Днес акушер-гинекологът д-р Петър Динов навършва 80 години, но лекари като него нямат пределна възраст, особено когато са толкова търсени и необходими. Освен че е направил много майки щастливи, той беше добър организатор на републикански конференции по акушерство и гинекология.
„Дълги години бях член на Управителния съвет на Научното дружество по акушерство и гинекология с председатели проф. Карагьозов, проф. Сираков, проф. Иванов и т.н.”, разказва д-р Динов.
„Понеже ме питаш какви обществени прояви в областта на здравеопазването имам извън лекарската ми практика, ще ти отговоря, че аз съм първият човек в България, който в началото на 90-те години на миналия век направи международна регионална конференция с участието на македонски лекари-специалисти в тази област. Идеята одобриха Ели Масева, която беше кмет тогава, и проф. Илко Карагьозов, председател на Научното дружество по акушерство и гинекология.
Направихме конференцията в зала „22-ри септември” на Благоевград под надслов „Българо-македонски дни по акушерство и гинекология”. От Скопие дойдоха един автобус с колеги начело с техния шеф – проф. Момчило Лазаревски, изключително ерудиран практик и световноизвестен научен работник. Настанихме гостите в хотел „Ален мак”. Разходих колегите от Скопие до Рилския манастир, до Роженския манастир и бяха много впечатлени. Македонските колеги харесаха тази конференция и направиха друга в Охрид под надслов „Македоно-бугарски денови по астетикс /родилна помощ/ – раждане и гинекология”. Там на акушерките се казва бабици. Много добре беше организирана и тяхната конференция, освен това македонците на софрите са незаменими. Така че и там се представихме добре. Така създадохме приятелски отношения с македонската общност.
Ти казваш, че тези отношения се създават без намесата на политиката, но всичко е политика. Македонският професор Филипче е завършил нашата бивша Солунска гимназия, обаче е македонец, та македонец, за разлика от проф. Момчило Лазаревски, който е от Куманово, но с българско самосъзнание. Отворена душа, той се стремеше да говори с български думи, както аз там с македонски. Благодарение на моята съпруга направих и регионални конференции с практическа насоченост, които след това се превърнаха в национални. Организирах 6 такива конференции. Първата се състоя в Огняново, където целият хотел беше за участниците. Радваха се на добрата организация и на топлата минерална вода. И на тази конференция дойдоха колеги от Македония. Бях поканил най-добрите наши преподаватели, лектори и тези срещи изцяло бяха подчинени на това колегите да се научат на практика от по-опитните и от тези, които има какво да споделят с тях. Темите бяха много актуални и интересни – примерно диабет и бременност… много са.
Следващите конференции бяха в „Новотел Сандански”, където шеф беше Драго Попов, а в Огняново – Митко Фидошиев. И двамата са живи и здрави и са много добри колеги. Регионалните конференции бяха за Благоевградска област, Перник и Кюстендил. Софийските колеги имат възможност да ходят навсякъде, но при нас дойдоха колеги от Сливен, от Хасково, Бургас, Плевен, Пловдив… хотелът не можеше да ги побере. Тези регионални конференции придобиха много голяма популярност сред моите колеги. И в Дупница ме караха да правя такива, но организацията на подобно събитие е много трудоемка. Лектори, теми, настанявания, плащания… Имаше фирми, които покриваха голяма част от разноските по тези конференции, за рекламните пана, които бяха поставили в залата, където заседавахме. Аз бях много доволен, защото колегите успяха да се докоснат не само до теоретическите знания, но и до практически умения.
Вече няма кой да организира подобно събитие, въпреки че технологично сега е по-лесно. Тогава имаше много писане, лични срещи с участниците, за да ги убедя да дойдат… Не ми отказваха, защото знаеха, че съм сериозен човек. Доволен съм, че Общината винаги е заставала зад моите инициативи – било свързани с конференции или болнично оборудване в отделението… Преди години имаше така наречените методични ръководители. За Благоевградски окръг имаше методисти от София като проф. Карагьозов, доц. Спасов, а ние от окръжната болница оказвахме помощ на районните болници както по акушерство и гинекология, така и по педиатрия. Помагахме за детско и майчино здравеопазване на всички колеги, акушерки и педиатри, които работеха извън Благоевград”.
