично чувство на дефицит в стомаха и наближава времето да го напиша, не остана много да разберем дали ще яде всичко, без да напълнява, и дали ще бъде много здрава.
– От какво ги е страх хората днес?
– От едно-единствено нещо – от заболяване. Когато имаме добро здраве – всичко се разрешава. Нещастието се смалява, територията на болката намалява.
– Защо се раждат все повече вълци единаци и какво е онова, което ни прави истински хора?
– Аз смятам, че да бъдеш вълк единак е абсолютно и задължително условие в живота ни. Когато човек остане сам, не очаква помощ отникъде, по някакъв неведом начин в него се ражда съпротивителна сила. Казва си: „Аз съм сам, не могат да ме мачкат“. За мен да бъдеш вълк единак е необходимо условие за всеки човек. Но колкото по-къс е този период на самота, толкова по-бързо човек ще поеме в посоката на радостта. Но е необходимо да бъде в известен период от време вълк единак, да чуе гласа си във вой, а след това да го чуе преливащ от радост. Трябва да осъзнае силата на самотата на воя. Тогава този човек доброволно ще се превърне от вълк в човек – убедена съм в това. Горко на онзи, който не е минал през фазата. Когато срещнеш един човек, е важно да не усетиш завист. Какво казва великият поет Руми: „Какво е завистта? Липса на разбиране на силните качества на човека срещу теб“. За да бъдеш истински, трябва да видиш силната страна на човека срещу теб. Това е първото условие, второто – да стъпиш върху силните страни на своя характер. Всеки индивид е сплав и от злоба, и от завист, но и от стремеж към добро и доброта. Винаги ги има мрачните страни у всеки един от нас. Ставаш истински човек, когато заложиш на силното, например в умението да лекуваш, да подадеш ръка на този, който чувстваш, че е скършен, за да го изправиш. Тогава знаеш, че го можеш и че няма сила на света, която ще ти замаже очите. Истинският човек е този, който казва: „Никой не може да ме сложи в килия, и да го направи, ще е временно – защото съм учил и знам как да се измъкна. Само той – истинският – знае да не се подмазва, да не доносничи, да не е предател. Първата стъпка да станеш такъв е да видиш силната страна на човека срещу теб и си да кажеш – и аз го мога, и аз имам такава силна страна.
– Коя е чумата на нашето съвремие, има ли лек за всичко това?
– Чумата на нашето съвремие е възможността майките да не се радват на синове и внуци, а да ги посрещат в ковчези. С други думи – войната. Видно е днес в какви мъчителни времена живее човечеството. Но като се обърна назад към древността, винаги е имало разрушителни, смазващи войни, които са заплашвали да сложат край на човешкия род. Не бих могла да кажа какъв е лекът за тази чума. Може би лекарството е стремежът на всеки един човек да се радва на децата си. Да положи всички усилия да ги превърне в истински хора. Трябва наред с образованията, които притежава, да съумее да види болката на другия, силната му страна и желанието да стесни територията на болката. Било то физическа или болка на нашия дух. Според мен това е първата стъпка за овладяване на отровата и разрушителната сила на войната.
– Сменям направлението на разговора ни. Какво е мнението Ви за политическата обстановка в страната?
– Ако съм политик днес, аз бих се срамувала от притежанието на огромна банкова сметка. Има една поговорка – арабска: „Катафалката няма багажник“ – не можеш да занесеш петте къщи, десетте яхти и автопарка от скъпи автомобили. Можеш да занесеш единствено онова, което си построил за другите. Аз бих довършила магистралата София – Варна, бих направила пътища до всеки един град, за да се развиват и най-недостъпните точки. Бих направила така, че българите да не отиват да учат в чужбина. Защото знаем, че българският талант и гений е доказал своята мощ – първият компютър е създаден от българин. Венцислав Вълев – млад български физик – в Швейцария е. Друг, който е 37-годишен, а за него вече се говори, че е следващият носител на Нобелова награда. Българският гений ще направи нещо повече за България. Убедена съм, че въпреки тежките условия, се е родил политикът, който ще въздигне България. Няма да мисли толкова за банковата си сметка, няма да мисли как да открадне по някаква схема. Има такъв човек – вярвайте – и утрешните майки и бащи ще кръщават децата си на неговото име. Откраднатото е мъртво – рано или късно, то ще изсипе отровата си върху поколението на крадеца – не искам да съм лош пророк, но така ги виждам нещата. Кражбата и мошеничеството носи нещо отвратително по пътя си. Ако не засегне теб, ще засегне близък на теб.
