Познавам Валери Димчев, откакто се занимавам с журналистика, и знам,че той говори повече чрез своята тамбура, с която е избрал да изпълни мисията си в този живот. Чрез нея изразява не само чувствата и емоциите си, но и своето отношение към живота и музиката като цяло. Той е композитор, аранжор и признат виртуозен изпълнител на тамбура. Успява да я извади от ъгъла на народния оркестър и да докаже, че тамбурата може да бъде и солов инструмент, с който да се свирят различни стилове музика. В неговите авторски композиции пиринският фолклор звучи самобитно и същевременно съвременно,защото в своите проучвания и творчески изяви той променя представите за техническите възможности на този древен инструмент.
Попитах го какви гени пренася от Димчовия род, а той ми каза,че не е проучвал рода много назад във времето, но със сигурност знае,че има Димчовски рид и Димчовска махала в село Лешко,откъдето произлиза баща му -Андон Димчев, а майка му Катина е от друг лещански род – Новоселци.
„Питаш ме какво съм взел от тях. Вероятно трудолюбието. И майка, и татко ставаха в ранни зори, отиваха на полето и приемаха работата от сутрин до вечер за нещо нормално, не им тежеше.И на мен сега ми е приятно, когато съм зает с работа по цял ден, споделя Валери. Няма прочути музиканти в рода ни, дядо Георги по бащина линия свиреше на гайда, виждал съм татко да свири любителски на сворче.
Като ученик обикалях различните кръжоци по електротехника, шах, лека атлетика, баскетбол… където оставах по един-два месеца и се отказвах. Задържах се в школата по тамбура към Пионерския дом, а моят първи учител там беше Димитър Кацарски.Там разбрах, че това ми е интересно и че това е моето бъдеще. Ведната го разбрах, сърцето ми го подсказа. Димитър Кацарски имаше много ученици, някои се отказаха, но има и такива, които се развиха и днес работят в оркестъра на ансамбъл „Пирин”. Майка много искаше да стана лекар, но по-късно и тя разбра,че не е за мен тази професия. Понеже ме питаш какво са работили родителите ми, отговарям: Майка казала на татко, че не иска да живее на село, и го помолила да се преместят в града.Той бил активист в ТКЗС-то и партийната организация не го пускала да напусне село Лешко. Но майка била толкова настоятелна,че той тръгнал с нея, заклеймен от партията никъде в Благоевград да не си намери работа. И дълго време той е работил нелегално като каруцар,защото наистина не му давали друга работа.По-късно тази забрана била забравена и аз го помня като пожарникар, а след това стана старшина при военните. Майка дълги години работеше в Тъкачната фабрика. Имам сестра Маргарита,три години по-голяма от мен”.
Валери Димчев е роден на 8 юни 1963 година в Благоевград. До 7 клас учи в Трето основно училище „Димитър Талев“. След това е приет в Музикалното училище в Широка лъка. Висше образование завършва в АМТИИ „Проф. Асен Диамандиев” в гр. Пловдив. По желание на майка си се връща в Благоевград и до днес остава да живее и работи в родния си град.Искам да разбера кога и как е усетил,че именно тамбурата е неговият инструмент и че с нея ще се развива в бъдеще.
„Още първия път, когато отидох на прослушване в Пионерския дом, където репетираше групата, усетих, че тук ще бъде моят пристан и тук ще се развивам. Нямам обяснение как се усеща такова нещо, просто сърцето ти го казва. Димитър Кацарски ми погледна ръцете дали са подходящи за тамбура, изпя ми нещо и ми каза да го повторя, чукна ми някакви ритмически фигури и каза: „Да, ставаш”, и ме прие в групата. Нямаше свободни инструменти точно тогава и известно време се упражнявах на тамбурата на мой братовчед.После родителите ми купиха моя тамбура. Още в музикалното училище в Широка лъка разбрах, че мога да си измислям разни мелодийки, но все още беше далечно за мен това да си композитор, нямах увереност и самочувствие за такава изява.Постепенно след срещите с други музиканти и колеги, като студент свирих и в групи, и някак си си повярвах повече. Свирих около 5 години с цигуларя Георги Янев и неговия оркестър „Орфей”. Като студенти преди 1988 г. често свирех с Теодоси Спасов.Той е две години по-голям от мен, но се засякохме в Музикалната академия. Теодоси известно време също свиреше в група „Орфей” на кавал и ме е канил да участвам в негов звукозаписен проект. Свирил съм и с други групи и музиканти”.