Казва ми, че в неговата практика няма смъртен случай на родилка.
„Това е тежък въпрос – започна своя разказ д-р Динов. – Умират хора от апендицит, от какво ли не, но когато умре родилка, лекарите са веднага в обсега на прокуратурата. Виновни са хората в белите престилки, което не е така. Има случаи, в които, независимо че всичко е направено, смъртта е неизбежна. Има няколко заболявания, при които една част спасяваме, но друга част просто си отиват. Това са кръвозагуби, емболии…”.
Питам го дали има случаи в практиката му, които няма да забрави.
„Много са, най-тежки случаи съм имал като селски лекар. Един лекар един човешки живот да спаси, си заслужава професията. Ще споделя само за един фрапантен случай след демократичните промени у нас. Една родилка от Кресна имаше диагноза прееклампсия, или появата на гърчове по време на бременност, хипертония и т.н. Направихме секцио, извадихме бебето, което тежеше около 2,500 кг, защото без тази операция и бебето, и жената щяха да умрат. Настаних жената в реанимация. Нямаше консултанти, нямаше на кого да се опреш. В Благоевград реанимацията е много добра, професорска реанимация имаме и всичко необходимо се прави. Не се забравят професионалисти като д-р Китанова, лека й пръст, д-р Балдин и т.н. Всяка сутрин ходих да виждам жената, но тя не се подобряваше. Събрах консултации на собствени разноски, защото тя престана и да пикае. Доведохме проф. Кацулов и шефката на хемодиализа от София. Написаха всичко, което трябваше, и казаха: „Д-р Динов, това, което правите тук, и ние в София не можем да го направим”, и аз се успокоих. Близките на жената също. Но един ден дежурният анестезиолог ми каза, че жената е умряла. Изтръпнах. Тези случаи задължително подлежат на аутопсия, когато става въпрос за родилка, защото се водят съдебномедицински случаи. Това е единствената жена в моята практика, която умря, но не от гинекологично заболяване. Този случай никога няма да забравя. На аутопсията се оказа, че има рак на щитовидната жлеза и оттам е било високото кръвно налягане”.
Доктор Динов се просълзи при мисълта, че бащата и майката на тази жена, загубили детето си, му занесли едно шише керацуда и кесия фъстъци, и добави: „Нямаше упреци, те видяха, че ние направихме всичко възможно да я спасим, а тогава още не знаехме каква е причината за смъртта й. Не бяха излезли резултатите от аутопсията. Мислихме, че е направила едем на мозъка от бременността. Когато разбрах, че не е така, малко ми се успокои душата. И близките й разбраха, но видяха, че благоевградският екип направи всичко, за да спаси тази млада жена на 25 години. Този случай ме тресе цял живот”.
На 80 години го попитах как ходи на работа.
„Без мерак нищо не става. Обичам си професията, казвал съм го и друг път, тя е в сърцето ми. От 1964 година се занимавам с акушерство и гинекология. Аз съм минал през всички стъпала на здравната помощ. Бил съм санитар, медицинска сестра, акушерка съм бил, военен лекар, селски доктор, институтски лекар… и винаги съм давал от себе си това, което мога, и това, което знам. Не съм най-добрият доктор, но съм лекар, който е признат от гилдията акушеро-гинеколози и от хората, които съм лекувал. Това ми стига.
Сега моето работно време е от време на време, почивен ден – всеки ден… /смее се/. В Дупница ходя само вторник и когато ме повикат. В Медицинския център в жк „Еленово” също намалих работата, не ходя всеки ден, работя само понеделник, сряда и петък. Време е да се откажа, но виждам, че хората имат нужда от мен. Има доста случаи, при които са правили консултации на други места и накрая стигат до мен, защото, пак ще кажа, за съжаление медицината в България е регистрирана по Търговския закон. ЕТ д-р, т.е. ние, лекарите, сме продавачи на здраве и вървим по клинична пътека, а пътеката е термин от туризма. И аз често се шегувам, че не искам да съм по пътека, искам да съм по улица или по булевард, а софийските колеги – да са по магистрали. Ние си имаме медицински термини, клинично свързани диагнози и това е професионалното. Ще те водя до Бодрост по пътека пеша, а после ще те сваля по шосето с автобус. Не звучи сериозно…”.
