Не съм убедена, че извеждането на детето от семейство с проблеми е добре за него, то се превръща в обект на социалните служби, но не получават топлината и грижата, от която се нуждае
Преди 27 години любов от пръв поглед поразява сърцето на едно норвежко момиче и то избира България за втора родина. Тя е Хейди Митова , а той – Благой. Срещат се през лятото на 1999 г. в Слънчев бряг, където тя пристига с приятелка на 1-седмична ваканция, а той е сервитьор в голям ресторант. Днес тя е на 52 г., от 19 години със съпруга й развиват собствено заведение в Благоевград и в семейния бизнес вече активно са включени и двете им деца. Българското толкова дълбоко е влязло в душата на Хейди, че всяка година на 3 март тя закача националния трибагреник в заведението и цял ден обслужва клиентите, пременена в народна носия.
– Хейди, какво те доведе в България?
– Любовта. Дойдох на почивка на Слънчев бряг с приятелка и срещнах мъжа ми. Беше през лятото на 1999 г., бях завършила средното си образование и работех в един старчески дом в Норвегия. От туристическата агенция, където отидохме да изберем дестинация за ваканция, ни предложиха три варианта – Кипър, Майорка и България. Аз скоро се бях прибрала от Кипър, а тя от Майорка, и остана само България като мястото, където никоя от нас не е била.
– Явно съдбата се е намесила. Разкажи ми как се запознахте с бъдещия ти съпруг?
– Той беше сервитьор, още първата вечер дойде на нашата маса и попита дали искаме да излезем заедно на дискотека. Обясни на приятелката ми, че иска да практикува английския си, и аз й казах щом е поканил нея, тя да се ангажира. Вечерта на дансинга обаче друг българин се залепи за мен, аз изобщо не го харесах и помолих бъдещия ми съпруг да ме отърве от него. Каза му две думи и човекът си тръгна, а аз се почувствах длъжна да обърна внимание на моя спасител. После тримата тръгнахме на разходка по плажа, приятелката ми влезе в морето за нощно къпане и после реши да се прибере в хотела, а ние двамата продължихме да си говорим почти цялата нощ.
– Как този няколкодневен летен флирт прерастна в дълбока и трайна връзка?
– Ваканцията ни беше само 1 седмица. На тръгване му казах, че ще опитам да се върна пак в България, но нищо не можех да обещая, защото шефовете ми бяха предупредили, че повече от 1 седмица отпуск няма да ни разрешат същото лято. Но аз бях много влюбена, постоянно говорех за него, настоявах и питах как мога пак да се върна в България.
– С какво те плени Благой?
– Че е джентълмен. Той не се опитваше да ме прелъсти, дори не нахалстваше да ме целуне. Говорехме много, беше много нежен и грижовен. По време на първата ни седмица в България получих двустранна пневмония, като ме чу как кашлам, настоя да отида на лекар. Тогава попаднах на още един българин, чиято постъпка ме накара да обикна с цялото си сърце този народ.
– Какво се случи?
– Потърсих такси да ме закара на лекар и по пътя помолих да спре при банкомат да изтегля пари за прегледа. Банкоматът обаче не работеше, настоях шофьорът да ме върне в хотела, защото в себе си имах само колкото за превоза, но човекът, като ме чу как лошо кашлям, ме закара на лекар и говори с него, а след прегледа ми обясни какво трябва да правя, взе рецептата, плати всичко и настояваше да минем през дома му да вземе още пари, за да ми плати лекарствата. През 1999 г. в България малко хора говореха английски и бе истински късмет, че попаднах на него. Това беше случаен човек, когото виждах за пръв път. Отношението му дълбоко ме трогна!
Пет години по-рано бях обиколила с влак цяла Европа, в много държави бях ходила, преди да дойда в България – не само европейски, в Турция също бях пътувала, къде ли не, но никъде, никъде не съм срещала такава доброта и такова топло човешко отношение, както от българите. Остави ме с таксито пред хотела и дори не изчака да му върна парите, всеки ден бил на близката стоянка и когато мога, да му ги дам. Всеки ден го търсех и чак предпоследния ден го открих. Нищо не поиска като услуга, само да го препоръчам на туристическата агенция, с която пътувах (тя имаше офис в Слънчев бряг). Направих го от цялото си сърце. При второто ми идване в България пак той ми помогна да си намеря квартира и да организирам част от пътуването си.
– Значи все пак са ти дали допълнителен отпуск?
– О, да, след един месец. Звънях всеки ден в ресторанта, където работеше мъжът ми, и колегите му като вдигаха слушалката, чувах как го викат: „Пак тая норвежка се обажда“ (смее се). На шефката ми толкова й писна само за него да говоря, че накрая ми даде 3 седмици почивка да се върна в България.
– Явно е разбрала, че си „затънала до ушите“…
– Много влюбена! После той дойде в Норвегия. Не можеше да остане по-дълго от 3 месеца заради визите и решихме, че ако искаме да продължим връзката и да й дадем шанс, най-добре ще е да се оженим, но между нас си сключихме сделка с 2 години срок. Един вид фиктивен брак, в който да проверим дали можем да сме заедно. Предложението за брак и договор беше мое, исках да си дадем шанс да се опознаем и ако нещата не вървят, да се разделим. Сделката включваше след 2 г. той да ми предложи брак, ако иска да продължим живота заедно.