Всички сме отразявали изявите на трио „Валери Димчев”,където се съчетаваха тембрите на китарата и тамбурата и често концертираше из Европа по повод различни музикални проекти. „У мен имаше желание да извадя тамбурата от ъгъла на народния оркестър, защото разбрах, че тя е прекрасен инструмент и може да изпълнява различни роли в музиката, и то не само в народната. Докато в народния оркестър тя винаги е била на задната линия, а преди нея са кавалите, гайдите и гъдулките, исках да я поставя отпред и да покажа, че тя не само може да акомпанира на другите инструменти, но да звучи солово, още повече че е характерен музикален инструмент за Пиринския край.Тамбурата има многовековна традиция и никой със сигурност не знае откога съществува по тези краища. С такава цел създадох мое трио с Антон Апостолов – китара, и Драгомир Димов – перкусионист и барабанист. За това трио решаваща беше срещата ми с китариста Антон Апостолов.Той беше добър в джаза и във фламенкото. Тони научи от мен много за народната музика, но на мен ми отвори очите за други стилове и начини на свирене. За мен беше предизвикателство да пиша музика за пиано и тамбура. Бях писал за клавирен инструмент, за народен оркестър, за малки групи, за соло глас, но реших да съчетая соло тамбура с акомпанимент за пиано.Издадохме дискове в САЩ и Канада. През годините работихме и с други колеги.С Тони се разбирахме много добре приятелски, човешки и професионално.Доста музика и изяви успяхме да направим. Когато отиде в Канада, Антон направи своя група и там започна и той да пише авторска музика и да издава свои албуми. В момента е в Торонто и там работи с българи, индийци и други етноси”.
Като повече музиканти, и Валери прави аранжименти на народни песни за различни изпълнители и групи, но го питам кога е написал първата си авторска музика. „Може би още като ученик в Широка лъка, където свирехме моя пиеса с оркестъра. Получи се така, че рано напреднахме като инструменталисти. Бяхме ученици, може би 10-11 клас в музикалното училище, когато започнахме да търсим нови предизвикателства. Идва един момент на съзряване на музиканта, когато трябва да намери своя индивидуален стил. Още като ученик започнах да търся себе си, за да постигна още и да се развивам. „Отидох” до сватбарската музика, до джаза, но мисля, че намерих моя си стил“.
Вече имам няколко авторски албуми. Първият записах през 1998 година и се казва „Виждам светлина”.След него се появи „Българската тамбура”, който издадохме в САЩ, „Рано или късно” в Канада, „Радост като сълза” и още…
Испанският музикант Жорди Савал ме покани заедно с Недялко Недялков и други балкански музиканти в негов музикален проект с научно изследване „Бал-Кан“(мед и кръв) и записахме 2 CD в Испания.По-късно с този проект имахме множество концерти в различни европейски страни.
С проф. Бинка Добрева издадохме сборник в три части „Фолклорна разходка”, който съдържа народни песни с клавирен съпровод и моя обработка. Със студенти и преподаватели от катедра „Музика” към Факултета по изкуствата в Югозападния университет издадохме компактдиска „Фолклорна разходка с песен”, а някои от песните бяха представени и като видеоклипове.
Видеоалбумът „Валери Димчев – соло тамбура” е записан в черквата „Св. Архангел Михаил” в с.Лешко.
Питам го какво го вдъхновява да пише авторска музика.
