Професионалният път на д-р Пламен Цолов преминава на три континента – Европа, Азия и Африка. Сега отново е в родината. Боготвори родния си край и не крие гордостта си, че в момента живее в село Скрино (близо до град Бобошево), което се смята за родното място на свети Иван Рилски. След 10 години в Кувейт, 12 като консултант в Англия и мисия на ООН в Косово, от няколко месеца д-р Цолов е част от колектива на кюстендилската болница, в отделението по реанимация, пише clinica.bg.
„25 години бях по света сам, без приятелите и без семейството. Аз съм роден и съм израснал тук и тук ми е хубаво. Тук са ми приятелите, семейството. Ето, в момента отивам към Скрино и там ще срещна някой, който да каже: „А, докторе, я ела тук на едно кафенце“, ще стане приказка, ще мине и друг познат и той ще седне при нас…“, казва лекарят. Той е категоричен, че е късметлия, защото в професията си е имал шанса да срещне и да работи с български корифеи в медицината, както и да види организацията на медицинската помощ в чужбина. Смята себе си за късметлия и за това, че обича работата си, върши я с удоволствие и непрекъснато търси новостите в специалността си – реанимацията, за да бъде полезен на всеки един пациент.
НЕ Е ПЪРВИЯТ ЛЕКАР В СЕМЕЙСТВОТО,
баща му, както и много от неговите братовчеди, са били и са лекари. Как е избрал анестезиологията и реанимацията?
„В онези години имаше разпределение и ако нямаш връзки, не стигаш до голяма болница. Единственият начин да се измъкнеш от селски доктор, беше да се явиш на конкурс за асистент. Тогава анестезиологията не беше популярна специалност. Спечелих конкурса и започнах като асистент в неврохирургията на Александровска болница – сега е УМБАЛ „Св. Иван Рилски“. Там имах шанса да работя и с бащата на съвременната българска неврохирургия проф. Любомир Карагьозов, през чиято школа са преминали големите днес неврохирурзи като проф. д-р Николай Габровски, проф. д-р Венцеслав Бусарски, който вече не е сред нас“.
Не само това – д-р Цолов и професорът са били в Кувейт по едно и също време.
УПОЙКАТА НА БЪДЕЩИЯ ЕМИР НА КУВЕЙТ
„Бях 10 години в Кувейт. Работих в тяхната болница – университетска. Беше най-голямата тогава. После изградиха и други… Отивам една сутрин на работа и гледам полицейски коли, хора с автомати, въоръжени охрани. Дошли двама хирурзи от Швейцария и от Америка. Пациентът беше тогавашният премиер-министър, който после стана емир на Кувейт. Имал зъбни импланти, а единият гноясал. Тъй като всички били на обща основа, трябвало операция. В един момент идва при мен началникът и ми казва: „Доктор Пламен, Вие с доктор Кришна влизате в операционната за упойката“ (там ми викаха д-р Пламен, защото им беше трудно да произнасят Цолов). Всичко мина нормално, нямаше усложнения“, спомня си „извънредното“ положение д-р Цолов.
„След това работих 12 години в Англия по едни по-специални контракти, чрез агенция. Това ми позволи да работя в болници в почти цяла Англия – Лондон, Бирмингам, Манчестър, Ливърпул. И мога да сравнявам работата. Независимо от в коя болница съм бил – малка в някакво си графство или голяма, начинът на работа почти навсякъде в цяла Англия е един и същ. Едно и също е поведението при дадено заболяване. Лекарят, който приема болния, е длъжен да направи кръвно изследване, лабораторно изследване, скенер, да извика хирург за консултация. В зависимост от резултатите от тези изследвания се взима решение дали да се оперира примерно апандисит, или да се лекува консервативно. Защото не всички апандисити се оперират. Това е разликата между България и Англия. В България всички апандисити се оперират. Въпреки че има случаи, които не са сериозни и леко възпалени, може да се лекуват с антибиотици и да се наблюдават няколко дни. Да, когато е силно възпален и е гноен апандисит, той трябва да се оперира.
И още нещо: в Англия вече почти навсякъде оперират лапароскопски. Много рядко ще видите обичайния разрез от отворена операция. Поведението е еднакво навсякъде и се работи много лесно, защото всички спазват правилата. Те се наричат гайдлайн. У нас се наричат медицински стандарти, но ми се струва, че малцина ги четат и изпълняват. А и много от тях са остарели и не отговарят на съвременната медицина. А медицинската практика и наука са толкова динамични, толкова бързо се развиват.
ПРИМЕР ЗА ТОВА Е КОВИД
В самото начало смятахме, че този вирус засяга предимно белия дроб. И лекувахме с методите за лечение на така наречения респираторен дистрес. Мина време, когато се разбра, че Ковид е комбинация от панваскулит (възпаление на кръвоносните съдове) и белодробни усложнения. И когато започнахме да лекуваме панваскулита с кортикостероиди и антикоагуланти в терапевтични дози, нещата потръгнаха, болните не умираха.
