Исках да представя пред читателите на вестник „Струма” една млада и талантлива певица, композитор и пианист – Александра Полежанова-Али от Банско, но до нея неотлъчно вървеше известната Мими Николова – легенда в блус и джаз музиката в България. Не знаех, че вече на близо 88 години, Мими Николова е запазила кадифения си глас, който помня от детството – нежен, лиричен, свободен, емблематичен… Но с този глас тя пя на фестивала „Благоевград блуз и джаз” песните, с които всички я помним – „Замълчи, замълчи” от филма „Любимец 13”, „Когато луната изплува”… Така че материалът ще бъде и за двете, защото ги приех като едно цяло. На фестивала „Благоевград блус и джаз” Али участва със свои изпълнения и в дует с Мими Николова. Красиви песни пя и с чудесните музиканти Лъчезар Кацарски, Михаил Йосифов, Велека Цанкова. Фестивалът „Благоевград блус и джаз” провокира емоционална енергия, душевна свобода и творческа радост от срещата с талантливи музиканти.
– Мими, Вие ли избрахте тази музика, или тя Вас?
Мими: – Мисля, че тя ме е избрала, защото аз от малка пея. Бях в хор „Бодра смяна” – при девойките на Бончо Бочев, пях в един квартет, после в квинтет. След това стана трио и с него участвахме на концерти в зала „България”. Ръководител ни беше Джеки Леви. При една случайна среща на улицата Петър Ступел казал на Джеки Леви, че е написал песен за филма „Любимец 13” и пробвал много певици, но искал някой да изпее естествено тази песен. Тогава Джеки му казал: „Пращам ти едно момиче и то ще ти свърши работа”. И изпрати мен. Записах я в радиото с голям оркестър в зала „България” и така започна кариерата ми… Забелязаха ме и други композитори, започнаха да ме канят да записвам и други песни. Благодарение на песента „Замълчи, замълчи” от филма „Любимец 13” започна скромната ми кариера. За мен песни са писали Йосиф Цанков, Иван Стайков, Бенцион Елиезер, Морис Аладжем, а сега и Александра Полежанова. Тя написа много хубава песен за мен и аз непрекъснато си я тананикам. Тя е голям талант.
– Вие ли открихте Александра?
Мими: – Господ я откри!
– Али, как започна твоята творческа кариера?
– Родена съм в най-хубавия град – Банско. От четиригодишна свиря на пиано. Никога моите родители и прекрасната ми баба не са имали за цел това да се превърне в моя професия, но то се случи от само себе си. Започнах да печеля награди на конкурси и така стана израстването ми като пианист. Десетина години по-късно започнах да се занимавам и с поп и джаз пеене. Взимах уроци в Благоевград при изключителната Христина Кацарска, с която до ден-днешен поддържам връзка, макар че съм студентка в Националната музикална академия „Проф. Панчо Владигеров”. Във втори курс съм и изучавам две специалности – „Поп и джаз пеене” във Вокалния факултет и „Композиция” в Теоретико-композиторски и диригентски факултет. Преди три години се запознах с Мими Николова на „Банско джаз фестивал”, когато имах участие, а тя имаше концерт.
– Ти кога реши да напишеш песен за Мими Николова?
Али: – Беше интересна история. Дори не съм си и мечтала, че ще напиша песен за такъв професионалист и прекрасен човек, каквато е Мими, но тя ме вдъхнови да го направя. Песента се казва „Признание” – за любовта и отдадеността на Мими към музиката. Текстът е на Петър Нешев, моя е музиката, аранжиментът е на един талантлив пианист – Самуел Ефтимов, и мисля, че се получи много нежна и лирична песен, която отива на характера и на гласа на Мими. По-късно тази песен влезе и в документалния филм „Синьо“ за животa на Мими Николова на режисьора Владимир Мастиков. Тази песен я има и в мое изпълнение, и в изпълнение на Мими. Това е първата нова песен, която Мими изпълнява след 40 години. През това време никой не беше писал песен за нея.