„И аз не знам. Във всеки случай не съм осенен от някаква ябълка, която те удря по челото изведнъж. Просто решавам, че ми трябва една баладична мелодия и в ден, в който съм в такова настроение, сядам и пиша. По-рано си записвах идеи на касетофон, сега на телефона, и изчаквам ден-два да отлежат. Понякога, когато ги чуя отново, нещо ми харесва и остава, другото просто го изтривам, защото ми заприличва на музика, която някой друг отдавна е написал. В първия момент понякога ти се струва,че си измислил някаква гениална мелодия,но времето отсява стойностното и то винаги остава. Много са музикантите, които по някакъв начин са ми повлияли. Учил съм се от стиловете на старите музиканти като Осман Демов и Румен Сираков. И не само от тамбуристи. Харесваше ми пианистът Кийт Джарет, Пако де Лусия, Джон Маклафлин, техните триа, квартети, американският джаз китарист и композитор Пат Матини.От българските музиканти мога да спомена Иво Папазов и Георги Янев,с когото съм работил.Учил съм се и от неизвестни музиканти, защото всеки има някакво талантливо зрънце в него, ако умееш да го забележиш. Дори по-неизвестните музиканти имат нещо неповторимо в тях, което, ако успееш да отсееш от всичко останало, може да ти бъде някакъв урок и пример”.
Валери Димчев освен музикант и творец е и преподавател, а как започва тази му кариера разказва:
„Когато завърших ВМПИ – Висшия музикално-педагогически институт в Пловдив, имах диплом за изпълнител и преподавател. Сложих си дипломата в едно дипломатическо куфарче и не знаех дали някой ден ще я извадя. Доста години стоя там. Свирих по сватби, участвах в концерти. След много години пианистката Симона Генкова, която преподаваше в НХГ „Св.св. Кирил и Методий “ в гр. Благоевград, едно лято ми се обади и ми казва: „Валери, трябва ни учител по тамбура в гимназията. Аз тогава й отговорих,че не съм за учител, но тя настоя: „Няма кой друг,а има ученици, които искат да се учат да свирят на тамбура”.Така тя беше причината да започна първата си работа като преподавател.Там преподавах около 7 години. След това работих известно време като музикален редактор в Регионалния телевизионен център в гр. Благоевград. Последва период, през който се самоосигурявах като свободен артист. През 2017 г. защитих докторантурата си в Югозападния университет „Неофит Рилски“ на тема „Методически подходи в обучението по тамбура в стилове от Югозападна България”. Научен ръководител ми беше проф. Йордан Гошев. След като защитих доктората, получих покана от катедра „Музика” да преподавам. Започнах с лекторски часове на хонорар,след това имах часове за половин щат и сега съм на пълен щат.
В по-късна възраст идва момент, когато е добре да предадеш на другите това, което си научил и постигнал. Реших да издам нотите за тези, които имат желание да свирят на тамбура със съпровод на пиано. Проектът, за който става дума, се нарича „Музика за тамбура“ и е съпроводен от компактдиск. Пиесите са записани с пианистката Милена Томанова. В някои от тях участват Недялко Недялков – кавал, и Венци Благоев – тромпет. Писал съм и музика за документални филми.
Имам няколко книги, издадени от Югозападния университет „Неофит Рилски“: „Обработка на пиринската народна песен, композиционни структури и подходи” (монография), „Ансамблови песни и мелодии” (учебно пособие), „Обучението по тамбура – традиции и иновации“.
От няколко месецаВалери е диригент на Китаро-мандолинния оркестър „Пирински звуци“към Народно читалище „Никола Вапцаров 1866” – гр. Благоевград. „Два пъти ме каниха да ръководя този оркестър, първия път отказах – освен в университета, работех и като диригент на оркестъра на ансамбъл „Пирин”, просто нямах време. Сега приех. Китаро-мандолинният оркестър „Пирински звуци“ е създаден през 1932 г. от група ентусиасти, между които е бил и Иван Дерменджиев, който дълги години правеше и поправяше музикални инструменти в своето ателие. Наскоро се навършиха 100 години рождението на Георги Щерев – дългогодишен диригент на оркестъра, обучил и възпитал множество музиканти. Предстои да отбележим тази годишнина. Заради тази история си струва да се съхрани това, което е постигнал оркестърът през годините. Това ме мотивира да приема поканата от председателя на читалището г-н Васил Новоселски.