– Замисляли ли сте се да влезете в политиката – убедена съм че ще превърнете всяка партия в първа политическа сила? А и може да ви се наложи да го приемете като втора национална кауза след писането, имайки предвид дълбоката политическа криза, в която е изпаднала страната ни.
– Нямам политически талант и нюх. Има много подготвени хора. За да можеш да направиш нещо наистина силно, се изискват години наред подготовка и работа. Изисква се много високо умение да казваш истината на хората по такъв начин, че да не ги обидиш. От всички качества, които изброих, аз притежавам последното. Да кажа истината по такъв начин, че човекът да не почувства болка, с истината ще му подскажа как да избегне заплахата в живота си. Само това мога. Всички останали качества на политика ми липсват. Чувствам се напълно неспособна да вляза в политиката. И няма да вляза!
– За семейството – трудно ли се живее с Вас?
– И аз като повечето жени работя много. Ставам в 6 ч. Продължавам до полунощ. Но такава е съдбата на повечето ми приятелки жени, които познавам. В Перник голям процент от хората работят в София, пътуват с автобус или влак до там, 35 000 човека ежедневно пътуваме. Градовете ни са се слели. Шегуваме се, че София е индустриалната зона на Перник. Разбира се, когато софиянец дойде при нас, казваме – ето един провинциалист дойде. В кръвта на всяка една българска жена семейството винаги е заемало централно място, без къщата, без децата, без мъжа, който ни ядосва непрекъснато, но без него не можем да живеем – не си струва да съществуваш и мислиш за утре.
– Критикуват ли Ви, или ви напътстват най-близките?
– Мъжът ми е написал 10 правила, всяко с подправила. Закачил ги е на стената вкъщи. Винаги ги спазвам – у дома!
– На какво искате да научите внуците си?
– Първото, на което държа, е да бъдат здрави и те, и всички хора около мен. Искам да ги науча да могат да учат непрекъснато и да натрупват умения. Човекът, който знае и умее, никога не може да бъде воден за носа. Искам да бъдат хора, които не раболепничат, не доносничат, не са предатели.
– Как се държите с приятелите? А с враговете?
– С приятелите пием кафе, гледам им – много ни е хубаво, казала съм, че само в петък познавам, и те го чакат този ден. Аз всъщност не гледам на кафе, измислям си весели предсказания. А врагове защо да имам? Не съм богат човек. Нямам огромна банкова сметка, работя дълги часове. Аз дори съм си забравяла апартамента отключен, живеем на 5-ия етаж в една панелка в Перник. Веднъж бяха влизали, имаме много книги, не бяха си взели нито една. Враговете – ако имам такива – да са ми живи и здрави и по-добре да ми станат приятели.
Когато мислиш за езеро
„От лош човек хубаво не очаквай – казваше баба й Ласка, която бе живяла 64 години и още продължаваше да живее, но беше избягала от семейството. – Не искам да тежа на никого”, беше споменала тя по този въпрос.
Къде беше хлътнала – някъде на север – в селце отвъд Каварна, или на юг – в още по-затънтено селище в полите на Странджа? Нищо подобно – беше си останала в гарсониерата, но твърдеше, че там се чувства защитена от безотговорните си близки. Бащата на Преспа не потърси старата, понеже тъкмо беше потънал в нова любов, или поне така твърдеше. Преспа имаше две братовчедки, но не ги познаваше – баща й не държеше членовете на семейството му да поддържат каквито и да било отношения с хора от кръвната група на съпругата му. Били непоносими.