– И? Предложи ли ти след 2 г.?
– Да (смее се). Взехме си билети за почивка на Слънчев бряг, но вместо на морето той ме доведе при родителите си в Благоевград да ме представи (с тях не се познавахме и те не знаеха за пробния ни брак). Последната сутрин на Слънчев бряг излязохме рано да гледаме изгрева и там ми предложи брак. Беше много романтично. И след 3 години в Норвегия решихме да се преместим в България.
– Защо не останахте в родината ти, там стандартът ви на живот вероятно щеше да доста е по-висок?
– Още когато се срещнахме, мъжът ми каза, че дори временно да работи в чужбина, ще се върне да живее в България. А аз обичам да съм в чужбина, особено в по-топлите страни.
– Имаше ли сватба, или само подписахте граждански брак?
– Ооо, българската ни сватба тук беше много хубава, с народни носии, с музиканти, песни, беше много яко. Кумът ни Николай Манчев е танцьор в ансамбъл „Пирин“, заедно с няколко колеги дойдоха в носии и играха, спазиха се всички обичаи, той танцува с печеното прасе и беше много интересно не само за моето семейство, но и за това на мъжа ми, защото традициите с времето се забравят, като не се практикуват.
– Трудно ли научи български?
– Да, но имах добри помощници. Кумата ни Сладка беше много упорита, тя не знаеше английски, но винаги носеше разговорник и ме караше да повтарям думички на български. Другият човек с огромна заслуга е свекърва ми, тя беше моята първа помощ в България. После наехме учителка да науча граматика и писане. Сред това влязох в ЮЗУ и първата година беше подготвителна за изучаване на български. Завърших бакалавърска степен по „Европеистика“ и магистратура „Нацонална сигурност“ – с идея за работа към посолството на Норвегия в България. Така се и случи – докато го закриха, работих към него. Междувременно излизаха и други интересни възможности за работа.
– Например?
– Тази година на голям екран излезе филмът на Къци Вапцаров „Добри родители“, в който и аз имам малка роля.
– О, как се случи?
– Филмът е на норвежки и ме потърсиха да помогна с езика. Филмът е по истински случай, разказва как социалните служби взимат децата от родители, които често се карат. Основата на филма е какво се случва с децата и майката и какво преживяват. Тежък филм, но засяга много актуален проблем, който се случва навсякъде по света. Лично аз не съм убедена, че извеждането на детето от семейството е добре за него. Много от тези деца няма закрила отникъде, хората, при които ги настаняват, са чужди. Децата се превръщат в обект на социалните служби, не получават топлината и грижата, от която се нуждаят, не се чувстват чути и стават много лесна плячка за криминалния контингент, за норкодилъри, насилие… Попадат в омагьосан кръг, който не е добре за детето. Мисля, че в Норвегия се прекалява с намесата на социалните с етикета „за доброто за детето“, и, да, сигурно е адски трудно да се намесиш в едно семейство в правилния момент – да не е твърде рано, но да не е и много късно.
Другият проблем е, че тази дейност в Норвегия се пое от частни фирми и вместо парите да се дадат на семейството и да му се помогне да реши проблемите си, по-лесно е да се вземе детето и парите да се дадат на приемни родители. Няма логика в това, но такава е практиката. И на 18 г., като навършат пълнолетие, тези млади хора остават най-често на улицата, защото парите за приемните родители се спират и те нямат интерес да продължат да се грижат за тях. Едно време семействата в Норвегия бяха големи и силни, но връзката изтъня и във времето се изгуби. Децата започнаха да се дават на градина на 1 г. и все по-малко време в семейството се отделя един на друг.
– Спомена, че са ти дали и роля във филма?
– Не очаквах, но Къци Вапцаров настоя. Пробвахме няколко и ми пасна тази на училищен психолог. Беше интересно преживяване, а най-големият бонус за мен беше да присъствам на снимките, да видя как вървят нещата зад „сцената“ – подготовката, гримът, прическите… Нямах представа колко трудно е да се прави кино.
– В България не ти ли липсва високият норвежки стандарт на живот?
– Не. Парите не са нищо, ако нямаш любовта и човешките връзки. Парите са средство да живееш – щом не си гладен, имаш покрив и се движиш, какво повече ти е нужно?! Това е моята философия, не робувам на марки и не ме прави щастлива да нося маратонки на конкретен бранд. И с най-евтините кецове мога да съм щастлива. Така се опитваме да възпитаваме и децата си – с труд и без излишен лукс.
– Каза, че си била силно впечатлена от българите още при първите контакти в България. Дойде ли по-късно момент на разочарование?