Покрай музиката Валери среща и своята съпруга Десислава Димчева. „Бяхме в една компания от музиканти и така се запознахме.Тя беше студентка в Югозападния университет, пяла е в ансамбъл „Филип Кутев”. Музиката ни събра”.
Техният син Дарен се ражда на рожденната дата на баща си – 8 юни, но през 2011 година. Всички журналисти забелязаха многото таланти на това момче още от ранната му детска възраст, когато правихме интервюта с него и ни изненадваше със своите познания по православие, както и по история. Пишеше свои приказки, имаше желание да напише роман, пее народни песни и питам баща му дали свири на тамбура. „Той има талант, пее и е много музикален, но неговата страст е по-скоро историята. Музиката му е дадена по рождение, но не го виждам като музикант”.
Питам дали му влияе да разбира музиката?
„Децата несъзнателно копират родителите си, но по-скоро се опитвам да не му влияя и да му позволя да върви по собствен път. Много е умен, поне 10 пъти струва повече от мен и дано съдбата му позволи да осъществи плановете си”.
Питам го за вътрешния глас, който чертае неговия творчески път?
„Мисля, че човек идва на този свят, натоварен с някаква мисия, която не винаги е приятна и лека, но трябва да се опита да я изпълни. Моята е свързана с музиката и това, което правя. Мисля си, че има нещо предварително начертано, което се очаква да постигнеш, да преодолееш препятствата към целта и да се опиташ да свършиш това, за което си изпратен на тази земя.Така си мисля”.
Поговорихме и за трудностите, които идват ,за да научим уроците си, и за тези, които Валери е усвоил досега.
„Звучи като клише, но е валидно, а именно след трудности да можеш да се изправиш. Да не се страхуваш да опитваш, и когато паднеш, да си изтупаш коленете и да можеш да продължиш.Това за мен е много важно. Най-неприятният ми и труден момент е когато преди две години почина майка на 88 години.Усещането е да останеш сам в джунглата, нещо такова изпитах. За нея съм написал „Катина копаница”, включена в албума „Българската тамбура”.Тя нямаше самочувствие за певица,но съм я чувал да пее народни песни, които се предават по родова памет”.
Винаги свързвам Валери с музиката и затова питам, дали има някакво хоби, извън професията си, което да го разтоварва.
„Не, понякога гледам научнопопулярни филми,свързани с историята,с флората и фауната, и то когато нямам възможност да свиря,за да не притеснявам околните”.
Валери непрекъснато има идеи за творческа музика, или за музикални изяви и споделя:
„Сега покрай 15 август, когато отбелязваме Успение Богородично, имам покана за участие в два концерта, организирани от „Нашият дом е България” на арх. Пламен Мирянов във Варна и Царевец. През есента ще имаме участия със студентите в рамките на Студентския фестивал на изкуствата. През 2026 година катедра „Музика” към Факултета по изкуствата има юбилей – 50 години от създаването, и по този повод ще имаме изяви, така че има за какво да мислим и да работим”.
Валери е един от първите, които отвори нови простори за изява с инстумента тамбура. Вече няма рамки за народната музика и той доказа с авторските си дискове и книгите си, че тамбурата може да бъде инструмент за всеки музикален стил или жанр и добавя: „Всичко се оценява в крайна сметка от публиката, която не се интересува толкова дали свириш народна музика, джаз, или класика.Тя или харесва това, което правиш, или го отхвърля, ръкопляска или не ръкопляска”.
Питам кое смята за свой личен творчески успех:
„Първо, да кажа,че още не съм си казал последната дума. Има още какво да казвам и правя. Божа работа, разбира се, но мисля, че е успех даже това,че съм оцелял като музикант, защото някои колеги не можаха да си осигурят препитание с музиката и се пренасочиха към други области. Затова го смятам за най-големия успех досега. Току-що завърших аранжимента на 11 народни песни за читалището в Белица и сега пиша „Пирински танц“ по моя авторска музика”.
Всеки ден за Валери Димчев е успешен, когато е свързан с музика, която свири, която звучи в него и която иска да стигне до повече хора. Той остава верен на тамбурата и на онова, което може да внуши като емоция чрез нея.
ЮЛИЯ КАРАДЖОВА