Мими: – Али ми подари песен и това е най-големият подарък, който съм получавала досега, вълшебна песен.
– Мими, младите изпълнители на поп и джаз музика вълнуват ли те днес?
– Много е вълнуващо това поколение, много талантливи певци има. Александра е пример за това. Много съм щастлива, че се запознах с нея. Но други песни се появиха през този период през последните 40 години, за които говори Али. Публиката е друга.
Али: – Блестящи композитори като Йосиф Цанков, Петър Ступел, Иван Стайков, Ангел Заберски са писали песни за Мими. Тя е носителка на голямата награда на Първия международен фестивал „Златният Орфей” през 1965 година, където пее песента „Калиакра” по музика на Ангел Заберски. Песните, които пее, са изключително стойностни, мелодични, шлагерни, качествени и смятам, че ако тя е имала нови песни през последните 40 години, те щяха да я комерсиализират, което нямаше да й отива. Не е в нейния стил. А сега песните й сякаш се възраждат и преоткриват, всяка една от тях е много смислена и красива.
– Мими, какво ви събра с Иван Стайков?
Мими: – Музиката ни събра. Той беше отличен музикант и много интелигентен човек, ерудиран и с голямо чувство за хумор. Правеше страхотни аранжименти. Той ми предложи брак на 1 април и аз започнах да плача, защо това се случва в този лъжовен ден, а той ме гледаше отстрани и се смееше. Е, не беше шега. Той ми казваше каква музика да слушам, насочи ме към поп и джаз пеенето, научи ме сериозно да се отнасям към музиката и да не правя компромиси. Самият той беше безкомпромисен.
– Защо се разделихте?
Мими: – Различни характери, а и други хора се намесиха… Аз бързо забравям обидата и това е добре, защото ако го таиш в себе си, то те разяжда отвътре. Любовта към музиката винаги е била за мен на първо място и за нищо не съжалявам. Човек винаги трябва да открива хубавото в живота!
– Имате ли предци, чиито качества пренасяте в това изкуство?
Мими: – В моя род има певци. Баща ми беше свещеник. Чичовците и дядо ми по бащина линия всичките бяха певци. Те са преселници от Костенец в София.
Али: – Фамилията ми се асоциира с връх Полежан в Пирин планина. Моите предци по майчина линия са от Банско, а по бащина – от Разлог, и не са свързани с музиката. Така че голяма е отговорността да си първо поколение музикант в рода си. Знам, обаче че прабаба ми Катерина не е била певица, но е пяла много хубаво. Имала е три сестри – всички със звучни гласове, но прабаба се е отличавала със своя лиричен и нежен глас. Останала е много рано вдовица и е спряла да пее. Гледала е малките си деца, но на тях никога не е пяла. На внуците си също. Аз съм най-малката й правнучка и когато съм се родила, тя изведнъж пропяла. Пяла ми е приспивни и стари бански песни. Аз бях на четири години, когато тя си отиде, но си спомням тези моменти. После се насочих към пианото и спрях с пеенето, но по-късно всичко си дойде на мястото. Дължа много на майка ми Кристина, на баща ми Петър, но най-много на баба Елка Обецанова. Тя е човекът, който ме насочва и вдъхновява, за което съм й много благодарна. Тя беше инициатор да се занимавам с пиано и да изучавам езици, да ходя на уроци по латински в Югозападния университет, когато бях много малка. Тя ме подкрепя да пробвам различни видове спорт – конна езда, плуване, йога, ски, таекуон-до – всичко е по нейна инициатива. Сега сме заедно в София. Имам по-голяма сестра и племенници – нейните дъщери Анастасия и Петя. Анастасия е на 13 години и има страхотен талант – рисува великолепно и съм много горда и с двете си племенници.
– Кои върхове искаш да покориш в творчески план?