На избори много се говори за детско и майчино здравеопазване, реформи в медицина, но накрая нищо не се променя. И питам толкова ли е сложно да се направи тази реформа?
„Всеки колега от бранша, който е станал министър на здравеопазването, е имал желане да направи нещо, но той еминистър на здравето, а министър-председателят ти слага шапката и казва – това няма да правиш… Как да продължиш? Затова трябват и пари, а в здравеопазването има много пари. Правилно е, че трябва да има здравно осигуряване, както го и имаме. Но ти си здравно осигурен, отиваш при доктор Х, той те гледа с някаква си потребителска такса и на практика те преглежда безплатно, но като тръгнеш по мъките за здравето, навсякъде плащаш. И това мене много ме дразни и ядосва. Но, от друга страна, ако отидеш в Германия, Англия, Америка, чакаш с месеци за преглед, тук все още българското население е обслужено адекватно. Имаме много добра Бърза помощ, добри спешни звена… Понякога и пациентите безпокоят колегите за щяло и не щяло. Ами и докторът е човек и си изключва телефона, защото му звънят в 1-2 ч. през нощта… Трябва и малко уважение. Когато твоят личен лекар е в почивка и не ти вдигне телефона, има и Бърза помощ, ако наистина е спешен случаят. Те ще те обслужат безвъзмездно и безплатно. В България спешната помощ, независимо дали си здравноосигурен, или не си, е безплатна, което е много добре. Ако преценят, ще те изпратят на специалист, който да продължи лечението.
Днес в целия Благоевградски регион има добри гинеколози. Голяма грешка е болните да търсят специалисти само в София. Най-добрите ни лекари са в столицата и така трябва да бъде, но не всички са там. В провинциата даже и в селата има по-добри лекари от тези в столицата. От опит го знам, но за болните София е последната инстанция. Но нищо че са здравноосигурени – и там си плащат. Всеки има избор къде да потърси лекарска помощ”.
Питам го какво иска да му се случи сега, на 80 г.
„Не искам да съм песимист, но на мен всичко хубаво и всичко лошо ми се е случило. Оттук нататък чакам само лошо. Иначе професията си ще работя докрай. Няма да се откажа – всеки ден има операции, раждания, прегледи… Прави ми удоволствие да предавам опита си на по-младите колеги – лекари и акушерки, и изисквам от тях. Но медицината върви напред. Сега има нови технологии, много апаратура и лекарите в това отношение са облагодетелствани, защото могат да поставят по-точна диагноза и да изберат по-правилното лечение.
Липсата на повече деца в семейството е болна тема на обществото. Родят по едно дете и спират. България загива. Не искат да раждат, защото няма достатъчна грижа за майчиното и детско здравеопазване. Ако с една стотинка доходът ти надвишава изискванията за майчина помощ, не ти дават повече пари и не можеш да си купиш дори памперсите за детето. Нашите майки перяха и гладеха, сега е лесно с памперсите. Удобно е, хигиенично е. Докато за друга част от населението всичко има. Все самотни майки с по 3-4 деца от ромски произход. Но не е до мотивация. И по време на война, на най-голяма немотия и беднотия са се раждали деца, и то минимум по две. Сега няма. Оправдават се, че трябва да завършат висшето си образование, да си купят кола, жилище, пък тогава… Ами животът минава, кога ще раждаш? Навремето първото дете в България жените раждаха между 19 и 25 години. Сега раждат след 25, та понякога и след 35… Има си природни, биологични закони, от които никой не може да се спаси”.
Питам го дали вярва в безсмъртието на душата.
