23-годишната поетеса Зорница Киричкова представи в Гоце Делчев първата си книга „Това, което не изрекох на глас“. Към събитието проявиха интерес много почитатели на лириката от различни възрасти. Младата авторка сподели, че пише още като ученичка в 9 клас и оттогава е сътворила много стихове, част от които е избрала за първата си книга.
„Най-големият катарзис в живота ми бе загубата на баща ми“, разкри авторката. Тя издава книгата си с моминската си фамилия Одаджиева, тъй като повечето избрани за книгата стихове са от периода преди да се омъжи. Следвайки сърцето си, любовта я води в Гоце Делчев. С любимия си Иван Киричков се запознали на футболен мач, двамата са фенове на „Левски“, този месец ще отбележат една година от сватбата си, а двамата вече са в очакване и на първата си рожба. Семейството е най-голямата опора на поетесата, като кураж да открие душата си пред света й дават именно най-близките – майка й, сестра й и съпругът й.
„Не мога мирно да стоя, искам да преоткрия себе си и света“, споделя с почитателите си във Фейсбук младата авторка. Тя смята, че книгата й е за всеки, който води собствените си битки, за онези моменти, в които сенките изглеждат по-силни от светлината, а пътят напред – неясен и тежък. В избраните стихове доминират тези за любовта, тъй като това е чувството, което я владее най-силно през живота й. Първото представяне на книгата се е състояло в родния й град Карлово. В Гоце Делчев творчеството й също бележи успех, а почти всеки от дошлите на премиерата си тръгна със стихосбирката и с автограф.
–Зорница, какво Ви помага да се адаптирате на неврокопска почва?
– Гоце Делчев е много близък до моя роден град, намирам общи неща – като планината, топлите отношения с хората, не срещам трудности да се адаптирам, напротив, много ми е лесно и вече чувствам град Гоце Делчев като мой дом.
– Четейки стиховете Ви, останах с впечатление, че Вие сте едно преливащо от любов същество. Права ли съм?
– Точно така. Любовта е основната тема в книгата, но и много други чувства могат да се усетят в стихотворенията ми. Има стихотворения с малко болка и страдание, има стихотворения, посветени на близките ми, но преобладаваща е темата за любовта, защото смятам, че тя е двигателят на света и че любовта трябва да се раздава.
– Любовта само между двама души ли?
– Не. Любовта не е само за близките ни, а трябва да я раздаваме на света. Не трябва да се ограничаваме да обичаме само близките си, защото всеки един човек има нужда от една добра дума, топлина и любов.
– Не Ви задоволява дигиталното присъствие в социалните мрежи в днешния дигитален свят. Защо държахте на мечтата си да издадете и книга?
– Стихотворенията си споделях онлайн още преди няколко години, но книгата е моя мечта още от когато започнах да пиша. В началото подкрепа беше само от майка ми и сестра ми, които четоха с интерес и казаха, че пиша много хубави стихове. Но впоследствие започнах да натрупвам повече последователи в страницата ми във Фейсбук и близки и познати ми споделяха отзиви, че им харесва това, което пиша. Затова оттогава започнах да мечтая тази книга да стане реалност. Смятам, че всеки, който пише каквото и да е било, мечтае в крайна сметка да види творбите си издадени на хартия. Така че това беше мечта, която чакаше момента на сбъдване.
– Вярвате ли, че поезията може да променя хората, или поне да ги накара да гледат по различен начин на живота?
– Поезията не решава проблемите на хората, но със сигурност може да бъде лечителка и тяхно убежище. Аз лично намерих лек в нея и затова смятам, че хората могат да намерят себе си, когато прочетат нещо и разберат, че не са сами.
– Когато пишете за любовта, пишете само за конкретен човек или просто за усещането любов?
– Вдъхновявам се от различни хора около мен. Разбира се, писала съм за конкретни хора – като за първото ми разочарование в любовта, за първото ми гадже, за моя съпруг Иван, когото страшно много обичам и съм посветила немалко стихотворения на него, и съм олицетворявала любовта ни с вечността, която отричах, преди да го срещна. Преди мислех, че любовта не може да бъде вечна, но след като го срещнах, започнах да правя все повече опити да изразя обичта си към него чрез поезията. Вдъхновявам се и от чужди истории, например от историята на майка ми Йонка, на сестра ми Мадлен, на близка приятелка, мога да пиша за всеки около мен.
– Трябва ли да се мине през болката, за да се стигне до поезията?
– При мен да. Някои хора пишат, когато имат силни радостни емоции. При мен може би са, когато емоциите са по-тъжни, защото 90 процента от стиховете ми са написани преди няколко години, когато животът ми се преобърна и наистина намерих убежище в поезията.
– Във Фейсбук написахте, че Вашата мисия е чрез стиховете да достигнете до хора, които са загубили посоката или просто имат нужда от надежда, вяра и малко светлина. Как определихте, че точно това е мисията Ви?
– Когато мислех каква да бъде моята мисия, отново се сетих за себе си. Имала съм нужда в даден момент и съм намерила утеха в думите – не само моите, а и в думите на различни автори. Затова реших, че хората се нуждаят точно от това – някой да им даде капка надежда, капка любов, капка вяра, че след дъжда отново ще изгрее слънце.
– Какво ще кажете на човек, който тайно пише и не смее да покаже покаже творчеството си пред света и пред публика?
– Ще кажа да има смелостта да го направи, защото животът обича смелите хора. Мечтите са за смелите, те просто трябва да се осмелят.
– Очаквате дете, как се подготвяте за майчинството?
– Аз не мисля, че човек трябва да се подготвя за това. Просто идва един момент, когато нещата се случват от само себе си. Сега е правилният момент за това, искали сме го със съпруга ми с много любов. Очакваме детето си с нетърпение и сме готови на всичко.
– Кое извън литературата Ви интересува и от което черпите енергия в ежедневието?
– Интересува ме творчеството и дизайнът. Аз съм завършила графичен дизайн и ме интересува всичко красиво около мен. Абсолютно всичко, което погледна – дали ще е картина, плакат, каквото и да е, дори някакъв пост в социалните мрежи, всичко, което е свързано с творчество и с дизайн, мен ме впечатлява и се вдъхновявам.
– Какво искате да изпитат читателите, когато затворят последната страница от Вашата книга?
– Иска ми се да си кажат „Не сме сами“. Иска ми се, когато им е трудно, да я отварят и да си прочетат нещо от нея. Да надникнат в любовта, в болката, в щастието, някак си да преминат през всичките тези емоции и накрая да разберат, че трябва да горят за всичко, за което мечтаят. Именно така завършват последните ми страници от книгата, че всички трябва да горят за мечтите си и за всичко, което обичат. Важно е хората да бъдат пламъци. КАТЕРИНА АВРАМОВА