Понякога, без никакъв повод, баща й пращаше 50 лева по Еконт с бележка „Почерпи някое момче. Ти си най-самотното от децата ми“. Той имаше само едно дете, Преспа, но често приказваше за въображаеми дъщери, които бе кръстил със странни имена. Нейното например, Преспа, идвало от мечтание за лято, което си бе чиста измислица. Баща й беше цар на лъжите, съшити с бели конци.
„Ако беше момче, може би щях да остана при майка ти” – бе признал баща й. Ето защо си беше отишъл, но се връщаше пак и пак. Майка й беше художничка, пътуваше къде ли не по света, затова баба Ласка се грижеше за Преспа.
„Що за име, аз котката си няма да обидя с такова“, твърдеше старата, затова наричаше момичето Люба. „Защо, бабо?“ – беше я попитала Преспа. „Защото, който се казва Люба, дори да не ще, винаги му върви. Люба и добрият късмет се обичат. Все вървят заедно“.
Когато я питаха как се казва, тя отвръщаше: Преспа. Баба й не се сърдеше. Тя не се сърдеше никога, само лицето й помръкваше. Преспа забелязваше потъмнялото лице на Ласка: „По-добре да правя лицата на хората светли. Мога го”. „Да, можеш”, увери я баба Ласка.
Когато получеше от баща си 50 лева без повод, Преспа излизаше на разходка в центъра на Перник. Избираше часа на най-голямата жега, когато асфалтът се люлееше, превърнал се в тесто върху пътя, готов да го напусне и никога повече да не бъде в услуга на недоволни автомобили и вбесени шофьори.
Преспа избираше някое момче – съвсем непознато. Вярваше, че момчето, което не се е скрило на сянка от размазващото слънце, притежава характер и издръжливост. „Здравейте – казваше тя на непознатия. – Мога ли да ви почерпя чаша бира?”.
Ако момчето отвърнеше „може“, Преспа не продължаваше разговора, плащаше и си тръгваше веднага, сякаш не го беше започвала. Не харесваше хора, които пият бира, защото баща й пиеше. Поради същата причина не черпеше никога момче в къси панталони.
„Да, моля, почерпете ме, но предпочитам капучино” – само един младеж беше реагирал така, не носеше къси панталони в жегата и Преспа си помисли „Това е моят човек“.
„Ти добър ли си?” – попита тя. Непознатият я погледна много странно, но обикновено хората гледаха Преспа странно – когато едно момиче пораства с баба си и е прочело библиотеката й, едва ли е съвсем като другите момичета.
„Ти си най-самотното от децата ми” – беше казал десет пъти баща й. Според Преспа „самотен“ означаваше щастлив. Беше й хубаво с книгите и хората, които живееха в страниците им, беше страхотно да готвят с баба й Ласка и да рисуват заедно. Баба й рисуваше с молив всичко, което видеше, и го оставяше да диша върху лист от карирана тетрадка върху стените на гарсониерата или просто в сандъчето с пясък, което за баба й Ласка беше лист от блок за рисуване. „Така е най-евтино”, усмихваше се баба й и заличаваше с ръка прекрасната си рисунка. Като беше малка, Преспа плачеше, защото обичаш всяка черта, оставена от пръстите на баба й върху пясъка, но баба Ласка я научи: „Махни нещо, за да направиш място за друго, още по хубаво“.
Младежът не й беше отговорил дали е добър и тя повтори въпроса си: „Добър човек ли си?”
Непознатият, поръчал капучино и минерална вода, отрече: „Не съм”.
Преспа се изправи светкавично, не каза нито сричка повече и напусна кафенето – то беше малко, но любимото й в жегата, защото там идваха издръжливи хора, такива, които обикновено нямаха много пари.
– Защо си тръгна? – извика след нея човекът. Преспа отвърна през рамо:
– От лош човек добро не очаквай.