Али: – Една от моите големи мечти вече е на път да се сбъдне – голямата сцена на джаз фестивала в Банско – началото на август т.г. Миналата година спечелих голямата награда на джаз академията в Банско. Наградата представлява самостоятелен авторски концерт на голямата сцена на джаз фестивала и сега работим върху проекта с пианиста Борис Петков, Димитър Семов – барабани, Димитър Карамфилов – бас, и Александрос Красидис. Ще се включа и в програмата на академичния биг-бенд на Михаил Йосифов, с който излизам и на други сцени. Напрегната е програмата ми, защото наред с ученето трябваше да напиша много песни за този концерт, сега работим по аранжиментите. Той ще бъде изцяло с авторски песни, сред които е „Признание”, посветена на Мими Николова. Тя ще бъде една от моите гост-изпълнители заедно с Камелия Тодорова и Милен Кукошаров. Очертава се интересна програма.
– Мими, кои са Вашите върхове в изкуството?
– За мен най-големият успех беше на фестивала в Токио, организиран от фондация „Ямаха”, където от 1800 песни журито подбра за финала 32, между които и песента „Още веднъж” – по музика и текст на Иван Стайков. Беше незабравимо преживяване с много артисти от цял свят. Един композитор много ме беше харесал, пращаше ми писма и искаше да ме покани да пея негова песен на музикално експо във Флорида, Америка – на остров Малта. Но от Министерството на културата казаха: „Как ще представя чужда страна, не може” – и така пропадна всичко.
– Сега продължавате ли да пеете?
– Продължавам, като ме канят насам-натам. Тези дни бях в Русе и заснехме една от любимите ми песни „Помни, че те чакам”.
– Какво в текстовете на тези блус и джаз парчета е най-ценно?
Мими: – Имаме много добри поети, а текстът е много важен.
Али: – И текстът, и музиката са важни, те са тясно свързани. Джазът се асоциира най-вече със свободата, която идва и от музиката, и от текстовете, от импровизацията, от цялото внушение… Въобще джазът е свобода! Човек трябва да има опит, за да започне да импровизира, защото трябва много добре да чува…
Мими: – Трябва да умее да чува хармонията и да импровизира върху нея. Това вече е талант и опит.
– Кои са учителите ви в този вид изкуство?
Али: – Много са. Вече споменах Христина Кацарска. В момента в Академията работя с Петя Станчева – много добър вокален педагог. В Теоретико-композиторския и диригентски факултет, където е доста сложно и трудно, голяма помощ получавам от доц. Явор Гочев, който ме обучава по много дисциплини, не само по композиция, нотопис, оркестрация, четене на партитури, пиано… Той е човекът, който работи с мен и ме насърчава, защото всеки студент има трудни периоди. Понякога се питаш дали си струва, дали съм достатъчно способна да го направя и той е от тези хора, които ми дават кураж и мотивация, от които всеки от нас има нужда. В момента работя с него и съм му безкрайно благодарна. Друг много важен ментор, който е изиграл голяма роля в живота ми, е Мими Николова, защото от самото начало на познанството ни получавам от нея невероятна подкрепа. Навсякъде е с мен – където и да отида на участие, дори и извън София, тя е с мен. Дори да не съм й казала по някаква причина, тя разбира къде имам участия и идва. Това е невероятно! Много се радвам, когато има такава приемственост между поколенията и такава подкрепа. На кандидатстудентските изпити, в най-големите горещини през юни на 2024 г., тя беше плътно до мен. Много съм й благодарна и затова нарекох песента за нея „Признание” – моето признание към нея и благодарност за всичко, което прави за мен.
Мими: – Аз това го правя, защото тя много заслужава, а емоцията ми идва отвътре. Смятам, че трябва да бъде подкрепена, защото е много сериозна и талантлива, занимава се, пее превъзходно. Нашите гласове много си приличат и звученето ни е много общо. Като че ли в минали прераждания сме били заедно, защото много общи неща има между нас като начин на пеене. И други музиканти го казват. Измислила съм й артистично име за изяви в чужбина – Сандра Питър Пол.