Спомням си за интересен случай в самото начало на пандемията. Едни от първите ми болни с Ковид бяха четирима мъже. Трима, от които на 50 и малко над 50 г., здрави, без никакви проблеми, но се влошиха, наложи се да бъдат интубирани, наложи се апаратна вентилация. Четвъртият, пак на същата възраст, бе много уреден, с бъбречна недостатъчност, на диализа. Него поставихме на хемодиализа в реанимацията. Има едни специални машини за продължителна хемодиализа, тя е различна от обичайната, която се провежда 3 пъти седмично за по няколко часа. При продължителната хемодиализа се в апаратите се слага хепарин, за да не се съсирва кръвта. Та този, четвъртият пациент, на седмия ден се подобри и позволи да бъде екструбиран и откачен от вентилатора. В същото време двама от другите трима за съжаление починаха. Този случай ни накара да се замислим и ни показа мястото на терапевтичните дози хепарин при лечението на Ковид.
По това време бях в Англия – работех в една голяма кардиологична и кардиохирургична болница близо до Лондон. Когато започна пандемията, нашата реанимация стана Ковид реанимация. По това време направихме и една фейсбук група „Ковид България“ и лекари от различни държави пишехме в нея, обменяхме опит, идеи. Разказах този случай и мисля, че малко съм помогнал на колегите“, спомня си д-р Цолов.
МИСИЯТА НА ООН
„Бях в Мали, на около 600 километра от столицата Бамако, в една малка болница. Бяхме трима лекари – анестезиолог, ортопед и хирург, и четири сестри – две реанимационни, една анестезиологична и една операционна… Първо ме държаха в един хотел, охраняваха ни с автомати отвън. Беше война, а ние – чужденци. След всички проверки ме качиха на един самолет и ме пратиха базата. Нямахме сериозни случаи. Първия ден ме покани един колега – украинец, хирург (имаше украинци и руснаци, заедно работеха, едните бяха на хеликоптерите, другите на самолетите, не се биеха, бяха си другари, приятели). Предложи да ме заведе на пазар и да ми покаже къде какво има. Спираме край пътя и на една маса виждам огромно количество месо, а върху него – рояк мухи. Отказах се от пазаруването, прибрах се в базата и си ядох зеленчуци. Онова, което там ме порази, бяха многобройните просещи деца. Бедни деца. Това беше 2021 г.
Последно работих в щабквартирата на НАТО в Косово, но и там нямаше някакви изключителни случаи“, казва лекарят.
„Обикаляйки болниците в чужбина, почти навсякъде срещах българи – и сестри, и лекари. Бях възхитен от тях, от начина им на работа. Трябва да се намери начин поне част от тези хора да се върнат в България и да донесат модерна медицина“.
Д-р Цолов с тъга констатира незавидното положение на голяма част от областните и общинските болници у нас. Недостигът на кадри, неравномерното им разпределение в страната, добрите медици в малки лечебни заведения, които нямат възможност за достъп до модерна апаратура, което не само ощетява работата им, но и ограничава достъпа на пациентите до съвременно лечение.
„НЕДОПУСТИМО Е В XХI ВЕК ДА УМИРАТ ХОРА ОТ ОБИКНОВЕНА ПНЕВМОНИЯ
заради липса на добра реанимация. Имаме много добри лекари – знаещи, можещи, особено младото поколение. На тези хора трябва да им се даде възможност да работят и да се развиват… От известно време започна много леко да се подобрява заплащането на труда на лекари и сестри, но не е достатъчно. Младите напускат страната вече не толкова заради заплатите, колко заради условията на труда, възможностите за професионално и кариерно развитие. За голяма моя радост за тази болница, в която съм в момента, непрекъснато се търсят нови методи на лечение, следят се новостите в медицината и има стремеж да се прилагат в практиката. Хубавото е, че шефът на реанимация е колега, който много чете и е съвсем наясно със съвременната реанимация, отворен е към новостите. И най-важното, готов е да предаде на младите всичките си познания. Има и двама специализанти, които обучава на всичко най-ново“, подчертава със задоволство лекарят.
Хубаво е, че се публикуват такива статии за достойни българи, които вдигат имиджа и достойнството на България. А не платени статии, като една смешна публикация за благоевградчанката ДЕЯН ГРАНТ, която направила изложба с бездарни КИЧОЗНИ пана като реклами за строителни мазилки и КИЧОЗНИ мебели с които богати цигани като АЗИС си кичат скъпите палати. Пък даже горката без елементарни познания по френски спала на брега на река Сена в Париж като просакиня.,ама нали борсите в България пуснаха БЕЗДЕЛНИЦИТЕ от България по Европа да ни излагат и да се срамуваме от тях, като тази двойкарка от Езиковата Гимназия в Благоевград ДЕСА Грънчарова . ВЪОБЩЕ все по-трудно е да намериш достоен българин за които да напишете интересна и полезна статия. Това е зле за журналистиката в България.