– Не съм лош – възрази момчето и закрачи след Преспа. – Таксиметров шофьор съм. Блъскам цял ден. Плащам си образованието. Чакай. Слушай – от добрия всеки скубе, одира го до кост. Той пак дава. Богатият джоб ти хвърля парите като на куче и те прави куче. Затова не съм добър.
– Аз търся добър.
Принципът й беше да не разговаря с недобри хора, мълчеше цяла седмица, но сега какво й стана – и тя не знаеше какво. Баба й Ласка беше казала: „Момиче, като си тръгнеш, не се обръщай назад. Всяко обръщане назад е нож. Тебе срязва. Краката ти отмаляват”. Но сега краката на Преспа въобще не отмаляха.
– Баща ми ме обвинява, че съм самотна. Дава ми 50 лева да почерпя някое момче. Надява се, че така ще намеря някого, но аз не намерих.
– Защо не намериш мене? – попита човекът. Той се тътреше след нея по асфалта, мечтаещ с цялото си асфалтово сърце да напусне пътя, върху който го бяха лепнали.
Едва тогава Преспа се обърна и внимателно разгледа лицето на непознатия. По-скоро брадясала черга, не образ, кафеникава коса – като утайката на току-що изпито кафе, даже още по-зле, Преспа не обичаше кафе и баща й се бе усъмнил дали е нормална въобще.
– Ти приличаш на кафена чаша. Неизмита – каза тя. – Аз съм пестелива. Казвам пестелива, за да не кажа стисната.
– Аз напротив – заговори утайката от кафето. – Парите не обичат банковата ми карта. Ще е добре, ако се обединим.
Този е слънчасал, реши Преспа. Баща й също се държеше като слънчасал, както и художничката, майка й – всъщност майка й се трогваше от изречения: „Мамо, подарявам ти 50 лева, защото не успях да почерпя никого с парите на баща ми“. Картините на майка й най-често приличаха на паяци и Преспа се чудеше кой е луд да дава пари за тях. Майка й просто хабеше боите, но беше много красива и разни дядковци купуваха паяците й с охота. Да си красив е вредно – мислиш си, че рисуваш, а раждаш паяци – мислеше си Преспа. Даваше 50 лева на майка си, която се разплакваше от умиление или от отчаяние, че никой не я обича. Поради което Преспа бе решила, че любовта също е вредна – дали я има, или я няма, все те тласка към сълзи. Друго нещо беше сандъчето с пясък, където рисуваше баба й.
– Времето е тежко – въздъхна утайката на кафето. – Нямам пари. Макар че съм лош, не си тръгвай, защото ми харесва как гледаш – доста завеяно, значи няма да забележиш лекето на тениската ми.
– Да чакаш добро от лошия, значи да издоиш от комар мляко – изтъкна Преспа. – Чао.
– Не бързай де. Ето, днес спечелих сто лева. Аз ще те почерпя. Спести парите на баща ти нали. Нали каза, че си стисната?
Изведнъж плисна дъжд. Капките се опържиха върху пламналия асфалт.
– Как се казваш? – попита я непознатият. Погледът му беше толкова кафяв, че сигурно очите му ухаеха на кафене, тези съвсем обновени светлокафяви очи.
– Преспа – отвърна тя.
Беше поискала от майка си пари назаем, за да отидат със старата Ласка в Каварна. Там нямаше навалица и двете плуваха от Бабешки плаж до кея на Мидената фабрика. Беше страхотно – щастието за Преспа живееше на тясното плажче, където двете рисуваха заедно – половината от лицето рисуваше Преспа, другата половина – старата Ласка. Бяха много щастливи двете.
„С твоята тъпа филология трудно ще намериш работа“ – беше предрекъл баща й. „С тази страхотна филология ще живееш в сърцето на радостта“ – твърдеше баба й.
– Няма да дам стотинка да ходиш с кукувицата на море – заяви майка й. – Така грозно е възпитала сина си… разбираш го и ти, нали? Баща ти подхвърля петдесет лева веднъж на триста години и ти втълпява, че си самотна.
– Но аз съм самотна, мамо – потвърди Преспа. – И съм много щастлива от това.