Али (смее се): – Това може да е псевдоним, ако отида да пея на Запад. Или като издам книга, да е с друго име, иначе всички ми казват Али и това ми харесва. Родена съм на 6 юли 2005 година и съм кръстена на певицата Александра Раева, защото майка ми харесвала пеенето и името й. Тя не знае, но е интересно, че в Музикалната академия сестра й проф. Веселина Раева в момента ми преподава по актьорско майсторство и сценична реч и знае този факт.
И двете с Мими сме зодия Рак. Мими е родена на 30 юни 1938 година. Музиката ни обединява и това няма как да не ме радва, защото Мими е образец за звукоизвличане, артикулация, техника. Човек може само да се учи от нея. И неслучайно е включена в учебниците по история на поп и джаз музиката.
– Мими, Вие от кого сте се учили?
Мими: – Аз съм взимала уроци по класическо пеене, но престанах, защото то е много по-различно от естрадното пеене. Много съм се учила от световни певци като Ела Фицджералд, Сара Вон, Франк Синатра, Том Джоунс, от моя любим певец Нат Кинг Кол. Слушах много музика и анализирах техния начин на пеене и това ми е помогнало много.
Али: – Аз също започнах с класическо пеене при Юлия Миланова-Щайнер – невероятна оперна певица, но реших, че трябва да се насоча към поп и джаз. Когато човек е минал през класическото пеене, понякога постановката се смесва, както се случи при мен. Това, от една страна, не е лошо, защото гласът ми е пригоден за мюзикълна постановка, за мюзикълно пеене и това е моят стил, с който се отличавам.
Мими: – Тя е подходяща за мюзикъл, просто е родена за това.
Али: – Може би затова и някои от песните, които пиша, имат мюзикълно звучене.
– Али, посочи някои заглавия на твои авторски песни!
Али: – Последната песен, която представих пред публика, беше в Зала 1 на НДК за празника на София, казва се „Последният летен изгрев“. Една от любимите песни на Мими, която съм писала, е „Двойка бели коне” – в стил боса нова, много лирично звучи…
Мими: – Тази песен е много хубава, но тя пише не само песни, пише и философски есета, Господ й е дал различни дарби… И според мен трябва да издаде в книга тези есета и разкази.
Али: – Това са къси разкази под формата на притчи. Пиша на български и на руски, защото на 7-годишна възраст научих руски език съвсем сама. Беше странно, но го научих, слушайки аудиокниги и детски филми на руски без субтитри. Но освен от аудиокнигите общувам с носители на езика. На 13-годишна възраст се явих на изпит за сертификат и взех ниво С1 по руски – ей така, между другото. От няколко години го преподавам през лятото и понякога ме викат да правя преводи. Завършила съм езикова паралелка с английски и немски в Банско, учила съм и латински, като взимах уроци в Югозападния университет в Благоевград. Хубаво е да знаеш повече езици и да черпиш информация от извора.
– Какви теми те вълнуват и за какво пишеш в тези философски есета?
Али: – Зависи от разказа. Имам разказ, който се казва „Тъгата на луната”. Става дума за страдащата Луна, която винаги е в сянката на Слънцето и е негово отражение. Но минава една ярка комета и пита Луната защо е толкова тъжна. Кометата казва на Луната:
„И мислиш, че е лесно да гориш сам?! Аз летя, но оставям след себе си само пепел. Моето съществуване е миг, искра в безкрая. Докато ти – ти оставаш. Ти даваш светлина в тъмата. Без теб Земята би потънала в пълен мрак в тъмните нощи, а приливите и отливите биха загубили своя ритъм. Хората се нуждаят от теб. Слънцето има нужда от твоята помощ. Не разбираш ли, че понякога смисълът не е в това да гориш, а да бъдеш отражение на нещо по-голямо от теб самата?