„Не ми се отговаря много на такива въпроси. Ще ме накараш да ти цитирам едно стихотворение на Иван Радоев. Там има една страхотна строфа:
„На този свят има мъка и радост,
На този свят понякога бива и пролет –
когато се ражда човек.
Човекът се ражда със свити юмруци
и с вик проглушава света.
Какво му трябва на човек,
да посее едно пшеничено зърно,
да израсне клас и стига да няма
бялото знаме на предателство,
какво му трябва на човек!”
Запомнил съм го, макар че любим поет ми е Никола Йонков Вапцаров.
Всеки в живота има възход и падение. Всеки има радост и мъка. Дано радостта е повече от мъката, но когато се появи мъката, толкова много боли и толкова много сломява човешката душа, че човек се пита защо е на този свят”.
Трябва да има отговор – казвам аз.
„Отговорът за мен е биология, природа”.
Питам го дали вярва в Бог.
„Покрай жена ми станах по-набожен и от нея. Има сила, дали ще я наречем Бог или Вселенски разум – всеки сам избира. Самият факт, че светът откакто съществува е религиозен и вярва в някакви идоли, не е случайно. Но виж колко много религии има, а Бог е един!”
Един е – казвам – но пътищата към него са различни.
„Искаш ли да ти кажа нещо против църквата и против Бога. Католиците изгарят на клада Коперник, защото е казал: „И все пак Земята се върти. За тях е била плоска. По-късно и църквата се развива и признава неговото твърдение, но го изгарят”.
И не само него… много са загинали в името на Бога – подкрепям аз неговите размишления – но това не отменя смисъла от неговото съществуване.
„Кръстоносни походи – за какво – ядосва се д-р Динов. – Ислям – за какво? Чел съм и Стария, и Новия завет, и Корана. Баба Ванга беше много вярвяща, но църквата не я признава. Защо?”
Питам какво е неговото мнение за феномена Ванга.
„Много уважавам и обичам баба Ванга. Ние с нея бяхме на „ти”. Без да ме познава, тя ми изпращаше пациенти. Още когато бях селски доктор в с. Склаве, първото агне рушвет изядох благодарение на нея. Бях много натоварен и ме спря един моторист пред квартирата. Жена му имаше проблем, изписах й лекарства и се разделихме. След месец той пак идва и ми носи едно агне. Ходили къде ли не за едно кожно заболяване на жена му и от нищо не й минавало. Отишли при Ванга и тя им казала да идат при склавското докторче. Не си спомням какво съм й изписал, но съм я излекувал тази жена от мъките, по които е ходила повече от две-три години. Обиколила е всички светила на тази наука. Много случаи имам с Ванга”.
Питам го дали лично е ходил при нея.
„Да, аз за нея мога да ти говоря много, но ще споделя още нещо и приключвам. През 1992 година правихме тук протест, след който мен и д-р Бачев ни наказаха, като ни отнеха лекарската правоспособност, защото сме били организатори на протеста, въпреки че това не беше вярно. СДС-то бяха организатори, а аз съм от БСП. 10 дена бяхме наказани и цяла България ни подкрепи. Жена ми притеснена, накара ме да спя на захарче и отиде при Ванга, която й казала: „Ке му кажеш на докторо, оти он е таксан да е доктор и с политика да не се занимава”. Права беше.
Тя нали започна да строи храм на Рупите. Направихме дарение, жена ми беше написала едно послание и аз седях на мрежата отстрани, а тя каза: „Докторо да дойде”. И аз й давам плика, казвайки: „Лельо Ванге, едно дарение от нашето семейство по повод строителството на храма. Да ти прочета жена ми що ти е написала: „На голямата хуманистка Ванга – дарение от сем. Динови”. Тя подскочи: „Яз не съм комунистка, бре!”. „Не, бабо Ванге – хуманистка”. „А, така може”, отговори тя поуспокоена”.
Със сигурност д-р Динов има още какво да разказва, животът му е роман, но е решил да не рови в стари рани и да посрещне 80-ия си роден ден с благодарност и с любов към всички, на които може да бъде полезен.
ЮЛИЯ КАРАДЖОВА