– Аз въобще не съм самотен – каза светлокафявият поглед. – Значи можем да се обединим. Имам ли пари – следвам маркетинг. Когато нямам – не следвам маркетинг. Хора се тълпят около мене.
– Баба ми ме е кръстила Люба. Който се казва Люба, ще-не ще, е щастлив – въздъхна Преспа. Непознатият изтърси:
– Защо не ми купиш още една вода? Много ми харесва, че си самотна. Това е шанс за мене. Хайде от мене да мине, ще бъда добър за половин час.
Но Преспа вече беше тръгнала. Небето изневиделица изсипа облаците и дъжд в очите й. Майка й, така хубава и дълбоко заблудена, че паяците, които рисува, са шедьоври, не можеше да се влюби. Тъжеше, макар че бе забогатяла – някакъв дядка от Брюж бе откупил всичките й картини, без дори да е стъпил на изложбата. Какво ли щеше да прави с толкова паяци, горкият? Майка й дотам се беше прочула, че дори баща й, стиснат като дъждовна нощ, беше купил картина, нарисувана от жена му. Двамата често се разделяха завинаги. Завинаги траеше месец и половина, след което започваше нова любов – майка й рисуваше още членестоноги. Откъдето Преспа се убеди, че любовта е вредна – нищо повече от паяк и сбогом не можеше да роди.
– Не бързай де – обади се човекът. Очите му бяха пълни с кадифени погледи. – Не искам да ми купуваш вода. Аз ще ти купя. Добре, не вода. Нещо друго.
Но Преспа знаеше, че ако се обърне назад, нещо ще се оплеска, ще вземе да се влюби. Беше й дошло до гуша от петдесетте лева на баща й. Искаше да замине за Каварна, но нямаше повече август, лятото си събра багажа и ето – пороят дойде. В Каварна го наричаха „Изхвърли дъжд“ – измита навлеците (тя и баба й бяха сред тях) и градът остава тих, спокоен и чист.
– Не тръгвай.
Но Преспа тръгна. Вместо да чакаш, може да мислиш за нещо хубаво – че през ноември ще насядат с баба й череша. Но къде да я посеят, нямаха нито село, нито двор. Бяха две църковни мишки. Години наред садяха в мечтите си и не стигаха до никакво село. Нищо, беше й хубаво да си представя река, която намира кураж отново да окъпе изсъхналото си корито след огнените жеги. Двете с баба й бяха щастливи дори когато август си отива – след него идва септември, най-щедрото от всичките деца на годината.
– Напълни къщата си с деца – съветваше я баба й. – Така ще имаш шанс да празнуваш повече рождени дни. Например – ако имаш син, роден на 29 септември, ще бъде хубаво нали?
– Ще превзема баба ти Ласка на моя страна и ще видиш ти! – онзи досадник, чиито очи я канеха в кафявото си кафене, подтичваше след нея под дъжда. Какво като вали! В събота и неделя идват нови жеги. Но Каварна е далече. Далече е тази златна Каварна, където имаше един-единствен ключар, а Преспа и баба й вече бяха загубили три ключа от стаята си в къщата за гости.
– Аз ще намеря ключовете – извика погледът от кафе. Не й беше разкрил как се казва и по-добре. От лош човек ключ не чакай. – Пет пари не давам за обучението си по мениджмънт – призна гръмогласно безименният. – Обичам да садя смокини през март. Това е моят любим месец.
Преспа беше родена през март.
Прибра се вкъщи, беше получила по Еконт съобщение за нови петдесет лева от баща й. Какво му ставаше на този човек? Да не се бе наканил да предприеме новото „сбогом завинаги“ с майка й? Това щеше да бъде непоносимо. Три дни „Колко ми липсваш!“, „Ти си в костите и кръвта ми“ и ред подобни съцветия от глупости. После ревност, висок тон, нова колекция паяци, старият куфар на баща й, изхвърлен на улицата пред входа на блока.
А Преспа и баба й Ласка сядаха в гарсониерата пред сандъчето с пясък и рисуваха обща картина. Беше хубаво. В края на август всичко е много хубаво.