– Винаги идва този момент. При мен се случи, когато се роди първото ни дете. Синът ми беше с много алергии и астма и често се налагаше да звъним на Спешна помощ. Веднъж след силен пристъп влязохме в болницата. Персоналът се държеше много студено, качиха ни на последния етаж, бяхме единствените там и никой не дойде нито да ни види, нито поне да ни каже откъде да си вземем храна. Забравиха ни в една стая и целия ден стояхме там сами, без грижа, без храна. Той беше под 1 годинка, аз не знаех български, не знаех какво да го правя – целият с обриви и едва дишаше. Към 4 часа следобед съпругът ми дойде да ни види и му казах, че не знам какво става с детето ни. Това беше първото разочарование. Щом мъжът ми говори с персонала, всичко се промен и отношението към нас беше съвсем различно. После често се налагаше да влизаме в болница и дори си станахме приятели.
– Имате две деца, те знаят ли норвежки?
– Да, когато бяха малки, ходехме в Норвегия по 2-3 месеца през лятото и имаха по-стабилно обучение. Като се прибирахме в България, гледаха много филмчета на норвежки и на английски, а дъщерята превеждаше на детето на кумовете ни, когато ни беше на гости.
– Поела си голям риск с идването си в България, познавала си единствено мъжа си и практически си била съвсем сама…
– Така е, голям риск е било и днес като го мисля, не знам дали бих го поела отново. Младостта дава смелост (глупост също), а като се трупат повече години, осъзнаваме опасностите и имаме повече страхове.
– Като дойде в България имаше ли идея какво ще работиш?
– Не, и двамата със съпруга ми бяхме наясно с това. Той мечтаеше да отвори свой бизнес още когато се запознахме. Първоначално мислеше за будка за сладолед, но като поработи в Норвегия, видя, че спестяванията му позволяват повече от една будка. Първо купи магазин, който даде под наем, след това и заведението ни.
– Какви бяха най-големите ти трудности в началото в България?
– Първите бяха около раждането на децата. Тук не позволяваха на бащата да е в болницата със семейството по време и след раждането, затова той беше категоричен, че е голям риск да раждам в България, като не знаех езика. Синът ни се роди в Норвегия и останахме там 1 година заради ваксините и за да сме сигурни, че всичко ще е наред. Там на третия месец разбрахме за алергиите му към почти всякаква храна – мляко, риба, ядки… Израсна ги, беше трудно, но като обичаш, всичко се преодолява.
– Дъщеря ви къде се роди?
– И тя в Норвегия. Въпреки че бях понаучила доста български за двете години между децата, мъжът ми каза „Не“ и пак заминахме за Норвегия за раждането. Там нещата са съвсем различни – и двата пъти той беше с нас в болницата и нищо не сме плащали. В този период настъпи икономическата криза и докато премине, останахме в Норвегия 2 години.
– 19 години вече си в България, имало ли е случай да съжалиш, че остана тук?
– Не, никога. Чувствам се у дома още от началото. Като дойдохме в Благоевград, с първата стъпка усетих, че съм в моята къща.
– Какво ти харесва в България?
– Уюта, който усещам, че хората наистина се интересуват един от друг. Аз съм родена в Северна Норвегия и като бях 11-годишна, се преместихме на юг. Вероятно заради враждата между Севера и Юга срещнах много трудности да създам нови приятелства и нови познанства. Това го няма тук. Тук общуването е лесно, хората наистина искат да комуникират, няма значение дали по-задълбочено или повърхностно, усмихват ти се, поздравяват, има топлота.
– А може би те се държат така, защото ти си усмихнат и позитивен човек?
– Аз съм си същата и тук, и в Норвегия, но там хората са по-затворени и по-трудно се отварят. Може би си поставят защитна стена, не знам каква е причината. И сред норвежците има отворени хора, но те се срещат много по-рядко, отколкото в България.
– Какво ти липсва в България?
– Нищо. Единствено близостта на морето, там винаги съм живяла близо до брега, а сега живея между планините и нямам достъп до море. Но аз по принцип обичам природата и често излизаме на разходки.
– Има ли нещо, което силно искаш да ти се случи?
– Да си намеря една хубава българска носия, на ръка правена, не с машинна бродерия.
– Какво ще я правиш? Би ли я носила?
– Абсолютно! Всяка година на националния празник 3 март аз обличам носията, слагам националното знаме в заведението и цял ден работя така и радвам клиентите ни. От 3-4 години семейството ходим на фестивала в Жеравна и сме много запалени. Аз обичам народните носии, в Норвегия това е силна традиция и носим носиите си на рождени дни, на сватби, на кръщене, на Коледа, на всеки голям празник. Като видях тук, че много хора имат носии, но не ги носят, ми беше много чудно защо, това е голямо богатство.
– Със съпруга ти обичате ли се още като в деня на сватбата?
– Аз го обичам, а той не е от хората, които изразват с думи чувствата си. Казва, че е по-важно какво показваш, отколкото какво казваш. Ако я няма любовта, дали щеше се грижи за мен, както го прави постоянно?! Смятам, че обичта е най-голямата сила на хората.
Разговаря ДИМИТРИНА АСЕНОВА
Хайди и Благой Митови на фестивала в Жеравна /сн. 1, 2/. В заведението им в Благоевград на 3 март Хайди обслужва клиентите в народна носия /сн. 3/.