Луната замълча. Никога не беше разсъждавала така. Винаги бе приемала себе си като същност, лишена от светлина, но не и като пазителка на нощта, като нежно сияние, даряващо утеха на онези, които се страхуват от тъмнината. Кометата продължи своя път, оставяйки след себе си шлейф от звездопад, но думите й останаха. Луната се погледна в дълбоката нощ и видя себе си по нов начин. Да, не беше пламък, нито слънце, а нещо повече. Тя бе спътник. Пазител. А каква по-велика роля от това – да бъдеш нощна светлина за онези, които се нуждаят от нея най-много? И тази нощ, за пръв път от цяла вечност, Луната не усети празнота. Тя се почувства ценна и необходима”.
Имам есе и за еделвайса, който е толкова нежен и красив, а расте в трудни условия и въпреки това е изключително издържливо цвете. Разказът завършва с думите: „Защото истинското чудо се ражда от силата да бъдем крехки, а в същото време несломими, и от смелостта да израстваме в най-безнадеждните места, превръщайки своите уязвимости в най-силните си оръжия”.
Сядам да пиша само ако имам какво да кажа – и то се излива от мен. Когато някой го чете, мисля, че може да усети моя поглед към нещата.
Много тежки периоди съм имала в живота си. Заради лекарска грешка минах през тежко заболяване, когато не се знаеше дали ще оцелея. Дълго време бях в болница. Наново прохождах. Аз имам вроден проблем със зрителните нерви и това не може да се промени. Но зрителното увреждане за мен не е проблем, защото свиря, пея, композирам, правя толкова много неща – това ме прави силна. Но именно заради този проблем не разчитам на зрението, а виждам света по друг начин, чрез душата си или чрез хората, с които общувам. Друг е усетът ми към света. Така че всичко, за което пиша, е свързано с моята ценностна система, която искам да споделя с другите.
Намерих в интернет и други нейни разкази. „В прегръдката на времето” порасналата Али разговаря с малката Али, може да се приеме и като разговор с душата й, и пише:
„Близките ми казват, че когато порасна, ще виждам като другите хора. Това истина ли е? Аз ще виждам ли?
– Ще виждаш! Но не като другите. Ти ще виждаш много повече от всички останали – със сърцето, ума и душата си! Ще виждаш отвъд стереотипите, отвъд границите и материалния свят. Ала всяко нещо си има цена. Преди да прогледнеш, ще минеш през много изпитания. А след време ще започнеш да виждаш красотата и смисъла на живота! Ще виждаш онова, което другите не виждат… и това е благословия! – докосвайки следите от раните, с вълнение отвърна осемнайсетгодишната Аз…
Интуицията е твоят вътрешен глас, който те насочва, без да се нуждае от логика или доказателства. Това е твоят вътрешен компас, който те води по верния път.
– Защо вътрешният глас е толкова важен – попита малката Александра.
– Този вътрешен глас, тази интуиция е твоят най-добър съветник. Той не се подчинява на външни обстоятелства и не може да бъде измамен. Води те към истинското ти предназначение.
– А как да го чуя? – продължаваше с въпросите си невръстната Аз.
– Слушането на интуицията изисква внимание и връзка със себе си. Затвори очи и отвори сърцето си. И ще го чуеш. Той се намира дълбоко в теб. Когато интуицията се опитва да ти каже нещо, никога не я заглушавай! – нежно, но убедено настоя израсналата Александра. Тя беше натрупала зад гърба на осемнайсетгодишния си млад живот опит и мъдрост, каквито не бяха отредени на други за десетки години съществувание”.
Споделените мисли на Александра Полежанова-Али могат и други да направят силни, защото излизат от душата и сърцето й, от нейния вътрешен поглед към света, който е по-чист и съвършен, отколкото това, което виждаме в реалността, която ни заобикаля. Именно с тази ценностна система е спечелила талантливата Мими Николова и съм сигурна, че ще спечели още много почитатели, защото е естествена, красива, мъдра, пее и твори по божествените закони, които е приела за свои.
ЮЛИЯ КАРАДЖОВА