– Ще те намеря, момиче – каза дъждът на асфалта, който вече се беше изкъпал и блестеше с все сила. Всъщност заканата бе изречена от човека с кафеварка в очите. Жалко, че в неделя отново щеше да се изсипе горещ атмосферен фронт.
В Каварна Преспа беше продавала дини на Главен път № 2 – под един оранжев навес. Собственичката на къщата за гости й беше съобщила:
– С Ласка ще останете още четири нощувки под покрива ми, ако си съгласна да продаваш моите дини и пъпеши. Ти си хубаво момиче, клиентите ще спират заради теб пред стоката ми. Оттам насетне мисълта за купуване на диня идва незабавно.
Беше горещо, но хубаво да продава дини под оранжевия навес край село Топола. Преспа гледаше фучащите коли и мислеше „Добре, че днес баба Ласка си остана у дома”. Двете бяха страхотен екип. Хич да нямаше плаж, вечер се разполагаха пред най-обикновен лист от карирана тетрадка и започваха – Ласка дясната половина на рисунката, Преспа – лявата. Пак беше получила есемес от баща си. „Покани някое момче. Почерпи го. Ти си най-самотното от децата ми“.
Що за малоумие. Баща й имаше само едно дете – Преспа.
Докато дойдеше време за лекциите в университета, Преспа и баба й щяха да почистят седем апартамента – а това са добри пари. Тези работодатели ги наемаха вече четири години поред. Двете се уморяваха, да, но имаха пари. И бяха стиснати, но не толкова, че веднъж на три седмици да не се отбият в „Маракеш“, тяхното любимо кафене. Поръчаха си риба и хапваха бавно, не си приказваха. Когато старата измърмореше „Хайде, Люба“, плащаха сметката и полека поемаха към техния блок – едно грозотилище от сиви панели, но не им беше тъжно, защото и този август бяха ходили в Каварна.
Освен това Преспа беше започнала да обучава две хлапета, които щяха да учат във втори клас. През дългия август бяха забравили как се пишат буквите. Горките. Преспа и баба Ласка имаха пари. Бяха две щастливи мидени черупки. Картините им в сандъчето с пясък живееха в спомените, пълни с лято.
Точно в събота, когато жегата отново се върна при приятеля си август, за да не се чувства самотен последният му ден, Преспа се раздели за седмица с двете си ученички. Хлапетата нямаха никаква увереност, че желаят да отиват на училище, защото бяха забравили и да смятат. „Не бойте се, деца“ – успокояваше ги Преспа. Септември е най-щедрият месец, ща ви донесе ум и разум. А ако човек има син, роден на 29 септември, както приказваше баба й Ласка, какъв рожден ден ще се празнува!
След като почисти единия от апартаментите и дори въздухът в шкафовете заблестя, Преспа се прибра у дома. Както обичайно, в събота вечеряха пържени картофи и гарсониерата беше щастлив букет от миризми. Но…
Защо?
Защо!
Баба й Ласка седеше пред сандъчето с пясък и рисуваше дясната половина от картината. Отляво, като евтино кафене, като маса, отрупана с немити кафени чаши, стърчеше – този дори името не си беше казал – непознатият с цяла кафейна плантация в погледа или глад за кафе, какъвто Преспа не изпитваше.
Събота вечер. Топло, още светло. Сандъчето с пясък, разделено на две половини – дясната част от рисунката красива, лявата – никаква я няма.
– Той е свестен – каза баба Ласка със същия глас, с който в Каварна предлагаше: „Хайде да плуваме до кея на Мидената фабрика“.
Утре трябваше да почистят един апартамент от 130 кадрата.
– Добър човек съм – светна за кратко погледът от кафе. – Няма лъжа.
А баща й отново беше пратил на Преспа 50 лева по Еконт. Освен това тя беше получила и есемес: „Освен най-самотното ти си най-глупавото мое дете. Как можа да почерпиш с парите ми този заплес. Баща ти“.
ЗДРАВКА ЕВТИМОВА
